Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (2)

2

Дълбока нощ се разстилаше над планинското селце Лизефон. Постоянният вятър, който духаше насам от Родопите, бе събрал облаците в плътно покривало. Той свиреше около мъничките къщурки, блъскаше тук-там по врати и покриви и изпълваше късния час с разнообразни шумове. Сред тях прозвучаха, приглушени от пясъка и тревата, стъпките на двойката часови, които патрулираха нагоре-надолу по селската улица. Войниците тихо разговаряха, те знаеха, че могат да изпълняват безгрижно нощното дежурство, тъй като вън от селището имаше достатъчно техни другари на пост. Да стоиш на пост се смяташе в ротата на Дюрщайн за изключително важно нещо. Извън някои привилегировани войници, като ордикарци, писари, куриери и шофьори, почти цялата рота нощ след нощ бе включвана в изнурителния цикъл: четири часа сън, два часа на пост. За опитните бойци това не бе много трудно. През петгодишния войнишки живот те бяха усвоили навика да използуват всяка свободна минута за сън и да се вдигат дори от най-кратката дрямка сравнително отпочинали.

Редник Карл Нойбауер не можа да натрупа такъв опит. А и не би било възможно през времето, откакто се числеше към хитлеристката армия. Това съмнително удоволствие му се бе паднало едва от три месеца насам. Освен това на него по природа му липсваше онази безчувственост, с която се отличава средният войник и която му помага да спи добре.

Карл Нойбауер имаше да размишлява върху много неща, особено нощем, когато службата не го държеше в напрежение. Тогава мислите му кръжаха все около един и същ проблем: Карл Нойбауер — войник на Хитлер! В този факт се криеше едно безсмислено противоречие. Тридесет и три годишен, той бе активен комунист от ранна младост. Мразеше фашизма и не бе щадил сили да се бори срещу него. Това бе съдържанието на живота му както преди 1933, така и през следващите години. Наскоро, след като Хитлер завзе властта, той бе хвърлен в един от онези бързо устроени концентрационни лагери, чиито „питомци“, в противовес на по-късната нацистка практика, биваха сравнително бързо освобождавани. Малко по-късно той бе пак на свобода, свободен, доколкото човек можеше да бъде в Хитлерова Германия, и въпреки почти непрекъсната нелегална дейност не бе арестуван отново. Така че съгласно съответните закони той се считаше за неосъждан и поради това беше, както нацистите казваха, „достоен за военна служба“. Понеже бе от набора 1911, не му предстоеше да отиде в казармата, но щеше да бъде повикан веднага, ако това се наложеше. Така беше до началото на лятото на 1944 година. Сега, с настъпването на есента, Карл Нойбауер лежеше като редник Карл Нойбауер върху мизерен одър в също така мизерна къщурка на планинското селце Лизефон в крайната северна част на древна Елада, в Тракия, в същата местност, където бе роден най-големият революционер на древността, освободителят на робите, Спартак; Карл Нойбауер знаеше това. Той лежеше тук, гледаше през непрогледната тъмнина нагоре към ниския таван на колибата, слушаше как хърка до него кандидат-подофицер Франц Чирвински, чакаше следващия караул, започващ само след два часа, и се чувствуваше едновременно унил, нещастен и разгневен именно поради това, че лежеше тук, че беше хитлеристки войник.

Внезапно нощният покой бе разкъсан от краткото, сухо изтрещяване на три-четири избухващи ръчни гранати. За няколко секунди настъпи адски шум. Заплющя нервен бърз пушечен огън, последван веднага от заплашителното, респектиращо тракане на една картечница Мг-42.

Карл Нойбауер скочи от одъра. Болезнена умора сковаваше всички части на тялото му. В къщурката бе толкова мрачно, че за миг той не знаеше в каква посока да тръгне.

До него се надигна кандидат-подофицер Чирвински. Дългогодишен войник, той посрещна невъзмутимо внезапното прекъсване на почивката. Само изруга: „Не те оставят дори да поспиш“, но това бе по-скоро от яд за пропадналия нощен сън, отколкото от нервност или дори от страх пред онова, което очевидно започваше вън, в края на селото, пред едно нощно сражение с всичките му опасности.

С едно посягане Чирвински намери обувките си и ги нахлузи с бързина, добита чрез стотици упражнения, докато Карл още завързваше връзките си.

На вратата тежко се почука.

— Хайде, скачайте, мързеливци, тревога, дявол да ви вземе! — изгърмя пресипналият бас на подофицер Лехлайтнер.

— Хайде, хайде, побързай! — настоя сега и Франц, спомнил си, че е старши в къщурката. Все пак той имаше на гърба си шест години „служба на фюрера“. В сравнение с него Нойбауер би могъл да се нарече новак. Такива млади войници трябваше да се държат винаги под пара. — Побързай, побързай — повтори Франц и добави: — Има тупаница, таман ще видиш какво е.

Карл бе готов.

— Е, хайде — каза той кратко.

— Ако имаш още една каска, вземи я — каза Франц спокойно. — Когато зачукат, има файда от тях, иначе само ги мъкнем…

Карл хвърли войнишкото кепе върху леглото си и на излизане нахлупи стоманената каска.

В това време Лехлайтнер се върна. Като видя, че и двамата са готови за бой, той престана да псува.

— Хайде, след мене, посока — края на гората.

Те затичаха. Из сянката на околните къщи се отделяха бойци, които се присъединяваха към втурналата се напред челна колона. Шумът от боя ставаше все по-силен. Бесният бръснещ огън на няколко картечници господствуваше в този концерт. За Карл всичко това беше като някакъв невероятен спектакъл. Стреляше се и очевидно германците притежаваха по-голяма бойна сила. Той не се радваше, но все пак в това имаше нещо успокоително. Ядосано отблъсна обзелото го чувство. Само това липсваше, да се радва на превъзходството на фашисткото оръжие! Достатъчно срамно беше, че е принуден да тича напред като глупак и с всяка секунда да се приближава все по-близо до фронтовата линия. Лехлайтнер тичаше половин метър пред него, а и тоя Чирвински не се отделяше от него. Войниците наричат това другарство. Не искаха да го оставят сам, него, новака. Вместо да се хвърли някъде вляво или вдясно, трябваше да препуска буквално заклещен между тия двамата. Просто да полудееш.

Бели сигнални ракети излитаха бързо една след друга нагоре към нощното небе. Краят на селото и късото разстояние от пътя до гората бяха осветени в синкавобяло сияние. Първите заблудени куршуми свирнаха край тях. Някъде се чуваше задавеното так-так-так на автоматично оръжие. Карл не се сещаше, че това е лека италианска картечница, но опитните му спътници веднага разбраха: значи, не напада някакъв патрул, а добре въоръжена за партизанските условия част. За това свидетелствуваше и честото избухване на ръчни гранати; по трясъка можеше да се предполага, че те или са били взети плячка от италианците, или пък са от руски произход. Всеки случай немски гранати не излитаха срещу скритите хвъргачи на тези огнепръскащи яйца.

Лехлайтнер, Чирвински и другите бяха вече чували всичко това. Но Карл нямаше никакво понятие. А и той бе зает със съвсем други мисли и бе твърде нов за такова положение, та да може да се оправи в боя. Наистина грижите му имаха друг характер. Тук тичаше като умопобъркан той, Карл Нойбауер, старият комунист, с пушка в ръка и двеста патрона в паласките, срещу хора, които никоя тъмна сила не можеше да го принуди да счита за свои врагове. Те стреляха по него. Имаха пълно право да стрелят по него, а и той трябваше да стреля по тях. Това беше сигурно най-лошото, което му се беше случило през неговия съвсем не гладък живот.

Бяха стигнали до командния пункт на ротата. Едва дишащ, със запъхтян глас, Лехлайтнер рапортува за отделението си. Поручик Дюрщайн заповяда да се промъкнат до последния връх отляво; оттам щели да обхванат противника почти флангово. Лехлайтнер имаше приблизителна представа за местността. Те бяха вече от цяла седмица в това село. Нямаше нужда много да пита и потегли с хората си.

Трябваше да изминат двестате метра снишени. Над мъртвото пространство гъсто свиреха снарядите. Остатъкът от пътя преминаха пълзешком. Карл не бе много опитен в изкуството на пълзене по корем и скоро изостана на метър от тях. На него му беше все едно, защото съвсем не изгаряше от желание да застане „лице в лице“ с противника. Другарите му вървяха напред без колебание, като че ли да стреляш и евентуално да те застрелят бе нещо съвсем обикновено. Карл потисна своето и без това умерено усърдие, доволен, че се е освободил от клещите на Лехлайтнер и Чирвински.

Но си беше направил сметката без онова, което Франц Чирвински смяташе за непоклатим принцип на другарството. Високият кандидат-подофицер не искаше да остави новака сам в това съмнително положение, отскочи въпреки опасността назад и се хвърли до Нойбауер.

— Така е само първия път — каза му той утешително, — на страха се свиква.

Карл въздъхна. Този войник никога нямаше да разбере защо един човек като Нойбауер не бърза да стреля. Той мълчаливо запълзя напред, като се стараеше да не забележат бавенето му. Но търпението на кандидат-подофицера бе неизчерпаемо. Той остана до него, без да каже дума.

Така най-после те стигнаха бойната линия и Лехлайтнер ги подреди един до друг.

На светлината на сигналните ракети Карл можа да огледа положението. Германската позиция образуваше леко огъната дъга. Тя опираше до черна гора. Играта на светлини и сенки я прорязваше при всеки изстрел. Пред извитата навътре дъга теренът се спускаше косо към някаква клисура. В нея се забелязваха огромни скални отломъци. Зад тях проблясваше тук-там огънят на партизанските дула. Чрез сигналната картечница командирът на ротата насочваше огневата сила на своята част срещу различни пунктове в клисурата, откъдето смяташе, че се стреля най-често. Веригите от огневи точки се точеха като бисерен наниз в тъмната нощ. Отделението на Лехлайтнер насочи пушките си върху прицелни точки и започна да изстрелва, почти като на маневри, пачка след пачка. Навремени изтрещяваше автоматът на подофицера.

Карл дълго забави първия си изстрел. Той трепереше от яд и срам за примирението си. Сега беше много по-лошо, отколкото в завода, на бормашината, когато помагаше за продължаването на войната. Наистина там той работеше смешно малко. Когато бе възможно, даваше брак. И все пак се бе чувствувал впрегнат в хитлеристката военна машина. Поради това животът му бе опротивял. Агентите на господа военните стопановеди никога не бяха разкрили спатиите му, но подозрението, че за минималните добиви на приобщения Нойбауер би могло да има и други причини, освен недостатъчната квалификация, доведе най-после до това, че прекратиха неговата гражданска мобилизация. Другояче не би могло и да бъде. В първия миг му се стори, че му олеква. „В края на краищата аз съм хитро момче, което ще се справи и с войниклъка“ — бе си казал. Светкавичното обучение в резервните дружини бе минало добре. Началниците намериха, че забележката „вероятно неблагонадежден“ в наборния списък до името на новобранеца Нойбауер е опровергана от самия новобранец Нойбауер. Той бе усърден, особено що се касае до практическите упражнения и до познаването на оръжието. „От това винаги може да има полза“, бе си казал Карл. Със сигурност си спомняше, че така бе писал и Ленин.

Досега добре, но ето че лежеше тук и положението му бе хиляди пъти по-лошо, отколкото преди.

— Цели се натам, където се пръскат искрите — измърмори му Чирвински и отново зареди.

Карл здраво притегли приклада към рамото. Като при игра той мереше в целта. Ненапразно бе внимавал на стрелбището и бе постигнал рекордни попадения. О, да, той би могъл! С яростна усмивка повдигаше пушката, сантиметър-два три. „И вашата власт ще има край, вие, кучета от Хитлер до Лехлайтнер и Чирвински“ — мислеше той почти доволен. Карл Нойбуаер ще стреля десет метра над заповяданата от вас цел, по дяволите вашите заповеди. После натисна спусъка. Докато куршумът излиташе из цевта, бързо му хрумна нова идея. Куршум след куршум! Чест и бърз огън като на учение! Патроните, които гърмиш във въздуха, никой друг не ще забие в сърцето на някой другар. Той бързо зареди. Горещата гилза скочи и изтрака върху скалата. Изстрел. Зареждане. Изстрел. Зареждане. Изстрел!

— Не така възбудено, драги, по-спокойно — каза Чирвински до него почти бащински.

„Идиот“ — помисли Карл, а високо каза:

— Аз, възбуден? Нищо подобно.

— Е, така е само първия път, човек загубва и ума, и дума. После се повтаря още веднъж, когато се връщаш от лазарета на фронта, след като първата ти рана е зараснала. Иначе свикваш.

Каза, прицели се и отново стреля, този кандидат-подофицер Франц Чирвински, самото спокойствие, загрижен да предаде колкото може повече от това спокойствие на своя по-млад по войнишки стаж другар.

Свирещите сребристи нишки извиха от клисурата на горе към десния участък. Там гората се снишаваше в кленов гъсталак и се катереше нагоре по планината. Изглежда там с мълниеносна бързина се бе развил главният удар на партизаните. За миг върховете на дърветата бяха сякаш обсипани с брилянти, толкова нагъсто падаха избухващите ръчни гранати. Втора картечница МГ-42 изстрелваше светещи скопи в нискораслата гора. Сега всички картечари засилиха своя огън. Краткотрайните магнезиеви слънца без отдих се издигаха от командния пункт към нощното небе. През адския шум на картечниците и избухващите гранати се чуваше как бързат и се задъхват носачите на муниции, които трябваше да утоляват страшния апетит на картечниците от три хиляди патрона в минута.

Лехлайтнер изпсува. С автомата си не можеше да достигне участъка на фронта. Така че имаше време и подтикваше хората си да засилят огъня. През цялото време той ги ругаеше да не действуват така, сякаш клисурата вече не е пред тях, и готвеше сигналния си пистолет, за да може в случай на нужда да освети застрашената страна. Той псуваше тихо пред себе си глупавия ротен командир, който от неопитност може би бе оставил да го сплаши някакво лъжливо нападение и забравяше средния участък. Лехлайтнер надушваше тактическите операции. Така той забеляза, че сухото так-так-так на италианската картечница, която бе чул да заеква преди това, сега замлъкна. Причината в никакъв случай не можеше да се дължи на липсата на муниции, макар че партизаните по начало не разполагаха с обилни боеприпаси.

 

 

Огнян Данчев загрижено, но и със злобно удовлетворение наблюдаваше как огневата сила на фашистите започна да се концентрира все повече и повече върху неговото ляво крило. Не само картечниците изсипваха истински порой от куршуми върху неговите редици. И пушечният огън се бе съответно засилил, положително поне две отделения от противниковите бойни сили бяха изтеглени от средния участък и хвърлени срещу неговите хора.

Ако сега вторият заместник на Герекос, Костакис Янусис, удареше със същия замах на десния фланг, както българите на Данчев, противниковият командир щеше да бъде принуден да разголи центъра си до такава степен, че хората на господа генералщабните офицери едва ли щяха да се натъкнат на някаква съпротива. Изглеждаше, че всичко протича така, както благородните майори бяха предсказали пред пещерата. Това беше добре при условие, че се изпълни със замах.

Данчев загрижено забеляза, че другарите му са притиснати към земята от масирания огън на противника. Поради това напредваха едва сантиметър по сантиметър. Макар че не пестяха ръчните бомби, въздействието им изглеждаше незначително. Това се дължеше на естественото прикритие, което гората предлагаше на германците. А партизаните се намираха на почти открито място. Макар и от противника да ги деляха не повече от тридесет метра, Данчев все пак се поколеба да даде команда: „Прибегни напред, марш!“ Подобна атака по всяка вероятност би се провалила под дъжда от куршуми на една-единствена картечница. Данчев нервно погледна часовника си. Те лежаха вече повече от петнайсет минути на тази опасна позиция. Поне десет другари бяха вече убити или ранени. Ако не бъде прекратено поне обстрелването от крилата, нямаше да могат да се задържат тук повече от пет минути.

 

 

Капитан Темос Герекос тревожно наблюдаваше затегнатото положение, в което се намираха неговите български другари. Според него Янусис вече трябваше да е достигнал района на настъплението срещу левия немски фланг. Изглежда, междувременно се бе случило нещо. Поне средният участък да бе засилил малко незначителния си огън. Очевидно господата твърде формално се придържаха към сключените споразумения, а именно да се намесят едва след двете флангови нападения. В края на краищата майор Карафиладес имаше главното командуване над целия фронт. Злата участ на Данчев бе зла участ за лявото крило. Достатъчна причина за един генералщабен офицер да вземе необходимите тактически мерки.

Темос Герекос повика един куриер и му нареди да изтича до главния команден пункт и настойчиво да помоли за подкрепителен огън.

Едва минута бе изминала, откакто войникът тръгна, когато откъм дясното крило се надигна страшна пукотевица. Янусис и хората му атакуваха.

 

 

Карл не остана равнодушен към тактическия обрат, който, изглежда, настъпваше в сражението. Там, отвъд партизаните, се бяха промъкнали просто на един хвърлей от собствената си линия. Сигурно имаше мъртви и ранени. Симпатиите му бяха на страната на партизаните. Те трябваше да победят. Но едновременно с това сърцето му не можеше да желае те да убиват немски войници. Но едното беше невъзможно без другото. Това беше ужасен проблем, от който нямаше никакъв изход, не можеше да има никакъв изход. Колкото повече се приближаваха противниците, толкова по-силно той съзнаваше безизходността на своето морално положение. Той познаваше малцина от немските войници, които лежаха там отвъд, понеже отскоро беше в частта, но с някои вече бе имал известен допир. Сред тях имаше и добродушни, и грубияни, глупаци и умни, но на всички тях посвоему им бе дошло до гуша от войната и той нямаше повод да желае никому смъртта.

През първите четиринадесет дни Карл често бе мечтал да избяга с много другари, да, по възможност с всички другари. След това със скърцащи от яд зъби разбра, че това бе невъзможно така изведнъж, дори и за него самия. Откакто преди четири седмици дойде в ротата Дюрщайн, тя се местеше почти всеки ден от едно място на друго. Не можеше и да се мисли за някаква връзка с гръцкото население, камо ли пък с партизаните. Той бе чувал другарите си да говорят за тях, и то по най-противоречив начин. Би могъл почти да се съмнява в тяхното съществуване поне от непосредствения си опит тук. Въпреки това, като размишляваше, той идваше до заключението, че партизани има. Така например другарите му обясняваха, че не са потеглили от Солун в северозападна посока към далечния град Скопие, защото пространството чак до Преспанското езеро се владеело вече от силни югославско-гръцко-български партизански отряди. Сега, изглежда, и североизточният път бе станал несигурен. Та нали войските им бяха направили някаква странна дъга около град Драма, заобиколили Боздаг и сега се катереха по планинските пътеки на южнородопските предпланини.

Лехлайтнер, който обичаше да се хвали с добрата си осведоменост, говореше, че имат намерение да достигнат шосето Ксанти-Пловдив. Няколкодневният престой в това планинско селце, изглежда, служеше за подсигуряване фланговете на онзи, може би последен път, който ги свързваше с областта, където немската власт бе още относително сигурна. Всеки случай тук, през тази нощ, Карл се убеди в съществуването на силни партизански отряди. Какво да направи? Макар че дълго си блъска главата, не можа да намери никакъв отговор на този въпрос. Имаше ли възможност да направи нещо повече, отколкото да стреля във въздуха? Да дезертира бе сега съвсем невъзможно. След първите пет метра Лехлайтнер би го пронизал с автомата. Може би би могъл да остане легнал на земята, когато сражението свърши. Невероятно, твърде невероятно, като помислеше за трогателното другарство на Франц Чирвински. С въздишка Карл си каза, че при това положение вероятно няма да може да спаси нищо друго, освен чистата си съвест, че поне не е стрелял върху никой истински другар, върху някои партизанин.

Някакъв ротен куриер бързаше насам. Заповед: отделението на Лехлайтнер да пренесе позицията си още петдесет метра напред. Подофицерът се ухили до уши.

— Кажете го на господин ротния командир — каза той подигравателно. — Отделението на Лехлайтнер стои непосредствено до хълма. Дори само три метра напред би означавало трийсет метра по-долу. Трябва ли хората да стрелят нагоре и да оставят неприятеля да лежи в мъртвото пространство, това би желал да научи подофицер Лехлайтнер от господин ротния командир.

Куриерът изтича. Лехлайтнер се огледа любопитен да разбере дали дръзкият му отговор е бил схванат от всички негови хора.

Преди още да се увери, появи се фелдфебел Хорн, за да проведе заповедта на Дюрщайн. Той съобщи това със съответните иронични забележки и лесно бе убеден от Лехлайтнер какви „до немай-къде тъпи приказки“ бръщолеви господин поручик Дюрщайн. Хорн остана доста дълго време при отделението и после пак изчезна.

Лехлайтнер бе доволен и изрази душевното си разположение, като изстреля една пачка със своя автомат. За да се наслади на този приличен на фойерверк майсторлък, той изстреля своя дъжд от куршуми в широк полукръг. Но все пак гледаше с половин око назад. За секунда сърцето му спря да бие. Партизани! Трябва да бяха изкачили стръмния склон, който той бе смятал за надеждно прикритие на фланга отляво. Предположението му, че пукотевицата на десния фланг е само лъжливо нападение, не го беше измамило. Всичко това премина с мълниеносна бързина през главата му.

— Противник отляво! — изрева той, грабна нова пачка и започна да стреля.

— Так-так-так — издигна гласа си партизанската картечница. Куршумите й плющяха по камъните, между които лежеше отделението на Лехлайтнер. Рикоширащи куршуми сърдито свиреха във въздуха. Един боец скочи и падна поносен след две крачки. Хладнокръвието на Лехлайтнер спаси положението за няколко секунди. Неговият еклив залп притисна щурмуващите в дълги редици партизани към земята. Първото им намерение — тичайки, да ликвидират отделението с ръчни бомби пропадна. Сега трябваше да хвърлят бомбите притиснати към земята, поради което точността бе значително намалена. А и германците вече бяха сменили позициите. Сега те лежаха с лице към противника и откриха бесен огън. Един от онези, които реагираха най-бързо, бе Франц Чирвински. Той хвана за колана почти вцепенения от ужас Нойбауер и брутално го завъртя.

— Стреляй, човече, сега яйце ни се пече на задника! — изруга той Карл.

Сякаш страшен нож прониза сърцето на Карл. В главата му забиха чукове. Всичко, което сам си бе казвал за утеха, се сгромоляса. В пронизаната от пламъци груба действителност на избухващите наоколо ръчни бомби се разбиха всички илюзии. Чувствуваше се толкова злочест, че положи глава на земята и пожела да умре. Градушка от пръскащи се ръчни бомби плющеше по каската му. По ръцете си чувствуваше нажежени бодежи. Привдигна го волята за живот. Тогава партизаните се вдигнаха на щурм. Германците скочиха и започнаха да стрелят застанали сред нахлулата вълна. Сега и Карл се прицели в една от тъмните сенки, дръпна спусъка, прицели се отново и пак стреля.

Първите вече приближаваха. Брадати мъже, някои с кожухчета, високи, жилави, опасни момчета! Омраза и решителност блестяха в очите им. Един от тях налетя право върху Карл заплашително размахал приклада на пушката. Карл дръпна спусъка. Като ослепителна светкавица го прониза видението на сгромолясващия се човек. Мисълта бе твърде бегла, за да има достатъчна сила да го разтърси. Все пак той знаеше онова, което не искаше да знае, бе принуден да възприеме нещо, което никога не бе сметнал за възможно: той бе застрелял човек, другар. Всичко се разигра за частица от секундата, той го осъзна живо и болезнено.

В същото време обаче задействува в него и една друга сила. Старият първичен инстинкт за самосъхранение, почти животинска воля за живот, ужасният закон — кой кого — насочваха ръцете, очите, волята. Куршумът излетя от цевта. Втори партизанин рухна на земята пред него.

В този миг Карл бе обхванат от страшно вцепенение. То трая може би по-кратко от един дъх. Но бе достатъчно, за да даде възможност на един партизанин да скочи върху него. Полусъзнателно усети застрашителния приклад над главата си. Инстинктивно се отдръпна малко встрани. Ударът се плъзна по заобленото дъно на стоманената каска и така загуби голяма част от силата си. Побеснял, партизанинът ритна с остатъка от силите си омразния враг и Карл се претърколи от ръба на полегатия склон. Задържа го огромен скален отломък. Той усети и удара в ребрата си и после го обгърна черна нощ.

 

 

Капитан Темос Герекос си пое дъх. Това беше помощ за Огнян Данчев и българските другари, помощ, която дойде тъкмо навреме. Герекос със задоволство забеляза, че противниковият командир, изглежда, загуби за две-три минути ориентацията и после насочи огъня от центъра върху левия му фланг. Така на Данчев бе дадена възможност да отдъхне, която този опитен тактик, естествено, разбра как да използува. Наистина в участъка на Янусис немската съпротива продължаваше да бъде упорита, но другояче не би могло и да се очаква. При това положение битката можеше да се смята за спечелена, ако — да, ако господа Карафиладес и Теотокис атакуват сега в центъра. В момента германският командир вече изобщо нямаше възможност да прегрупира някакви сили. Той не разполагаше с резерви, това Герекос знаеше съвсем точно благодарение на отличното разузнаване. От самото начало на сражението той грижливо бе броил всички картечници; броят на действуващите отговаряше точно на действията за целия наличен състав на неприятелската част. Куриерът на капитан Герекос се върна. Беше му възложено да предаде, че господин командуващият бил много сърдит за това, че войските на ЕЛАС твърде малко спазвали плана за нападението. На десния участък все още не се били развили никакви бойни действия.

Герекос се усмихна. Негодуванието на господин майорът бе закъсняло, това и сам той вече сигурно знаеше. Главното беше, че сега и той самият знаеше какво трябва да стори.

Изтекоха ценни минути. По крилата силният грохот на битката продължаваше. Нито една от страните не бе напреднала или отстъпила. Фронтовете се бяха стабилизирали, което, ако продължаваше така, щеше да означава, че сражението е било решено във вреда на атакуващата страна.

Какво става с удара в средния участък? Герекос нервно барабанеше с пръсти. Не вижда ли Карафиладес, че победата просто му се предлага, да, почти се натрапва?

Капитанът отново отпрати куриера. Атакувайте! Атакувайте!

За учудващо кратко време бързият млад момък отново се появи. Господин майорът заповядва да се огънат германските крила, съобщи той запъхтян. Преди да стане това, центърът не може да влезе в действие, тъй като в противен случай, както всеки невеж би трябвало да види, той щял да бъде изложен на тристранен огън.

Герекос пребледня, после се изчерви от гняв. Значи, такава била работата: отрядът на ЕЛАС трябваше първо напълно да бие противника, а после господата щяха да потеглят на разходка за Лизефон. Тристранен огън — смешно! Силата на фашистите би стигнала тъкмо за да отблъснат атаките върху техните крила. Ако бъдеха принудени да изтеглят дори само една пета част от хората си, тогава би се случило онова, което господин майорът от генералния щаб искаше: крилата им биха били притиснати. Било поради пълна военна некадърност, било от подлост, човекът обръщаше нещата с краката нагоре. Сега можеше да помогне само едно — сам да изтича при Карафиладес. Наистина това би означавало да зареже командуването на ЕЛАС, но нямаше какво да се прави.

Капитанът разпрати всички куриери. Те трябваше да избързат при Данчев и Янусис със заповед да задържат спечелените позиции най-малко още трийсет минути. На едного от куриерите, млад българин, възложи да заобиколи и да се спусне до свързочния пункт на партизаните в Лизефон. После с болка на сърце потегли.

Пътят му водеше през почти спокойния среден участък. Той срещна намиращи се в бойна готовност отделения и не се лъжеше, като вярваше, че тези хора биха предпочели да се бият, отколкото неизвестно защо да бъдат принудени да чакат тук. От няколко стрелкови гнезда стреляха по немските позиции. Това можеше да окаже твърде малко въздействие, но доказваше нетърпението на обикновените бойци и низши командири на господата Карафиладес и Теотокис.

Той се спъна в някакъв телефонен кабел. От една страна, се зарадва, че кабелът щеше бързо да го отведе до командния пункт; от друга страна, телефонната връзка свидетелствуваше за злата воля на съюзника. Ако някъде би била необходима телефонна връзка, то това би трябвало да бъде между Карафиладес и него. Но това не бе хрумнало на господата.

Като държеше кабела с дясната си ръка, Герекос вървеше умърлушен към командния пункт на двуличните си съюзници.