Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (18)

18

До настъпването на зората повече от половината бойци от дружината бяха претърсили полето на злощастното нощно сражение в падината на Лизефон. Намериха мъртвия си капитан и с тържествен марш го отнесоха в своите планини. Но никъде не можаха да намерят чантата му за карти и пистолета. Сега вече Янусис и Данчев разбраха, че на стария Папаандрополус са били предложени истинските книжа и че един измежду германците тайно стои на тяхна страна. Трябваше да намерят този приятел и другар. Предполагаха, че книжата са още у него. Така че за тях беше от огромно значение да го намерят. Въпреки всички трудности трябваше да се опитат.

Особено много се запали от тази идея Огнян Данчев. Фашистите се изтегляха към България. Ако двама бойци потеглят с тях, ако ги придружават, така да се каже, като сянка, другарите в родината при известен късмет ще разполагат с един постоянен извор на сведения.

Капитанът и заместникът му бързо се споразумяха. Изборът им падна върху опитния другар Спирос Монастериотис и младия му приятел Бойчо.

Спирос познаваше жълтата чанта на другаря Герекос. Това беше много важно, тъй като тя беше единственият възможен знак за разпознаване.

Четиримата мъже решиха да не усложняват с конкретни заповеди и без това тежката задача.

Като отговорен водач на малката група, Спирос трябваше да решава намясто, по свое усмотрение. Така например не беше съвсем сигурно, че притежателят на книжата и предполагаемият носител на жълтата чанта е действително комунист. Не биваше да се осланят напълно на голата вероятност. Но дори ако човекът е комунист, те можеха в най-добрия случай само да го посъветват в по-нататъшните му действия. Той сам трябва да вземе решение. Може би иска да напусне своята армия и да дойде при партизаните? В такъв случай трябваше да му окажат всякаква подкрепа. Може би ще се съгласи с идеята на Данчев да се нагърби със задачата за постоянна свръзка. Тогава другарите Спирос и Бойчо трябва да направят всичко възможно, за да изпълни задачата си колкото може по-леко и безопасно.

— Доверете му се, ако е революционер, той ще знае какво трябва да стори; но не бъдете безгрижни по отношение на него и за негово добро за себе си мълчете — приключи разговора капитан Янусис.

Спирос и Бойчо бързо се стегнаха за път. Преди да тръгнат, капитанът им предаде още една заповед:

— По пътя се отбийте в позицията на Корнарис. Ще пристигнете там преди минаващите през долината фашисти. Орелът е по-бърз от сто вола. Кажете на Корнарис да внимава, да не се впуска в никакви авантюри. Германците още не са стигнали гребена на Родопите. Може би на оперативната зона ще се удаде да съсредоточи там силни отряди и да им препречи пътя. Още по-деморализирани от сега, те ще трябва да се върнат обратно и тогава ние горещо ще ги посрещнем тук. Позицията на Корнарис и ние ще образуваме смъртоносен чувал. Ето защо те не бива да откриват сега своите позиции. Освен това по пътя се движи голям немски обоз. Ако позицията влезе в акция срещу него, ще бъде полезно. При Корнарис се намира и внукът на Фондас Маврипидес. Германците убиха стария човек. Кажете на младежа, че капитанът и цялата дружина му стискат дружески ръката.

С тези инструкции капитанът се сбогува с двамата. Той познаваше Спирос отдавна и достатъчно добре, за да знае, че тази деликатна задача е поверена в най-добрите ръце. Също и с младия Бойчо бяха направили добър избор. Тия българи бяха всичките дяволски момчета, но Бойчо бе най-пъргавият, най-упоритият от всички и неуморен като никой друг. Партията на Благоев и Димитров можеше да се гордее с този младеж.

Данчев и Янусис се загледаха след двамата. Сърцата им бяха малко свити. Никога преди не бе ставало нужда да изпращат двама от своите бойци в такава неизвестност, никога преди двамина не бяха оставяни така напълно само на себе си. Данчев каза, че отпадането на двамата бойци от дружината няма да се отрази така зле, в момента нямало изгледи за бой.

Капитан Янусис се съгласи с другаря Огнян. Понеже и според него било така, може би скоро ще се уредят сметките с господата Карафиладес и Теотокис.

Данчев не бе във възторг от изгледите за ново посещение при генералщабните офицери. Тесногръдите глупци ще гледат да се отърват по най-подлия начин. Би се стигнало до непоносими обиди на отряда на ЕЛАС и неговия мъртъв герой. Данчев смяташе, че е по-добре да се обърнат към истинския, макар и таен, началник на господата Карафиладес и Теотокис. Този човек се казваше полковник Джонстън и беше шеф на английската военна мисия, която от известно време насам действуваше зад немските линии. Този полковник се славеше като смел, хладнокръвен воин, без подобни качества той не би могъл да заема този труден пост. Ако германците го пипнеха, бесилката му беше сигурна.

Естествено не биваше да си правят никакви илюзии относно ролята на един нарочен пратеник на кралската армия. За този човек поражението на германския фашизъм на Балканите не бе толкова важно, колкото осигуряването на английските интереси в Гърция. И все пак можеха да се надяват, че той няма да одобри коварното и подло поведение на офицерите. Същевременно те щяха да изтъкнат в истинската му светлина положително изпратеното му вече съобщение за „геройските дела на андартите в битката при Лизефон“.

Това би успяло толкова повече, ако Джонстън получи новината за изтеглянето на германците от дружината на ЕЛАС, а не от господата Карафиладес и Теотокис. Който е по-добре осведомен, значи, по-добре се справя с врага.

Все пак до Мечарека, красивата рекичка, край която господин полковникът бе установил в това време щаба си, имаше много път. Куриерът трябваше да тича ден и нощ, ако иска да му предаде вдругиден писменото известие.

Какво пък, в дружината не липсваха хора, които бяха готови да тичат ден и нощ, за да служат на великото дело.