Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (32)

32

Двамата постови мълчаливо гледаха след отдалечаващия се конвой, докато четиримата изчезнаха по шосето, което зад завоя стръмно се спускаше надолу.

Войниците се обърнаха.

— Става хладно — каза единият.

— Скоро ще се свечери — отвърна другият.

Те ходеха със спокойни крачки един до друг. Двадесет стъпки напред, двадесет стъпки назад, двадесет стъпки напред…

— Скоро ще гръмнат — каза единият.

— Два пъти — каза другият.

Единият спря.

— Слушай — рече той.

— Бълнуваш, това се чува на километри далеч.

— Слушай! — рече повторно първият и махна нетърпеливо с ръка.

Другият напрегна слух. И също чу — музика! Двамата постови се загледаха. Те не вярваха на ушите си.

По шосето се клатушкаше някакво старче с бели коси и с всички сили надуваше гайдата си. „Трябва да е някой побъркан — помислиха двамата едновременно. — По това време да се домъкне тук, където надлъж и шир няма никакво село, нито къща!“

Старецът дойде право при тях, застана пред двамата, направи смешен поклон и изтръгна няколко мелодични звуци от инструмента си. На войниците се стори толкова комично това старче, прилично на горски дух, че те се отказаха от обичайното „Стой, кой там“.

— Кали спера, музика, калос — изписука Атанас с висок, задрезгавял глас и отново започна да свири. После се опита да заобиколи войниците и да се отправи към лагера. Но това бе твърде много за постовете. Единият свали пушката си и опря дулото до гърдите на стария.

Атанас се захили, сякаш войникът, се бе пошегувал, и се опита да отблъсне стоманената цев.

— Я го виж ти това брадато джудже — изгълча вторият войник, хвана грубо стария за яката и го дръпна обратно.

— Да се напада пост, виждал ли си подобно нещо?

Учуденият въпрос на войника бе заглушен от страшните крясъци на селянина, с които той отвърна на насилието.

Случката бе забелязана в лагера. Няколко войници дотичаха да видят какво става.

Атанас изрева с все сила и после се втурна към войниците разярено, с протегната напред глава, като някой бик, който иска да набучи врага на рогата си.

Войниците шумно се разсмяха и започнаха да се наслаждават на объркването на двамата си другари, на които им се чинеше просто смешно да употребят оръжие срещу човечето, макар че, от друга страна, не биваше да разрешават на стареца да мине. Единият протегна напред крака си, на който Атанас в сляпата си ярост се натъкна.

Ударът незабавно го събори на земята.

Той седеше там объркан и се взираше в гръмко смеещите се лица около него. Забеляза, че те станаха все повече, и разбра колко малко можеше да се постигне тук със сила. Тогава се престори, че и за него това е било голям майтап, и скоро пронизителното му кискане се смеси с бурния смях на войниците. Така се смяха те известно време, сякаш се състезаваха, и по този начин привлякоха почти всички лагеруващи на края на ливадата.

Тогава Атанас престана да се смее и високо се провикна. Гласът му бе така пронизителен, че войниците останаха с отворени уста, и за кратко време се възцари тишина. Атанас използува паузата, за да изтръгне няколко звучни трели от инструмента си.

Той се надигна бавно и започна да обхожда кръга, който се бе образувал около него. Вършеше това така тържествено, че цялата група отново избухна в гръмък смях и заглуши прочувствената му свирня, Атанас изду бузи, избледнелите му очи замигаха, като че ли за него не съществуваше по-голямо удоволствие от това да свири пред тази високоблагородна аудитория.

Войниците викаха от удоволствие. „Танцувай!“ — закрещяха те и Атанас веднага разбра, че така ще може да си осигури тяхното окончателно благоволение. И той надигна старите си кокали и заподскача някакво селско хоро, с което преди шестдесет години бе спечелил признанието, на всички мъже от Лизефон и тайното удивление на жените. Той извиваше ревматичното си тяло на всички посоки, размахваше гайдата надясно и наляво, скачаше от крак на крак и надуваше. Войниците крещяха от възторг. Някои смешно подражаваха на стареца, други пляскаха с ръце в такт с бясното темпо. Атанас прекъсна. Той бе станал червен като рак и дишаше запъхтяно.

После отново тръгна в кръг. Но след няколко крачки пак се спря, изсвири една тиха мелодия и внимателно загледа всеки германец в лицето. После кимна нажалено, не можа да намери онова, което търсеше.

В това време, смеейки се и ругаейки едновременно, дотича фелът.

— Какво търси тук тая стара кукумявка?

Той хвана Атанас за дрехата.

— Обирай си крушите, драги, тук не е цирк!

Атанас се ухили насреща му.

— Кали спера — изкиска се той високо. — Музика калос!

После нагласи със замах гайдата си и прочувствено засвири на фела старата песен за тъмното вино „Мавро дафне“ и за развяващата се копринена кърпичка.

Старши фелдфебелът се развесели и на драго сърце би останал още, ако това старо магаре гайдарят бе изкарал тази серенада само за него. Но този глупак постоянно изтичваше ту до една, ту до друга група войници и само за няколко секунди се връщаше при старши фелдфебела. „Дявол знае що за въртележка е това“ — помисли фелът и почувствува, че започна да му досажда.

— А сега край, нека ти дадат парче хляб и се махай — изръмжа той.

Обаче глупакът или не разбра, или бе побъркан. Сега той изтича към най-задния ъгъл и там засвири с все сила пред войниците.

— Гръм и трясък — изрева фелът, — махай се, проклетнико!

В отговор гайдата отново писна дяволито-закачливо.

— Какво става тук — човек просто не може да работи, проклета свинщина!

„Да работи — помисли с иронична усмивка фелът, — спало е вече ротното момченце.“

Дюрщайн се впусна в тълпата от войници. Учуден, забеляза свирещия на гайда старец, който подтичваше наоколо.

— Каква е тая лудница? Я елате тук — вие! — изграчи Дюрщайн.

Атанас се приближи и отново започна успешно изпробваната маневра.

Но Дюрщайн не бе от тия, които харесват подобни забавни положения. Чувството му за хумор се изчерпваше с подигравки и гавра спрямо подчинените му. Той хвана стареца, завъртя го и силно го ритна по задника с вълнените си терлици. Възмутеният Атанас поиска да изрази, че той не смята за добро онова, което фашистът му бе сторил. Но на езика на тия хора той знаеше само една дума, с която често бе чувал германците да изразяват недоволството си:

— Глупак!

Дюрщайн бе като поразен от гръм. Фелът стисна зъби, за да не се изсмее силно, войниците се засуетиха объркани край тях. Атанас се отдалечи изпълнен с достойнство. Сигурно бе улучил правилната дума, за да накара този млад човек да схване непристойното си държане. Изобщо Атанас бе доволен от себе си. Бе установил извън всякакво съмнение: човекът с жълтата чанта не се намираше в тази част. Разбира се, това не бе много, но той, Атанас, бе направил своето, бе доказал куража си, възстановил честта си.

Той закрачи с чувство на облекчение, мина край поста и излезе на шосето. Бялата му коса блестеше под залязващото слънце. Вдигна гайдата.

„Чернокоса хубавице, завърти се,

когато ние пием «Мавро дафне»

и…“

Дюрщайн все още стоеше като ударен от гръм. Бе парализиран от студена ярост. Тогава вятърът довя песента на стария до ушите му.

— Пушка! — извика с прегракнал глас офицерът и размаха ръце.

Някой побърза да му даде оръжието. Дюрщайн се прицели с леден поглед. Всички наоколо гледаха като втрещени.

На Атанас се стори, че някакъв нажежен чук му разцепи гърба. Той се спря. Изстрелът отекна в планините. Старецът притисна гайдата към себе си и затърча тромаво. Въздухът със свистене излетя от инструмента. Болка, трясък и звуци на флейта заехтяха по някакъв странен начин в ушите на планинеца Атанас Папаандрополус. Наоколо му настана нощ. Почти в безсъзнание той намери в себе си още сили да увеличи със стотина метра разстоянието между себе си и врага и тогава се строполи, стенейки, в канавката край пътя. Преди да умре, старецът потъна в странен сън. Той е в Лизефон. Лежи добре завит, топло му е. Над него се надвесва някакъв красив ангел. Той има чертите на дъщерята на Ефкари Цукала, за която хората мълвяха, че била ятачка. На ангел, който прилича на дъщерята на ятачката, може да се каже, че човекът с жълтата чанта не е при германците. Виждаш ли той веднага разбра. Но Атанас не разбира как така ангелът може да пита дали при германците има партизани. Един ангел сигурно знае, че партизаните са в планините, о, да, Атанас знае къде са те. Те не са при фашистите, не, те биха ги убили, както убиха стария Атанас, макар че той не е никакъв партизанин, макар че той — да, — макар че той е само един малък, съвсем малък син на орлите, толкова малък.

Старият Атанас не успя да покаже с пръсти на Футула колко малък син на орлите е той. Стенейки, той изпъна още веднъж гърдите си нагоре и след това рухна с въздишка на безкрайно облекчение. Около малката му стара уста играеше щастлива усмивка, че в смъртта се е съединил с онова, на което приживе се бе удивлявал само отдалеч.

Футула загледа с потъмнял от скръб поглед мършавото брадясало старческо лице, застинало в усмивка. Ръцете й се плъзнаха нежно по оросеното от пот чело и затвориха станалите изведнъж така чужди очи.