Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (16)

16

Бойчо седеше на своя наблюдателен пост заедно с един уважаван, посивял, но все още много издръжлив партизанин на име Спиридон Монастериотис и се вслушваше в мълчаливия планински свят наоколо. Те дълго следиха с поглед стария, за когото мненията в лагера бяха различни.

Бойчо го осъждаше. Бил страхливец и заедно с това и глупак, каза той. Но Спирос отхвърли подобни слова. Човек, който има още жълто около устата си като Бойчо, не бива да злослови по адрес на някой, който носи на главата си снега от осемдесет зими.

Бойчо възропта. Той бил партизанин, а не хлапак. Пушката му си казва думата в борбата не по-зле от тази на по-възрастните. Защо и езикът му да няма същата тежест? Спирос не загуби самообладание.

— Немотията затъпява — каза той. — Младежът поздравява изгряващото слънце, старецът знае колко безмилостно може да пече то. Лунната светлина вдъхновява младежа за сладка свирня, на стария тя ограбва необходимия сън. Погледът на младежа насочва сърцето му далеч отвъд планините, очите на стария са приковани към земята, той вижда само каменист сипей и пукнатини по трудната пътека. Когато момъкът започва да живее, старият се готви да умира.

Къде ще намери място за нов товар оня, който вече носи на гърба си осемдесет години немотия? Да, пушката ти говори същия език и ти отрежда същите права и същите задължения. Но благоразумието и съзнанието са също задължения.

Бойчо замълча. Макар и Спирос да не можа напълно да го убеди, сериозните му думи не бяха отминали край него, без да оставят следа.

Много горчиви преживелици сигурно бяха направили този мъж зрял и сдържан. На Бойчо му се искаше да научи нещо повече за своя спътник и той го попита дали винаги е мислил така или пък това е плод на по-късни години. Той каза това със свито сърце, защото се страхуваше да не докосне тежки спомени в гърдите на приятеля си.

Спиридон дълго гледа младежа. После започна да разказва с тих глас, погледът му остана все така впит в странния силует на хоризонта.

— Като млад момък и аз твърде неразумно мислех, че младостта винаги има предимство, че зная точната граница между добро и зло, не се колебаех що е смелост и що е страхливост. Все пак, като гледам днес назад, мога да кажа, че наистина рядко съм се лъгал. Времето и нашата велика идея бавно ме насочваха към правилни преценки. Добра беше свободата, лошо — потисничеството; храбър беше Манолис Глезос, страхливи — неговите палачи. Така много неща стават прости, правилни и никакво съмнение не гложди сърцето. Но именно много неща, а не всички.

Роден съм под сянката на Акропола. Под онази сянка, която прикрива мизерията на предградията и кара да сияе с още по-ярка светлина блясъкът на град Атина. Но през годините на германската окупация и този блясък угасна. Атина стана град на глада, не на оня глад, който е само мъчителен, но на умъртвяващия глад. С жестока ръка косеше той първо в предградията, после и в града стотици, понякога хиляди души на ден. Останалите живи нямаха вече сили да погребват мъртвите.

Лежах в затвора Авероф. Не бързаха твърде с процесите. Затворниците измираха от само себе си, за какво да си правят труд да издават смъртни присъди.

Тежко е да се чака, докато отлети и последната искрица живот, а не ти става по-леко и когато си помислиш за съдбата на своите, които са вън.

Жена ми Рото работеше в пощата. Инфлацията й тикаше в ръцете дебели пачки банкноти, милиони, милиони. А с тях можеше да си купи едно-две кила царевичен хляб на месец.

Баща ми притежаваше едно кафене, не на булевард „Хермес“, където седяха черноборсаджиите, а извън града, в полите на хълма. Кафе отдавна вече нямаше. Така че просяците — а сега всички бяха просяци — седяха ден след ден при него и пиеха вода, която според добрия стар обичай се точи даром. От доходите си той не можеше да си купи дори половин кило хляб на месец.

Рото беше млада и хубава. Образец на гордата грация на истинската атинянка, оная грация, която е отредена на жените на бедняците само за някакви си десет години, а след това бива смазана от мизерията.

Рото ме обичаше много и знаеше, че и аз я обичам и освен нея обичам още един човек на света — баща си.

Тя виждаше беднотията му и страдаше от собствената си. Вярвах й, когато ми каза, че мизерията на баща ми я измъчвала повече. И една вечер тя отишла на площада на конституцията и се наредила до стотиците жени, които чакали пред Метохико Тамио. Там, където някога седяха издокараните господа от гръцкия генерален щаб, сега хазяйничеше главното командуване на германската армия в Гърция. Този каменен сандък бълваше вечер несметно, количество германски пръчове. Всички носеха по един самун хляб под мишница, наричаха го войнишки хляб. Всеки от тях минаваше с изпитателен поглед край редицата мълчаливи жени. Ако някоя му харесваше, той й казваше:

— Хайде, ела. Нищо повече.

Жените ги водеха по домовете си. Заради хляба. Рото и тя.

Когато занесла хляба на баща ми, той знаел как се е сдобила с него. Но го взел.

Веднаж, два пъти — постоянно.

Не го убих. Дори не заговорих с него за това, когато едно объркване на имената ми помогна да избягам от затвора Авероф. Рото ми каза, че той отишъл веднъж на Акропола и искал да се хвърли от Ерехтейона. Не му достигнала смелост за последната стъпка.

— Слава богу — каза Рото.

И аз се съгласих с нея.

Трябваше да напусна Атина. За Рото вече нищо не чух. В голямата сметка, която имам да уреждам с немския и гръцкия фашизъм, се прибавиха нови пера: унижението на Рото, безчестието на баща ми. Само комунизмът може да заличи всичко.

Спирос замълча. Бойчо чуваше как бие сърцето в гърдите му и как шуми планинският вятър над върховете на дърветата. Високо горе в синевата мълчаливо кръжеше орел.

— Трябва да избием всички германци — каза Бойчо.

Гласът му прозвуча недействителен и тих. Лявата му ръка нежно погали синкавата цев на оръжието.

— Всички — повтори той твърдо.

Спирос се усмихна и сложи ръка на рамото на младежа.

— Ти разбра само половината от това, което ти казах — заяви той, — не бива да забравяме Ернст Телман.

Бойчо бе принуден да се откаже от намерението си да разпита по-подробно приятеля си за този Ернст Телман, защото в този миг двамата бдителни партизани дочуха шум от приближаващи се стъпки. Бойчо веднага помисли, че е Футула, и не се излъга. Изчерви се до уши, когато чу уговорения крясък на сова. Песента на славей не би му се сторила по-хубава. Спирос се подсмихна на голямото смущение на младия си другар.

Когато Футула приближи, двамата влюбени можаха да си кажат с пресипнал глас само едно „добър ден“. После Бойчо сложи пушката си на рамо и се приготви да тръгне, за да съобщи на командира, че момичето е дошло. Това беше негово задължение, тъй като бе значително по-младият от двамата.

— Стой тук, аз ще отида — каза Спирос и веднага изчезна в гората с подчертано спокойни крачки. Бойчо и момичето загледаха след него мълчаливи и смутени. Младежът бе много благодарен на приятеля си, че отиде вместо него. Но в същото време не знаеше какво да предприеме през времето, за което Спирос го бе оставил насаме с Футула. Беше му направил голям подарък.

„След двадесет минути — помисли си той, — след двадесет минути Спирос ще се върне. Двадесет минути ще бъда насаме с Футула. Не, само осемнадесет още и скоро само още седемнадесет, а скоро шестнадесет и скоро — край. Тя е хубава и аз много я обичам, но тя не знае това. Ако й го кажа, никога вече няма да дойде. А тя трябва да дойде пак. Трябва! «Седни — ще й кажа — седни!» И после ще я попитам дали тя е видяла орела и дали майка й е добре. Дали майка и е добре — не е неприличен въпрос, това мога да я попитам. Като чуе, че се интересувам за здравето на майка й, тя може да отгатне, че я обичам, а пък заради това не бива да се държи настрана, нищо друго не съм направил, освен че се осведомявам за майка й.

Бих бил щастлив, ако тя отгатне, че я обичам. Може би ще свикне с тази мисъл. После ще дойде ден, когато Лизефон ще кънти от празнична радост. Хората ще се трупат отляво и отдясно на улицата и ликуващи ще поздравяват влизащата партизанска дружина. Футула също ще маха с ръка, но ще пести силата на сърцето си, докато дойде четата, в която ще марширувам аз, Бойчо. Тогава ще има голям митинг, но двамина няма да могат да дочакат края му. И после? После щастието на този ден ще срине преградите, които ми забраняват да кажа: «Обичам те», и които забраняват и на нея да чуе, че я обичам.“

„Ах, белокосият ни остави сами — мислеше Футула. — За пръв път сме сами и за последен път заедно. Свободата ще дойде като вълна и ще отнесе Бойчо оттук. Лизефон ще празнува заедно със своите планински орли, идващи от юг. Радост и щастие ще царят тук. И аз ще махам с ръка, но с празно сърце. Над планините не може да се маха, отвъд планините никой нищо няма да види.

Ти си така мълчалив, Бойчо, и все пак очите ти се усмихват. Мислиш ли, че има път обратно към твоята Футула? Ах, да имаше! Ах, да бях Ариадна, по чиято нишка би намерил път до мене през лабиринта на времето. Нямам никаква нишка, но би трябвало да имам някаква, за която да можеш да се държиш.“

— Та седни де — чу го да казва с полузадавен глас момичето.

Тя дълго го гледа в очите. Той сведе своите пред нейния поглед, но се съвзе и пак погледна към нея. Тъмните й очи го озариха така топло, че от щастие той притвори клепачи. Момичето бавно се наведе. Взе лицето му в двете си ръце и го целуна по устата.

Бойчо не разбра как стана това. Стори му се, че сънува.

Потиснатото хълцане го откъсна от неговото бленуване. Футула плачеше. Тя бавно се свлече на земята, като скри главата си в ръце… Раменете й потрепваха. Почти безгласно изплакваше тя мъката и срама си на родната земя. Бойчо бе съвсем безпомощен. Пръстите му боязливо се плъзнаха по черната коса на момичето.

— Моя малка, гълъбице моя, не плачи. Всичко е наред, всичко, всичко е наред — все повтаряше и повтаряше той. — Не плачи, аз толкова те обичам.

Но мъката бе заключила сърцето на Футула и милите думи не можеха да проникнат в него. Как можа да извърши това, което никога не биваше да прави; как се осмеляваше да слуша онова, което никому не бе позволено да казва!

Като вдигаше без нужда шум, до двамата се приближи Спирос. Футула скочи и избърса с ръце сълзите от очите си. Тя бе сред партизани, самата тя партизанка. Партизаните не плачат. Те надвиват мъката. Усмихнато погледна тя любимия си, хубавите й устни безгласно изрекоха името му: „Бойчо“. Тя мина край мъжете като царица, която поздравява, и се запъти към края на гората.

Бойчо втренчено се загледа след нея. Кое шумеше по-силно — кръвта в жилите му или планинският вятър в дърветата? Никога, никога преди безкрайното небе на Елада не бе сияло с такъв блясък.