Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (9)

9

В сивото утро на следващия ден на прозореца, зад който спеше старши фелдфебелът, почука дежурният подофицер. Откъснатият от съня фел сърдито подаде глава. Зашеметен, той се втренчи в някакъв нож и лист хартия, който подофицерът държеше под носа му.

— Намерих това на вратата ви, господин старши фелдфебел, беше приковано с ножа.

Старши фелдфебелът светна със запалката си. На трептящата й светлина той прочете:

„Предупреждение

Предупреждават се германците.

Ако в Лизефон се извършат жестокости, никой германец няма да види вече родината си.

По поръчение на главнокомандуващия оперативната зона командир на III дружина на Тракийската освободителна бригада“

— Жестокости с „у“ — каза фелът. — Даже немски не знаят като хората — а на себе си помисли: „Дявол да го вземе, те знаят даже немски. Все пак по-добре е да не изказвам подобни мисли пред един подофицер. Но той трябва да си получи калая, задето ме събуди толкова рано.“

— По това можете да съдите как са вършили работата си патрулите. Партизаните идват чак до селото и забождат мръсните си парцали на вратата ми, а вашите постове гонят вятъра! — изруга той слисания подофицер.

Тогава му хрумна една мисъл. Дюрщайн ще си загуби нервите, ако прочете парцала. Трябва добре да размисли дали да покаже това нещо на нацистчето. И той се обърна почти бащински към подофицера:

— Ако съобщя за това, драги, ще ти хвръкнат нашивките. Ясно?

— Тъй вярно, господин старши фелдфебел!

— Следователно дръж си муцуната пред когото и да било. Ясно? А сега да те няма!

С едно облекчено „Тъй вярно, господин старши фелдфебел!“ подофицерът изчезна. „Фелът все пак е приятел“ — помисли си той.

Ковачът бе свършил криво-ляво работата си: сламата, както заповядаха, бе на поръчаното място. Днес щяха да се придвижат още малко на север — можеха да бъдат доволни. В такова настроение отиваше старши фелдфебелът към дома на ротния командир. „Ще го разколебая. Какво ще спечеля от шест мъртви старчока? Разбира се, не бива да казвам на този нацистки хлапак, че съм против. Веднага ще ме наклепе пред началството — пораженство и пр“.

Дюрщайн го прие сдържано. Беше доволен от късия доклад на фелдфебела за подготовката на заминаването. Само историята с шестимата заложници не му допадна. През нощта бюлетинът на въоръжените сили беше, кажи-речи, признал катастрофата при Кишинев, за която Дюрщайн бе научил два дни преди това по Радио Бари. Почвата под краката ставаше гореща. Между Лизефон и Гютерсло имаше още цели три хиляди километра, доста път, и то по всяка вероятност пеша.

Естествено не можеше да каже на запасняка, че е против разстрелването на заложници. „Непременно ще ме наклепе“ — помисли си той.

И Дюрщайн подчертано безобидно попита своя старши фелдфебел:

— Има ли още нещо, господин старши?

— Е, да, оная работа днес по обед. И без друго трябва да пратим куриер до дружината да отнесе книжата, които Чирвински и Нойбауер намериха. В такъв случай можем да оставим работата да бъде уредена със заповед на дружината. Може би майор фон Тратен ще бъде на друго мнение? Може би ще заповяда една дружина? Възможно е да предостави удоволствието на четвърта рота, която последна, от дружината ще мине може би оттук. Тя може да изгори цялото въшливо гнездо.

„Я го виж ти фела — помисли си Дюрщайн, — иска да нахлузи отговорността на Тратен или даже на приятеля Бьокелман от четвърта. Той ще има да благодари, че може да подпали такъв факел, на чието зарево ще трябва да марширува по-нататък, докато хванат и него. Отракан пес е тоя фел. Преди четвърта да дойде тук, ние ще сме на сто километра и вече ще сме навлезли в България. Може би новото правителство на Багрянов, получило благословията на Рибентроп, ще удържи още мъничко положението. Тогава, ако питат мене, тук, в Гърция, може да подпалва села, който си иска. А може би фелът иска да ме подведе: пълен е със задръжки тоя Дюрщайн, не е достатъчно решителен!“

— Не ми харесва цялата работа. Разбира се, висшестоящите инстанции могат по-добре да схванат положението. Ако сме меки, може да излезе погрешно, ако действуваме енергично, пак може да сбъркаме. Зависи от много фактори. Тратен е роднина с дивизионния, зет или нещо такова, винаги е много добре осведомен. Пишете: Молим, заповед дали шестима заложници… не, пишете дванадесет. Разбрано?

— Тъй вярно, господин поручик!

— Кого ще изпратите? Двама куриери вече заловиха.

— Мислех новия. Все пак това е едно отличие. Пък и той намери книжата. В ръкопашния бой също добре се би. Ако в книжата има нещо важно, ще получи няколко точки: за железния кръст.

— Нойбауер! — каза ротният командир, като помисли малко.

— Е, да, досието му не е богато. Но решаващото е в какви ръце ще попаднат такива момчета. В родината не са се справили с него. Четири седмици в ротата на Дюрщайн и вече е съвсем друг човек.

— Сам ли ще го изпратите?

Фелдфебелът бе доволен от досегашния разговор. Тратен или ще издаде, или няма да издаде заповед. Ако я издаде, тогава, макар и без думи, това ще звучи така: Вие, глупако Дюрщайн, за какво ви е първо да ме питате? Ако не издаде заповедта, никой не би чул нищо, но в главата на Тратен ще се върти: Ама че идиот е този Дюрщайн, да ми предлага такова нещо.

Да, да, мойто момче, такива сложни изчисления не се научават в национал политическите учебни заведения. Трябва да бъхтиш първо осемнайсет години войниклък, за да научиш тези правила на играта.

Почти удовлетворен, той каза.

— Сам. Шосето е още сигурно. Господа другарите от Егейската бързоходна флотилия са заели бази отляво и отдясно. Това поне е нещо полезно, след като бяха принудени да превърнат черупките си в подводници.

Дюрщайн се засмя и фелдфебелът си позволи да се присъедини. Едно от редките удоволствия при това отстъпление бе, че матросите, на които по-рано завиждаха за техните привилегии, се бяха превърнали в обикновена пехота. Достатъчно дълго бяха водили в непосещаваното от никакъв противник Егейско море живот, който повече приличаше на дългогодишно балнеолечение, отколкото на война.

— Добре, кар й тогава! — приключи разговора ротният командир.