Джеймс Фенимор Купър
Шпионинът (1)

УВОД НА АВТОРА

Често се налагало авторът да отговаря на въпроса, дали описанието на главния герой в тази книга се основава на реалността. Той не може да даде по-ясен отговор на своите читатели освен излагането на фактите, свързани с първоначалното и публикуване.

Преди много години авторът се озова в местообиталището на един прославен човек, който в най-тъмните дни на Американската революция^[1] участвувал в различни събития, налагащи да му се окаже върховно доверие. Разговорът се насочи към влиянието, което големите политически събития имат върху хората и пречистващите последици от любовта към отечеството, когато това чувство, с цялата си сила се събуди у един народ. Той, който поради възрастта си, службата си и познаването на човешката природа имаше по-голямо право да води в един такъв разговор, беше и основният събеседник. След като се спря на начина, по който великата борба на нацията през пойната от 1775 година беше насочила в нови и благородни посоки мислите и делата на мнозинството, дотогава потънало в най-елементарните грижи на ежедневието, той подкрепи възгледите си с една случка, чиято достоверност можеше да потвърди като очевидец.

Диспутът между Англия и Съединените Щати на Америка, макар и не точно семейна свада, носеше много от характеристиките на гражданска война. Народът на Америка никога не е бил истински и конституционно подчинен на народа на Англия, но те и двата дължаха подчинение на един и същ крал. Американците като нация отхвърлиха това подчинение, а англичаните подкрепиха суверена си в опитите му да възвърне властта си и така повечето от емоциите, характерни за вътрешните конфликти бяха налице. Голяма част от емигрантите от Европа, установили се тогава в колониите, застанаха на страната на короната — имаше много области, в които влиянието им, съюзено с това на местните американци осигуряваше значителен превес на роялистката кауза. Тогава страната беше твърде млада и твърде много се нуждаеше от всяко сърце и всеки чифт ръце, за да гледа на тези пристрастия, макар и не масово разпространени, с безразличие. Злината се увеличаваше многократно от действията на англичаните, които всячески се стремяха да се възползват от тях и положението стана наистина сериозно, когато се разбра, че се правят опити да се създадат местни въоръжени отряди, които трябваше да се присъединят към войските от Европа в подчиняването на младата република. Ето защо, Конгресът създаде специален и таен комитет, чиято главна задача беше да осуети тези планове. Мистър …, разказващият тази история, станал председател на този комитет.

В изпълнение на новите си задължения, мистър … имал случай да прибегне до услугите на човек, чиито задачи малко се отличавали от тези на най-обикновен шпионин. Този човек, както няма да е трудно да се разбере, живеел при условия, които го карали да приеме тази двусмислена роля не особено неохотно. Той бил беден и необразован, но едновременно с това хладнокръвен, хитър и безстрашен по природа. Той трябвало да научава в коя част на страната емисарите на короната се опитват да вербуват хора, да отива при тях, да се записва в списъците им, да се представя за страстен привърженик на каузата им и по всички възможни начини да научава колкото се може повече от секретите на враговете. След това, разбира се, той ги съобщавал на работодателите си, които правели всичко възможно и нерядко с успех, да осуетят плановите на англичаните.

Лесно разбираемо е, че тази дейност била съпроводена с големи опасности за този човек. Освен възможността да бъде разкрит, съществувал и ежедневният риск да попадне в ръцете на самите американци, които неизменно отвръщали за грехове от този род по-жестоко на местните жители, отколкото на европейците. И наистина, агентът на мистър бил арестуван няколко пъти от местните власти, а в един от случаите и осъден от разгневените си сънародници да бъде обесен. От позорна смърт го избавила единствено бързата и тайна заповед до съдията. Позволили му да избяга — тази привидна, но и реална опасност всъщност помогнала много за утвърждаването на доверието към него. Малкото американци, които го познавали, го обявили за дързък и закоравял Тори^[2]. Така през началните години на борбата той продължил да служи тайно на страната си, ежечасно заобиколен от опасности и подложен на незаслужено опозоряване.

През … година, мистър … получил висока и почетна длъжност в един от европейските кралски дворове. Преди да освободи мястото си в конгреса, той докладвал за тези събития, разбира се без да споменава името на агента си и поискал този човек да бъде възнаграден за големия му принос и за рисковете на които се е излагал. Била гласувана подходяща сума, а предаването и било доверено на председателя на тайния комитет.

Мистър — направил необходимото, за да се срещне с агента си. Това станало в една гора в полунощ. Благодарил му за верността и ловкостта, обяснил му защо връзките им ще трябва да прекъснат и накрая му предал парите. Другият се отдръпнал и отказал да ги вземе. „Страната — казал — има нужда от всички свои средства. Колкото до мен, аз мога да работя и да си изкарвам хляба по много начини.“ Убеждаването се оказало излишно — патриотизмът имал превес у този забележителен човек. Мистър … си отишъл, като отнесъл със себе си златото и дълбокото уважение към човека, който толкова дълго време излагал живота си на опасност за тяхната обща кауза без да иска никаква награда.

Авторът остана с впечатлението, че по-късно агентът се е съгласил да приеме възнаграждение, но едва след като страната била напълно в състояние да му го осигури.

Едва ли е необходимо да се добавя, че тази случка, така просто и обаятелно разказана от един от главните участници в нея, силно впечатли всички, които я чуха. Много години по-късно съвсем случайни обстоятелства, които е ненужно да разказвам накараха автора да публикува роман — първият, без тогава той да предвижда това, от една доста дълга поредица. Същите случайни обстоятелства, които доведоха до написването на романа, определиха и главния му герой, и мястото на действието. Последното се развиваше в чужда страна, а първият представляваше нескопосан опит да се описват чужди маниери. След публикуването на романа, авторът получи много упреци от своите приятели за това, че той, американец по душа и по рождение е дал на света работа, която спомага в някаква степен да се подхранва въображението на младите и неопитни негови сънародници с картини почерпени от едно общество твърде различно от това, към което той принадлежи. Авторът, макар и да знаеше каква част от това, което е направил е плод на случайност, чувстваше до известна степен правотата на този упрек. Като единствено изкупление, което е по силите му, той реши да напише друга книга, чиято тема да не допуска упреци не само от страна на околния свят, но и от страна на него самия. За своя тема той избра патриотизма и за тези, които четат този предговор или самата книга, едва ли е нужно да обяснявам, че като най-добра илюстрация избра героя от току-що разказаната случка.

След първоначалното публикуване на Шпионинът се появиха няколко версии за личността, която авторът е имал предвид докато е пишел книгата. Тъй като мистър … не спомена истинското име на своя агент, не зная нищо Повече за неговата идентичност с един или друг човек, отколкото тук описвам. И Вашингтон^[3], и сър Хенри Клинтън^[4] са имали значителен брой тайни емисари — в една война, която придоби до такава голяма степен характер на гражданска, водена между хора от една кръв и с еднакъв език едва ли би могло да е иначе.

Стилът на книгата в това издание беше преработен от автора. Той се помъчи да я направи по-достойна за благосклонността, с която бе приета в началото, макар че, трябва да се признае има недостатъци така вплетени в структурата й, че подобно на полусъборена постройка би било по-евтино да се построи наново, отколкото да се поправя. Двадесет и пет години се оказаха цяла епоха за повечето от нещата свързани с Америка. Сред общия напредък този в литературата далеч не е най-малкия! Толкова малки бяха очакванията от публикуването на една оригинална работа от този тип, че трябваше да минат няколко месеца от отпечатването^[5] на първия том на Шпионинът преди авторът да се почувствува склонен да се захване с втория. Усилията хвърлени в изпълнение на безнадеждна задача, рядко си струват в очите на този, който ги полага, независимо колко ниски са неговите достойнства.

Още една случка свързана с историята на тази книга може да даде на читателя някаква представа за надеждите на един американски автор в първата четвърт на настоящия век. Докато втория том бавно се печаташе от едва що засъхналия ръкопис, издателят сподели, че романът може толкова да нарасне на дължина, че да погълне печалбите. За да се успокои духът му, наложи се последната глава да бъде написана, отпечатана и страниците и да бъдат номерирани далеч преди тези, които я предшестват, дори да бъдат замислени. Макар че не може да бъде извинение, това обстоятелство поне може да обясни скоропостижното прогонване на актьорите от сцената.

След написването на книгата в страната настъпиха големи промени. От хрущял нацията се превръща в кост и обществената мисъл вече върви в крак с увеличаването на населението. Походът от Вера Круз до Мексико^[6] беше осъществен по заповед на галантния войник, който с уважение се споменава в последната глава на книгата. Величието на този поход и брилянтните му резултати от военна гледна точка накараха нацията да направи огромна крачка в морален смисъл, която ускори с цяла епоха развитието и към истинска независимост и силно политическо влияние. Оръдията, тътнещи в долината на Ацтеките бяха чути и от другата страна на Атлантика, където породиха и надежда и тревога.

Сега няма друг враг, от когото да се боим, освен този, който живее в самата страна. След като свикнахме да разглеждаме дори човека като същество, което греши и като се възползвахме от ограниченията, които мъдростта е извлякла от житейския опит, имаме причини да се надяваме, че същото Провидение, което така добре ни помогна в нашето детство, ще продължи да ни се усмихва в периода на нашето мъжество.