Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (17)

17

Малко пред селото Атанас изненадано се спря. Каква тишина цареше днес! От комините се виеше по-малко дим. Не се виждаше никакъв фашист.

Когато наближи, разбра. Германците си бяха отишли.

„Ах, какво старо магаре съм аз, защо останах толкова много при синчетата — заоплаква се той. — Ах, вие, стари кокали, защо вече не сте годни за нищо и не ме понесете на един дъх из планината. Ето че изчадията са заминали, а с тях и оня с жълтата чанта.“ Човекът с жълтата чанта — само за него мислеше Атанас. Като се сбогуваха там горе, капитанът още веднаж настойчиво го попита дали германският войник, който му предложил книжата, носел жълта чанта. Атанас изпадна в страшно смущение. Жълта ли беше? Може би беше черна? Или все пак жълта? Но когато новият капитан категорично увери Атанас, че чантата на загиналия капитан Темос Герекос, в която сигурно са били намерени книжата, била жълта, на Атанас се стори, че чантата на германеца е точно такава. Значи, той щеше да го познае по чантата, ако с отслабналите си старчески очи и загубена памет не може да намери отново образа. От това най-много се страхуваше Атанас, защото германците изглеждаха толкова подобни един на друг — студени очи, надменни уста, силни челюсти.

И ето че бяха напуснали Лизефон, а старият Атанас бе толкова уморен и краката му така слаби. Въпреки това трябваше да тръгне след тях, да намери оня с жълтата чанта и някак си да го заведе при партизаните. Как, бог знае, но трябваше да опита. Атанас Папаандрополус има да поправя много свои грешки пред синовете на орлите, той няма да умре с вината и срама на душата си.

Бързо заситни той към дома си. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Вайкането на жените над купчината безжалостно погубени животински тела не го разтревожи. Когато насреща му изскочи някакво момченце и с пламенно усърдие му съобщи, че и неговата овчица била взета от къщи, той само си помисли: „Овчицата ли, ех, здраве да е, побързай, старче, бандитите крачат бързо.“ После му хрумна, че може би най-лесно ще може да доближи немците, като се представи за самотен планински пастир. Взе от стената своята гайда. Цели тридесет години никой не я беше използувал. Наду силно меха. Я гледай, още бе здрав. С треперещи пръсти той взе една терца и се ослуша. Основният акорд прозвуча съвсем чисто.

Някой пъхна глава през вратата. „Старият Наско трябва да се е побъркал“ — помисли си и с вик избяга оттам.

Атанас не му обърна никакво внимание, потърси шепа слънчогледови семена, стисна ручилото под мишница и по най-късия път излезе от селото.

Отначало тръгна бързо, но скоро бе принуден да си отдъхне. Само да срещнеше германците! „Хе, старче, изсвири нещо“, може би ще му подвикнат те. Какво щеше да изсвири тогава? Ах, всички песни от неговата младост отдавна бяха изчезнали. Наистина ли не знаеше вече никоя? Той се замисли напрегнато. Из дълбините на гърдите му изплуваха пред него картини подобно разкъсани облаци, запърхаха и пак излетяха. Даже образът на неговата Илва, неговата млада, боязлива Илва, не можа да добие форма. Постоянно го изместваха изнурените, измъчени черти на онази Илва, която той безропотно погреба, когато стана на шестдесет години.

Имаше някаква песен за мавро дафне, виното, което пиеха богатите, онова вино, за което бедните можеха само да пеят, за мавро дафне и някаква копринена кърпа ставаше дума в тази песен.

Той нагласи гайдата и започна да мечтае. Бавно се раждаше тон след тон, такт след такт. Той чувствуваше: от всичко онова, което бе почти безвъзвратно отминало, само в песните на неговата младост се криеше най-силната искрица живот. Никога не би го повярвал, но оформящите се звуци му го доказваха. Те идваха отдалеч, далеч, млади като някога и започваха да танцуват в него. Всички започваха с някаква думичка, която подреждаха в редица, както царят своите евзонии. Да, точно така беше:

„Тъмнокоса хубавице, завърти се,

когато пием мавро дафне

и с копринена кърпа махаме,

от върховете към долината.

Хей, завърти се, завърти се още веднъж.“

Някаква смътна вълна от щастие разтърси стария. Бе намерил отново песента, момчешката си песен. Щеше да намери и германеца с жълтата чанта.