Серия
Необикновени пътешествия (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Indes noires, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)
Сканиране и разпознаване
Krasno
Корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

Изд. „Четиво“, библиотека „Чудните книжки“, 1946


Глава I
Две противоречиви писма

„До мистър Дж. Р. Стар, инженер

30, Канонгет, Единбург.

 

Ако мистър Джеймс Стар благоволи да се яви утре в рудник Еберфойл, шахта Дочерт, галерия Яроу, ще му бъде направено едно съобщение, което ще е в състояние да го заинтересува.

На гарата Колендер мистър Джеймс Стар ще бъде очакван цял ден от Хари Форд, синът на някогашния надзирател-рудничар Саймън Форд.

Моля да се държи тази покана в тайна“.

Такова беше писмото, което Джеймс Стар получи с първата поща на 3 декември 18… година, писмо, което имаше клеймо от Еберфойлската пощенска станция, графство Стирлинг, Шотландия.

Любопитството на инженера беше силно засегнато. Той не допускаше, че това писмо може да бъде някоя мистификация. Отдавна познаваше Саймън Форд, един от някогашните надзиратели в мините Еберфойл, на които Мини Джеймс Стар беше директор в продължение на двадесет години.

Джеймс Стар беше човек със здраво телосложение и неговите петдесет години не му тежеха толкова много, сякаш бяха четиридесет. Той произлизаше от стар единбургски род.

Неговата дейност беше известна в почтената корпорация на инженерите, които експлоатират каменовъглените подземни богатства на Съединеното кралство — както в Кардиф и Нюкастел, така и в другите графства на Шотландия.

Името на Стар си бе спечелило уважение в мините Еберфойл, които граничеха с рудниците Алло и заемаха част от графството Стерлинг.

Освен това Джеймс Стар беше избран за член на Дружеството на шотландските археолози, на което беше станал и председател. Той се броеше за един от най-дейните членове на Кралския институт, а списанието „Единбургски преглед“ често печаташе неговите интересни статии.

Известно е, че англичаните бяха дали на цялата своя каменовъглена площ доста изразителното име „Черна Индия“, и тази Индия, може би много повече от истинската, помагаше за поразителното разбогатяване на Съединеното кралство. Там денем и нощем работеше класата на рудокопачите, като извличаше из недрата на Англия каменните въглища — този скъпоценен горивен материал, така необходим за индустрията.

По времето, когато Джеймс Стар почна да работи в мините Еберфойл, пределният срок за изчерпване на въглищата, изчислен от специалистите, беше още много далеч. В близко бъдеще нямаше защо да се страхуват от липсата на въглища. Каменовъглените залежи на Стария и Новия свят можеха още широко да се разработват; от тях се ползуваха различните фабрики, локомотиви и параходи. Заводите за светилен газ не бяха заплашвани от опасността да останат без минерално топливо. Но през последните години употребата на каменните въглища дотолкова нарасна, че някои залежи се изтощиха и стигнаха до най-тънките си пластове. Напуснатите шахти напразно пронизваха почвата със своите изоставени галерии и запустели глухи изкопи.

Такова беше положението и в мините Еберфойл.

Преди десет години последната вагонетка изкара последния тон каменни въглища от това находище. Подземното имущество — машините за механично изтегляне по релсите в галериите, чиито вагонетки представляваха цели подземни влакове, асансьорите за спускане и издигане, тръбните канали, които вкарваха сгъстен въздух в копачните машини, с една реч — всички съоръжения бяха извадени от дълбочината на шахтите и хвърлени на повърхността. Изтощеното въглищно находище приличаше на трупа на мастодонт с фантастична големина, от което бяха изкарали всички жизнени органи и оставили само скелета.

От това имущество бяха останали само дървените стълби в галерията Яроу, които единствени сега служеха за достъп в долните галерии на шахтата Дочерт.

Печален беше денят, когато миньорите за последен път излязоха от шахтата, в която бяха прекарали толкова години.

Инженер Джеймс Стар събра няколко хиляди работници, представляващи работливото и храбро население на шахтата. Копачи, вагонеткаджии, водачи, пътепоказвачи, товарачи, ковачи, дърводелци, всички — жени, деца, старци, подземни и надземни работници — се събраха в грамадния двор на шахтата, някога изпълнен с изкопани въглища.

Тези честни хора, работили дълги години, от поколение на поколение в рудниците Еберфойл и сега принудени да се пръснат по света, чакаха, преди да напуснат завинаги шахтата, последните прощални думи на инженера. Фирмата им бе раздала като възнаграждение печалбите от последната година. Наистина това не бяха големи суми, тъй като печалбите едва надвишаваха разходите по разработването на пластовете, но все пак беше една помощ за работниците, докато те се настанят някъде из съседните мини или в някой от заводите на графството.

Джеймс Стар стоеше пред вратата на грамадното здание, дето в продължение на толкова години работеха мощните парни машини от подемната галерия. Той беше заобиколен от надзирателите, сред които беше и Саймън Форд, петдесетгодишният надзирател от шахтата Дочерт.

Джеймс Стар свали шапката си. Миньорите, също така със свалени шапки, пазеха дълбоко мълчание. В тази прощална сцена имаше нещо трогателно и пълно с величие.

— Приятели — каза инженерът, — за нас настъпи момент на раздяла. Галериите на Еберфойл, които толкова години ни обединяваха в обща работа, сега са изтощени. Нашите проучвания не ни доведоха до откриването на нови пластове. От шахтата Дочерт току-що бе изваден последният къс каменни въглища.

Като доказателство за думите си, Джеймс Стар посочи на въглекопачите една буца въглища, оставена във вагонетката.

— Този къс въглища, приятели мои — продължи той, — е последната капка кръв от жилите на нашия рудник. Ние ще го запазим, както сме запазили първия къс, изкопан преди сто и петдесет години от Еберфойлския залеж. През това време в нашите шахти се смениха много поколения работници. Но сега се тури край на всичко! Последните думи, с които се обръща към вас вашият инженер, са думи за сбогуване. Вие живяхте в шахтата и тя бе изчерпана от вашите ръце. Трудът беше тежък, но не без изгода за вас. Нашето голямо семейство ще трябва да се пръсне, и малко е вероятно да се срещнем отново в бъдеще. Но не забравяйте, че ние дълго време живяхме заедно и че дългът на въглекопачите от Еберфойл е да си помагат един на друг. Когато хората работят заедно, те не могат да останат чужди един на друг. Ние ще следим вашия път и където и да се обърнете в търсене на частна работа, нашите добри отзиви навсякъде ще ви следват. И така, сбогом мои приятели и нека Бог ви помага!

Като каза това, Джеймс Стар сърдечно прегърна най-стария от рудокопачите, на когото очите се напълниха със сълзи. След това се приближиха и другите надзиратели, за да стиснат ръка на инженера, а миньорите размахваха шапки и викаха:

— Сбогом, Джеймс Стар, наш началник и приятел!

Това сбогуване сигурно остави вечни следи в честните сърца. Бавно — всички с тъга напуснаха грамадния двор. Около Джеймс Стар стана пусто. По черните пътища, водещи към шахтата Дочерт, за последен път отекнаха стъпките на въглекопачите, и сега, след шумното оживление, което изпълваше Еберфойлските залежи, настъпи тишина.

До Джеймс Стар остана само старият копач Саймън Форд. До него стоеше юноша на около петнадесет години, синът на Форд — Хари, който вече от няколко години работеше под земята. Джеймс Стар и Саймън Форд се познаваха добре и се уважаваха един друг.

— Сбогом, Саймън — каза инженерът.

— Сбогом, мистър Джеймс — отговори старшият надзирател, — или по-скоро, довиждане.

— Да, довиждане, Саймън — продължи Джеймс Стар. — Вие знаете, че винаги ще ми е драго да ви видя и да поговоря с вас за миналото на нашия стар Еберфойл.

— Зная, мистър Джеймс.

— Моята къща в Единбург винаги е отворена за вас.

— Единбург е далече — възрази надзирателят, като поклати глава, — далече е от шахтата Дочерт.

— Далече ли е, Саймън? Ами къде мислите да живеете?

— Тук, мистър Джеймс. Ние не смятаме да напуснем шахтата, нашата кърмачка, само затова, че нейното мляко е пресъхнало. Моята жена, синът ми и аз ще й останем верни.

— И така, сбогом, Саймън — отговори инженерът, чийто глас издаваше вълнение.

— Не, мистър Джеймс — възрази надзирателят, — повтарям ви: довиждане, а не сбогом. Това ви го казва Саймън Форд. Еберфойл пак ще ви види.

Инженерът не искаше да отнема тази последна илюзия на надзирателя. Той прегърна младия Хари, който гледаше развълнуван своя бивш началник, за последен път стисна ръката на Саймън Форд и напусна рудника.

Ето какво стана преди десет години. Но въпреки желанието на надзирателя — да се видят някога — Джеймс Стар нищо не чу през това време за стария въглекопач.

И ето, след десетгодишна раздяла, от Саймън Форд пристигна писмо, което канеше Джеймс Стар незабавно да се яви при старите Еберфойлски залежи.

Възможно ли е, щото на стария надзирател да се е удала възможност да открие някакъв нов, удобен за разработка пласт? Не! Джеймс Стар помнеше с какво усърдие бяха изследвали Еберфойлските шахти, преди да се прекрати работата. Той сам извърши последните изследвания, при което беше направен опит дори да се търсят каменовъглени пластове в слоевете, които обикновено лежаха под въглищата: слоевете от девонски пясъчник. Но напразно. Джеймс Стар напусна шахтата с твърдата увереност, че в нея няма нито парче въглища.

От друга страна, инженерът познаваше Саймън Форд като опитен миньор, надарен с усет, и като човек, който познаваше занаята си. Той не бе виждал Саймън от деня, в който бе напуснал Еберфойлските галерии. Той дори не знаеше какво е станало със стария надзирател, с какво се занимава сега Саймън Форд и къде живее. Той знаеше само, че срещата е назначена в галерията Яроу и че Хари, синът на Саймън Форд ще го чака на гара Колендер, през целия следващ ден.

— Ще замина, ще замина! — повтаряше Джеймс Стар, чиято възбуда постоянно растеше.

Но случи се нещо съвсем неочаквано. Това беше като капка студена вода, която изведнъж изстуди кипенето на мозъка му.

Към шест часа вечерта, с третата поща, пристигна второ писмо, в груб плик, чийто надпис разкриваше ръка, малко свикнала да държи перото.

Джеймс Стар разкъса плика. В него имаше едно късче хартия, пожълтяло от времето и като че откъснато от някоя стара тетрадка. Тук беше написана само една фраза:

„Инженер Джеймс Стар няма защо да се безпокои — писмото на Саймън Форд сега няма значение“.

И никакъв надпис.