Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (29)

29

Футула капна от умора. Местността ставаше все по-непозната. Никога преди не бе се отдалечавала толкова от къщи. В кърпата й отдавна вече нямаше нито трохичка хляб.

Въпреки това тя не се съмняваше, че върви по верния път. Тук и никъде другаде са вървели Бойчо и другарят му. Бойчо е мислил и действувал така, както тя мислеше и действуваше; сърцата на влюбените бият винаги в един и същ такт.

Понякога от пътеката, която едва отгатваше, се откриваше поглед към шосето. То лъкатушеше упорито през планинския свят дълбоко долу. Човекът бе поставил тази каменна лента на пейзажа. Накит, по-ценен от най-скъпото блестящо колие върху безупречната шия на някоя високопоставена дама. По-ценен, защото тази лента не налагаше разстояния, а приближаваше, свързваше хората. През планини и долини, през реки и дерета водеха пътищата и не спираха в стремежа си нито пред граници, нито пред народи: елате всички, елате един към друг, ние служим на вашето свързване. Войната и това разруши. Вместо мостове на братството пътищата бяха станали писти на смъртта. Докъдето стигаше паважът им, дотам беше Гърция на врага, а там, където не водеха вече техните завои, там дишаше истинската Елада, тая на народа и неговата надежда за свобода.

Вие бяхте господари на гръцките пътища, фашистки варвари; от смелия полет на техните линии вие поискахте да сътворите окови за страната, но гръцките сърца се подиграха с вас, сините планини на страната останаха свободни. Вижте, от техните висини пътищата изглеждат само като тънки ивици, и вие имате власт само над тази, най-малката, по нея пълзят вашите човешки змии, дрънкат веригите на вашите танкове, хвърчат вашите бронирани коли. Нашите пътища няма още дълго да понасят търпеливо враговете на Гърция. Скоро там долу отново ще вървят мирно свободни гръцки хора, ще си спомнят позора на годините, когато в собствената им страна тях едва ги търпяха, и ще бдят това никога вече да не стане!

О, Футула чувствуваше уморени само краката си, страстното й сърце си беше все така бодро.

Ниско долу тя видя да върви някакъв човек. Той пъплеше по пътя подобно на малък бръмбар. Сигурно беше някой местен жител, никой фашист не би вървял така сам-самичък. Пък и германците не носеха бели фуражки. А може би това, което блестеше нагоре така сребристо, изобщо не беше фуражка!

Футула все вървеше и вървеше. Но бавно в повишеното й настроение се прокрадна тревогата за настъпващата нощ. Беше късно следобед. Скоро планините ще се озарят от залязващото слънце. Тогава на деня ще са нужни само няколко минути, за да се превърне в нощ. Тъмнината ще направи всяко търсене безполезно и ще изостави младото момиче беззащитно на суровия студ.

Пътеката видимо се заспуща, гората, която спираше вятъра, осезаемо се разреди, скоро през дърветата просветля. Внимавай, Футула, гората е защитната мантия на партизанина!

В края на гората имаше гъст пояс нискостеблени дървета. Футула реши да си почине зад един гъсталак и още веднъж да обмисли положението.

Тя седна. Сега всичко бе по-забъркано. Пред нея лежеше късче свободно поле и голото, изложено на добра видимост шосе. При нормални обстоятелства на това място Бойчо и другарят му биха се отклонили от него, но те следваха германците. А пък тези не се деляха от пътя, така че и двамата не можеха да напуснат техните следи. Следователно на Футула не оставаше нищо друго, освен да продължи преследването по пътя, колкото и неприятна да й бе тази мисъл.

Футула изпитателно огледа гъсталака, за да проучи шосето, над което сякаш виснеше опасност. И тогава — сърцето й просто спря да бие — тя видя скрити в храсталака две пушки.

Не можеше да има съмнение, това можеше да бъде само оръжието на Бойчо и Спирос. Двамата бяха съвсем наблизо, защото никой партизанин не изпуска за дълго оръжието от ръцете си.

Футула скочи и затича по широко извитата дъга на крайпътната гора. Не се виждаше нищо. Напротив, пътят се изплъзваше все повече и повече от погледа й.

Футула изтича обратно. За бога, дано мъжете междувременно не са дошли и отново да са изчезнали с пушките си!

Не, пушките си стояха още там, установи момичето. Какво да прави сега?

Може би най-добре щеше да бъде да чака. Мъжете положително ще се върнат на това място. Но да чака, означаваше да остави двамата да търсят, без да знаят, онова, за което Футула бе извървяла този дълъг път. Не, тя ще продължи да ги търси.

Добре би било да вземе със себе си едната пушка. Това би могло да бъде много опасно, но при известни обстоятелства би представлявало и една закрила. Ако противно на първоначалното си намерение мъжете се бяха отдалечили повече, може би щеше да им бъде приятно, ако им занесе поне едната пушка.

След известно колебание Футула се реши. Сега трябваше да направи така, че приятелите й да не се изплашат, ако се върнат преждевременно и намерят само едното оръжие. И този път Футула намери изход. Тя завърза кърпата си за глава на другата пушка. Така Бойчо щеше да знае: неговата Футула е била тук и рано или късно ще се върне. Разбира се, едва тогава, когато изпълни задачата си. С празни ръце Бойчо няма да се върне при своите; дори и ако знае, че неговата Футула го чака наблизо. Партизанинът е първо партизанин, после влюбен, на първо място стои задачата, после любовта. Другояче Футула не може да си представи никой мъж и тя знае, че другояче Бойчо не може да обича. И неговото момиче трябва да бъде партизанин, не бива само да очаква любимия си. Тя трябва да изпълни задачата, която сама си е поставила. Така чудно свързано е всичко: неговата и нейната работа, и тяхната любов.