Гюстав Емар
Мексикански разбойници (1)

1
СТУДЕНТ ПО БОГОСЛОВИЕ

Когато за пръв път стъпиха на американска земя, испанците завариха две могъщи империи, които бяха си поделили почти целия Нов свят. Тяхното държавно устройство говореше за цивилизация, равна на европейската, макар да се бе развивала при съвсем други условия.

Тези две империи бяха Мексико и Перу.

Първата от тях лежеше в Северна, а втората — в Южна Америка.

Благодарение на системата за управление, която испанците въведоха в завзетото Мексико — система, която правителството упорито поддържаше в метрополията допреди войната, испанските колонии в Новия свят и до днес живеят в дълбоко невежество и варварство, от което може би никога няма да се освободят.

Религията, която изповядват в Мексико — ако смесицата от католицизъм и езичество може да се нарече религия, — има твърде малък допир с християнството. Индианците, които са две трети от населението, са запазили вярата на своите прадеди: те само по име са християни. Лишени от нравствено възпитание, те нямат никаква представа за законите на солидарност между хората. Свободата у тях се превръща в произвол, в сляпа омраза към всичко чуждоземно.

Същевременно на мексиканеца не му липсва нито ум, нито енергия; той по инстинкт разбира доброто и прекрасното и при благоприятни условия би могъл да стане един велик народ. Това пролича в тяхната героична борба срещу испанците, в която се проявиха като бунтовници и много даровити хора.

Всички недостатъци у мексиканците са насадени от техните победители; всички достойнства са техни собствени и толкова са вкоренени в тяхната природа, че цели три века деспотизъм на испанците не е могъл да ги унищожи.

Ще оставим сегашното положение на този нещастен, достоен за съжаление народ и ще се върнем към миналото му. Ще разкажем един героичен епизод, наречен война за независимостта на Мексико. Историята може би с умишлено презрение го премълчава, но той има огромно значение, защото е нанесъл последния удар върху испанците и е спечелил победата на тези великодушни борци за свобода.

В сряда, началото на месец декември 18… година, в три часа следобед, един млад двайсет и пет, двайсет и шест годишен човек с дълго черно расо, бяла яка и широкопола шапка — облекло на студентите богослови — пътуваше с муле по десния бряг на Рио Гранде дел Норте, една от най-големите и красиви реки на Мексико, която го отделя от Тексас.

Прихлупил шапка до очи и отпуснал глава на гърди, пътникът не обръщаше никакво внимание на чудесната живописна местност. Може би дълго бе живял и се бе наситил на природните красоти, или пък, още по-вярно, толкова дълбоко се бе замислил, че не ги забелязваше. В това време Мексико воюваше и цялата тази нещастна страна бе опустошена. Твърде възможно бе този млад човек, мислейки за това, да оставаше равнодушен към всичко околно и да не можеше да се любува на чудесния пейзаж, който като в калейдоскоп неспирно се разгръщаше и изменяше пред очите му.

Той често побутваше мулето си, бързаше да стигне в малкото градче Пасо дел Норте, кокетните къщички на което издалеч се виждаха край същия бряг на реката и ту се скриваха зад гъсти дървета, ту отново се показваха.

Пасо дел Норте бе основан от испанците на границата на провинция Чигуагуа, за да спира нахлуването в страната на независимите индианци.

Благодарение на своята отдалеченост този край не изпита ужасите на войната, която разори Мексико и населението му. Имаше около хиляда и петстотин жители, живееше щастливо и спокойно и не се бъркаше в политиката.

Като наближи градчето, пътникът започна да задържа мулето, вдигна глава и тревожно се огледа встрани.

Навред бе тихо, никакъв човек не се виждаше. Тази тишина и пустота се видяха доста странни на младия човек.

— Какво значи това? — прошепна той. — Предчувствам някаква беда. Дори ме обзема страх.

След тези думи бодна с шпори мулето и тъй силно го шибна с камшика, че то въпреки умората си полетя в галоп.

След няколко минути младият човек се намери пред една застава. Бариерата, както никога, бе спусната и край нея се движеше часовой.

Пътникът по неволя се спря.

— Охо! — промърмори си той. — Работата става сериозна.

Когато видя ездача, часовоят също спря и се подпря на пушката си.

— Кой е? — викна той, като изгледа младия човек от глава до пети.

— Свой.

— Свой ли? — насмешливо повтори войникът. — Тъй. Но какъв именно, там е въпросът.

— Приятел на мира — тихо отговори пътникът.

— Приятел на мира? Хм! — още по-насмешливо се обади часовоят.

— Вижте дрехите ми, сеньор войник.

— Дрехите нямат значение, приятелю, и вие прекрасно го знаете — отвърна часовоят.

Младият човек болезнено прехапа устни, но се помъчи да скрие недоволството си.

— Кой сте вие и защо дойдохте? — попита след кратко мълчание войникът. — Говорете само истината, ако не искате да ви пръсна черепа.

— Аз съм студент по богословие и току-що издържах последните си изпити в Гуадалахара. В Пасо дел Норте имам роднини. Искам да гостувам у тях няколко дни, преди да се посветя в духовен сан.

— Хм — избъбра войникът, който сви рамене. — Не е чиста работата ти. Здрав, прав момък, вместо да изпълни дълга си към родината и краля…

— Като служа на бога, ще служа и на краля — прекъсна го пътникът.

— Това не е моя работа. Как се казват роднините ви?

— Дон Рамон Очоа, алкад^[1] на Пасо дел Норте.

Войникът сви вежди.

— Не ми харесва тая препоръка, приятелю — каза той. — Сеньор Очоа е заподозрян във връзки с бунтовниците.

— Мръсна клевета! — горещо извика пътникът. — Сеньор Очоа е честен човек и не се бърка в политиката.

— Може би. Началството всичко ще разбере.

При тези думи войникът вдигна бариерата.

Пътникът бутна мулето, но часовоят улови юздата.

— Почакайте една минутка, драги приятелю — рече той. — Не зная защо, но вие ми харесвате. Да не се казвам Рулс Ортего, ако не е вярно. Искам да ви дам добър съвет.

— С удоволствие ще ви изслушам — отвърна младият човек, като иронично се усмихна и наведе глава към мулето.

— Виждате ми се славен момък — добави часовоят — и твърде ще съжалявам, ако ви се случи някаква неприятност. Вие сте млад, силен, отлично развит. Изгорете тази ужасна дреха, която е удобна само да се ловят птици, и облечете мундир. От него ще имате само полза.

— Благодаря ви, сеньор войник — отвърна със скрита усмивка младият човек. — Кой знае какво ще се случи! Може да изпълня вашия съвет и дори много по-скоро, отколкото мислите.

— Отлично! Няма нищо по-изгодно от военната служба, особено в днешно време.

— Довиждане, сеньор войник.

— Довиждане, сеньор студент.

Младият човек влезе в една от страничните улици, а часовоят спусна бариерата и отново се заразхожда напред-назад доста доволен, че има случай да си побъбре.

Скоро нашият пътник чу някакъв шум, който неспирно се усилваше. Това бе шум от викове, смях, ридания, плачове, весели песни, звуци от китари и конски цвиления.

— Аха! Разбирам каква е работата — прошепна младежът.

Той прекоси тясната уличка и се намери на главния площад.

Една странна гледка се изпречи пред очите му.

Сред площада се бе разположил испански кавалерийски отряд в жълта униформа, който цвят мексиканците подигравателно наричаха „тамаринди“.

Te бяха двеста и петдесет души.

Хората от градовете и селата гледаха с ужас на тези войници, защото с тяхното пристигане почваха пожари, насилия, грабежи, след които оставаха само развалини и трупове.

Пламъците от запалени мебели, дъски и греди ярко блестяха и заливаха стените на къщите с червена светлина.

Мексиканци и индианци поднасяха вино и закуски на войниците, които ги удряха с камшици по гърбовете, за да ги събудят, както казваха те.

Конете лакомо хрупаха царевица, ограбена насила от жителите.

Около входа на църквата бе образувано нещо като военен съд. Командирът на отряда седеше на масата, заобиколен от стърчащи одрипавели офицери, и безапелационно осъждаше треперещите граждани, довеждани при него от войниците.

Тези нещастници, обвинени в измислени престъпления, повечето биваха осъждани на големи глоби, които веднага трябваше да внесат, за да не бъдат обесени.

То не бе празна заплаха. Можеше да се убеди всеки, като погледнеше към балконите на къщите, където се клатушкаха трупове на обесени.

В момента, когато нашият пътник излезе на площада, пияни войници водеха при командира двама подсъдими, които се държаха с подчертано достойнство.

Това бяха кметът дон Рамон Очоа и свещеникът на църквата в Пасо дел Норте дон Хосе Антонио Линарес.

Когато ги видя, младият човек скочи от седлото, прекоси площада, остави мулето при конете и тръгна към църквата.

Всичко това извърши тъй спокойно и самоуверено, че никой не му обърна внимание.

После се промъкна през тълпата от пируващи войници и спря зад отец Линарес, който бе доста загрижен и не го забеляза.

Започна разпитът на подсъдимите.

— Вие сте кмет, а вие — местен свещеник, нали? — запита командирът, като изгледа първо единия, а после другия.

— Да, сеньор — отвърнаха те, като наведоха глави.

— Има срещу вас оплакване — добави командирът, като ги изгледа страшно и сучеше мустаци. — Верните хора на краля, които се ползват с нашето доверие, ми донесоха, че принадлежите към бунтовниците!

— Лъжа е — твърдо отвърна кметът. — Ние не сме бунтовници. Пък и никой в тоя град не се бърка в политиката.

— Когато в страната има недоволство, честните хора не бива да стоят пасивни. Който не е за краля, той е против него.

— Изводът ви не е твърде логичен — забеляза съе свиване на рамене кметът.

— Охо! — извика командирът, като го изгледа накриво. — Този негодник си позволява и да разсъждава.

— А вие, — вие убивате без разсъждения.

— В какво ни обвинявате? — запита отец Линарес, като разбра, че отговорът на кмета може да влоши тяхното и без това критично положение.

— А! Искате да знаете какви улики има против вас ли, сеньор отче? — иронично отвърна командирът.

— Да си призная, сеньор — спокойно добави свещеникът, — твърде ми се иска да ги чуя. Само в такъв случай бихме могли да докажем невинността си.

— Тогава слушайте! Обвиняват ви във връзки с бунтовниците!

— Това е доста неопределено.

— Има и друго нещо.

— Кажете.

— Вие се обвинявате още, че няколко пъти сте укривали водачите на бунтовниците. Свидетели твърдят, че и сега някои от тях се намират в града. Но се кълна в честта си, че ще открия тези проклети бунтари дори ако трябва да разруша всичките ви скривалища. Тези негодници няма да могат и под земята да се скрият от мен!

— Казаха ли ви имената на бунтовниците, които „крием“?

— Да, на двама.

— Кои са те?

— Хосе Морено и Инкарнасион Ортис, водачи на бандитите от шайката на изменника Мина. Какво ще кажете за свое оправдание?

— Само едно; това обвинение с нищо не се доказва и е твърде недостойно — студено отвърна алкадът.

— Дявол да го вземе! — викна командирът, като удари с юмрук по масата. — Как се осмелявате да говорите тъй на капитан Орасио Нунес де Балбоа? Такава дързост заслужава да бъде наказана за назидание на другите и това няма да закъснее!

В този момент студентът по богословие застана между кмета и свещеника и вежливо се поклони на командира.

— Извинете, сеньор — каза той. — Наистина ли желаете да уловите дон Хосе Морено и дон Инкарнасион Ортис?

Щом съзряха младия човек и чуха гласа му, алкадът и отецът трепнаха.

— Що за негодник е този? Какво иска? — извика с почуда Балбоа.

— Аз не съм негодник, а студент по богословие, сеньор — скромно отвърна младежът. — Току-що пристигнах в града, за да гостувам няколко дни у вуйчо си, кметът дон Рамон Очоа.

— А, значи навреме дойдохте, за да видите как ще обесим вуйчо ви, сеньор студент — подигравателно се усмихна Балбоа. — Само не разбирам защо към мен се обръщате за бунтовниците и се бъркате в работи, които съвсем не ви засягат.

— Бих могъл да ви дам някои сведения, сеньор.

— Какво искате да кажете?

— На няколко мили оттук срещнах двамата бунтовници, които търсите.

— Морено и Ортис ли? — извика Балбоа.

— За Ортис съм напълно сигурен. Колкото до Морено, въпросът е по-сложен.

— Какъв?

— Знаете — каза студентът, — че бащата и синът имат еднакви имена. Нали дълго време служихте у тях и бяхте ловец на ягуари в тяхната хасиенда. Кого именно търсите?

Лек смях се разнесе сред офицерите при това неприятно за командира разкриване на миналото му.

Дон Балбоа захапа мустаците си и яростно изгледа околните, за да спре смеха.

— Този негодник като че се осмелява да ме иронизира? — злобно извика той.

— Съвсем не, сеньор. Само искам да изясня въпроса и да дам някои необходими сведения.

— Хм! Значи познаваш и двамата Морено?

— Да, точно тъй добре, както и вие, макар да не съм служил у тях.

— Пак ли? — викна Балбоа. — Пази се, момко! Дълъг език имащ и това няма да ти донесе нищо добро.

— Ако сеньорът заповяда, ще млъкна.

— Говори, но без излишни коментари. Задоволи се само да отговаряш на въпросите ми. Бащата или синът беше с Ортис?

— Синът.

— Уверен ли си?

— Напълно.

— Имаше ли с тях жена?

— Не.

— Къде отиваха?

— Към хасиендата Де ла Кайо.

— Близо ли е оттук?

— Да, само на две мили. Може би не знаят, че сте тук; иначе не биха се решили да минат толкова близо до града.

— Сигурно имаше много хора с тях?

— Около стотина.

— Жени нямаше ли? Младият човек се смути.

— Стори ми се, че нямаше.

— Хм! Слушай! Може да казваш истината и аз ще се помъча да се възползвам от думите ти. Твърде възможно е и да лъжеш, защото ми се виждаш голям негодник. Все пак искам да си ми подръка и затова ще останеш при нас за водач.

— С удоволствие, сеньор. И аз също не обичам тези двама души и с готовност ще ви помогна.

— Отлично. А сега върви у вуйчо си и чакай моята заповед. Когато ми потрябваш, ще изпратя да те повикат. Внимавай, не се опитвай да избягаш: това ще ти струва живота.

— Заповедта на сеньора ще бъде изпълнена.

— Колкото до вас, сеньори — каза Балбоа, като се обърна към кмета и свещеника, — свободни сте. Не искам да си служа с груби средства, докато не получа точни сведения. Вървете по домовете си и се погрижете хората ми да не остават без храна и вино… Доведете другите подсъдими — добави той, като се обърна към войниците.