Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (30)

30

Дюрщайн стоеше с ръце на кръста и се поклащаше нагоре-надолу. Той се засмя с леденостуден циничен смях и каза:

— Я виж ти, господин войникът благоволил да залови двама пленника. Цяла зоологическа градина стана тук, а?

Карл стоеше като истукан, Франц и останалата свита бяха зад гърба му, двамата партизани встрани от него. Той мълчеше. Чувствуваше, че цялата му кръв се е качила в главата.

— А вие — обърна се поручикът грубо към кандидат-подофицера — да не сте ангажирани от някое панаирджийско стрелбище? Пет пушки и двамата са още живи? Проклета свинщина!

Франц се почувствува засегнат, изправи малко отпуснатата си стойка и каза:

— Разрешете, господин поручик, редник Нойбауер залови двамата бандити съвсем сам. Нямахме право да омаловажаваме заслугата му.

— Аз бях за незабавно ликвидиране, господин поручик — избълва необмислено Хениг.

— И аз, господин поручик — заекна Зауер.

Внезапно цялата жлъч на Дюрщайн се насочи върху двамата подлизурковци.

— И тогава ви напусна куражът, а? Кукумявки такива!

Лицето на Зауер не би могло да стане по-глупаво, отколкото и без това беше.

— Аха, разбирам — подхвана поручикът, — хитрият кандидат-подофицер Зауер разчита на признание от страна на господин, райхсминистъра на въоръжението и мунициите за това, че е спестил два куршума.

После веднага изкрещя силно на Карл:

— Да беше си послужил с приклада, човече — малко мозък можеше после да изтриеш! Ясно!

— Но, господин поручик, тогава те нямаше да кажат нищо — отвърна Карл. Собственият му глас прозвуча чуждо и недействително.

За секунда Дюрщайн бе поразен. Той се обърна към ротния фелдфебел.

— Чухте ли, фел? Господин редникът ни повишава в дружинен ранг със собствен контрашпионаж. За улеснение той дори играе тази изключително важна роля сам. Щура работа! Човече, да не си се побъркал? — обърна се той отново към Карл с ехидна усмивка.

Карл събра всички свои сили. Сега всяка дума бе изключително важна. Онова, което кажеше, трябваше да подействува дори ако се задави от погнуса, когато го изговаря.

— Германският войник винаги трябва да има пред очи интересите на райха, господин поручик. Какво са два трупа срещу двама души, от които висшето командуване би могло да изтръгне нещо, заслужаващо внимание. Хора от тоя сорт рядко падат живи в ръцете. Глупаво би било да не се изстискат. По-късно винаги можем да се погрижим да не умрат от старческа немощ.

Карл изтръгна тези думи с най-голямо напрежение на волята си. Той трябваше да заблуди бруталния хитър нацист, това бе последната надежда за двамата партизани.

Ако му се удадеше още в зародиш да задуши всички съмнения относно подбудите на действията си, да направи впечатление на послушен Хитлеров слуга, щяха може би да го зачислят дори в командата, която ще бъде натоварена да закара неговите пленници до следващия по ранг щаб. Така щеше да спечели два-три дена. И добави още по-решително:

— Ако от това излезе нещо, може би похвала ще получи и ротата на Дюрщайн.

Поручикът се поклащаше напред-назад. Той погледна фелдфебела и му даде знак с глава да се дръпне за малко настрана с него.

За ротния фелдфебел случаят бе напълно ясен. Различните инструкции не оставяха никакво съмнение: да не се вземат пленници. Наистина за този участък нямаше пряка заповед с подобно съдържание, но съществуваше съответна практика. И ако тя не бе голяма, това се дължеше само на злата воля на партизаните, които рядко се оставяха да ги залавят. Както и да е, на ротата на Дюрщайн още не се беше падал такъв улов, а доколкото фелът имаше сведения, също и на дружината.

Разбира се, неведнъж бяха разстрелвали хора като партизани, но то ставаше по-скоро заради статистическите донесения, отколкото, защото бяха убедени, че се е касаело действително до партизани.

Тия двамата, които бе довлякъл този жив дявол Нойбауер, бяха положително истински партизани. И естествено отдавна трябваше да са мъртви. Но защо трябваше той, фелът, да го казва на този тиквеник поручика. На майор фон Тратен положително ще му дойде до гуша от този твърд камък^[1] — за три дни да му отправи два така ужасно тъпи въпроса. На фела нищо не можеше да му се случи, отговорността носеше сам ротният командир.

И той започна да говори за похвалната постъпка на редник Нойбауер не съвсем по войнишки подробно. Той бил храбър и разсъдлив войник, точно както господин поручикът вече правилно бил констатирал: четири седмици в ротата и вече бил станал друг човек.

Такива приказки Дюрщайн слушаше с удоволствие. А че фелът не ласкаеше, този Нойбауер очевидно го доказа.

Сега трябваше да се разсъждава логично. Ако Нойбауер е постъпил правилно, тогава и подбудите му са такива, защото постъпката произхожда от подбудите. Тия говедари Хениг и Зауер биха направили бандитите незабавно на пестил. Доклад за това изобщо не би бил представен от адютанта на командира на дружината, шефът не може да се занимава с врели-некипели. А онова, за което ще запитат, никой адютант не би се осмелил сам да реши. Господин майор фон Тратен ще трябва лично да обърне внимание на поручик Дюрщайн.

— Не ми разказвайте за неща, за които изобщо не съм ви питал. Смятате ли, че аз не знам какво трябва да правя? Накарайте хората да се отдръпнат. Нойбауер отговаря за негодниците — нареди ротният командир на фелдфебела.

После отиде да провери дали радистът е окопал станцията си и дали е влязъл във връзка с дружината.

Фелът вътрешно злорадствуваше. Топът, с който предаде заповедта на Карл, вдъхна у последния надежда.

Двамата усърдни кандидат-подофицери Зауер и Хениг се почесваха по главата, когато се отдръпнаха настрана. Брей, гледай го ти новия! За тоя трябва да се държи сметка. Бойхлер се държеше така, сякаш това не го засяга. Само Франц беше доволен. Карл Нойбауер излезе прав, защо трябваше Франц да се ядосва? Освен това — как само бе говорил новият с Дюрщайн, какво ли не му каза. Или още е полуцивилен, или дявол знае какво!

Но трябваше да ликвидира кавгата. Кавга между другари е глупаво нещо. И той каза като че ли нищо не е било:

— Потърси си място, Карл, аз ще ти донеса дажбата.

Карл го изгледа накриво и отвърна:

— Ами двамата пленници! От глад ли да умрат? Кашаварът трябва да извади половин хляб, разбираш ли.

Франц смръщи чело. Но тръгна веднага, без да продума дума.

По даден от германеца знак Спирос и Бойчо седнаха на рядката изгоряла трева. Те видяха как фашистът също се настани, като очите му внимателно следяха офицера.

Почти всички войници около тях бяха заети с монтирането на палатките. Пушките им бяха наредени на пирамиди. Повечето магарета също бяха вече разседлани и разкрачваха предните си крака край тясно поточе, за да лочат вода. Животните, които още не бяха разтоварени, сигурно принадлежаха на ония, които първи бяха на пост.

Спирос веднага започна да се оглежда, за да запомни местата на постовете, преди да е настъпила нощта.

Старият борец се безпокоеше за Бойчо. Младежът бе много сломен. По време на половинчасовия ход пред немските пушки той не бе казал почти нищо, а на шепота на Спирос постоянно отговаряше, че той бил виновен за всичко. Същото каза и сега, като дълбоко въздъхна.

— Не искам повече да слушам това, Бойчо — прошепна Спирос през зъби, — можем да поспорим, когато бъдем отново на свобода.

— Мъртвите не спорят — отвърна Бойчо потиснат.

Спирос не обичаше да се самозалъгва. Положението им беше безнадеждно. Че още бяха живи, не означаваше нищо. Напротив, може би бяха имали особено лошия късмет да паднат в ръцете точно на този фашист. Другите бяха глупаци, но този беше опасен. Очевидно доверен човек на офицера и положително бяха изкалъпили заедно някакъв подъл план. Спирос бе изпитал ужасите на затвора Аверов на собствен гръб, в ноктите на гестапо в никакъв случай няма да е по-леко. Но какво пък, на Спирос Монастериотис могат да счупят костите, но волята никога. Но Бойчо? Такива млади хора може би физически са по-силни, но фашистите могат да изравнят тази разлика. Сто удара повече и даже и най-силният ще стане стенеща купчина месо. Кой бе по-горд, по-пламенен — това бе важното. Инквизициите мъчат еднакво опитния революционер, както и неопитния. Но те горят само неговото тяло. Мъката от мнимото оскърбление често разяжда младите; болката от тяхната плачевна беззащитност често ги лишава от вътрешната съпротивителна сила. Опитният революционер никога не е сам. Той остава свързан с другарите през стени и окови. Дотогава, докато знае, че навън е останал един-единствен. Той знае: революцията е жива и към нея ежечасно се присъединяват нови борци. Смъртоносната самота, в която стои срещу безмилостния враг, потиска младия другар по-тежко. Сърцето му още не е извършило половината милиард обороти, които са необходими, за да знае колко много са онези, които стоят на негова страна. По-лесно е да паднеш във вихъра на бурята сред братя, отколкото да угаснеш сам в някой зимник. Но класата с наведена глава хвърля върху всекиго савана на мълчанието, за нея всички са безсмъртни жертви. Бойчо трябваше да разбере това колкото и млад да беше.

— Ние сме още живи и заедно, момчето ми — каза меко Спирос.

Бойчо не извърна очи към приятеля си:

— Ти сам виждаш, човекът с жълтата чанта не може да ни помогне.

Спирос замълча. Момъкът имаше право. Не можеха да разчитат на оня другар, обграден с бандити той бе безпомощен като тях самите. Да очакват помощ от него означаваше да хранят опасни илюзии. Напротив, Бойчо и Спирос трябваше да избягват всичко, което би могло да въвлече в затруднено положение германския другар. Разбира се, той нямаше да се бои от опасността, ако би могъл да разчита на някакъв успех. Но тъй като това бе невъзможно, а смъртта на двама комунисти не е все пак толкова лошо нещо, колкото смъртта на трима, не биваше нито с дума, нито с някоя постъпка да увлекат този германски приятел в необмислени акции. Той трябваше да остане силен и да погребе скръбта по съдбата на своите гръцки другари в сърцето си. Спирос каза това на Бойчо и се зарадва, че младият веднага го схвана.

— Ние ще умрем сами — въздъхна Бойчо, — съвсем сами. Никой няма да знае как и къде, може би дори ние самите един за друг.

Спирос поглади утешително ръката на Бойчо.

— Ще ти разкажа нещо, момчето ми. Така ще разбереш, че човек може да бъде много, много по-сам при смъртта си, отколкото може би е отредено нам.

В Солун имахме силна група. Много месеци тя работи без никакви загуби. Влиянието й растеше и обхващаше не само пристанището, текстилната и обувната индустрия, но и университета, и дори част от чиновничеството. Партията можеше да бъде доволна, което тя нееднократно изрази чрез инструктора на ЦК Галинос. Внезапно обаче започнаха арести. Те въвличаха все по-широки кръгове и ние решихме да изпратим някои другари за известно време вън от града, за да избегнем вълната. Към тях принадлежах и аз. Въпреки силната съпротива нашият водач, другарят Панайотис Карнеадес, успя да се наложи да остане в града. „Всички не можем да се махнем, каза той, това би означавало да ликвидираме групата. Който стои начело, е отговорен и не бива да напуска застрашения фронт.“

Напразно се опитвахме да разубедим Карнеадес, победиха неговият авторитет и сила на убеждение. Понеже всички знаехме колко необикновено ловък е той в конспиративните работи, напуснахме Солун не много загрижени.

На следващия ден другарят Карнеадес бе арестуван на улицата. Някой трябва да го беше познал. Преди да посегне към оръжието, агентите го бяха вече пипнали.

През следващите дни арестуваха още двама-трима по-дребни функционери, след това за повече от седмица настъпи спокойствие. Инструкторът на ЦК, който като чужд в града бе по-малко застрашен, неуморно свързваше разкъсаните нишки, организацията отново се съвзе. Не ме сдържаше вече в Лариса и се върнах обратно. Внезапно бяха арестувани още двама другари при тайнствени обстоятелства. Бяхме свикнали да използуваме асансьора на един голям магазин, за да предаваме по-нататък нелегални материали. Двама другари влизаха заедно в асансьора. В един миг, когато никой не можеше да ги види, те си разменяха чантите, единият слизаше на следващия етаж, а другият пътуваше още два етажа нагоре. Този метод бе функционирал винаги добре, а сега внезапно отказа. Някой сигурно бе издал на политическата полиция метода, а също и времето на срещата.

В края на седмицата установихме нещо много странно. В големия атински илюстрован…

 

 

— Сирене, шпеков салам марка „До крайна победа“ и чай, натурален билков чай — ухилено каза Франц на Карл. Той стоеше пред него и двете му ръце бяха пълни с хранителни припаси. Карл го погледна въпросително.

— Не се бой за овчиците си — продължи Франц, смеейки се.

После се обърна към Спирос и Бойчо и с едно „На, яжте!“ им подхвърли голямо парче хляб.

Карл кимна горещо. Той бе благодарен на Франц, че бе донесъл нещо за ядене и на двамата. Изобщо, що се отнася до тази проклета история, той можеше да бъде доволен от Франц. Франц недвусмислено се различаваше от този вид хора, каквито бяха Зауер и Хениг. Това радваше Карл. Той нямаше да се откаже от Франц, все някога доброто в него щеше да победи.

— Е, а сега и ние да похапнем — каза Франц, седна и извади големия си сгъваем нож от джоба на панталоните. Като си отряза три дебели филии хляб, той подаде ножа на Карл, който скри своето не особено подходящо джобно ножче.

— Как мислиш, какво ще стане с тия? — попита Франц, показвайки с глава към Спирос и Бойчо.

Карл вдигна рамене.

— Дано да са достатъчно разумни.

— Ако това са им всичките шансове, не бих искал да съм на тяхно място.

— Това може да се случи утре с всекиго от нас.

— Тогава отдавна бихме лежали с по една дупка в главата, голяма колкото капак на тенджера.

Карл дълго гледа кандидат-подофицера, после предпазливо отвърна:

— Така мислиш ти — не аз.

Франц се засмя.

— Понеже си ги заловил ти, а не те тебе, можеш спокойно да вярваш в Дядо Мраз.

Карл въздъхна, отговорът му причини болка.

— Е, остави — продължи нехайно Франц, — ако стане, както ти му намери цаката, ще получиш нещо на илика си.

Карл преглътна. „Какво току ми подмята тоя човек постоянно“ — помисли той с горчивина.

Изпълнен с мъка, погледна към пленниците си. И двамата спокойно и грижливо дъвчеха хляба си. И бавно отместваха настрани мънички парчета. Карл видя как първо Спирос, а след него и Бойчо скриха по-голямата част от дажбата си в джобовете.

Това му направи голямо впечатление. Значи, те не бяха загубили надежда и мислеха за идния ден. А той, обратното, се бе показал малодушен и обезверен. При това гръцките другари не можеше да действуват в неведение. И двамата, особено по-възрастният, положително знаеха какво значи да се намираш в ръцете на фашистите. И все пак…

Нова надежда изпълни Карл. Двамата бяха още живи. Трябваше да има някакъв изход за тях. Главното бе да успее да ги прекара през смъртоносните клещи на Дюрщайн. После все ще потръгне някак.

Но как — това Карл Нойбауер също не знаеше.

 

 

Дюрщайн изруга:

— Що за проклета свинщина!

Радистът Гюнтер Ру още не бе получил връзка с щаба.

Кандидат-подофицерът Ру правеше чест на името си, такъв като Дюрщайн не можеше да го смути. С плавна, почти танцуваща ръка чукаше той своето: — Тук Берта — Дора — три, Берта — Дора — три — Антон — Дора — едно, Антон — Дора — едно, моля елате — в етера. Ако никой не се обадеше, какво го засягаше него това?

— Проклета свинщина — повтори Дюрщайн и завъртя копчето за честотата. Ру веднага спря да чука. Той не каза нищо и търпеливо зачака, докато поручикът като сгълчано момче дръпна пръстите си от апарата. Радистът отново бавно нагоди апарата, измери още веднъж напрежението и започна отново: — Тук Берта — Дора — три, тук…

— Предайте, но бързо: заловени двама партизани, питаме дали ще заповядат да ги препратим на дружината, ясно?

Гюнтер Ру отмести манипулатора настрана, взе от чантата си бележник и молив и започна грижливо да записва заповяданото предаване и да го подготвя за шифриране. „… Дали ще заповядате да ги препратим на дружината“ — той повтаряща натъртено всяка сричка „Ясно!“

Дюрщайн си тръгна намусен. Откакто беше ротен командир на тази част, той все се ядосваше на невъзмутимия Ру. Отдавна би го пратил по дяволите, ако още от началото не бе разбрал: тоя твърдоглав овен не допуска и най-малката грешка нито при предаване, нито при приемане, а при шифриране и дешифриране едва ли имаше равен на него.

Усърдните от рода на Зауер бяха глупави, а сръчните като Ру — не бяха усърдни. Мъчно се работи с хората. Но сега-засега се вълнуваше само от това, какво ще предложи за вечеря кашаварът.

 

 

— Е, та какво имаше в илюстрования? — попита Бойчо спътника си, все още дъвчейки.

Спирос се зарадва, че младежът иска да чуе разказа му докрай. Той размисли за момент. Германците нямаше да разберат нищо, и заради езика, и защото той говореше много тихо. Освен това двамата войници бяха заети с монтиране на палатката за през нощта. И така той продължи прекъснатия разказ, отчупвайки от време на време късче хляб.

— В него бе поместена една снимка. Снимка от стария град Солун, който всъщност би трябвало да се казва новият град, защото след пожара през Първата световна война бе изграден съвсем отново. На снимката се виждаше гъмжаща човешка тълпа по гутавната търговска улица. Ясно се различаваше, че на магазина на ъгъла на улица „Капо-Дистриас“ е сложена голяма светлинна реклама. Десет хиляди граждани наблюдаваха с интерес поставянето на тази невиждана дотогава реклама. Снимката очевидно бе направена през последните няколко дни. Другарите бяха ужасени. Сред минувачите на улицата съвсем ясно можеше да се разпознае Карнеадес. Той стоеше близо до входа на магазина, придружен от „Юлиан“. Юлиан бе прякорът на най-омразния и опасен таен агент от политическата полиция.

Стори ни се, че светът се сгромоляса. Сега знаехме кой е накарал да се качат двамата другари в асансьора. Карнеадес водеше полицията през града. Знаехме също защо Карнеадес не бе пожелал да напусне при никакви обстоятелства Солун.

Инструкторът на ЦК бе много смутен. Освен Карнеадес никой друг не знаеше подробности за него. Той измоли съгласието ни да се върне за известно време в Атина. Заминаването бе определено за късно следобед. Един час преди това Галинос бе арестуван, още същата вечер други двадесет другари. Бяхме ужасени, веднага прекратихме цялата дейност и потънахме в пълна нелегалност.

Отново измина една седмица. Тогава до нашата явка с много предпазливост и малко късмет се добра един другар от Кастория. Той ни осведоми за една история, която се шушукала във всички кръчми на неговия град: в Кастория пристигнала кола със затворници. Придружителите се спрели там на почивка и славно се напили. В гуляя участвувал и шофьорът. Пияните пазачи започнали да се хвалят, че карали извънредно опасни политически, които трябвало да бъдат закарани от Солун в казематите на Корфу. Полицаите продължили пътуването мъртво пияни. И колата паднала в Касторианското езеро. Изглежда, на един от пазачите се удало да отвори вратата, той бил намерен удавен на брега на езерото.

Партийната група от Кастория изпращала другаря при нас, тъй като очевидно се касаело до другари от Солун, които по този трагичен начин е трябвало да засвидетелствуват верността към родината. За съжаление в този момент ние бяхме твърде потресени, за да имаме възможност да установим кого е сполетяла тази участ. Но и тези непознати по име приятели бяха жертви на предателя Карнеадес.

Въпреки големите трудности ние решихме да заклеймим позора на Карнеадес чрез един позив. Организацията и симпатизиращите ни среди трябваше да бъдат предупредени срещу него. На позива сложихме неговата снимка.

Два дни по-късно за най-голяма наша изненада и радост се появи инструкторът на ЦК Галинос. Паднало му се легендарното понякога щастие за един революционер. Той бил в пострадалата кола със затворници и седял отпред до вратата. Като спортен инструктор той умееше да плува и не го сполетяла съдбата на пазача, който всъщност и нему бил отворил вратата, когато вече били под водата. От другите другари в транспорта за съжаление никой не могъл да си пробие път навън. Те лежали на дъното на езерото, съединени в смъртта със своите мъчители. Ние бяхме благодарни на съдбата, че е пощадила поне един от другарите.

 

 

— Ножът! — внезапно прекъсна Бойчо приятеля си.

Спирос се усмихна.

— Отдавна го гледам и се питам дали човекът с жълтата чанта се опитва да ни го подхвърли.

Бойчо крадешком погледна към двамата германци. Те бяха прекъснали монтирането на палатката и пушеха. Франц бе сложил лулата в ъгъла на устата си и с удоволствие изпускаше нежни сини облачета в ранното вечерно небе. Тютюнът на господин Теократос от Драма винаги докарваше кандидат-подофицера в хубаво настроение. Наистина всички гърци са мръсници, но заради хубавия им тютюн можеха да им се простят много неща, особено на тия двамата, които и без друго скоро щяха да отидат в ада. Ако се разсъждава така, би могло дори да им се подари по един окуражаващ поглед. За пушене не бива да им дава нищо, Дюрщайн би го смачкал като влечуго, ако се научи.

— Спирос, ние непременно трябва да вземем ножа — възбудено прошепна Бойчо. Бавно и предпазливо той привлече с крака си желаното оръжие по-близо, така че Спирос да може да го достигне. Възрастният се поколеба още малко. Добре беше да имат нож: Ако се наложи, поне щеше да се опита да очисти още един фашист, щом не може да извоюва свободата с едно толкова незначително оръжие. Но ако въпросът не беше на живот и смърт — а кой не се надява до последната минута — разбира се, нямаше да бъде много благоприятно да имаш в джоба си откраднатия нож на един германски войник. Все пак изгледите да ги допуснат още веднъж да избягат бяха твърде малки. Но Спирос протегна ръка и пъхна ножа в джоба на панталона си при запаса от хляб. Той го затвори безкрайно предпазливо, внимавайки да избегне предателското изщракване.

 

 

Фелът с наслада пъхна парче сирене в уста. Сиренето бе превъзходно. За съжаление то вече нямаше да стигне за цялата рота — да кажем — до София. Веднъж ако дадат за вечеря и щеше да свърши. Така че волею-неволею трябваше да одобри предложението на отговарящия за кухнята подофицер малкият остатък да се запази за господин старши фелдфебела, за другарите взводни командири и, разбира се, за шефа. Кашаварите на вермахта си приличаха. Грижеха се за самите тях винаги да остане достатъчно, нещо, което можеше да се осъществи зад гърба на войниците, но не и да се уреди пред очите на фела.

Старши фелдфебелът грижливо си обърса мазните пръсти, преди да вземе бележката от радиста Ру. После прочете:

„Военнополева поща № 005728. До командира на частта. Моля уредете това, ако обичате, сам. Под. 005728.

Командирът.“

Старши фелдфебелът още веднъж вкуси изпитаната вече наслада. Мойор Тратен бе наистина великолепен човек. Една думичка: ако обичате — но как звучеше само! Фелът почти изпита страх, като помисли, че тази думичка „ако обичате“ би могла да липсва в предаденото по радиото съобщение. Моля, уредете това сам… — това би било равно на пряка похвала за хитлеристчето. Но с това „ако обичате“, ай, ай, ай…

Фелът почти бащински нареди на кандидат-подофицер Ру да отиде и той да вечеря. Старши фелдфебелът лично щял да предаде радиосъобщението на ротния командир.

 

 

Бойчо бе възвърнал голяма част от доброто си настроение. Естествено би предпочел ножът да е в неговия джоб, но дори това, че бе у Спирос, беше равно на милиони.

— И какво стана по-нататък, разказвай — напрегнато попита той другаря си.

Възрастният се зарадва на бодрия тон в гласа на Бойчо. Разказът му трябваше да окуражи младежа, за да може той да умре като комунист.

— Галинос даде една мъдра идея. Сега той бил мъртъв за политическата полиция — засмя се гневно. — В списъка на преследваните нямало мъртъвци, за тях щяло да бъде по-лесно да работят. Бързо набавихме нови документи за „мъртвия“. Той пое ръководството на организацията, нещата отново бавно потръгнаха.

Няколко дни по-късно намерих пъхната през процепа на вратата на квартирата си една наполовина скъсана снимка на Грета Гарбо, отпечатана върху реклама на цигари. На обратната страна бе написано: „Още веднъж.“

Веднага разбрах кой е изпращачът. Подобна снимка ми бе дал преди бягството ми от Атина организационният секретар на Централния комитет. Другата половина притежаваше другарят, от когото в определен час в градината на Площада на Конституцията на точно определена пейка трябваше да взема новите си документи и партийни поръчения. Той щеше да изпусне незабелязано късчето хартия, аз трябваше да го вдигна, да го съпоставя с моето и така да се легитимирам. Всичко бе станало благополучно и сега аз си спомних за другаря секретар във връзка с тази работа, за която можеха да знаят само трима души на света. За мене беше напълно ясно: трябваше да ми бъде връчено известие от ЦК, което бог знае по какви причини не биваше да стане по обичайния път.

Вечерта отидох в един народен ресторант и си поръчах порция фасулена чорба. Малко след това на масата ми седна някакъв човек и изпи една лимонада. Плати веднага. Сред купчината смачкани банкноти в ръката му аз ясно видях долната половина на моята снимка на Грета Гарбо.

Не проговорихме нито дума. Побързах да се нахраня и платя. Непознатият тръгна, скоро след него излязох и аз. Следвах го дълго, докато влезе в някаква къща. Аз още се колебаех, но после у мене надви убеждението, че трябва да се доверя напълно на съобщението.

Така и беше. Другарят не говори много. Той извади две снимки, които познах. Това беше снимката от атинския илюстрован вестник. Погледнах по-внимателно двете копия. На едното липсваха Карнеадес и „Юлиан“.

— Това е оригиналната снимка — каза другарят. — Двамата са монтирани вътре, на това копие се вижда ясно, но на отпечатаното във вестника не личи.

Сърцето ми се сви. Чудовищно коварство, на което всички бяхме станали жертва. Карнеадес, нашият добър, храбър другар…

— Това не е всичко — подхвана другарят отново. — Ние проучихме вашето съобщение за чудноватото спасение на Галинос. Вярно е, че в Кастория се е сгромолясала в езерото някаква кола със затворници. Но, първо, тя не е идвала от Солун, а от Флорина, второ, никой не е виждал някакъв удавен сержант, и, трето, партийното ръководство от Кастория не е пращало при вас никакъв пълномощник. Галинос е предател. Удало му се е да хвърли подозрението върху Карнеадес, да уреди арестуването на ръководните другари и въпреки това отново да застане начело на солунската партийна организация. Лошо сте изпълнили дълга си да бъдете бдителни, другарю, взели сте всяка приказка за чиста монета и сте нанесли неизмерими щети на партията. След един час Галинос ще бъде мъртъв. Но това не изкупва престъпленията му.

Вие ще трябва да отговаряте. Не на последно място и за Карнеадес. Той е бил обесен днес. Преди това садистите му показали вашия позив. Той е умрял без утехата, че ще продължи да живее в сърцата на другарите си. По-тежко не може да умре никой.

— Чуваш ли, Бойчо, Карнеадес умря сам.

Младият партизанин кимна в знак, че е разбрал. Той взе десницата на своя мъдър гръцки приятел и силно я стисна. В това движение имаше благодарности и обет: един български борец за свободата ще завърши достойно живота си, макар да е само на осемнадесет години.

 

 

Карл прехапа долната си устна. Сега щеше да бъде решено всичко. Дюрщайн крачеше право към него.

Той се спря при една от групите, която монтираше палатката си. „Може би все пак не идва при мене“ — премина бързо през главата на Карл, но той веднага почувствува, че само се залъгва с това пожелание. Поручикът припряно отмина по-нататък. Карл бързо отмести поглед и напрегнато се загледа в друга посока. „Все още не е сигурно, че Дюрщайн иде при мене, каза си той. — Не бива да гледам нататък; ако аз го гледам, и той ще ме види. Може би е забравил за случая и ще си спомни едва като ме види.“

В същия миг обаче той отново се смъмри, сякаш бе дете. Разбира се, че негодникът идеше насам. Въпреки това той се престори, че не вижда поручика. Напълно естествено би могло да се приеме, че не е очаквал ротния командир. Пък и какво може да иска той? Работата беше съвсем ясна!

От своя поручик Карл най-напред видя шарените терлици от овча вълна, предпочитани от Дюрщайн, когато можеше да си позволи да си изуе ботушите, после набръчканите като хармоника чорапи, след това връзките на бричовете и накрая вече доста издутите колена.

Карл бе принуден да скочи и застане мирно, макар че сърцето му биеше до пръсване.

Малко по-бавно се надигна и Франц. Посещението не се отнасяше до него.

Дюрщайн, както винаги, се полюляваше на пръсти, не се чуваше само лекото изскърцване на еластичните ботуши. Той каза с приглушен глас:

— Проклета свинщина: на всичко отгоре бандитите плюскат от храната на войската.

Карл мълчеше.

— Е! — пискливо извика поручикът и с върха на пръста си чукна Карл по гърдите.

Карл преглътна възбудата си, доколкото можа. „Най-добре ще бъде, ако премина към обикновения надменен тон“ — помисли си той.

— Мислех, господин поручик, братчетата имат пред себе си още много път. Няма да им дадат на разположение пулманови лимузини, я.

— Аха — мислех! Това, изглежда, ви е станало като болест, Нойбауер — мислех! Е, тогава добре си помислете, когато сега ви заявявам: вземете пушката и идете с господата малко настрана, за да не мирише утре. Искам да чуя два изстрела, ясно? А като се върнете, отучете се да мислите. Ще вземете хляба на офицерите, драги!

Карл усети, че пребледнява като смъртник. Всичко бе пропаднало, всякаква надежда да може да поправи някак тази безсмислена случайност, която бе тикнала двамата партизани в ръцете му. Край! И още по-лошо — сам той трябваше да постави смъртоносната точка на края на тази глава. Сам той — Карл Нойбауер! Идеше му да извика: — Не! Не! Убийци! Не бива да ги убивате. Не аз — аз не съм палач. Няма да убия моите другари. Не аз!

Той забеляза отегчения израз по лицето на Дюрщайн. „Какво ще спечеля, ако кажа всичко на това куче? Първо ще се огледа за доброволци. Такива като Зауер и Хениг ще се изтрепят. После ще дойде моят ред…

Малко настрана! Не се ли крие тук една възможност? Боже мой, с едно «не» щеше сам да ги погуби! Разбира се, че това е сламката, за която може да се залови. Не бива да допусне хора като Зауер и Хениг!“ Всички тези мисли преминаха със светкавична бързина през главата му. С груб напън той се изопна и изрева, сякаш стоеше пред някакъв генерал:

— Ясно, господин поручик — два изстрела!

По навик Дюрщайн докосна лениво слепоочието си, макар че не носеше фуражка и наперено си тръгна. Карл се изпоти от вълнение. Това бе спасение в последния миг. Почти му се зави свят.

„Е, хайде“ — чу той да казва Франц.

Карл посегна за пушката си, облегната на самара на Макси. С другата ръка попипа портфейла на гърдите си — книжата. Заля го чувство на щастие.

— Чирвински! — прозвуча от десет метра разстояние.

Франц се обърна.

— Аз, господин поручик?

— Идете заедно с Нойбауер. Ясно?

— Тъй вярно, заедно с Нойбауер — отвърна Франц.

На Карл се стори, чу му забиха кама в сърцето. Той стисна зъби. Не бива да вика, не бива да крещи: Не! Не! Не!

Франц направи две крачки към оръжието си. Лицето му не изразяваше нищо, когато отвори патронника и се убеди дали вътре има пълна пачка.

— Е, хайде — каза той.

Карл се усмихна принудено. Той се оплака:

— Глупости, за какво са двама души? Приготви спокойно палатката, за да можем да си легнем по-рано — той страхливо се ослуша как ще прозвучат думите му. Достатъчно безразлични ли ще бъдат, за да не бият на очи? Карл сметна, че може да бъде доволен. Но въпреки това Франц отговори:

— Нищо, заповедта си е заповед!

— Мислиш, че не мога сам да се справя с тях! Зайци ли ще плашиш — каза Карл и се насили да се засмее.

Франц поклати видимо загрижено глава и изръмжа.

— Може да ти скочат на врата, мили мой! Когато някой знае, че въпросът е на живот и смърт, от него може да се очаква всичко. Не, не, началството има право: това е работа за двама. Хайде, да вървим!

И веднага подвикна на партизаните:

— Ставайте, ставайте, момчета!

Спирос и Бойчо бавно се надигнаха. С движение на главата Франц им даде да разберат да тръгнат напред. Неравната дружина потегли. От всички страни се струпаха войници. Докато смятаха, че двамата ще бъдат откарани на разпит, те се бяха държали на почетно разстояние. Хора, на които очевидно е сложила ръка тайната военна полиция, военното гестапо, е по-добре да не познаваш. В никакъв случай не говореха с тях.

Но тези тук ги отвеждаха просто на разстрел, в това нямаше нищо тайнствено, ужасяващо. С това можеха да си правят вицове.

— Много здраве на господин Зевс, ако го срещнете!

— Войната свърши. Не се бойте, ние ще утешим вашите вдовици. Пуснете ги в гъша колона, така ще спестите един куршум.

Карл чуваше да се сипят от всички страни подобни ужасни шеги. Окръжиха го смях и подвиквания като в някакъв ужасно тъмен тунел, през който залиташе, сякаш отиваше към собствения си край. Само когато чу, че Хениг каза „Малко са две такива свини за Волф Кюн“, го задуши страшна омраза.

Те минаха край поставения откъм запад двоен пост. Единият от войниците се пошегува:

— Не ни мърсете входната врата. Пред градината трупове също не са желани, кланицата е зад ъгъла.

Франц смушка Карл с лакът:

— Тогава трябва да идем отзад, зад завоя — каза той и се обърна към партизаните: — Напред, напред!