Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (1)

Барон фон Мюнхаузен предприема пътешествие до Русия. Извършва едно добро дело. Получава горещо признание от небето. По погрешка завързва коня си на върха на една камбанария. Скъсва с куршум юздата и отново яхва коня си.

Поех на път за Русия посред зима, защото съвсем правилно предположих, че снегът и ледът най-сетне, без особени разходи на прехвалените и загрижени за общественото благо местни власти, ще бъдат разчистени по пътищата през северните области на Германия, Полша, Курландия^[1] и Ливландия^[2]. Всеки пътешественик описва тези пътища като по-трудни дори от ония за към храма на добродетелта. Тръгнах с кон — най-удобният начин за пътуване, както е известно, стига само конят и ездачът да са в ред, защото човек не рискува в такъв случай нито да кръстоса шпагата си с някой учтив немски домакин на пощенска станция, нито пък жадният му кочияш да го мъкне във всяка кръчма. Облечен бях леко и много скоро усетих, че колкото по на север отивахме, толкова по-неприятно ми ставаше. Можете да си представите как пък при такава люта зима в най-сурови области ще да се е чувствал един беден старец, който лежеше безпомощен и зъзнещ сред пусто поле в Полша, над което бръснеше североизточният вятър, и едва имаше с какво да покрие голотиите си. Пожалих бедния човечец от цялата си душа. И макар че и аз бях премръзнал до мозъка на костите си, метнах върху него своята пелерина. В тоя миг внезапно прогърмя глас от небето и похвали щедро това добро дело: „Мюнхаузен, Мюнхаузен — извика ми, — дявол да ме вземе, ако не получиш отплата.“

Отминах спокойно и продължих пътя си яздешком чак докато над мен се спусна мрак. Никъде нито се виждаше село, нито се дочуваше кучешки лай. Цялата земя бе завита под снежна пелена. И аз не съзирах ни път, ни пътека. Уморен от ездата, слязох най-сетне и завързах коня си за нещо като остър прът, който стърчеше над снега. За по-голяма сигурност мушнах пистолетите си под мишница и прилегнах недалеч в преспите. Потънал съм в такъв здрав и дълбок сън, че отворих очи чак когато бе грейнал ясен ден. Но колко голямо бе учудването ми, като видях, че лежа сред черковния двор на едно село. Отначало никъде не виждах коня си, но скоро го чух, че изцвили някъде отгоре. Щом вдигнах глава, го съзрях да виси, завързан за кръста на камбанарията. Веднага разбрах какво се бе случило. През нощта селото е било изцяло затрупано под снега. Ненадейно времето се бе обърнало и докато съм спял, съм потъвал съвсем лекичко надолу, малко по малко, тъй както се е топял снегът. А това, което в тъмнината бях взел за някакъв прът, който стърчеше над снега, и бях завързал за него коня си, е било кръстът на камбанарията.

Без много да му мисля, посегнах към единия от пистолетите си, прицелих се в юздата и така имах късмет да сваля коня си. Яхнах го отново и продължих пътешествието си.