Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (28)

28

Бойчо пръв забеляза приближаващата войскова част. Той бе надарен с чувствителните сетивни органи на хората от планинските гори, на които не отбягва и най-малката промяна във вечния шепот на природата. Когато на градския човек му се струва, че цари спокойствие, те чуват арфата на вятъра, дърветата шушнат, тревата шумоли, животните стъпват леко, чува се как земята диша. Те умеят да различават ликуващата песен на птиците от предупредителния им крясък, а начинът, по който размахват криле във въздуха, им говори за това, какво става долу на земята. Така птиците първи издадоха на нетърпеливо ослушващия се на юг момък за приближаването на фашистите.

Скоро се чу и шум на маршови стъпки, гласове и дрънкане на оръжие.

„Става опасно“ — помисли Спирос, но спокойно прошепна:

— Вятърът духа добре, той носи над полето ситен прах. Никой няма да има желание да му духа в лицето, само за да оглежда нашия храсталак.

Бойчо почувствува, че Спирос иска да му вдъхне кураж. Макар че не се страхуваше, той просто чуваше как силно бие сърцето му. Те се притиснаха плътно към земята. Бяха подсилили своята сиво-зеленикава защитна стена с клони от другите храсти и бяха натрупали и няколко камъка отпред, така че да не бият на очи. Трябваше да си отварят зорко очите, защото процепите, през които гледаха, бяха много тесни, а търсеният човек може би носеше жълтата чанта от другата страна на тялото си.

Така лежаха те един до друг. Лактите им се допираха, готови да си направят знак с по-силен или по-слаб натиск. Като спокоен поток течеше увереността в другарството на живот и смърт по този свързващ ги шев.

От завоя на пътя се показаха първите немци. Още сто крачки и щяха да минат край тях. Челната колона не даваше вид, че проявява голяма бдителност. Никой не носеше оръжието на бедрото си или дори с двете си ръце почти готово за стрелба. Повечето носеха пушките окачени, някои пряко през гърдите, като с ръка ги придържаха. Така вървяха те по двама, по трима или поединично, пушеха, бъбреха или унесено гледаха пред себе си. Двамата наблюдатели установиха с голямо облекчение, че на частта не бе заповядано да вземе някакви особени предохранителни мерки.

Първите приближиха. Лицата им бяха напрашени от пътя. Те изглеждаха, ако не много преуморени, то все пак отпуснати. Повечето се задоволяваха да хвърлят по един поглед върху следващите десет-петнайсет метра. Някои поглеждаха на север към Южните Родопи, макар че за тези мъже гледката на високите две хиляди метра върхове не бе необичайна. Всички очакваха близката почивка, денят не бе бил подходящ за това, а желаната нощ бе още твърде далеч.

Спирос и Бойчо добре познаваха отличителните знаци на чиновете във фашистката армия. И Ефкари умее да ги различава — помисли Бойчо, който знаеше, че в партизанския щаб бяха посрещнали критично съобщението на жената, че ротата се води само от един офицер. Сега излизаше, че сведенията на Ефкари са точни, по раменете не се виждаше никакво сребро. Първото отделение мина, в средата крачеха един фелдфебел и двама подофицери. Никой не носеше през рамо жълта чанта. След тях сякаш нямаше никой, после следващите свърнаха иззад завоя.

Двамата бойци се осмелиха да обърнат глави един към друг. Те се усмихнаха. Дотук всичко бе вървяло добре, и по-нататък щеше да бъде така. Жълтата чанта ще се намери. Защо пък оня, който я носи, трябва да бъде непременно между първите двайсет-трийсет войници?

Край двамата започна да се точи втората колона, придружена от магарета, някои от които бяха много несръчно натоварени, други напротив — грижливо и с умение.

Аха, един офицер, поручик! Той носеше една кафява чанта. Бойчо побутна с лакът Спирос. Той отвърна с две къси докосвания. „Не — искаше да каже, — тая е много по-тъмна от чантата на капитан Темос Герекос, която ние търсим.“ Бойчо разбра. „Надменен вид има“ — помисли Бойчо, оглеждайки офицера. — Добре щеше да бъде да можеше да му тегли един куршум!

На Спирос, обратно, лицето на Дюрщайн му се стори гладко, нищо неизразяващо. Той познаваше такива лица. Липсваше им сила, бледност, студенина, безцветни очи без дълбочина, липсата на идеи налагаха отпечатъка на един малоценен стандартен тип. Високомерната офицерска паплач на крал Георги II с нищо не бе по-добра, но все пак не така студенокръвна като тези германски офицери. Дюрщайн крачеше без автомат. Ординарецът му прилежно го носеше отзад. Спирос и Бойчо с облекчение забелязаха това, изглежда, частта се чувствуваше много сигурна. Та нали и планините се бяха отдръпнали на повече от един изстрел.

Дюрщайн се спря и извади табакерата си. Ординарецът чевръсто дотърча да даде огън на господин ротния командир. Спирос и Бойчо затаиха дъх, човекът бе на не повече от пет метра от тях. Но вятърът принуди офицерът и слугата му да обърнат гърба си към разузнавачите. Войниците минаваха край двамата, повечето не им обръщаха никакво внимание.

Дюрщайн тръгна. Той наближи края на главната група и се помъчи да стигне отново до средата. В средата е винаги най-сигурно.

Сега плътната група се разпадна. Мъжете се движеха по двама, по трима, на разстояние от десет и повече метра едни от други. Сред тях се тътреше тук-там по някое магаре.

Спирос наблюдаваше завоя на пътя. Там вече от тридесет секунди не се бе появил никой.

Това ли бяха всичките? Ами човекът с жълтата чанта? Той погледна Бойчо. Оня кимна с глава. „Не се бой — значеше това, — ще дойдат още няколко.“ Той знаеше, нали два пъти бе ходил в Лизефон по време на германската окупация.

Наистина там отново се появиха петнадесет-двадесет войници. След тях вече не можеше да има мнозина. Сред тях сигурно беше и човекът с жълтата чанта. Може би мъките и опасностите все пак не са отишли напразно.

Той не беше и тук. Трима, четирима подофицери, бъбрещи високо, дузина навъсени или равнодушно кретащи с тях войници — и край! Дълбоко разочарование обхвана другарите. Какво щеше да стане със задачата им?

— Нищо — прошепна Спирос сломен.

Бойчо поклати замислено глава.

— Да не сме го пропуснали? — попита Спирос.

Бойчо отвърна отрицателно. Сред кръгло стоте фашисти, минали край тях, никой не носеше жълта чанта.

— Дълго таих мисълта да не те вземам тук със себе си — каза Спирос. — Достатъчно лошо би било да хванат дори само единия от нас. Пък и ако седеше с пушката си отзад в края на гората, ти би могъл отчасти да охраняваш тила ми. Но сега съм доволен, че си тук с мене. Мисълта, че може да съм пропуснал жълтата чанта, много би ме тормозила.

Бойчо се изчерви.

— Защо пък ти? — попита той ядосан. — Ако трябва да е само един, тогава аз. Аз съм по-млад.

Спирос се усмихна.

— Ако някога ти се случи да носиш по-голямата отговорност и да бъдеш командир, тогава ще действуваш сам. Дотогава ще правиш, каквото ти кажат, момчето ми.

Бойчо искаше да отвърне, но в този миг Спирос енергично го смушка. Иззад завоя ситнеше някакво магаренце и непосредствено след него вървеше един войник. „Човекът с жълтата чанта“ — мина през главите на двамата наблюдатели.

Оня бавно се приближаваше. Скоро можаха да разпознаят подробности от облеклото му. През гърдите му не се виждаше никакъв жълт ремък.

Магарето ситнеше невъзмутимо, островърхите му уши стърчаха наперено, но човекът зад него накуцваше.

Неравната двойка идваше все по-близо и по-близо. Вече можеха да различат и товара на магарето — нямаше никаква жълта чанта. Сега магарето беше точно на височината на наблюдателния пост. Там то спря и протегна косо задния си крак. Със силна струя пусна вода. Мъжът зад него се засмя. Той каза нещо на животното. Не прозвуча сърдито. После той пристъпи към насипа и за миг изчезна от погледите на разузнавачите. Но веднага след това те отново видяха десния му крак, ръцете и главата. Човекът изу и после пак обу едната си обувка.

Бойчо трепереше от възбуда. Поне в едно нещо трябваше да успеят. С един камък можеха да убият фашиста, да му вземат пушката и да избягат оттук. Ако ударът улучи целта си, кучето няма дори да извика. Другите бяха отминали вече на сто метра.

И Спирос почувствува неповторимата възможност. Но се поколеба. Можеше да дойдат още фашисти. Защо пък точно този да е последният? Човекът с жълтата чанта още го нямаше. За него се отнасяше тяхното поръчение?

Безкрайно предпазливо Бойчо се приготви да скочи. Пръстите му опипваха за някой подходящ камък. Раменете му се бяха извили като на хищна котка пред скок. Спирос тъкмо искаше да му даде да разбере, че не е съгласен, когато при едно свое движение Бойчо бутна буца пръст и тя шумно се изтърколи надолу.

Карл скочи светкавично и грабна пушката за стрелба.

— Кой там — горе ръцете! — изрева той. Очите му пронизваха храсталака. Той видя някакви неясни силуети зад него. — Горе ръцете! — извика той повторно, за да заглуши страха си.

Зад храста нещо се раздвижи, силуетите израснаха и се превърнаха в мъже, които се изправиха бавно с вдигнати ръце.

„Партизани — помисли Карл. — За бога, какво правят те тук? Трябва да се махнат! Ако другите ги пипнат, ще ги избият.“

Той им изкрещя с хрипкав глас. Те не помръднаха от мястото си. Той изсъска още по-остро, по-заплашително и настоятелно:

— Бягайте, глупци такива, бързо, бързо! Хайде!

Спирос разбра това „хайде“. Германците винаги го казваха, когато подгонваха хора пред себе си. Той въздъхна, кимна заповеднически с глава на Бойчо и примирено заслиза по склона. Хранеше слаба надежда, че може би долу с юмруци ще могат да се справят с фашиста.

Карл се вцепени. Тия глупци правеха точно обратното. Те не му се доверяваха, не искаха да обърнат гръб към него. Сети се за книжата. Как да постъпи, та хем да ги държи на разстояние, хем да им покаже книжата или дори да им ги даде? Колко време имаше още? Франц с още поне трима-четирима души сигурно беше зад него. Ами ако избяга заедно с партизаните? Тогава ще изпратят Ана в Равенсбрук, а Йохен в някой националсоциалистически приют. А ако избяга въпреки всичко?

С голяма врява към тях се втурнаха четирима бойци начело с Франц.

— Партизани! — викаха те. — Убий ги!

Карл сне пушката. Обхвана го дълбоко отчаяние. Всичко бе свършено. Спирос и Бойчо гледаха с разширени от страх очи приближаващата угроза. Тази проклета фашистка свиня ги бе държала в шах, докато пристигнат достатъчно убийци. Не искаше да изхаби дори един куршум за тях.

Първият от нападателите се спъна и се просна. Спирос го видя да пада, една жълта чанта се преметна във въздуха. Сякаш нож прободе Спирос в сърцето. Изпълнена бе първата част от тяхната задача да намерят човека с жълтата чанта, но бе настъпил и краят на живота им.

Другарят сигурно се преструва, че напада. Няма да загинат от неговата ръка. Благодаря, другарю!

Първите бяха вече близо, заплашително размахващи приклади.

— Стой! — извика Карл с най-острия подофицерски тон. На първо време това подействува.

— Какво стой? Как така? — попитаха почти едновременно двамата кандидат-подофицери Хениг и Зауер. Зауер бе голям тъпак, а Хениг — фашистки доносчик. „По-лоши типове от тези няма в бандата“ — помисли Карл; поне глупостта на Зауер да бе полезна за нещо. Третият в групата, ефрейтор Бойхлер, бе съвсем непознат на Карл. Оставаше Франц, който също бе приближил, псувайки.

Карл се съвзе. Сега трябваше да запази нервите си. Нужно бе само едно: да печели време!

— Какво значи тук „как така“? — попита той с подчертано безразличие, обърнат към двамата наемници. — Това са мои пленници или може би вие сте ги открили?

Зауер глуповато се опули. Той заекваше, иначе отдавна щеше да е станал подофицер. Искаше да каже нещо, но Карл остро го прекъсна.

— Който ги е хванал, получава и похвалата, ясно?

Хениг разбра веднага. Честолюбив, той надушваше веднага похвали, ордени, повишения.

— И ние участвувахме в залавянето на свините — изграка той.

— Хайде, хайде — обади се изотзад басът на Франц. Франц напрегнато очакваше какво ще предприеме този Нойбауер при създаденото положение. Този път не ставаше дума за някаква коза.

— Добре де — каза Хениг ядосано, — да ги убием, а Чирвински като най-старши, кандидат-подофицер, ще донесе редник… Как се казваш?

— Нойбауер — каза Франц.

— Редник Нойбауер залови двама партизани — ликвидирани от щурмовата група на Чирвински на самото място.

Зауер усърдно закима с глава.

— То-чно та-ка — успя да каже той.

Ефрейтор Бойхлер не каза нито дума, но защрака предпазителя на пушката си.

— Ами ако не са партизани? — изплъзна се от устата на Карл. Той веднага прехапа устни. С такива глупави забележки само щеше да засили вината на четиримата, да ги обедини. Не, не биваше така. В никакъв случай не трябваше да буди съмнение, че взема страната на двамата партизани. Той се засмя, сякаш бе казал някакъв виц. Разбира се, подиграваха се те, тава са пияници, които си въобразяват, че зад храста е входът към следващата кръчма. — Шегата настрана, другари — каза натъртено Карл, — няма съмнение какви са тия двамата — разузнавачи!

— Тогава… напред! — изсъска Зауер.

— Точно това не — намеси се Карл. — Ти си иначе толкова хитър, Зауер, нима не схващаш? Разузнавачите трябва да се разпитат, да се изстискат като лимон. Как смяташ, кой знае колко неща знаят! Позиции, численост, въоръжение!

Зауер кимна. Като на всички глупаци стана му приятно, че го нарекоха хитър, такова признание рядко получаваше. Той бе готов да го заслужи.

Хенинг не беше доволен.

— Разпити — глупости, те застреляха Волф Кюн, пада им се да ги убием.

Зауер започна да се колебае. И това бе вярно. За Волф въобще не бе помислил.

— Вече ти казах, Хениг, това са мои пленници, аз решавам какво ще стане с тях — каза Карл твърдо. — Хайде, долу, хаймани! — обърна се той сърдито към двамата бойци.

— Да не би да искаш ти да ги разпиташ? — опита се да му се противопостави още веднъж Хениг.

— За това си има хора в щаба, ние все още сме войска, мили мой — отвърна Карл.

Франц се стъписа. Що за особен човек бе този Нойбауер. Той сигурно не си въобразява, че трима кандидат-подофицери и един ефрейтор ще гледат как пуска да избягат двамата партизани. Нойбауер не бе толкова глупав. Но какъв беше тогава? Алчен за железния кръст? Като че ли не можеше да бъде другояче. Едно бе ясно, ако те петимата убиеха тук двамата, тогава просто двама партизани щяха да бъдат унищожени и нямаше какво да приказват големи приказки. Но пленниците бе заловил Нойбауер, редник Нойбауер и никой друг. Едва от пет седмици войник, и вече хваща двама пленници, кадърен, кадърен е човекът — при положение, разбира се, че при разпита установят нещо. Такива сметки ли си правеше Нойбауер? Тогава значи на партизаните не им провървя, като му паднаха в ръцете. Ако беше Хениг, досега всичко да беше уредено. Разбира се, при тайната военна полиция се умира по-бавно, но затова пък по-неприятно. Нойбауер, естествено, знае това. И въпреки това осъжда двамата на подобна смърт?

А случката с козата? А смешните тиради? На Франц му хрумна една лоша мисъл. Може би всичко е лъжа: досега е бил граждански мобилизиран. Мъже на неговата възраст вече от години са на фронта. А тоя защо не е бил! Може би са икономисали някои господа и сега ги слагат, за да донасят за настроението във войската и да хванат неблагонадеждните? На това се дължи може би предпочитанието на Нойбауер към разпитите. По стар навик, така да се каже. Всичко е възможно.

Възможно е, разбира се, и друго — продължаваше да размишлява Франц. — Нойбауер не обича малките мръсотии, например мръсотията с козата, но използува случая при по-едра работа. Значи, може би все пак ламти за железния кръст? Пък и не върви някак, винаги с празен илик. Който вече сам си е окачил един блестящ орден, може да го разбере, а на кандидат-подофицер Чирвински такъв не му липсваше.

Както и да е: ако е вярно първото, не беше разумно да се намесва, ако пък е второто, Франц Чирвински бе последният, който би изпортил късмета на един свой другар. Франц знаеше, че тук решението зависи от него.

— Е хайде, да вървим — каза той.

 

 

Карл бе близо до отчаянието. Цялата енергия, с която бе обуздал Хениг и тайфата, се сгромоляса като къщичка от карти. Ето, той вървеше, пред него двамата мъже, а зад него четирима със снети предпазители. Той бе техен пленник, така както тия двамата отпред бяха негови. Що за утеха бе това, че поне в момента е могъл да запази двамата от най-лошото? Той сам ги бе докарал до това положение. Безсмислено е да мисли, че четиримата бойци също биха могли да открият двамата партизани. Те биха могли, а той ги беше открил. Това бе неотменно и непростимо. Естествено, когато вече бе станало, той трябваше да действува така, както бе действувал. Докато двамината бяха още живи, все още имаше някаква надежда за тях. Да се печели време това бе най-важното. Карл напразно си блъскаше главата как да използува това време. Поручик Дюрщайн той няма да може да баламоса с разпита! А именно към Дюрщайн вървяха и пленниците, и стражите им, това не можеше да се промени. Ужасна, неумолима поредица от объркани случайности.

Ами ако Дюрщайн наистина се остави да бъде подведен? Ротата нямаше преводач. Освен това хлапакът наистина страшно много се боеше от тайната военна полиция, която не се оставяше да й се месят в работата.

Карл се вгледа по-отблизо в двамата пред себе си. Не беше ли единият твърде млад, а другият твърде вече стар, за да устоят на онова, което ги застрашаваше в лапите на бруталните палачи? Карл бе натрупал опит в мазетата на Гестапо; за да издържи човек там, изискваха се върховни усилия. И все пак мнозина, да, повечето бяха издържали. И то беше по време, когато един дявол постоянно седеше до ухото им и шепнеше: „Откажи се, няма смисъл, погледни германците, всички тичат подир Хитлер, само ти искаш да загинеш, за кого!“

В това отношение положението на двамата партизани бе по-благоприятно. Те знаеха, че битката е вече решена, дори да изтръгнеха и кожата от тялото им, престъпниците бяха вече загубили. Да знаеш такова нещо означаваше наполовина да издържиш.

Да, двамата щяха да издържат, нямаше да кажат нищо, нищо да издадат, което би навредило на тяхната задача. Но щяха да загинат, все пак трябваше мизерно да загинат. И в омразата си срещу своите убийци те щяха, те сигурно щяха да включат оня, който ги бе предал на тези убийци: Карл Нойбауер, човекът, който окончателно бе проиграл името комунист!

Да имаше автомат! С автомат можеше все още да измени нещата. Ще стреля в кръг наоколо и тогава четиримата надзиратели на пленниците зад него биха били свършени.

При мисълта да убие Зауер и Хениг Карл за кратко изпита задоволство. Той мразеше тия жалки същества. Но Бойхлер? Ами Франц?

„Какви глупости ми идват наум?“ — каза си гневно Карл. Той нямаше никакъв автомат. Едного можеше да свали, може би Хениг. Тогава останалите трима щяха да дръпнат спусъците и да улучат три пъти Карл. Още три изстрела, и двамината отпред също биха били свършени.

Такова е положението, Карл Нойбауер, а не друго.

Ботушите тропаха по настилката на пътя. Стъпка по стъпка, метър по метър приближаваха до катастрофата.

Ти окончателно проигра името комунист, Карл Нойбауер.

Ах, колко по-добре щеше да бъде, ако имаше някъде един такъв добър стрелец като оня, който бе застрелял ефрейтор Кюн. Пушката му би могла да оправи положението на редник Нойбауер. Наистина това би бил краят, но този край щеше да означава освобождение от ужасната принуда, която тегнеше над редник Нойбауер, докато вървеше по шосето.

В тези минути Карл горещо желаеше един такъв стрелец и един такъв изстрел в гърдите. Ако паднеше, щеше да настъпи за секунди някакво объркване, което двамата партизани можеха да използуват, за да избягат. Дори само единият да избяга, пак щеше да е печалба.

Не е хубаво сам да желаеш смъртта; в родината те чакат с обич и копнеж близки хора, в родината те чакат хиляди задачи, които трябва да бъдат разрешени, когато народите окончателно разгромят германския фашизъм.

Не след дълго животът ще стане хубав, не удобен, не даже лек, но хубав, Карл Нойбауер. И все пак сега, точно в този час, смъртта би била добре дошла. Но тя е далеч. Далеч, далеч назад останаха планините и горите, в които тя дебнеше. Дори и най-умелият стрелец не би могъл да я изпрати дотук.

Тук е животът, проклетият, ужасен, подъл живот; той безмилостно убива човешкото в човека.