Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (27)

27

Карл неохотно крачеше по пътя. Погледът му бе прикован в танцуващата задница на магарето Макси. Грациозната игра на глезените, главата и копитата на темпераментното клепоухо държеше мислите му в постоянно движение; Карл се боеше да ги съсредоточи в една точка. Ако го направеше, те биха означавали недвусмислено: всеки сантиметър почва, която ти бе спечелил при Франц, е отново загубена. Тънката нишка, която го свързваше с тебе, се скъса.

Когато ротата отново потегли, Франц демонстративно се бе отдръпнал от Карл. Той нарочно бе изостанал в една по-задна група и даже не се бе опитал да прикрие това с някаква случайност.

Изстрелът бе смразил кръвта на войниците. Не след дълго първоначалният стегнат строй пропадна, ротата едва-едва креташе на отделни групички по пътя. Всяка от тях сякаш представляваше по един малък настръхнал таралеж, който с недоверчиви очи опипва планините. Не бе просто смъртта, която потискаше хората, те бяха стояли срещу нея в много битки. Но то бе нещо съвсем различно, бе по-лесно, отколкото да си принуден да играеш ролята на треперещо пиленце, над което ястребът връхлита от синьото небе с унищожителните си нокти.

Волф Кюн бе плюл с тях във фиордите на Норвегия, бе видял заедно с тях да блести Елбрус, бе удрял с тях крак по паважа на големия парад пред „крепостта Белград“, бе пил с тях гръцко вино и тракийска мастика и пак с тях се връщаше към родината.

Сега той бе мъртъв, дълго тътнещият гръм от трите почетни салюта бе заглъхнал, остана само една каменна купчина, един мизерен дървен кръст, върху който вятърът тихо полюшваше неговата потна фуражка. На кръста вместо „Ефрейтор Волфганг Кюн“ би могло да стои всяко друго име от ротата. И ако Шулце, Леман, Шмид изпитваха известно облекчение, че там стоеше именно името Волфганг Кюн, а не Шулце, Леман или Шмид, това все пак не бе основание за успокоение или дори за радост. Естествено причина за нерадостните мисли на мъжете не бе само конкретният повод, но и общото положение, в което се намираха. Ура Хитлер, хайл Хитлер — човекът имаше успех, а който има успех, има и право. Сега успехът бе на другата страна, нима и правото, бе сменило мястото си? Наистина радиото и сладкодумният Куцак^[1] енергично опровергаваха това, но речите им бяха богати само на думи, а не с доказателства и съвсем неубедителни.

Не бе леко по това време. Никой не даваше отговор на немите въпроси. Така че за най-голяма мъдрост се смяташе да не задаваш въпроси и да си доволен от това, че собствената ти фуражка стои още на главата ти, вместо да се люлее на някой дървен кръст; и да чакаш следващото шише ракия, в чието бълбукане имаше може би много повече смисъл, отколкото в речите на всички вестникари и кречетала по радиото, взети заедно.

Само на един човек от ротата подобни размисли бяха чужди, на комуниста Карл Нойбауер. Гнетяха го други грижи. Тръгни по широкия свят и учи другите народи — пишеше още в библията. Всички спасителни идеи в историята бяха родени от нейните апостоли, бяха се прочули и загинали заедно с тях. Карл знаеше, че неговата идея е идея над идеите. Комунизмът няма да загине, той ще победи, без сам да измени на себе си като всички предшествуващи идеи. Това отличаваше учението на Маркс и Ленин от всички други, хиляди причини и хиляди доказателства съществуваха за това. Но също като тях му бяха необходими апостоли, пропагандатори, агитатори, за да учат народите. Карл не можеше да поучава цели народи, но трябваше да спечели Франц Чирвински. Да спечели Франц му се струваше свещено поръчение и много го потискаше мисълта, че е по отдалечен от него от всякога преди. Той смяташе, че Франц му е необходим и за да се освободи от партизанските книжа. Когато преди малко санитарят развързваше напоената с кръв кесия, която Кюн носеше на гърдите си, той веднага с уплаха си бе спомнил за тези книжа. Трябваше да се освободи от тях. Но не от страх, това би могло да се уреди бързо и лесно. Не, той трябваше да ги предаде като братско ръкостискане, и то колкото е възможно по-бързо, за да спести поне част от тяхната действителна стойност. „Без помощта на Франц това няма да може да стане“, си казваше той и не можеше да се освободи от тази мисъл.

Така, потънал в мисли, Карл съвсем и не забеляза как разстоянието между него и крачещите отпред става все по-голямо, докато най-после остана да се влачи по пътя сам като ариергард на магарето Макси.

Може би Карл изостана и от умора. Онова, което бе дреболия за старите бойци, бе трудно за него, новака. Освен това и обувката му убиваше. Причина за това бяха проклетите памучни чорапи. Те отиваха наистина с масленозеления си цвят на униформата, но на краката му не прилягаха. Изпрани веднъж, те ставаха двойно по-широки, отколкото като нови. В обувките те се надипляха на гънки и превръщаха ходенето в мъчение. На по-старите войници им бе по-добре. Те всички носеха гръцки вълнени чорапи и ги бяха препоръчали и на Карл. Но той не можа да се реши да обуе такава неща, те дращеха, като че ли бяха изплетени от бодлив тел. Той клатеше удивено глава, когато другарите му го убеждаваха, че гръцките жени носят фусти от такава материя „без нищо отдолу“.

Франц бе изпсувал и го бе нарекъл глезльо; когато паднел първият сняг, щял да си оближе и десетте пръста, та и краката дори, за такива чорапи, но не можа да убеди Карл. Сега отново си помисли за това. Може би все пак трябваше да отстъпи. Сегашното тътрене бе достатъчно неприятно. Въздишайки, той изтегляше масленозелените „черва“ все по-нагоре. Ако бе малко по-близо до другите, щеше да си събуе обувките, за да оправи гънките под стъпалата.