Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (26)

26

Мъжете бяха вървели значително по-бързо от младата си преследвачка. Те не бяха принудени да бъхтят два пъти разстоянието от Лизефон до партизанските позиции като нея, пък и изобщо бяха по-добре тренирани за такива планински походи.

Бяха си поставили за задача да се доближат колкото е възможно повече до предполагаемото място за почивка на германците. Отгоре, от планината, дори отличното зрение на Бойчо не би могло да забележи жълтата чанта. Това би било възможно само на място, където планините се снишават, което, разбира се, би премахнало най-надеждната закрила на двамата разузнавачи. Как тогава щяха да се промъкнат незабелязано до немската част, не биха могли да кажат в този момент нито Бойчо, нито Спирос. Но на всяка цена трябваше да опитат.

Доколкото познаваха местността, такава една удобна за бивак долчинка се намираше в непосредствена близост до тях. Клисурата, през която се точеше пътят, вече ставаше все по-широка и по-широка. Зад следващия завой вдясно от пътя щеше да се покаже поляна, широка няколко хвърлея. Там можеха да решат какво да правят по-нататък, време за това щяха да имат достатъчно.

Паметта им не ги излъга. Високата стръмна стена, която обграждаше пътя от изток, изведнъж се спусна към висок около три метра насип. Планината правеше остра чупка и се отдръпваше от пътя. Застанали на високото, те проучиха възможността да установят долу наблюдателен пост. Положението не беше розово. Само оскъдни храсталаци тук-там можеха да им послужат за прикритие. Но мястото имаше и друго преимущество. Ако им се удадеше да останат там незабелязани, когато германците минат край тях, щяха да могат просто да броят въшките по куртките им. Нямаше да им отбегне и жълтата чанта.

Въпреки това Спирос се колебаеше. За партизаните разстоянието е мощно оръжие. Противно на всякаква неустрашимост важеше правилото: достатъчно близо до врага, но и достатъчно отдалечени. Точката, която най-благоприятно свързваше тези две изисквания, бе идеалната позиция. Това правило бе родено от постоянното техническо превъзходство на фашистите и Спирос не отстъпваше доброволно от него.

Бойчо бе на друго мнение. Може би той бе още твърде близо до момчешка възраст и привлекателността на криеницата го караше да забрави опасността. А може би поради безгрижната си младост той изобщо не можеше добре да схване понятието опасност! Всеки случай той се запали веднага от идеята да залегнат безшумно зад храсталака и да огледат внимателно минаващите край тях. Самата мисъл, че онези няма да подозират нищо и за това как биха се ококорили, ако по някакъв начин научеха, че стотина души от техните са минали само на три метра край двама партизани, се струваше необикновено смешна на Бойчо. Затова той упорито настоя пред по-възрастния си другар да се впуснат в това приключение и в края на краищата победи съпротивата му.

С присъщата му внимателност Спирос провери заедно с Бойчо прикритието. Бойчо трябваше да заляга ту зад един, ту зад друг храст, а Спирос тръгваше по пътя, както щеше да се движи германската рота. Но колкото и да се притискаше Бойчо към земята, Спирос винаги го откриваше. Младежът не се призна за победен. Той заяви, че не било майсторлък да видиш някого, за когото знаеш, че лежи наблизо. Който няма понятие от това, би минал необезпокоявано оттам.

Спирос не бе обаче такъв оптимист. Понякога се случвали неочаквани неща. Но Бойчо имаше и друг коз. Партизанинът вижда всичко, той има очи на орел, германците са глупци. Мнозина от тях носят вече на носа си пенджери, за да заместят чрез очилата онова, от което природата ги е лишила. С тази преценка Спирос съвсем не беше съгласен. Да разчиташ на евентуална слабост на противника това води най-често до горчиви разочарования — каза той.

— А задачата ни, какво ще стане с нея, ако имаш още толкова подобни аргументи в джоба си? — попита накрая Бойчо нетърпеливо.

Спирос повдигна рамене.

— Е, добре, да останем тук — каза той тихо и намусено, обхванат от съмнения.

Те се устроиха.

Но скоро Спирос скочи.

— Трябва да скрием пушките — извика той.

Бойчо го погледна учудено и малко изплашено.

— Трябва — настоя Спирос. — Ако не ни открият, няма да имаме нужда от пушки. Ако ни открият — какво ще представляват при тази близост две пушки срещу цяла рота? Без пушки може би все пак ще имаме един мъничък шанс, като се престорим, да кажем, на селяни, които са заспали. Освен това по този начин ще запазим пушките.

Бойчо с мъка се раздели с оръжието си. Все пак Спирос бе по-опитният от двамата, пък и отговорник на разузнавателната група.

Така че те отидоха и скриха оръжието си на мястото, където бяха излезли от гората. Бяха сигурни, че никой германец няма да мине оттам.

Върнаха се бавно към избраното с толкова мъка място и се настаниха по-удобно. Щеше да мине доста време, докато фашистите дойдат.

Бойчо мислеше за Футула. Донякъде се засрами, когато почувствува, че трудният поход дотук и мислите по изпълнение на задачата бяха изтласкали малко от центъра на мислите му любимото момиче. Толкова по-силно сега го обзеха някакви странни чувства. Тя го бе целунала! Онова, което той никога не би се осмелил да направи, бе го сторила тя. Тя го обичаше, сигурно го обичаше извънредно много, целувката бе доказателство. Бойчо не знаеше какво да прави от щастие. Невъзможно бе да каже дари думица за това на Спирос. Той, пък и всички други биха сметнали Футула за паднало момиче, за една от тия, дето ги има в големите градове.

А така му се искаше на младежа да се изприказва пред по-възрастния, да излее препълненото си сърце.

Бойчо дълго мисли какво ще стане по-нататък с него и Футула. И не откри никакъв друг изход, освен оня, за който така често, бе мечтал. Неговата чета ще марширува в Лизефон, победители, освободители, герои. Тогава всичко ще бъде хубаво, още повече, че сега вече притежава напълно сигурен залог за взаимната любов на Футула, целувката, чиято топлина и сила той още усещаше по устните си.

— Има още много време, Бойчо, ако искаш, ще ти разкажа една случка — каза Спирос.

На Бойчо съвсем не му беше скучно, но не искаше да наскърби другаря си. Затова той горещо се съгласи.

— В Атина — започна Спирос — имахме студентска съпротивителна група. Макар че университетът бе затворен, тя продължаваше да съществува. Много пъти се опитвахме да премахнем изолираността на тази група, да я направим по-масова. Намерението ни беше да свържем тези храбри и умни млади момчета с железничарите и пристанищните работници от Пирея. Там имахме голямо влияние, макар че вече никакъв кораб не плаваше под гръцко знаме.

Но студентите не искаха. Техните контрааргументи бяха наистина оскъдни, но ние не можехме да ги оборим. При нас всеки познава всекиго — казваха те, — а при чуждите никога няма да знаем с какви хора имаме работа. А ние виждахме опасността точно в това, че всички се познават. Те ни се подиграваха. Те били новото „сдружение на приятелите“ и знаели мълчаливо де се борят и мълчаливо да умират, както своите прадеди от прочутия таен съюз на Александър Ипсиланти преди 130 години. Ние се радвахме на героичния дух на тези млади хора, обаче не можехме да се освободим от мисълта, че известна надменност, някаква фалшива гордост, дължаща се на по-високото им образование, ги възпира да се свържат организационно с пристанищните работници.

Групата вършеше добра работа. Тя се бе съсредоточила особено на пристанището, с други думи, сред намиращите се там германски служби. При подбора на средствата не се превземаха. Момичетата, надвивайки себе си, ходеха в пристанищните вертепи, младежите понякога се унижаваха да оказват услуги на окупаторите, само и само да завържат различни връзки с фашистите. И успяваха. Едва ли минаваше ден, в който да не домъкнат нещо задигнато: оръжия, карти, книжа, части от униформи, хранителни припаси. Един бе станал ваксаджия и слуга в морската метеорологична станция и всяка вечер се връщаше с важни сведения. На друг се удаде да повреди един огромен влекач на оръдие. Две момичета бяха завързали връзки с двама флотски сержанти. Те пожертвуваха на целта си — да опожарят един торпеден катер — повече и от живата си.

Особено добри връзки съществуваха с големия продоволствен център Пирея. Там имаше много работа, а както е известно, германците работят на драго сърце само в родината си. В чужбина те са господарски народ, който оставя другите да работят за него. Разбраха, че могат да използуват добре пъргавите, умни студентчета. Те можеха не само да товарят, разтоварват, складират и местят сандъци, чували и бидони, но и да ги преброяват, теглят, бележат, сортират, разбираха нещо и от счетоводство и други подобни неща.

Така другарите достатъчно добре се опознаха с мястото и спечелиха известно доверие. Те грижливо подготвяха големия удар. Искаха да подпалят един склад с четири хиляди тона захар. За целта им бе нужен бензин.

Другарите, които миеха коли в парка за моторни превозни средства, се погрижиха за това. Послужиха си с ключовете. Едно от момичетата завърза любовни връзки с някакъв инспектор и достави отпечатъци върху сапун. Нужно бе още да се знае мястото на постовете. Бутилка узо бе достатъчна, за да се замае главата на пазача, някакъв впиянчен канцеларски дръвник, дотогава, докато прекопират плана.

Момичетата бяха разпределени по постовете, въпреки строгите германски разпоредби за караулите в решителния момент те щяха да съумеят поне за няколко минути да отклонят вниманието им.

С една дума, планът бе уточнен до най-малките подробности и дори ние, възрастните, бяхме въодушевени.

Часът наближаваше. Групата се събра, за да обсъди още веднъж всички задачи. Другарите с недоумение установиха, че двама от групата не са дошли. За да не настъпи паника, Каланидес, водачът на групата, млад историк, обясни, че двамата били натоварени от него със специално поръчение. Другите се задоволиха с това обяснение. Всъщност Каланидес не знаеше абсолютно нищо за единия от отсъствуващите, студента медик Пангалосис. Тъкмо той просто не бе дошъл. Втория, стопановеда Дуриотис, Каланидес бе срещнал преди няколко часа на улицата. Дуриотис бил много потиснат и плах. На напомнянето да бъде съвсем точен той отговорил уклончиво. Каланидес се разделил с него неспокоен и угрижен и сега се увери, че е имало защо.

Акцията започна. Отначало тя протече съгласно програмата. Внезапно обаче се появи съпротива. Никой не разбра откъде изведнъж се появи извънредно силна немска охрана. Преди още да пламнат складовете със захар, другарите трябваше да грабнат оръжието. Един падна, трима успяха да избягат, трима бяха заловени. Сред избягалите бе и Каланидес, въпреки че се изтегли последен.

Той застреля двама фашисти.

Положението на тримата заловени бе безнадеждно. Те не бяха убити незабавно, защото германското командуване се интересуваше от скритите подбуди на акцията и искаше да разнищи цялата организация.

Тримата другари удържаха клетвата си. Те мълчаха. Фашистите от всички страни знаят как да накарат някого да проговори.

Каланидес си отправяше горчиви упреци. Той се бе изплъзнал, а другарите му бяха паднали в ръцете на дяволите. Акцията сигурно е предадена. Никой друг, освен Пангалосис не можеше да бъде предателят, а може би и Дуриотис. По-добре да беше казал истината за двамата на другарите си!

Може би ако тримата заловени знаеха това, това щеше да им бъде от полза? Сигурно щеше да бъде така. В такова положение е винаги добре да знаеш какви сведения има врагът и откъде.

Каланидес искаше да поправи грешката си. С невероятни усилия му се удало да промъкне една тайна бележка във военния затвор. На нея той написал: „Хапиас П. — Трезас Д.“ Бележката трябваше да бъде предадена на състудента му, историка Талкидес. Тя попаднала обаче в ръцете на военния съдия. Той с основание предположил, че се касае до имена на съучастници, а по тава, че тримата заловени бяха в миналото студенти, заключил, че трябва да ги търси сред студентите, и преровил списъците на записаните в университета. В тях имало няколко дузини имена с, „П“ и „Д“, но на никого от тях малкото име не било Хипиас или Трезас. Не виждайки никакъв изход, офицерът отишъл при началника си, главния военен съветник. Той бил по-възрастен човек и известно време размишлявал. После взел от квартирата си едно издание на Херодот, любимо четиво на този образован човек. Скоро намерил търсеното. Хипиас, предателят, синът на някогашния тиранин на Атина Пеизистрат, който в 490 г. пр.н.е. повел персите към Маратон, където обаче те въпреки предателството били бити от атиняните начело с Милтиад, и Трезас, „човекът, който се отдръпнал“. С това съмнително звание народът на Спарта нарекъл Аристодемос, който напуснал тристате герои на Леонрад, покрили с телата си прохода на Термопилите пред огромната войска на персийския цар Ксеркс.

Сега вече умният военен съветник със сигурност знаел онова, което преди само подозирал: един предател и един, „който се е отдръпнал“. Такива хора могат да се използуват.

Всъщност Каланидес се бе заблудил. Нито Пангалосис, нито Дуриотис бяха предатели. Но и двамата бяха страхливци и затова в последната минута бяха останали настрана от опасното начинание. А на главния военен съветник с класическо образование му стигаха страхливци. Той нареди да арестуват всички студенти, чиито фамилни имена започват с „П“ и „Д“, и понеже познаваше добре хората, скоро му се удаде да открие двамата, които търсеше. Хващайки ги, той вече държеше нишките на заговора в ръцете си. Защото те не бяха комунисти.

Удариха ни много жестоко. Двадесет и четирима бяха осъдени на смърт. Сред тях и Каланидес.

Осем сполучиха да избягат. Но и те дълго време бяха загубени за нелегалната борба.

Спирос замълча за малко. После, отмервайки всяка дума, каза:

— Оттук могат да се извлекат две поуки: едната за сега, но тя ще важи и по-късно:

Не подценявай врага!

И една за по-късно, но тя важи отсега:

Класическото образование не може да направи от свинята човек.