Марио Пузо
Сицилианецът (31)

Тридесет и първа глава

Всички що-годе заможни сицилианци не погребват близките си в земята. Подобна постъпка се счита за пълно поражение, а сицилианците и бездруго са подложени на много унижения. Ето защо в гробищата се издигат каменни и мраморни мавзолеи — малки квадратни постройки, наречени congregazioni. Входът е преграден от желязна решетка, вътре гробницата е построена на няколко нива. Поставят ковчега върху едно от тях, после запечатват отвора с цимент. Останалите места са предназначени за другите членове на семейството.

Един хубав слънчев ден, малко след смъртта на Пишота, Хектор Адонис се отправи към гробището на Монтелепре. Трябваше да се срещне с дон Кроче, двамата щяха да се поклонят пред гроба на Джулиано. Предстоеше им да уредят някои делови въпроси и едва ли можеше да се намери по-подходящо място за тайна среща: то караше хората да забравят светската суета и да простят предишните обиди. Едва ли имаше по-удобно място, за да се поздрави колегата за добре свършена работа. Дон Кроче беше длъжен да ликвидира Пишота, който беше прекалено словоохотлив и притежаваше отлична памет. Той избра Хектор Адонис за извършване на операцията. Бележката, оставена върху трупа на Пишота, бе най-гениалният ход на дон Кроче, който задоволяваше Адонис и превръщаше политическото убийство в романтично отмъщение. Хектор Адонис стоеше пред вратите на гробището и наблюдаваше как шофьорът и телохранителите помагат на дон Кроче да излезе от колата. През последната година тялото на дона бе добило чудовищни размери — сякаш се уголемяваше успоредно с нарастването на могъществото на мафиоза.

Хектор Адонис и дон Кроче влязоха заедно в гробището. Професорът вдигна очи към арката от ковано желязо над вратите. Металните пръчки се преплитаха в думи, които отправяха предупреждение към самодоволните посетители:

„Ние бяхме като вас — и вие ще станете като нас“.

Адонис не можа да сдържи усмивката си пред ироничното предизвикателство на тази фраза. Джулиано не бе способен на подобна жестокост, но навярно Пишота би изрекъл същите думи от гроба си.

Хектор Адонис вече не изпитваше към Пишота горчивата омраза, която го бе завладяла след смъртта на Джулиано. Беше отмъстил. Във въображението си виждаше само двете неразделни в игрите момчета, които бяха станали бандити в един и същи ден.

Дон Кроче и Хектор Адонис навлязоха в селището на мъртъвците, състоящо се от малки каменни и мраморни постройки. Телохранителите подкрепяха дон Кроче по каменистата алея; шофьорът носеше огромен букет цветя, който положи върху гробницата на Джулиано. Донът се наведе, педантично подреди цветята и впери поглед в залепената върху каменната врата малка снимка на Джулиано. Телохранителите го придържаха да не падне.

— Беше смело момче — каза донът и се изправи. — Всички ние го обичахме, но нима можехме да го оставим жив? Той искаше да промени света, да преобърне всичко с главата надолу. Обичаше ближните си, но никой не ги е убивал повече от него. Вярваше в бога, но похити един кардинал.

Хектор Адонис разгледа снимката. На нея Джулиано бе едва седемнадесетгодишен — възраст, когато красотата на средиземноморските жители достига пълен разцвет. Добродушното му лице бе толкова мило — човек не би повярвал, че по негова заповед бяха извършени безброй убийства.

Ах, Сицилия, Сицилия, помисли си професорът, унищожаваш най-добрите си чеда и ги стъпкваш в прахта. Върху земята ти никнат красиви като ангели деца, които после се превръщат в демони. На този остров злото процъфтява като бамбука и дивите круши. Но какво бе накарало дон Кроче да положи цветя върху гроба на Джулиано?

— Ех, защо нямах син като него! — възкликна мафиозът. — Щеше да наследи огромна империя, да стане прочут!

Хектор Адонис се усмихна. Дон Кроче несъмнено бе велик човек, но не разбираше от история. Донът имаше безчет синове, които щяха да управляват след смъртта му, щяха да наследят неговата хитрост, да ограбват Сицилия, да корумпират римското правителство. И Хектор Адонис, именитият професор по история и литература в университета в Палермо, бе един от тях.

Двамата се отправиха към изхода. Пред гробището стоеше дълга редица каруци. Върху всяка от тях с ярки цветове бяха изобразени сцени от живота на Тури Джулиано и Аспану Пишота: ограбването на херцогинята, разстрелът на главатарите на мафията, убийството на Тури. В този миг професорът прозря цялата истина: въпреки могъществото си дон Кроче щеше да бъде забравен, докато Тури Джулиано щеше да живее вечно. Народът щеше да разкрасява свързаната с името му легенда, щеше да вярва, че Джулиано не е мъртъв, а продължава да броди из планината Камората, че някой ден отново ще се появи и ще избави Сицилия от робските вериги и нищетата. Хиляди все още неродени деца в каменните селски къщици щяха да се молят за душата и възкръсването на Джулиано.

Надареният с бистър ум Пишота внимателно бе слушал легендата за Карл Велики, Ролан и Оливие. Навярно още тогава бе намислил да свърне от праведния път, защото бе осъзнал, че ще бъде осъден на забрава, ако остане верен на приятеля си. Извършеното страшно престъпление го направи безсмъртен, както любимият му Тури.

Пишота щеше да бъде погребан в същото гробище. Двамата с Джулиано вечно щяха да съзерцават любимите си планини, съхранили скелета на Анибаловия слон, същите планини, където някога бе звучал рогът на Ролан, загинал в сражение със сарацините. Тури Джулиано и Аспану Пишота умряха млади, но щяха да останат в паметта на народа ако не вечно, то много по-дълго от дон Кроче или от самия него, професор Адонис.

Двамата мъже, единият — огромен, другият — почти джудже, излязоха заедно от гробището. Терасирани градини опасваха като зелени ленти склоновете на околните планини, където проблясваха бели скали. Понесен от слънчев лъч, към тях се спускаше малкият червеникав ястреб на Сицилия.