Марио Пузо
Сицилианецът (20)

Двадесета глава

Регионалните избори в Сицилия през април 1948 година завършиха катастрофално за християндемократите. „Блокът на народния фронт“, в който влизаха представителите на социалистическата и комунистическата партия, получи 600 000 гласа, а християндемократите — само 330 000. Останалите 500 000 бюлетини даваха предимство на монархистите и други незначителни партии. В Рим цареше паника. Трябваше да се предприемат драстични мерки, преди Сицилия, тази най-изостанала област в Италия, да изиграе решителна роля за превръщането на страната в социалистическа държава.

През изминалите месеци Джулиано съвестно изпълняваше поръченията на Рим. Неговите бандити сваляха плакатите на опозиционните партии, нападаха щабовете на партиите от левицата и разпръсваха митингите на социалистите в Корлеоне, Монтелепре, Кастеламаре, Партинико, Пиани де Гречи, Сан Джузепе Ято, както и в Монреале. Джулиано разлепи навсякъде плакати, на които с големи черни букви бе написано: „Смърт на комунизма.“ Бандитите изгориха и няколко клуба на работниците социалисти.

Но тази кампания започна прекалено късно, за да повлияе на регионалните избори, освен това Джулиано се колебаеше да прибегне към най-решителната мярка — убийството. Дон Кроче, министър Треца и кардиналът на Палермо изпратиха спешни писма, изпълнени с укори към Джулиано. Те настояваха бандитът да предприеме по-сериозни мерки, за да промени хода на събитията преди общонационалните избори. Джулиано запази тези писма и ги приложи към своето Завещание.

Необходимо бе да се нанесе решителен удар върху левицата. В комбинативния мозък на дон Кроче моментално се зароди план за действие и чрез посредничеството на Стефан Андолини той побърза да го съобщи на Джулиано.

Жителите на Пиани де Гречи и Сан Джузепе Ято се славеха като най-прогресивните и най-непокорните в цяла Сицилия. Години наред те чествуваха Деня на революцията, Първи май. На същата дата се празнуваше и денят на света Розалия, тъй че тяхното чествуване минаваше под знака на разрешения от фашисткото правителство религиозен празник. Но през последните години демонстрантите развяваха червени знамена и произнасяха пламенни речи. След седмица трябваше да се проведе най-масовата първомайска манифестация в историята на двете градчета, които по традиция се обединяваха за отпразнуването на това събитие. Очакваха се делегати от целия остров, които заедно със семействата си щяха да ознаменуват неотдавнашната изборна победа. Програмната реч щеше да произнесе известният с красноречието си сенатор комунист Ло Каузи. Партиите от левицата се подготвяха официално да отпразнуват своята сензационна изборна победа.

Според плана на дон Кроче хората на Джулиано трябваше да нападнат и разпръснат тълпата. Бандитите щяха да монтират картечници и да стрелят над главите на демонстрантите, за да предизвикат паника сред тях. Това щеше да бъде първият етап от кампанията за сплашване на непокорните, само приятелско предупреждение, доброжелателен упрек. Депутатът Ло Каузи трябваше да разбере, че избирането му в парламента не му дава пълна свобода на действие в Сицилия и не гарантира личната му неприкосновеност. Джулиано одобри този план и нареди на помощниците си да бъдат готови, за да го приведат в действие.

През последните три години манифестацията се провеждаше на голяма планинска поляна между Пиани де Гречи и Сан Джузепе Ято, над която се извисяваха върховете близнаци на Монте Куметаги Монте Пицута. Жителите на двата града се изкачваха до поляната по стръмни, виещи се пътеки, които се съединяваха преди върха и двете групи се сливаха в една. Процесията минаваше през тясно дефиле и излизаше на поляната, където всички се разполагаха и започваха да се веселят. Това дефиле се наричаше Портела дела Джинестра.

Пиани де Гречи и Сан Джузепе Ято бяха бедни градчета, чието население живееше в схлупени къщурки и се прехранваше с допотопно земеделие. Жителите им продължаваха да спазват древните норми на поведение, които повеляваха жените да седят пред домовете си само в профил, за да не накърнят репутацията си. Но в двете градчета живееха най-непокорните хора в цяла Сицилия.

Повечето от каменните къщурки бяха толкова стари, че вместо прозорци имаха тесни отвори, покрити с метални пластинки. Много семейства обитаваха едно и също помещение с домашните животни. В местните пекарни около пещта се гушеха овци и агнета; понякога прясно изпеченият хляб падаше на пода в купчината тор.

Селяните работеха като надничари при богатите земевладелци за десет лири на ден, понякога дори за по-малко, и едва успяваха да изхранват семействата си. Ето защо срещу пакет макарони и някоя безплатна дреха, раздавани от „гарваните“, както наричаха монахините и свещениците, хората обещаваха да гласуват за християндемократите.

Но по време на регионалните избори през 1948 година те измениха на обещанията си и масово гласуваха за комунистическата или социалистическата партия. Това разгневи дон Кроче, който бе убеден, че главатарят на местната мафия държеше в подчинение своя район. Донът заяви, че бил огорчен от липсата на уважение към католическата черква, защото благочестивите сицилианци бяха дръзнали да измамят светите сестри, които даваха хляб на децата им.

Кардиналът на Палермо също беше огорчен. Той бе посетил двете градчета, където бе отслужил литургия и бе предупредил жителите им да не гласуват за комунистите. Той бе благославял и кръщавал децата им, но въпреки това селяните се бяха обърнали против светата църква. Кардиналът повика в Палермо селските свещеници и ги предупреди, че трябва да удвоят усилията си преди националните избори не заради политическите интереси на църквата, а преди всичко за спасението на заблудените души от вечните пламъци на ада.

Единствено Франко Треца не бе особено изненадан от изборната победа на левицата. Той беше сицилианец и познаваше историята на острова. Жителите на двете градчета бяха прочути с гордостта си и винаги ожесточено се съпротивляваха срещу сицилианските богаташи и тиранията на римското правителство. Те първи подкрепиха Гарибалди, но през изминалите столетия се бореха против господството на французи и маври. Прародителите на жителите на Пиани де Гречи бяха гърци, избягали в Сицилия от турските завоеватели. Тук все още се спазваха гръцките обичаи, говореше се на езика на предшествениците и облечени в живописни костюми, жителите празнуваха гръцките празници. Но същевременно градчето бе истинска крепост на мафията, която неизменно окуражаваше непокорството. Ето защо министърът бе недоволен от дон Кроче, който не бе успял да „вразуми“ селяните. Но той знаеше, че населението на тези градчета, както и на целия окръг, бе гласувало за левицата под влияние на един социалистически агитатор на име Силвио Фера.

Силвио Фера бе ветеран от Втората световна война, носител на много ордени за храброст. Беше ги спечелил в африканската кампания, по време на която бе попаднал в плен при американците. Във военнопленническия лагер в Съединените щати им изнасяха лекции върху принципите на демокрацията. Като истински сицилианец, Силвио Фера се отнасяше скептично към всичко, което им преподаваха. Но когато получи разрешение да работи в пекарната в града, той остана изумен от свободата в Съединените щати, от лекотата, с която трудолюбивите натрупваха състояние, и от възможностите за социален напредък на по-долните класи.

Дори най-работливият селянин в Сицилия едва успяваше да осигури храна и покрив за децата си, без да има някакви гаранции за бъдещето.

След завръщането си в родината Силвио Фера се превърна в ревностен защитник на живота в Америка. Скоро разбра, че християндемократическата партия е оръдие в ръцете на богаташите. Той се записа в организирания от работниците социалисти кръжок в Палермо. Младежът жадуваше за образование и обичаше да чете. Бързо изчете произведенията на Маркс и Енгелс и встъпи в редовете на социалистическата партия, която го натовари да организира партийна група в Сан Джузепе Ято.

За четири години той постигна успехи, за каквито не можеха да мечтаят агитаторите от Северна Италия. Силвио Фера пренесе на местна почва доктрините на болшевишката революция и на социализма. Младият агитатор убеди сицилианците, че подкрепата на социалистическата партия означава да получат парче земя. Призоваваше за национализиране на големите владения на аристократите, които пустееха, въпреки че върху необработваемите земи можеше да се засее пшеница за изхранване на децата на бедните. Той убеждаваше селяните, че корупцията в Сицилия ще бъде ликвидирана само от правителството на социалистите. То щеше да сложи край на системата, която налагаше да се подкупват държавните чиновници дори за най-дребна услуга, да се носят яйца на свещеника, за да прочете писмо от Америка, и да се дават пари на раздавача, за да разнася пощата. Селяните нямаше да обработват за няколко мизерни гроша земите на херцози и барони. Социалистическото правителство щеше да премахне ниските надници и неговите чиновници щяха да служат на народа, както беше в Америка. Силвио Фера даваше конкретни примери в доказателство, че католическата църква е опора на зашиващата капиталистическа система, но никога не нападаше светата дева и различните светци. На Великден поздравяваше съседите си с традиционното: „Христос Воскресе“ и всяка неделя ходеше на литургия. Както всеки сицилианец, той упражняваше строг надзор над съпругата и децата си, защото беше убеден в стойността на древните традиции — в безграничната преданост на сина към майката, в уважението към бащата, в чувството на дълг към всички роднини.

Когато главатарят на мафията в Сан Джузепе Ято го предупреди да не си позволява волности, Силвио Фера с усмивка подхвърли, че се надява в бъдеще да стане негов приятел. Но дълбоко в себе си той беше убеден, че най-трудна ще бъде борбата с мафията. Дон Кроче изпрати при него посланици, с цел да постигне компромис, но Фера отказа да преговаря с тях. Заради репутацията му на храбър войник и заради уважението, с което се ползваше в градчето, както и заради благоразумното му поведение към „Приятелите на приятелите“, дон Кроче реши да се въоръжи с търпение, още повече че не се съмняваше в изборната победа.

Но Силвио Фера печелеше привърженици най-вече защото обичаше ближния — много рядко качество у сицилианските селяни. Носеше храна на семействата на болните си съседи, помагаше на самотните стари вдовици, повдигаше духа на онези, които едва свързваха двата края и живееха в страх за бъдещето. Той обяви, че с идването на власт на социалистическата партия ще настъпи нова, изпълнена с надежди ера. Когато произнасяше речи, Силвио Фера се изразяваше с южняшко красноречие, което очароваше сънародниците му. Той не се опитваше да им обяснява икономическите теории на Маркс, а разпалено призоваваше за разплата с тези, които векове наред потискаха селяните. „Както е сладък насъщният залък — казваше той, — така кръвта на бедните е сладка за богаташите, които я изсмукват“.

Силвио Фера създаде съюз на селските труженици, които отказваха да робуват на земевладелците срещу минимално заплащане. Той успя да наложи твърда надница, която, аристократите бяха принудени да плащат, ако не искаха да изгният пред очите им маслините, гроздето и пшеницата. Ето защо Силвио Фера беше обречен.

Спасяваше го само покровителството на Тури Джулиано. Това бе една от причините, заради която дон Кроче проявяваше търпение. Силвио Фера бе родом от Монтелепре и бе проявил блестящите си качества още от юношеска възраст. Джулиано се възхищаваше от него, въпреки че двамата не бяха близки приятели поради разликата във възрастта — Джулиано бе четири години по-млад — и поради факта, че Силвио Фера бе прекарал дълго време на фронта и във военнопленническия лагер. Силвио се завърна в родното си градче като герой, гърдите му бяха окичени с медали. Той се запозна с девойка от Сан Джузепе Ято и след сватбата се пресели там. Славата му на политически агитатор растеше с всеки изминал ден и Джулиано даде да се разбере, че независимо от разликата в убежденията им този човек е негов приятел. Ето защо, при започване на кампанията по „ограмотяване“ на избирателите, бандитът изрично нареди да не се предприемат репресии срещу Сан Джузепе Ято и Силвио Фера.

Когато научи за това, Фера изпрати на Джулиано учтиво благодарствено писмо, с което го уверяваше, че той винаги може да разчита на него. Писмото предадоха чрез родителите му, които живееха в Монтелепре с другите си деца. Едно от тях, петнадесетгодишно момиче на име Юстина, бе натоварено да занесе писмото на Мария Ломбардо. Същия ден Джулиано гостуваше на родителите си. Повечето петнадесетгодишни сицилианки са вече истински жени — не е чудно, че Юстина моментално се влюби в Джулиано. Неговата физическа сила и котешката му грация я очароваха дотолкова, че тя не можеше да откъсне очи от него.

Тури, родителите му и Венера пиеха кафе и поканиха момичето на масата, но то отказа. Единствено Венера забеляза красотата на девойката и какво впечатление й бе направил Джулиано. Той не можа да познае обляното в сълзи момиченце, което някога бе срещнал на пътя.

— Предай на брат си моите благодарности за любезното му предложение — обърна се към нея Джулиано. — Кажи му да не се безпокои за родителите си — те винаги ще бъдат под моя закрила.

Юстина побърза да излезе и се втурна обратно към родния си дом. От този ден тя мечтаеше само за Джулиано и си представяше, че е неин любовник.

Когато Джулиано се съгласи с плана на дон Кроче за сплашване на демонстрантите при Портела дела Джинестра, той предупреди Силвио Фера да не участвува в манифестацията. Джулиано го увери, че никой няма да пострада, но самият Фера бе изложен на опасност, пред която Джулиано беше безсилен. „Приятелите на приятелите“ бяха решили да смажат социалистическата партия в Сицилия и Силвио Фера положително щеше да бъде между първите жертви.

Силвио Фера получи писмото на Джулиано, но реши, че то е един от поредните опити на дон Кроче да го сплаши, и не му обърна внимание. Социалистическата партия се намираше в апогея си и той за нищо на света нямаше да пропусне тържествата по случай изборната победа.

На Първи май жителите на двата града станаха призори и започнаха продължително изкачване по стръмните пътеки, които водеха към голямата поляна зад Портела дела Джинестра. Процесиите бяха предвождани от специално поканени за случая музиканти от Палермо. Придружен от жена си и двете си деца, Силвио Фера крачеше в челната редица на демонстрантите от Сан Джузепе Ято и гордо развяваше голямо червено знаме. Изписани каруци, теглени от украсени с червени пискюли и разноцветни покривала коне, бяха натоварени с тенджери, големи сандъци със спагети и огромни дървени купи за салата. Отделна каруца возеше оплетените в бамбук бутилки вино, а в друга, пълна с натрошен лед, имаше пити кашкавал, огромни парчета салам и тесто. Носеха и малки пещи за хляб. Децата танцуваха и ритаха топка край оживената колона. Ездачи изпробваха конете си преди надбягването, което щеше да бъде гвоздеят на следобедните състезания.

Когато водената от Силвио Фера процесия се отправи към дефилето, от другата страна на планината се зададоха жителите на Пиани де Гречи. Те също развяваха червени знамена и флаговете на социалистическата партия. Двете колони се сляха и продължиха пътя си. Хората разменяха радостни приветствия и клюки за последните скандали в съответните градчета, питаха се каква ще бъде ползата им от изборната победа и какви опасности ги заплашват. Въпреки слуховете, които упорито се носеха, те бяха напълно спокойни. Презираха Рим и изпитваха известен страх от мафията, но не дотолкова, че да й се подчиняват. Победата им при последните избори бе предизвикателство както към едните, така и към другите, но то беше останало без последствия.

Към пладне на поляната се бяха разположили повече от три хиляди души. Жените запалиха печките и кипнаха вода за макароните, докато децата пускаха хвърчила, над които кръжаха червеникави ястреби. Депутатът Ло Каузи преглеждаше бележките за речта си; група мъже начело със Силвио Фера се заловиха да сковат дървена трибуна, където щяха да седят ораторът и големците от двата града. Помощниците му го убеждаваха да представи набързо депутата, защото децата бяха огладнели.

В този миг в планината отекнаха експлозии. Навярно децата пускаха ракети, помисли си Фера и се обърна да погледне.

Същата сутрин, но много по-рано, още преди да изгрее палещото сицилианско слънце, два отряда от по дванадесет души тръгнаха от лагера на Джулиано по посока на Портела дела Джинестра. Те бяха предвождани от Пасатемпо и Теранова. Всяка от групите носеше картечница. Пасатемпо поведе хората си към високите склонове на Монте Кумета и грижливо избра мястото на картечницата. Той определи четирима души за картечари, а останалите заеха позиция на склона, за да ги прикриват с пушките и лупарите си.

Отрядът на Теранова се разположи по склоновете на Монте Пицута от другата страна на дефилето. От тази стратегическа позиция изпепелената от слънцето равнина и селцата в низината се намираха под прицела на оръжията им. Тяхната задача бе да спрат атаката на карабинерите, ако последните дръзнеха да напуснат казармата.

Разположени на склоновете на двете планини, хората на Джулиано наблюдаваха жителите на двете градчета, които се изкачваха към високата поляна. Сред демонстрантите имаше и техни роднини, но бандитите не изпитваха угризения на съвестта. Джулиано изрично бе наредил на картечарите да стрелят над главите на тълпата, докато хората се разпръснеха и побегнеха по обратния път. Така никой нямаше да пострада.

Джулиано възнамеряваше лично да командува тази операция, но седмица преди съдбоносния ден Аспану Пишота получи белодробен кръвоизлив. Той тичешком се изкачваше към лагера, когато от устата му бликна кръв. Рухна на земята и тялото му се затъркаля надолу. Джулиано го следваше по петите и отначало помисли, че това е една от обичайните шеги на братовчед му. Той спря тялото с крак и едва тогава забеляза кръвта по ризата на Пишота. В първия момент му се строи, че приятелят му е ранен и той не е чул изстрела. Взе Пишота на ръце и го понесе към лагера. Пишота беше в съзнание и повтаряше с немощен глас: „Пусни ме, пусни ме“. Джулиано, разбра, че не е ранен — гласът му издаваше слабост, причинена от вътрешна травма, не приличаше на стенанието на човек, чието тяло е надупчено от куршуми.

Сложиха Пишота на носилка и Джулиано заедно с десет души от бандата го придружи до Монреале. Имаха познат лекар, който често превързваше раните им и умееше да пази тайна. Но докторът съобщи на дон Кроче за болестта на Пишота, както правеше всеки път, когато имаше работа с Джулиано. Той се надяваше да оглави някоя болница в Палермо и разбираше, че за това бе нужна само благословията на дона.

Лекарят настани бандита в болницата за допълнителни изследвания и помоли Джулиано да изчака резултатите.

— Ще ви се обадя утре сутринта — каза Джулиано.

Той остави четирима души за охрана на Пишота и прекара нощта в дома на един от неговите хора.

На другата сутрин лекарят му съобщи, че Аспану се нуждае от лекарство, наречено стрептомицин, което се продава само в Съединените щати. Джулиано реши да накара баща си и Стефан Андолини да пишат на дон Корлеоне и да го помолят да изпрати медикамента. Той съобщи това на лекаря и го запита дали Пишота може да бъде изписан. Докторът се съгласи при условие, че болният остане на легло още няколко седмици.

Ето защо по време на нападението на Портела дела Джинестра Джулиано беше в Монреале, където се грижеше за Пишота и търсеше скривалище за приятеля си до пълното му оздравяване.

Силвио Фера се обърна по посока на експлозиите и се вцепени. Видя как някакво момченце с недоумение гледаше вдигнатата си ръка, с която само преди миг държеше хвърчило. На мястото на дланта му висеше окървавено парче месо, а хвърчилото плавно летеше над склоновете на Монте Кумета. Силвио с ужас разбра, че експлозиите всъщност бяха картечни изстрели. Голям черен кон без ездач се мяташе като обезумял сред тълпата, по хълбоците му струеше кръв. Силвио Фера се опомни и се втурна да търси жена си и децата си.

Застанал на склона на Монте Пицута, Теранова наблюдаваше поляната през бинокъла си. Отначало помисли, че хората налягаха по земята от страх, но изведнъж забеляза неподвижно проснатите тела и избута картечаря. Картечницата замлъкна, но другата, на Монте Кумета, продължаваше да стреля. Навярно Пасатемпо не беше забелязал, че бандитите се прицелват прекалено ниско и убиват хора. След няколко минути и втората картечница престана да стреля. Над дефилето се възцари зловеща тишина.

Сетне до ушите на Теранова долетяха писъците на живите и воплите на ранените и умиращите. Той даде знак на хората си да демонтират картечницата и ги поведе към срещуположния склон, откъдето лесно можеха да избягат. Питаше се дали да отиде при Джулиано и да му съобщи за разигралата се трагедия. Страхуваше се, че в гнева си командирът може незабавно да разстреля него и хората му. Но преди това сигурно щеше да им позволи да докажат невинността си. Питаше се дали Пасатемпо ще постъпи по същия начин.

Картечниците вече бяха замлъкнали, когато Силвио Фера откри семейството си. Жена му и децата му бяха невредими и точно се канеха да станат. Той ги бутна на земята и ги накара да изчакат още четвърт час. Видя някакъв ездач, който препускаше към Пиани де Гречи — навярно отиваше да повика карабинерите. Никой не стреля по него и Силвия Фера разбра, че нападателите са се оттеглили. Стотици хора се втурнаха по тесните планински пътеки към домовете си в низината. На поляната останаха само мъртвите и ранените, около които се трупаха разплаканите им роднини. Златистозелените и алени знамена, които гордо се развяваха сутринта, сега лежаха на земята. Ярките им цветове се открояваха под лъчите на обедното слънце. Силвио Фера нареди на семейството си да го почака и се притече на помощ на ранените. Той накара някои от бягащите мъже да пренесат пострадалите и с ужас установи, че между жертвите има жени и деца. Силвио се просълзи и си помисли колко грешаха всички негови учители, като вярваха, че обществото може да се промени чрез политическа пропаганда. Избирателите нямаше да променят Сицилия — това беше утопия. Трябваше да убиват, за да извоюват правата си.

Тури седеше до леглото на Пишота, когато Хектор Адонис му съобщи страшната вест. Джулиано незабавно се отправи към планинския си лагер, където се срещна с Пасатемпо и Теранова.

— Предупреждавам ви, че непременно ще открия виновника. Наказанието ще бъде още по-сурово, ако той продължава да мълчи. Признайте грешката си и ще пощадя живота ви.

Пасатемпо и Теранова никога не го бяха виждали толкова разгневен. Те не смееха да помръднат, докато Джулиано ги разпитваше, и се заклеха, че дулата на картечниците били насочени над главите на демонстрантите. Когато забелязали, че улучват хора, незабавно прекратили огъня.

Джулиано подложи на разпит картечарите и всички участници в нападението. Техните показания му помогнаха съвсем ясно да си представи случилото се. Картечницата на Теранова бе стреляла приблизително пет минути, а на Пасатемпо — десетина. Картечарите се кълняха, че стреляли над главите на хората и бяха убедени, че не са променили ъгъла на обстрела.

След като ги изслуша, Джулиано нареди да го оставят сам. За първи път откакто беше станал бандит, той усети мъчителното чувство на срам. Младежът обичаше да се хвали, че в продължение на четири години не е причинявал зло на бедните. Но сега нямаше с какво да се гордее — беше участвувал в избиването им, не можеше да се счита за герой. Опитваше се да си представи какво точно се е случило. Може би хората му бяха сгрешили: те отлично стреляха с лупара, но нямаха опит с тежките картечници. Възможно бе поради голямото разстояние да са преценили зле ъгъла на обстрелване. Не му се искаше да вярва, че Теранова и Пасатемпо са предатели, но не изключваше възможността един от двамата да е бил подкупен, за да извърши страшното кръвопролитие. Хрумна му, че може би в нападението бе участвувал трети отряд.

Джулиано си мислеше, че ако хората му са стреляли нарочно, положително ще има повече жертви. Освен ако някой целеше да опетни името му с това кръвопролитие. Внезапно си спомни чия бе идеята за нападението срещу демонстрантите — подобно съвпадение бе невъзможно. Бандитът прозря жестоката истина — дон Кроче го беше надхитрил.