Марио Пузо
Сицилианецът (3)

Трета глава

Монтелепре бе градче със седем хиляди жители, дълбоко затънало както в полите на планината Камарата, така и в мизерия.

На втори септември хиляда деветстотин четиридесет и трета година обитателите му се подготвяха за своя ежегоден празник „феста“, който започваше на другата сутрин и щеше да продължи три дни.

Фестата е най-голямото събитие в годината за всеки град, по-важно от Великден, Рождество и Нова година, по-велико дори от деня, ознаменувал края на световна война, или годишнината от рождението на някой национален герой. Фестата беше посветена на светеца патрон на града и бе един от малкото обичаи, в които фашисткото правителство на Мусолини не бе успяло да се намеси или да го забрани.

Всяка година се сформираше комитет за организиране на празника. В него влизаха най-видните хора на града. Тримата избраници назначаваха свои заместници за събиране на пари и на дарения. Всяко семейство даваше своя принос според възможностите си. Освен това заместниците просеха подаяния по улиците.

С приближаване на великия ден „комитетът на тримата“ започваше да изразходва специалния фонд, събиран през цялата година. Наемаха оркестър и клоун и обявяваха големи награди за победителите в конните състезания, които се провеждаха през трите дни. Ангажираха и специалисти за украсяване на черквата и на улиците, в резултат на което неугледното, потънало в мизерия градче внезапно се превръщаше в средновековна цитадела сред Лагера на Златното знаме^[1]. Пристигаше и куклен театър, амбулантни търговци инсталираха павилиончетата си.

Семействата от Монтелепре използваха случая да извадят на показ своите дъщери за женене; купуваха им нови дрехи и им избираха придружителки. Цяла сюрия проститутки от Палермо опъваха огромна палатка в покрайнините на града и окачваха своите позволителни и медицински свидетелства върху украсените с цветовете на трикольора стени на палатката. Официалната проповед щеше да бъде прочетена от някакъв, прочут монах, върху тялото на когото преди много години се бяха появили стигмати^[2] На третия ден носеха по улиците ковчега на светеца, следван от цялото население, мулета, коне, свине и магарета. Върху капака на ковчега поставяха статуя на светеца, обсипана с пари, цветя и разноцветни бонбони и заобиколена от големи, оплетени с бамбук бутилки вино.

Тези няколко дни бяха дни на всеобщо ликуване за жителите на Монтелепре. Те забравяха, че през останалото време умираха от глад и че продаваха труда си на едрите земевладелци за сто лири на ден на същия този площад, където сега честваха своя светец.

Тури Джулиано трябваше да участвува в церемонията при откриването на празника. Тази церемония се състоеше в съвкуплението на „чудотворното муле“ на Монтелепре с най-голямото и най-силното магаре в града. Женските мулета са кръстоска между магарица и жребец и се считат за безплодни. Но в градчето имаше муле, което преди две години бе родило поколение. Собственикът му се съгласи да го предостави на града като принос от семейството му за празника и ако се случеше чудо, даряваше потомството му за участие в бъдещите тържества. Тази церемония бе, сама по себе си язвителна пародия.

Но ритуалното съвкупление бе само отчасти пародийно. Сицилианският селянин се чувствува свързан със своето муле и магаре. Тези трудолюбиви животни притежават суровия и мрачен характер на сицилианеца. Подобно на него те могат да работят неуморно часове наред, за разлика от расовите коне, които трябва да бъдат щадени. Освен това те се движат уверено по стръмните планински пътеки, без да падат и да си счупват краката, както често се случва с раздразнителните жребци и плахите чистокръвни кобили. Селянинът, магарето и мулето могат да се препитават с храна, която би причинила смъртта на други хора и животни. Но най-голямата прилика се състои в това, че те искат да се отнасят към тях с обич и с уважение; в противен случай стават кръвожадни и твърдоглави.

Католическите религиозни празници водят началото си от древните езически ритуали, с които хората искали да изпросят милостта на боговете и да ги накарат да сторят чудо. През този съдбоносен септемврийски ден на хиляда деветстотин четиридесет и трета година по време на фестата в градчето Монтелепре действително се случи чудо, което промени живота на неговите седем хиляди жители.

Двадесетгодишният Тури Джулиано се славеше като най-смелият, най-почтеният и най-силният младеж в селото и вдъхваше дълбоко уважение на всички. Той имаше неопетнена репутация, отнасяше се към съгражданите си с абсолютна честност и не позволяваше да го оскърбят безнаказано.

Тури се бе проявил при последната жетва, когато отказа да работи за нищожната сума, предлагана от управителя на местното имение. Той произнесе реч пред селяните и ги призова да спрат работа и да оставят реколтата да изгние. Карабинерите го арестуваха по обвинение на местния земевладелец, а другите селяни се върнаха на работа. Джулиано не се озлоби. След като бе освободен от затвора благодарение намесата на Хектор Адонис, той не намрази селяните и карабинерите. Стигаше му, че бе защитил принципите си.

При друг случай той предотврати сбиване с ножове между Аспано Пишота и друг младеж, като застана помежду им и усмири гнева им с шеговити увещания.

Странното бе, че извършени от друг, тези постъпки щяха да бъдат изтълкувани като малодушие, прикрито под маската на милосърдието, но нещо в личността на Джулиано възпираше съгражданите му от подобни тълкувания.

През този септемврийски ден на хиляда деветстотин четиридесет и трета година Салваторе Джулиано, наричан Тури от роднини и приятели, размишляваше върху случката, нанесла съкрушителен удар върху мъжкото му самолюбие.

Всъщност случилото се изглеждаше маловажно. В Монтелепре нямаше театър, нито клуб, а само малко кафене с билярдна маса. Предишната вечер Тури Джулиано, неговият братовчед Гаспаре, „Аспану“ Пишота и други младежи се бяха събрали около билярдната маса. Неколцина по-възрастни мъже ги наблюдаваха и отпиваха от виното си. Един от тях, някой си Гуидо Куинтана, беше леко пийнал. Той беше голяма клечка, въпреки че по времето на Мусолини бе хвърлен в затвора, защото го подозираха, че членува в мафията. След превземането на острова от американците Куинтана беше освободен като жертва на фашизма и се говореше, че ще бъде предложен за кмет на Монтелепре.

Като всеки истински сицилианец, Тури Джулиано познаваше легендарната сила на мафията. През тези първи месеци след освобождението тя отново започна да надига змийската си глава, сякаш бе събрала сили след идването на власт на новото демократично правителство. В градчето се говореше, че някои търговци вече плащали „застраховка“ на определени „уважавани“ личности. Тури познаваше историята на Сицилия, знаеше за безчетните убийства на селяни, които се опитваха да получат полагащите им се пари от могъщите аристократи и земевладелци, знаеше, че мафията изцяло контролираше острова, докато не бе обезглавена от Мусолини и неговото незачитане на законите — сякаш смъртоносна змия бе впила отровните си зъби в по-безобидно влечуго. Тури Джулиано отлично знаеше какъв терор щеше да настъпи на острова.

Куинтана хвърли презрителен поглед към Джулиано и приятелите му. Навярно го раздразни доброто им настроение. Той беше сериозен човек, изправен пред прага на решителен период от живота си: заточен от правителството на Мусолини на един пустинен остров, Куинтана се бе завърнал в родния си град след освобождението и се надяваше за няколко месеца да спечели уважението на съгражданите си.

Може би Гуидо Куинтана се подразни от красотата на Джулиано, защото самият той беше безкрайно грозен. Взети поотделно, чертите му бяха правилни, но външността му беше неприятна и причина за това навярно бе дългогодишният му навик да си придава заплашителен вид. Или може би това бе проява на присъщия антагонизъм на изпечения негодник към родения смелчага.

Той внезапно се изправи и блъсна Джулиано, който в този момент заобикаляше билярдната маса. Тури, който беше възпитан да уважава по-възрастните, се извини тихо и учтиво. Гуидо Куинтана го измери с презрителен поглед от глава до пети.

— Защо не отидеш да спинкаш, за да можеш утре да изкараш парче хляб? — процеди той. — Моите приятели чакат вече цял час, за да играят.

Той протегна ръка, измъкна билярдната щека от ръката на Джулиано и насмешливо му направи знак да напусне масата.

Кафенето утихна, всички погледи бяха втренчени в тях. Но това не бе смъртна обида. Ако Куинтана беше по-млад или оскърблението — по-тежко, Джулиано щеше да бъде принуден да се бие, за да защити репутацията си на смелчага. Аспану Пишота, който никога не се разделяше с ножа си, препречи пътя на приятелите на Куинтана, за да не му се притекат на помощ. Пишота не изпитваше никакво уважение към по-възрастните хора и очакваше неговият братовчед и приятел да завърши достойно разпрата.

Но в този момент Джулиано бе обзет от странно безпокойство. Куинтана изглеждаше готов на всичко. Струпаните зад гърба му приятели, все хора на средна възраст, се усмихваха подигравателно, сякаш не се съмняваха в изхода на двубоя. Един от тях беше облечен в ловни дрехи и държеше пушка. Джулиано не беше въоръжен. За миг го обзе позорен страх. Той не се боеше, че щяха да го ударят, да го ранят или че щеше да бъде победен от по-силен противник. Джулиано се уплаши, защото тези хора знаеха какво правят и бяха господари на положението. Те можеха да го застрелят в мрака, докато се прибираше вкъщи, и на другия ден на улицата щяха да намерят трупа на един млад глупак. Вроденото чувство за тактика, присъщо на истинския партизанин, го принуди да отстъпи.

Тури Джулиано хвана под ръка приятеля си и го изведе от кафенето. Удивен от лесната капитулация на Тури, Пишота го последва, без да се възпротиви. Той нито за миг не се усъмни в смелостта на Джулиано, защото познаваше доброто му сърце, и предположи, че не иска да се кара и да наранява друг човек заради такава дреболия. Когато излязоха на Виа Бела, дочуха зад себе си потракването на билярдните топки.

Тури Джулиано почти не мигна през цялата нощ. Нима се бе изплашил от злобното лице и заплашителното поведение на този човек? Нима се бе разтреперил като хлапе? Навярно всички му се подиграваха. А неговият най-добър приятел, братовчедът му Аспану, за какъв ли го смяташе сега? За страхливец! Тури Джулиано, водачът на младежите в Монтелепре, който се славеше като най-силен и най-безстрашен, се бе огънал пред първата заплаха на един истински мъж. И все пак трябваше ли заради една игра на билярд да започва вендета, която можеше да завърши с убийство благодарение на този сприхав грубиян Куинтана? Това съвсем не бе свада с някой негов връстник. Тури разбираше, че случилото се можеше да има сериозни последствия, защото тези хора бяха свързани с „Приятелите на приятелите“, и това го плашеше.

Джулиано спа зле и се събуди с мрачно настроение, така опасно за човек на тази възраст. Както повечето младежи, той винаги бе мечтал да бъде герой, а сега се чувствуваше смешен пред самия себе си. Ако живееше в която и да е друга област на Италия, Тури отдавна щеше да е мобилизиран, но като добър сицилианец, той не се записа доброволец, а кръстникът му Хектор Адонис уреди да бъде освободен от военна служба. Въпреки че Сицилия беше под властта на Рим, нито един сицилианец не се смяташе за италианец. Самото правителство не изгаряше от желание да мобилизира сицилианците, особено през последната година на войната. Сицилианците имаха прекалено много роднини в Америка, те бяха родени убийци и предатели, бяха прекалено тъпи, за да бъдат обучени в съвременното военно изкуство, и създаваха неприятности навсякъде.

Тури излезе на улицата и усети как красотата на деня разсея мрачното му настроение. Слънцето блестеше, въздухът беше изпълнен с уханието на лимонови и маслинови дръвчета. Той обичаше градчето Монтелепре, неговите криволичещи улички и каменните къщи, чиито балкони бяха украсени с ярки цветя, които цъфтят само в Сицилия, без никой да се грижи за тях. Обичаше покритите с червени керемиди покриви, разпрострели се чак до границите на сгушилото се в дълбоката долина градче, върху които слънцето изливаше разтопеното си злато.

Натруфената празнична украса — улиците, с надвисналите над тях разноцветни изображения на светци, изработени от папиемаше, и къщите, украсени с огромни цветя, подпирани от бамбукови пръчки — прикриваше крайната нищета на това типично сицилианско градче, кацнало високо сред планинските склонове и същевременно срамежливо закътано в пазвата на заобикалящите го планини. Окичените с гирлянди къщи имаха само по три-четири стаи, където живееха заедно жени, мъже, деца и животни. Повечето от тях нямаха водопровод и канализация — хилядите цветя и студеният планински въздух не успяваха да прогонят зловонието, което се разнасяше още при изгрев-слънце.

Когато времето беше хубаво, хората живееха навън. Жените изнасяха дървени столове на калдъръмените тераси и готвеха на открито. Малките деца препускаха из улиците и гонеха пуйки, пилета и козлета; по-големите плетяха бамбукови кошници. На мястото, където Виа Бела стигаше до площада, имаше огромен фонтан, изобразяващ глава на демон. Той беше построен от гърците преди две хиляди години, водата се лееше от зиналата му уста през големи каменни зъби. Върху планинските склонове бяха изкопани тераси, които едва задържаха засадените върху тях градини. Долу, в равнината, се виждаха градчетата Партинико и Кастеламаре. Зад хоризонта, подобно на убиец, се притайваше кървавият каменен град Корлеоне.

От другия край на Виа Бела, който излизаше на пътя за Кастеламаре, се зададе Аспану Пишота, който водеше малко магаре. За миг Тури се почувствува неловко — питаше се как ли щеше да се държи с него Аспану след унижението от вчерашния ден. Приятелят му беше известен с острия си език — навярно щеше да каже нещо подигравателно. Джулиано усети безсилна ярост и се закле, че занапред никога няма да го заварят неподготвен. Независимо от последствията той щеше да докаже на всички, че не е страхливец. Но пред очите му възкръсна ярко и отчетливо картината в кафенето: видя Куинтана и изправените зад него приятели, един от които беше въоръжен с ловна пушка. Те принадлежаха към „Приятелите на приятелите“ и положително щяха да си отмъстят. Джулиано не се страхуваше от тях, а от поражението, — защото, въпреки че не бяха толкова силни, те бяха по-жестоки.

— Тури — извика Аспану и на лицето му грейна весела и дяволита усмивка. — Това магаренце не ще може да се справи само, ще трябва да му помогнем.

Джулиано не си направи труда да отговори — разбра с облекчение, че приятелят му беше забравил случката от предишната вечер. Тури винаги се трогваше от поведението на Аспану, който бе заядлив и язвителен към грешките на другите, но към самия него се отнасяше с неизменна обич и уважение. Двамата се отправиха към градския площад, последвани от магарето. Селските деца препускаха пред и около тях като рибки пилоти; те знаеха предназначението на магарето и бяха силно развълнувани. За тях това бе голямо удоволствие и развлечение през скучния летен ден.

На площада бе издигната малка, висока около метър и двадесет платформа, изградена от тежки каменни плочи, издялани от околните планини. Тури Джулиано и Аспану Пишота избутаха магарето по утъпканата пътека, която водеше към платформата, и го привързаха за късия метален парапет. Магарето се отпусна на земята. Около очите и муцуната му имаше бели петна, които му придаваха вид на клоун. Децата се струпаха около платформата, смееха се и подсвиркваха подигравателно.

— Кой от вас е магарето? — извика някакъв малчуган и всички останали се разсмяха.

Тури Джулиано не подозираше, че това бе последният му ден като неизвестно селянче, и наблюдаваше сцената с удовлетворението на човек, намерил мястото си в живота. Той бе на сицилианска земя, където беше роден и където бе живял досега. Външният свят не можеше да му причини никакво зло, дори бе забравил унижението от предишната вечер. Познаваше тези надвиснали варовикови планини като петте пръста на ръката си. По обраслите им с трева склонове се извисяваха каменни блокове, в пазвите им се намираха пещери и скривалища, които можеха да приютят цяла армия. Тури Джулиано познаваше всяка къща, всяка ферма, всички работници на полето, всички разрушени замъци от времето на нормандци и маври, както и останките от прекрасните гръцки храмове, които времето на бе успяло да загрози.

От другата страна на площада се появи селянин, който водеше „чудотворното“ муле. Той плащаше на младежите за днешната им работа. Селянинът се казваше Папера и беше дълбоко уважаван от жителите на Монтелепре, защото бе водил успешна вендета срещу свой съсед. Бяха се скарали заради парче земя между нивите им, на което растеше маслинова горичка. Враждата продължи десет години, по-дълго от всички войни, в които Мусолини въвлече Италия. Една нощ, веднага след освобождаването на Сицилия от съюзническите армии и установяването на демократично правителство, намериха съседа почти разполовен от изстрел с лупара, широко използувана в Сицилия за подобни цели. Подозрението неизбежно падна върху Папера, но той много ловко се бе оставил да бъде арестуван заради свада с карабинерите и беше прекарал нощта в затворническа килия в казармата Белампо. Говореше се, че това бе първият признак за възкръсването на мафията, че Папера, чиято жена бе роднина на Гуидо Куинтана, се бил обърнал към „Приятелите на приятелите“ за разрешаване на спора.

Папера поведе мулето към предната част на платформата, децата се струваха около животното и той се опита да ги разпръсне с шеговити закани и плющене на камшика си. Малчуганите лесно се изплъзваха от камшика, който Папера размахваше над главите им с добродушна усмивка.

Усетило миризмата на мулето, магарето с белите петна изпъна въжето, което го привързваше към платформата. Тури и Аспану го повдигнаха, окуражавани от децата, а Папера обърна мулето със задните части към ръба на платформата.

В този момент бръснарят Фризела излезе от салона си, за да се присъедини към веселието. Зад него, потривайки гладко избръснатото си червендалесто лице, се появи надутият и важен maresciallo^[3]. Той беше единственият човек в Монтелепре, който се бръснеше всеки ден. Джулиано отдалече усети силната миризма на одеколона, с който го бе напръскал бръснарят.

Сержант Рокофино огледа с очите на опитен професионалист събралата се на площада тълпа. В качеството си на командир на местния отряд на националната полиция, състоящ се от дванадесет души, той отговаряше за спазването на реда и закона в градчето.

Фестата винаги го затрудняваше и бе разпоредил да бъде изпратен патрул от четирима карабинери на градския площад, но те все още не бяха пристигнали. Той намръщено наблюдаваше Папера, предоставил щедро на града своето чудотворно муле. Сержантът беше напълно убеден, че селянинът беше организирал убийството на съседа си. Тези сицилиански диваци не пропускаха възможността да се възползуват от свещените си права. Рокофино мрачно си помисли, че навярно всички те щяха да съжаляват за Мусолини. В сравнение с „Приятелите на приятелите“ диктаторът изглеждаше благ светец.

Бръснарят Фризела беше шутът на Монтелепре. Безделниците се трупаха в неговия салон, за да се посмеят на вицовете му и да узнаят последните клюки. Той беше от онези бръснари, които обслужваха себе си по-добре от клиентите. Мустаците му бяха изящно подстригани, напомадената му коса беше идеално пригладена, лицето му наподобяваше лице на клоун от куклените представления: носът му бе топчест, голямата му уста зееше като порта, долната му челюст сякаш се сливаше с шията.

— Тури — извика той, — доведи животните в салона ми, за да ги напарфюмирам. Твоето магаре ще си помисли, че се люби с херцогинята.

Тури не му отговори. Когато беше малък, Фризела го беше подстригал толкова лошо, че оттогава майка му се бе заела с тази работа. Но старият Джулиано продължаваше да посещава бръснарския салон, за да научи всички клюки и да смайва възхитените слушатели с разказите си за Америка. Тури Джулиано не обичаше бръснаря, защото Фризела беше надъхан фашист и минаваше за довереник на „Приятелите на приятелите“.

Сержантът запали цигара и наперено тръгна по Виа Бела, без да обърне внимание на Джулиано — пропуск, за който щеше да съжалява през идните дни.

Магарето се опита да скочи от платформата. Джулиано отпусна въжето и Пишота отведе животното точно над „чудотворното“ муле. Задницата на мулето беше тъкмо над ръба на платформата. Джулиано отпусна още малко въжето. Мулето изпръхтя и се дръпна назад, в същия момент магарето връхлетя върху него. То сграбчи задницата на женската с предните си крака, конвулсивно подскочи няколко пъти и замря във въздуха; на петнистата му муцуна бе изписано комично блаженство. Папера и Пишота се разсмяха, а Джулиано рязко дръпна въжето и привърза покорното магаре към железния парапет. Тълпата ръкопляскаше и подвикваше благословии, а децата започнаха да се разпръсват из улиците в търсене на други забавления.

— Ех, ако можехме да живеем като магарета! — възкликна Папера, който все още се хилеше. — Това се казва райски живот!

Пишота отвърна заядливо:

— Синьор Папера, искате ли да ви натоваря с бамбук и с кошове маслини и да ви карам с камшик да изкачвате планинските пътеки по осем часа всеки ден? Такъв е животът на магарето.

Селянинът се намръщи, схванал злобния намек, че плащаше на младежите прекалено малко за тяхната работа. Той не обичаше Пишота и всъщност беше наел само Джулиано. Всички в Монтелепре обичаха Тури, но не питаеха същите чувства към Пишота, защото езикът му беше прекалено остър, поведението — нехайно, отгоре на всичко беше мързелив. Не го извиняваше и фактът, че имаше хронично заболяване на белите дробове. Това не му пречеше да пуши, да се върти около леките момичета в Палермо и да се облича като конте. И тези елегантни френски мустачки! Дано кашлицата да го задави и да върви по дяволите, помисли си Папера. Той връчи на младежите тяхното възнаграждение от двеста лири, за които Джулиано му благодари учтиво, и пое заедно с мулето си по пътя към фермата. Братовчедите отвързаха магарето и го поведоха към къщата на Джулиано. Работният ден на животното тепърва започваше; чакаше го много по-неприятна работа.

Майката на Джулиано беше приготвила рано обяда на двамата братовчеди. Сестрите на Тури, Марианина и Джузепина, помагаха на майката да направи тестото за традиционната вечеря. Те изсипваха върху полирана дървена дъска цяла планина от яйца и брашно и месеха тестото, докато добиеше желаната твърдост — тогава с нож правеха върху него кръст за освещаване. След това Марианина и Джузепина изрязваха тестени ивици и ги навиваха около стъбла от сизал, крито после измъкваха, и така се получаваха тестени тръбички. Стаята беше украсена с големи купи с маслини и грозде.

Бащата на Тури работеше на полето, но щеше, да се прибере по-рано, за да участвува в следобедните празненства. На следващия ден щяха да сгодяват Марианина и в дома на семейство Джулиано щеше да има тържество.

Тури беше любимото дете на Мария Ломбардо. Сестрите си спомняха как майка им къпеше бебето всеки ден. Поцинкованият леген грижливо се затопляше на печката, майката пробваше с лакът температурата на водата, купуваха специален сапун от Палермо. Отначало сестрите ревнуваха, но после свикнаха и очаровани наблюдаваха как Мария Ломбардо къпеше голото момченце. Тури никога не плачеше и се смееше задавено, когато майка му пееше и се възхищаваше от прекрасното му телце. Той беше най-малкият в семейството, но израсна най-силен. Хората го смятаха за чудак, защото четеше книги и говореше за политика.

Тури обичаше да казва, че дължи височината си и внушителната си фигура на времето, прекарано в майчината утроба в Америка. Но сестрите го обичаха заради благия му характер и неговата безкористност.

Тази сутрин жените се безпокояха за Тури и загрижено го наблюдаваха, докато закуси с хляб, парче козе сирене и маслини и изпи чаша кафе от цикория. След малко той и Аспану щяха да потеглят с магарето към Корлеоне, за да донесат тайно голяма пита сирене, малко шунка и наденици. Тури щеше да пропусне един ден от празненствата, но щеше да достави удоволствие на майка си и да помогне за тържественото отпразнуване на годежа на сестра си. Част от продуктите щяха да бъдат продадени на черния пазар за подпомагане на семейния бюджет.

Майката и момичетата се радваха, когато братовчедите бяха заедно. Двамата бяха приятели от детинство и се чувстваха по-близки от братя, въпреки че бяха напълно различни по външност и характер. Аспану Пишота винаги очароваше жените със своето мургаво и подвижно лице, украсено с тънки мустачки на кинозвезда, с блестящите си черни очи и смолисти коси и със своето остроумие. Но колкото и да е чудно, ярката му личност винаги биваше засенчвана от спокойната класическа красота на Тури Джулиано. Той притежаваше атлетично тяло, както античните гръцки статуи, пръснати из цяла Сицилия, кожата му имаше лек загар, главата му беше увенчана от руси къдри. Беше олицетворение на спокойствието, но се движеше с изненадваща стремителност. Най-забележителни бяха очите му. Златистокафяви и замечтани, те изглеждаха обикновени, когато Тури гледаше встрани. Но впиеше ли поглед в някого, клепачите му се притваряха, сякаш бяха издялани от камък, и цялото му лице ставаше безизразно като маска.

Докато Пишота забавляваше Мария Ломбардо, Тури Джулиано се качи в стаята си, за да се приготви за предстоящото пътуване, а най-вече за да вземе скрития там пистолет. Още помнеше унижението от предишната вечер и беше решил да тръгне на път въоръжен. Той умееше да стреля, защото баща му често го водеше на лов.

Майката чакаше в кухнята, за да се сбогува насаме с Джулиано. Тя го прегърна и усети затъкнатия в колана му пистолет.

— Тури, внимавай — уплашено прошепна тя. — Не влизай в пререкание с карабинерите. Ако те спрат, дай им всичко, което носиш.

— Могат да вземат продуктите — каза Джулиано, за да я успокои, — но няма да позволя да ме бият или да ме вкарат в затвора.

Тя разбра какво искаше да каже синът й и пламенната й сицилианска душа се изпълни с гордост. Преди много години гордостта и нежеланието да приеме бедността я бяха подтикнали да убеди съпруга си да опитат щастието си в Америка. Мария Ломбардо бе мечтателка, която вярваше в справедливостта и в своето законно място в обществото. Тя спести много пари в Америка, но същата тази гордост я накара да се завърне в Сицилия и да заживее като царица. После всичко се превърна в пепел. През войната лирата се обезцени и Мария Ломбардо отново изпадна в мизерия. Тя се бе примирила със съдбата си, но още хранеше надежда за своите деца. Беше щастлива, Защото Тури беше наследил нейния дух, но се страхуваше от мига, в който синът й щеше да се сблъска със суровата действителност в Сицилия.

Тя видя Тури, който излезе на павираната улица й се присъедини към Аспану Пишота. Нейният Тури се движеше като голяма котка; гърдите му бяха толкова широки, краката и ръцете толкова мускулести, че редом с него Аспану приличаше на крехко стръкче сизал. Но Пишота притежаваше хитрост, която липсваше на нейния син, смелостта му беше подплатена с жестокост. Аспану щеше да закриля Тури в този свят на предатели, където всички те бяха принудени да живеят. Освен това тя имаше слабост към грациозния братовчед с маслинова кожа, въпреки че смяташе сина си за по-красив.

Мария Ломбардо ги изпрати с поглед, когато тръгнаха по Виа Бела по посока на равнината Кастеламаре. Нейният син, Тури Джулиано, и синът на сестра й, Аспану Пишота! Двамата едва бяха навършили двадесет години, дори изглеждаха по-млади. Тя ги обичаше и се страхуваше за тях.

Най-сетне двамата младежи и тяхното магаре се скриха зад едно възвишение, но тя продължи да гледа, докато отново се появиха върху склона на надвисналата над градчето планина. Мария Ломбардо Джулиано упорито се взираше в тях, сякаш никога вече нямаше да ги види, докато не потънаха в ранната утринна мъгла, която обвиваше върха. Те изчезнаха, започваше легендата за тях.