Марио Пузо
Сицилианецът (1)

Първа глава

Майкъл Корлеоне стоеше на дългия дървен кей в Палермо и наблюдаваше как големият океански параход отплаваше за Америка. И той трябваше да е на борда му, но в последния момент получи нови инструкции от баща си.

Майкъл махна за сбогом на хората в малката рибарска лодка, която го бе докарала до пристанището — те бяха негови телохранители в продължение на две години. Лодката се носеше върху пенестата диря на парахода като храбро патенце след своята майка. Хората в нея също махнаха в отговор — Майкъл ги виждаше за последен път.

Пристанището гъмжеше от забързани докери с нахлупени каскети и широки панталони; те разтоварваха корабите и товареха спрелите на кея камиони. Тези дребни жилави мъже с нахлупени каскети, които прикриваха лицата им, повече приличаха на араби, отколкото на италианци. Сред тях бяха и новите телохранители на Майкъл, които трябваше да осигурят неговата безопасност до срещата му с дон Кроче Мало, Capo di Capi^[1] на „Приятелите на приятелите“, както ги наричаха тук. За вестниците и за целия свят те бяха „мафия“, но в Сицилия тази дума никога не се споменаваше от обикновените хора. Също както никога не наричаха дон Кроче Capo di Capi, а само „Добрата душа“.

По време на двегодишното си изгнание в Сицилия Майкъл бе слушал много истории за дон Кроче, някои от които бяха толкова невероятни, че се съмняваше в съществуването му. Но получените от баща му инструкции бяха категорични: наредено му бе да обядва с дон Кроче още същия ден и да организира заедно с него бягството от Сицилия на най-прочутия бандит Салваторе Джулиано. Майкъл Корлеоне не трябваше да напуска Сицилия без него.

 

 

На петдесетина метра от пристанището, в една тясна уличка беше паркирана голяма черна кола. Пред нея стояха трима души, подобни на тъмни правоъгълници, изрязани в златистата завеса, изтъкана от ослепителните слънчеви лъчи. Майкъл тръгна към тях, но спря за миг, запали цигара и огледа града.

Палермо се гушеше на дъното на чаша, образувана от угаснал вулкан. От трите му страни се извисяваха планини, а от четвъртата той сякаш търсеше спасение от прегръдките им в ослепителните дълбини на Средиземно море. Струйки червена светлина пълзяха по земята, като че бяха следи от кръвта, проливана на сицилианска земя в продължение на безброй столетия. Златистите лъчи галеха величествените мраморни колони на гръцки храмове, източените мюсюлмански минарета, сложните плетеници по фасадите на испански катедрали; на далечния хълм се издигаше мрачната назъбена стена на древен нормандски замък. Всички те бяха наследство от жестоки завоеватели, управлявали Сицилия от дълбока древност, преди настъпването на християнската ера.

Там, зад стените на замъка, островърхите планини притискаха в смъртоносната си прегръдка изнежения Палермо, сякаш се отпускаха заедно на колене и стягаха примката, обвила гърлото на града. Безброй малки червени ястреби се стрелкаха из висините на фона на кристално синьото небе.

Майкъл се отправи към тримата мъже, които го чакаха на края на пристанището. Тъмните правоъгълници постепенно се превърнаха в човешки фигури, откроиха се лицата им. Сега той ги различаваше все по-ясно, те сякаш пристъпиха напред и се раздалечиха, за да го посрещнат и да го обкръжат от всички страни.

И тримата знаеха историята на Майкъл. Знаеха, че той е най-малкият син на великия дон Корлеоне от Америка — „Кръстника“, чиято власт се простираше дори в Сицилия. Знаеха, че Майкъл е убил висш полицейски служител, когато е екзекутирал враг на империята Корлеоне. Знаеха, че заради тези убийства е трябвало да потърси убежище в Сицилия и че най-сетне въпросът е „уреден“ и той възнамеряваше да се завърне в родината и да заеме мястото си на принц — наследник в семейството Корлеоне. Те наблюдаваха Майкъл и не пропуснаха да забележат бързата му и лека походка, зоркия поглед и дълбокия белег на едната му буза, който му придаваше вид на човек, преживял безбройни страдания и опасности. Безсъмнено той беше „достоен за уважение“.

Първият, който го поздрави, когато слезе на пристанището, беше пълен, облечен в расо свещеник, на чиято глава се мъдреше омазнена широкопола шапка. Бялата му яка беше поръсена с червеникав сицилийски прах, охраненото лице над нея говореше, че отецът не беше чужд на светските удоволствия.

Това бе отец Бениамино Мало, брат на великия дон Кроче. Той се държеше скромно и благочестиво, но бе предан на прочутия си роднина и изобщо не се притесняваше от мисълта, че служеше на сатаната. Злите езици говореха, че той предавал на дон Кроче дори тайните, научени от изповедите. Лицето му беше изкривено от нервна гримаса, той подаде ръка на Майкъл и сякаш приятно изненадан, въздъхна с облекчение при вида на приятелската усмивка на младежа, която съвсем не приличаше на усмивката на прочут убиец.

Вторият посрещач не беше толкова сърдечен, въпреки че се държеше учтиво. Това бе инспектор Фредерико Веларди, шеф на тайната полиция в цяла Сицилия. За разлика от останалите двама лицето му не се разтапяше в усмивка. Той беше слаб и прекалено добре облечен за човек на държавна заплата. Студените му сини очи сякаш те пронизваха и издаваха родството му с древните нормандски завоеватели. Инспектор Веларди едва ли хранеше топли чувства към американеца, който имаше навик да убива високопоставени полицейски служители — от него можеше да се очаква да стори същото и в Сицилия. Ледената ръка на Веларди напомняше за докосване на шпага.

Третият беше по-висок и по-едър и изглеждаше огромен в сравнение с останалите двама. Той сграбчи ръката на Майкъл и го притисна в обятията си.

— Добре дошъл в Палермо, братовчеде Майкъл — извика той, после се отдръпна и огледа младежа с приятелски, но внимателен поглед. — Аз съм Стефан Андолини, баща ти и аз израснахме заедно в Корлеоне. Видях те в Америка, когато беше малък. Помниш ли ме?

Колкото и да е странно, Майкъл наистина го помнеше, и то, защото Стефан Андолини беше червенокос, нещо рядко срещано сред сицилианците. Това беше неговият кръст, защото сънародниците му вярваха, че Юда е бил червенокос. Трудно бе да се забрави това лице. Устата беше огромна и неправилна, дебелите устни приличаха на кървави парчета месо, над тях се мъдреха космати ноздри и дълбоко хлътнали очи. Въпреки че се усмихваше, Андолини приличаше на закоравял убиец.

Майкъл веднага разбра причината за присъствието на свещеника, но не можеше да си обясни ролята на инспектор Веларди. В качеството си на роднина Андолини се помъчи да обясни на Майкъл функциите на инспектора. Младежът се почувства неловко и беше нащрек. Какво ли търсеше тук един от най-върлите врагове на Салваторе Джулиано? Очевидно полицаят и Стефан Андолини не се обичаха: те се държаха с ледената учтивост на хора, готови за смъртен дуел.

Шофьорът отвори вратата на колата. Отец Бениамино и Стефан Андолини с приятелско потупване по гърба настаниха Майкъл на задната седалка. С християнско смирение отецът настоя младежът да седне до прозореца, за да разгледа красотите на Палермо. Самият той се намести по средата. Андолини седна до него, защото инспекторът беше успял да се настани до шофьора. Майкъл забеляза как полицаят стискаше дръжката на вратата, за да може моментално да я отвори. Хрумна му, че навярно отецът бе избрал това място, за да не бъде лесна мишена.

Колата се промъкваше из улиците на Палермо подобно на голям черен дракон. От двете страни на булеварда се издигаха елегантни къщи в мавритански стил, масивни, украсени с гръцки колони обществени сгради, испански катедрали. Частните домове бяха боядисани в синьо, бяло и жълто, балконите, окичени с гирлянди от цветя, сякаш образуваха втора улица в небето. Гледката щеше да бъде прекрасна, ако не бяха отрядите карабинери — италианската държавна полиция, — заели позиция на всеки ъгъл с готови за стрелба пушки.

Техният автомобил се открояваше с големината си сред останалите превозни средства, особено сред теглените от мулета селски каруци, които докарваха по-голямата част от пресните продукти от околните села. Всеки сантиметър от тези каруци — от спиците на колелата до тегличите на мулетата — беше боядисан с весели, ярки цветове. Върху страничните дъски бяха изобразени рицари с шлемове и крале с корони в драматични сцени от легендите за Карл Велики и Роланд, тези древни герои от сицилианския фолклор. Но Майкъл забеляза върху някои каруци под изображението на красив юноша с молескинови^[2] панталони и бяла риза без ръкави, с втъкнат в пояса пистолет и с пушка през рамо надпис от два реда, който винаги завършваше с една и съща дума, изписана с големи червени букви: ДЖУЛИАНО.

По време на изгнанието си в Сицилия Майкъл бе слушал много за Салваторе Джулиано. Вестниците непрекъснато споменаваха името му, навсякъде хората говореха за него. Дори Аполония, годеницата на Майкъл, призна, че всяка нощ се молела за Джулиано, както правеха почти всички деца и младежи в Сицилия.

Те го обожаваха, защото беше един от тях, защото беше герой, какъвто всички те мечтаеха да станат. Въпреки че още нямаше тридесет години, той се славеше като велик военачалник, защото бе успял да срази изпратената срещу него армия от карабинери. При това Джулиано беше красив и щедър: той раздаваше на бедните по-голямата част от своите престъпни доходи. Джулиано бе добродетелен и не разрешаваше на своите бандити да безпокоят жените и свещениците. Преди да екзекутира доносник или предател, той винаги позволяваше на жертвата да се помоли и да пречисти душата си, за да се яви спокойно пред повелителите на отвъдния свят. Всичко това бе предварително известно на Майкъл.

Колата напусна булеварда и вниманието му беше привлечено от огромен, написан с червени букви плакат на стената на една къща. На първия ред Майкъл успя да прочете думата „Джулиано“. Отец Бениамино, който също гледаше през прозореца, каза:

— Това е една от прокламациите на Джулиано. Независимо от всичко, нощем той все още владее Палермо.

— Какво пише там? — попита Майкъл.

— Джулиано разрешава на гражданите отново да използуват трамваите — отвърна отецът.

— Той разрешава? — усмихна се Майкъл. — Нима един човек извън закона може да разрешава?

От другата седалка се разнесе смехът на Стефан Андолини.

— Карабинерите се возят на трамваите и Джулиано ги взривява, но предварително предупреждава гражданите да не ги използват. А сега обещава да не ги взривява.

Майкъл запита иронично:

— А защо вдига във въздуха пълните с полицаи трамваи?

Инспектор Веларди извърна глава, сините му очи се втренчиха предизвикателно в Майкъл.

— Защото поради глупостта си правителството в Рим арестува родителите му за съучастничество с известен престъпник. Техният собствен син! Това е фашистки закон, който не бе отменен от републиката.

— Моят брат, дон Кроче, уреди тяхното освобождаване — не без гордост съобщи отец Бениамино. — О, брат ми беше много ядосан на Рим.

„Боже мой — помисли си Майкъл, — дон Кроче бил ядосан на Рим! По дяволите, кой беше този дон Кроче, освен голяма клечка в мафията?“

Колата спря пред розово здание, разпростряло се на мястото на цяла редица къщи. Сини кулички украсяваха всеки един ъгъл, а въздухът беше изпълнена с уханието на лимоновите дръвчета и зехтин.

 

 

Лично дон Кроче сервираше на Майкъл: отрупа чинията му с печено пиле и картофи, внимателно наблюдаваше как посипаха с настъргано сирене спагетите в малката чинийка, напълни чашата му с някакво мътно местно бяло вино. Прекомерното му внимание, изразяваше искрената му загриженост новият му приятел да си хапне и пийне добре. Майкъл беше прегладнял, не беше ял от ранни зори, тъй че донът не оставаше без работа. Същевременно домакинът зорко наблюдаваше другите гости и по негов знак прислужникът доливаше чашите им или пълнеше чиниите им.

След като всички се нахраниха, донът отпи от кафето си и се приготви да обсъжда деловите въпроси.

— Значи ти ще помогнеш на нашия приятел Джулиано да избяга в Америка? — обърна се той към Майкъл.

— Такива са инструкциите. Трябва да осигуря той да пристигне невредим в моята родина.

Дон Кроче кимна, на едрото му махагоново лице беше изписано сънливо удовлетворение, типично за затлъстелите хора. Вибриращият мелодичен глас съвсем не подхождаше на мощното му телосложение.

— Имах уговорка с баща ти, според която трябваше да ти предам Салваторе Джулиано. Но нищо в живота не върви гладко, винаги трябва да се съобразяваме с непредвиденото. Сега съм затруднен да изпълня обещаното.

Той вдигна ръка и даде знак на Майкъл да не го прекъсва.

— Вината не е моя, аз не съм се променил, но Джулиано вече не се доверява никому, дори и на мен. Години наред, почти от деня, когато беше обявен извън закона, аз му помагах да оцелее — двамата бяхме съюзници. С моя помощ той стана най-известният човек в Сицилия, макар че още нямаше двадесет и седем години. Сега песента му е изпята. Пет хиляди италиански войници и полицаи претърсват планината. Въпреки това той отказва да се предаде в ръцете ми.

— В такъв случай няма да мога да му помогна — заяви Майкъл. — Наредено ми е да чакам не повече от седмица, след което трябва да замина за Америка.

Докато говореше, той се питаше защо дон Корлеоне държеше, толкова много да помогне за бягството на Джулиано. Самият Майкъл жадуваше да се завърне час по-скоро след дългите години на изгнание, безпокоеше го здравето на баща му. По време на бягството му от Америка старият Корлеоне лежеше тежко ранен в болницата. После убиха по-големия му брат Съни.

Фамилията Корлеоне водеше отчаяна борба за съществуване срещу „петте семейства“ в Ню Йорк. Тази борба се бе пренесла от Съединените щати чак до Централна Сицилия, където нейна жертва стана младата годеница на Майкъл. Вярно бе, че пратениците на баща му носеха добри новини: старият дон се бе възстановил от тежкото нараняване, беше се помирил с „петте семейства“ и бе уредил да отпаднат всички обвинения срещу сина му. Но Майкъл знаеше, че Кръстника очакваше завръщането му, за да го направи свой заместник. Знаеше, че цялото семейство изгаряше от желание да го види: сестра му Кони, брат му Фреди, приемният му брат Том Хейгън и бедната му майка, която навярно още оплакваше смъртта на Съни. За миг пред очите му се мярна лицето на Кейт — дали след тази двегодишна раздяла още си спомняше за него? Но най-важното в момента бе да разбере защо дон Корлеоне отлагаше завръщането му. Навярно имаше основателна причина, която по някакъв начин беше свързана с Джулиано.

Внезапно Майкъл усети, че студените сини очи на инспектор Веларди са взираха в него. Върху слабото аристократично лице на полицая бе изписано презрение, сякаш Майкъл се бе показал страхливец.

— Почакай още малко — каза дон Кроче. — Нашият приятел Андолини все още служи за връзка между мен, Джулиано и семейството му. Ще обмислим всичко заедно. На път за Трапани ще спреш в Монтелепре и ще гостуваш на родителите на Джулиано.

Той замълча за миг и се усмихна, но усмивката дори не раздвижи тлъстите му бузи.

— Съобщиха ми твоите планове — продължи донът, — всичките ти планове.

Той произнесе тези думи особено подчертано, но Майкъл си каза, че едва ли донът беше посветен във всичко. Кръстникът никога не разкриваше всичките си карти.

Дон Кроче продължи спокойно:

— Всички ние, които обичаме Джулиано, сме съгласни по два въпроса: той не може да остане повече в Сицилия, трябва да емигрира в Америка. Инспектор Веларди ни подкрепя.

— Това ми се струва странно дори за Сицилия — каза Майкъл с усмивка. — Като началник на тайната полиция, инспекторът е длъжен да залови Джулиано.

Дон Кроче се изсмя рязко и машинално.

— Кой може да разбере сицилианците? Но в случая обяснението е просто — Рим предпочита Джулиано да се подвизава в Америка, вместо да отправя обвинения от подсъдимата скамейка в Палермо. Всичко е въпрос на политика.

Майкъл бе озадачен, обзе го силно безпокойство. Събитията не се развиваха според предварителния план.

— Какъв интерес има инспектор Веларди от неговото бягство? Мъртвият Джулиано не е опасен.

— Това вече е моя работа — презрително процеди инспекторът. — Но дон Кроче го обича като собствен син.

Стефан Андолини се втренчи с неприязън в полицая. Отец Бениамино сведе глава и отпи от чашата си. Но дон Кроче смъмри Веларди:

— Тук всички сме приятели, трябва да кажем истината на Майкъл. Джулиано държи най-силния коз — това е неговият дневник, който той е нарекъл свое Завещание. В него описва как правителството в Рим чрез свои представители, докато бил бандит, му съдействувало да осъществи своите политически цели. Ако този документ бъде публикуван, правителството на християндемократите ще бъде свалено и на власт ще дойдат социалистите и комунистите. Инспектор Веларди е съгласен с мен, че това трябва да се избегне на всяка цена. Ето защо той е готов да помогне на Джулиано да избяга от Италия със своето Завещание при условие, че то няма да бъде публикувано.

— Виждали ли сте това Завещание? — каза Майкъл, като се питаше дали баща му знаеше за него. В инструкциите му изобщо не се споменаваше подобен документ.

— Известно ми е съдържанието му — отвърна дон Кроче.

Инспектор Веларди се намеси, в гласа му прозвуча раздразнение:

— Ако зависеше от мен, щях да наредя да убият Джулиано и щях да го пратя по дяволите заедно с неговото Завещание.

Стефан Андолини се втренчи в полицая с такава неприкрита и силна омраза, че за пръв път Майкъл осъзна: този човек беше не по-малко опасен от самия дон Кроче.

Андолини отсече:

— Джулиано никога няма да се предаде, а ти не си способен да го вкараш в гроба. Мъдрият човек се пази от враговете си.

Дон Кроче бавно вдигна ръка и около масата се възцари тишина. Той се обърна към Майкъл, без да удостои с поглед останалите:

— Твърде е възможно да не изпълня обещанието, дадено пред баща ти и да не ти предам Джулиано. Не зная защо дон Корлеоне взима толкова присърце цялата тази история, ала съм сигурен, че има сериозни основания. Но какво мога да направя аз? Когато се срещнеш с родителите на Салваторе, опитай се да ги убедиш, че синът им трябва да ми се довери, и напомни на тези мили хора, че именно аз ги освободих от затвора. — Той замълча. — Може би тогава ще можем да помогнем на техния син.

През годините, прекарани в изгнание, Майкъл бе придобил безпогрешен животински инстинкт за надвисналата опасност. Инспекторът не му харесваше, страхуваше се от жестокия Стефан Андолини, при вида на отец Бениамино го побиваха тръпки, но личността на дон Кроче изпращаше към съзнанието му най-тревожните сигнали.

Насядалите около масата гости снишаваха глас, когато се обръщаха към великия дон. Те смирено се привеждаха към него и дори преставаха да дъвчат в очакване на думите му. Прислужниците обикаляха около дон Кроче, сякаш беше слънце, пръснатите из градината телохранители не снемаха очи от господаря си, готови при негова заповед да скочат и да разкъсат на парчета всичко живо.

Майкъл каза предпазливо:

— Дон Кроче, аз съм тук, за да се подчиня на всяко ваше желание.

Донът склони благосклонно лъвската си глава, скръсти добре оформените си ръце върху корема и изрече с мощния си теноров грас:

— Трябва да бъдем напълно откровени един към друг. Какви са плановете ти за бягството на Джулиано? Можеш да ми се довериш като на баща.

Майкъл погледна инспектор Веларди — никога нямаше да разкрие намеренията си пред шефа на тайната полиция в Сицилия. Дон Кроче изтълкува правилно погледа му.

— Инспектор Веларди изцяло се ръководи от съветите ми. Можеш да му се довериш, както се доверяваш на мен.

Майкъл поднесе към устните си чашата с вино и погледна над ръба й телохранителите, които ги наблюдаваха, сякаш бяха зрители в театрална зала. Той забеляза гримасата на инспектор Веларди, комуто явно не допадна дипломатичният намек на Дона, с който той подчертаваше, че командуваше не само полицая, но и неговото началство. Майкъл видя недоволството, изписано на жестокото, с дебели устни лице на Стефан Андолини. Само отец Бениамино наведе глава, за да избегне погледа му. Майкъл пресуши чашата си и прислужникът веднага я напълни. Внезапно му се стори, че в градината го дебне опасност.

Дълбоко в себе си беше убеден, че дон Кроче премълчава нещо. Защо трябваше да вярват на шефа на тайната полиция в Сицилия? Нима Джулиано би му се доверил? Майкъл мрачно си помисли, че историята на Сицилия изобилствува от предателства, и си спомни за мъртвата си годеница. Защо дон Кроче беше толкова доверчив? Защо бяха нужни необичайните мерки за безопасност? Дон Кроче беше шеф на мафията. Той беше близък с най-влиятелните хора в Рим и на практика беше техен неофициален представител в Сицилия. Тогава от кого се боеше великият дон? Единственият му враг можеше да бъде Джулиано.

Донът внимателно го наблюдаваше и Майкъл бе принуден да отговори колкото се може по-искрено:

— Планът ми е прост. Ще чакам в Трапани, докато доведете Салваторе Джулиано. Бързоходен кораб ще ни закара в Африка. Естествено, ще имаме необходимите документи за самоличност. От Африка ще отлетим за Съединените щати, където е уредено да преминем граничния контрол без обичайните формалности. Надявам се, че всичко ще бъде така лесно, както ми го описаха. — Той замълча, после добави: — Може би вие имате други предложения?

Донът въздъхна, отпи глътка вино, втренчи поглед в Майкъл и заговори бавно, като подчертаваше всяка дума:

— Сицилия е земя на страдания. Тук не съществува доверие, нито ред, навред се ширят насилие и предателство. Имаш право да си нащрек, млади приятелю, явно е, че и Джулиано мисли като теб. Позволи ми да ти кажа следното: без моята протекция Джулиано нямаше да е между живите; ние сме като два пръста от една ръка. А сега той ме смята за свой враг. Ах, не можеш да си представиш колко ме наскърбява това! Моята единствена мечта е Тури да се върне при семейството си и да бъде провъзгласен за герой на Сицилия. Салваторе е истински християнин и смелчага, а сърцето му е толкова добро, че е спечелил обичта на всички сицилианци.

Дон Кроче замълча, после отпи от чашата си.

— Но сега щастието му изневери. Той е сам в планината, заедно с шепа хора, с които трябва да се сражава срещу изпратената от Италия армия. Зад всеки ъгъл го дебнат предатели, ето защо той не се доверява никому, дори и на себе си.

Донът впери студените си очи в Майкъл.

— Ще бъда напълно откровен — продължи той. — Ако не бях толкова привързан към Джулиано, щях съвсем честно да те посъветвам да заминеш за Америка без него. Ние сме пред прага на трагедия, която изобщо не те засяга.

Донът замълча и отново въздъхна.

— Но ти явно си последната ни надежда и затова те моля да останеш и да помогнеш на нашата кауза. Обещавам ти своето пълно съдействие; никога няма да изоставя Джулиано.

Дон Кроче вдигна чаша:

— Да е жив и здрав още хиляда години!

Всички пиха в чест на Джулиано. Майкъл трябваше моментално да прецени дали донът действително желаеше помощта му, или трябваше да изостави Джулиано.

Стефан Андолини се намеси:

— Не забравяйте, че обещахме на родителите на Тури, Майкъл да ги посети в Монтелепре.

— Разбира се — тихо промълви донът. — Трябва да им вдъхнем искрица надежда.

Отец Бениамино каза с настойчивост, която противоречеше на привидното му смирение:

— Може би те знаят нещо за Завещанието?

Дон Кроче въздъхна:

— Ах, да, Завещанието на Джулиано. Той вярва, че то ще спаси живота му или поне ще отмъсти за смъртта му.

Донът се обърна към Майкъл:

— Запомни едно: не аз, а правителството в Рим се страхува от Завещанието. И кажи на родителите му, че написаното засяга само историята, но не и живота. Животът е съвсем друго нещо.

 

 

Разстоянието между Палермо и Монтелепре се изминаваше с кола за около час, но за това време Майкъл и Стефан Андолини прекрачиха границата между цивилизования град и примитивните условия на сицилианската провинция. Стефан Андолини караше бавно и внимателно малкия фиат, като човек, научил се да управлява превозно средство в напреднала възраст. Следобедното слънце осветяваше гладко избръснатите му бузи и брадичката, върху която блестяха безчет наболи червеникави косъмчета. Фиатът задъхано изкачваше стръмните планински склонове. На пет места бяха спирани от барикадите на националната полиция. Пътят бе заварден от отряди по дванадесет души, подсилени от въоръжена с картечници бронирана кола. Документите на Андолини им служеха вместо пропуск.

Майкъл се учудваше, че на толкова малко разстояние от големия град може да съществува толкова дива и примитивна местност. Минаха край селца, където каменните къщурки сякаш едва се задържаха върху стръмните планински склонове. Тези склонове бяха грижливо обработени и превърнати в тесни терасирани нивици, засадени в правилни редове със зелени островърхи растения. Ниските хълмове бяха осеяни с безброй грамадни бели каменни блокове, наполовина заровени сред мъх и бамбук; отдалеч те приличаха на огромни хаотично пръснати гробове.

Покрай пътя, на известно разстояние един от друг, се издигаха свещени олтари — заключени с катинар дървени сандъци, където стоеше статуята на Дева Мария или на друг любим светец. Пред един от тези олтари Майкъл видя да коленичи някаква унесена в молитви жена. Съпругът й седеше в запрегната с магаре каруца и надигаше бутилка вино. Магарето беше оклюмало глава като мъченик.

Стефан Андолини докосна рамото на Майкъл и каза:

— Скъпи братовчеде, сърцето ми прелива от радост, че се срещнахме. Знаеш ли, ние сме далечни роднини на семейството на Джулиано?

Майкъл бе сигурен, че това е лъжа; подсказваше му го нещо в лисичата усмивка на червенокосия.

— Не — отвърна той. — Знаех само, че родителите на Салваторе са работили при баща ми в Америка.

— Също като мен — рече Андолини. — Ние помагахме при строежа на къщата на баща ти на Лонг Айлънд. Старият Джулиано беше отличен зидар и предпочете да си остане такъв, въпреки че баща ти му предлагаше да се включи в търговията със зехтин. В продължение на осемнадесет години той работеше като негър и спестяваше като евреин, а после се завърна в Сицилия с намерението да заживее като цар. Но войната и Мусолини обезцениха лирата и сега той притежава само къщата и нивицата. Старият Джулиано всеки ден проклина деня, в който е напуснал Америка. През целия си живот си бе въобразявал, че синът му ще живее като принц, а ето че той стана бандит.

Край пътя стърчаха като призраци диви круши и бамбук, гроздовете круши приличаха на човешки ръце. В долината се мяркаха маслинови горички и лозя. Внезапно Андолини каза:

— Тури е заченат в Америка.

В отговор на въпросителния поглед на Майкъл той потвърди:

— Да, заченат е в Америка, но е роден в Сицилия. Ако бяха изчакали няколко месеца, той щеше да бъде американски поданик. Тури непрекъснато говори за това.

Андолини замълча за миг, после попита:

— Смяташ ли, че ще можеш да му помогнеш да избяга?

— Не зная — отвърна Майкъл. — Не знам какво да мисля след срещата с инспектора и с дон Кроче. Баща ми казваше, че донът щял да уреди всичко, но никога не е споменавал инспектора.

Андолини приглади назад оредялата си коса и несъзнателно натисна педала за газта. Фиатът се втурна напред.

— Сега Джулиано и дон Кроче са врагове — отвърна той. — Но ние сме замислили всичко без участието на дона. Тури и родителите му разчитат на тебе. Те знаят, че баща ти никога не е лъгал приятелите си.

— А ти на чия страна си? — запита Майкъл.

Андолини въздъхна и каза:

— Аз се сражавах за Джулиано. През последните пет години бяхме приятели, а преди това той ми пощади живота. Но аз живея в Сицилия и не мога да се противопоставя открито на дон Кроче. Никога няма да предам Джулиано, въпреки че вървя по ръба на пропастта.

Майкъл се питаше защо досега не беше получил нито един откровен отговор и реши, че това е присъщо за сицилианците, които изпитваха ужас от истината. В продължение на хилядолетия тираните ги измъчвали, за да се доберат до нея. Правителството в Рим използуваше юридическия си апарат, за да научи истината. Свещеникът в изповеднята настойчиво изтръгваше истината, използувайки заплахата на вечното проклятие. Но истината бе източник на власт и управляващ лост; защо бе необходимо да се издава доброволно?

Майкъл трябваше сам да намери изход или да се откаже от тази мисия и да ускори заминаването си. Тук се намираше на опасна територия. Явно между Джулиано и дон Кроче имаше някаква вендета, а да попаднеш във водовъртежа на италианската вендета бе равносилно на самоубийство. Сицилианецът вярва, че отмъщението е единственото справедливо правосъдие и то трябва винаги да бъде безпощадно. На този обитаван от католици остров, където във всеки дом имаше статуя на просълзения Исус, християнското опрощаване се считаше за последно прибежище на страхливеца.

— Защо Джулиано и дон Кроче са станали врагове? — запита Майкъл.

— Заради трагедията при Портела дела Джинестра — отвърна Андолини. — Това се случи преди две години. Оттогава всичко се промени. Джулиано обвини дон Кроче.

Внезапно колата сякаш започна да пада отвесно — планинският път се спускаше към долината. Отминаха развалините на нормандски замък, построен преди деветстотин години, за да тероризира местното население; сега по стените му пълзяха безобидни гущери и се катереха заблудили се кози. Долу се виждаше градчето Монтелепре.

Сгушено в низината обкръжено от планините, то напомняше ведро на дъното на кладенец. Градчето образуваше правилна окръжност — нито една къщичка не престъпваше границите й, късното следобедно слънце обагряше с тъмночервени пламъци каменните стени на сградите. Фиатът се спусна по инерция по тясна, криволичеща уличка и Андолини удари спирачките пред охраняваната от карабинери барикада. Един от тях им даде знак с карабината си да излязат от колата.

Майкъл наблюдаваше как Андолини подаде документите си на полицая, видя специалния пропуск с червен кант, който се издаваше лично от министъра на правосъдието в Рим. Майкъл също притежаваше такъв пропуск, но бе предупреден да го показва само в краен случай. По какъв начин човек като Андолини се бе снабдил с толкова ценен документ?

Двамата се върнаха в колата, която се запромъква из уличките на Монтелепре. Те бяха толкова тесни, че техният автомобил не би могъл да се размине с идваща насреща им кола. Всички къщи имаха кокетни балкони и бяха боядисани в различни цветове. Повечето бяха сини, някои — бели или розови, най-малко бяха жълтите. По това време на деня жените бяха по домовете си и приготовляваха вечерята. По улиците не се виждаха дори деца. За сметка на това на всеки ъгъл стояха по двама карабинери. Монтелепре напомняше окупиран град, където бе обявено военно положение. Тук-там от балконите надничаха само невъзмутимите лица на неколцина старци.

Фиатът спря пред редица долепени къщи, една от които беше боядисана в яркосин цвят, в решетките на портата й беше вплетена буквата „Д“. Вратата им отвори около шестдесетгодишен дребен, жилав мъж, облечен в тъмен американски костюм на райета, бяла риза и черна вратовръзка. Той се спусна и прегърна сърдечно Андолини, потупа почти благодарно Майкъл по рамото и ги покани да влязат. На лицето на бащата бе изписано изражението на човек, който всеки момент очаква да научи за кончината на свой близък на смъртно легло. Очевидно той умееше да се владее, издаваха го само ръцете, които притискаше към лицето си, сякаш за да задържи там невъзмутимото изражение. Тялото му бе изправено, походката — решителна, въпреки че се олюляваше леко.

Влязоха в обширна гостна, прекалено елегантна за сицилиански дом в такъв малък град. Първото, което се набиваше в очи, беше увеличена снимка в овална дървена рамка. Фотографията беше много неясна и образът почти не се различаваше: Майкъл веднага се досети, че това бе Салваторе Джулиано. На малка кръгла черна масичка под нея гореше кандило. На друга маса се виждаше малко по-ясна, също поставена в рамка, снимка. Бащата, майката и синът бяха застанали на фона на червена завеса, ръката на сина прегръщаше покровителствено майката. Салваторе Джулиано предизвикателно гледаше право в обектива. Лицето му бе изумително красиво и напомняше гръцка статуя: чертите му бяха малко груби, сякаш изваяни от мрамор, устните — пълни и чувствени, бадемовидните очи с притворени клепачи бяха доста раздалечени. Това бе лице на човек, уверен в себе си, решен да подчини света на своята власт. Но Майкъл бе изненадан от добротата, която то излъчваше.

Имаше и други снимки, където Джулиано беше фотографиран със сестрите си и техните съпрузи, но те бяха оставени върху скрити от погледа масички по ъглите.

Бащата на Джулиано ги покани в кухнята. Майката, която стоеше до печката, се обърна и ги поздрави. Мария Ломбардо Джулиано изглеждаше много по-възрастна, отколкото на снимката в гостната, сякаш пред Майкъл беше друга жена. Усмивката й бе застинала като гримаса върху слабото; измъчено лице със загрубяла и набръчкана кожа, дългата коса, която падаше на раменете й, беше прошарена. Най-поразителни бяха очите й — почти черни, те горяха от ненавист към целия свят, готов да унищожи нея и сина й.

Тя не обърна никакво внимание на съпруга си и на Стефан Андолини, а се втренчи в Майкъл и попита:

— Защо си дошъл? Ще помогнеш ли на сина ми?

Другите двама се смутиха от нейната грубост, но Майкъл мрачно се усмихна и рече:

— Да, аз съм на ваша страна.

Напрегнатото й тяло сякаш се отпусна и тя закри лицето си с ръце, като че очакваше да я ударят. Андолини каза ласкаво:

— Отец Бениамино искаше да дойде с нас, но аз му заявих, че не желаеш да го виждаш.

Мария Ломбардо вдигна глава и Майкъл с изумление видя, че на лицето й бяха изписани презрение, омраза и страх. Ироничните й думи бяха придружени от сурова усмивка:

— О, вярно е, че отец Бениамино има добро сърце. И с тази своя добрина той, подобно на чума, носи смърт на цялото градче. Прилича на сизал^[3] — докоснеш ли го, ще те нарани. Отецът издава тайните на изповедите на брат си, той продава на дявола душите на паството си.

Бащата на Джулиано се намеси с тих, но авторитетен глас, сякаш се опитваше да укроти налудничав човек.

— Дон Кроче е наш приятел. Той ни освободи от затвора.

Майката извика гневно:

— Да, дон Кроче е „добрата душа“ със златно сърце. Но истината е друга: дон Кроче е змия. Той хладнокръвно се прицелва и убива най-верните си приятели. Донът и Джулиано се готвеха да управляват Сицилия, но сега Тури се крие сам в планините, а „добрата душа“ обикаля като волна птичка из Палермо със своите развратници. Дон Кроче трябва само да подсвирне и Рим е готов да лиже подметките му. При това той е извършил много повече престъпления, отколкото нашият Тури. Донът е олицетворение на злото, а нашият син е добър. Ах, ако бях мъж, щях да го убия, щях да изкопая гроба на „добрата душа“. Вие, мъжете, не разбирате нищо — завърши тя с презрителен жест.

Бащата нетърпеливо я прекъсна:

— Разбрах, че нашият гост тръгва на път след няколко часа. Няма да е зле да похапне, преди да разговаряме с него.

Майката на Джулиано моментално се превърна в любезна домакиня и каза загрижено:

— Бедничкият, пътувал си цял ден, за да се срещнеш с нас, а си принуден да слушаш лъжите на дон Кроче и моето бърборене. Къде отиваш?

— Утре сутринта трябва да бъда в Трапани — отвърна Майкъл. — Ще отседна при приятели на баща ми и ще очаквам идването на вашия син.

В кухнята се възцари тишина. Майкъл разбра, че всички знаеха историята му и се взираха в дълбокия белег — следа от тежката рана преди две години. Майката на Джулиано пристъпи към него и поривисто го прегърна.

— Изпий чаша вино — покани го тя. — После се разходете из града. Вечерята ще бъде готова след час. Очакваме пристигането на приятелите на Джулиано, с които ще обсъдим всичко.

 

 

Андолини и бащата на Джулиано застанаха от двете страни на Майкъл и тримата тръгнаха по тесните калдъръмени улички на Монтелепре. Залязващото слънце хвърляше черни отблясъци върху каменната настилка, в синкавия сумрак се мяркаха само фигурите на карабинерите. Вървяха по Виа Бела, която на всяка пресечка се разклоняваше в тесни, криволичещи улички, подобни на пълзящи влечуги. Градът изглеждаше безлюден.

— Някога това беше много оживен град — каза бащата. — Винаги са царели бедност и мизерия, както в цяла Сицилия, но градът беше жив. Сега над седемстотин наши съграждани са в затвора, обвинени в съзаклятничество със сина ни. Повечето са невинни, но полицията ги арестува, за да сплаши останалите и да ги принуди да предадат Тури. В града има над две хиляди полицаи, а други хиляда преследват Тури в планината. Ето защо хората вече не се хранят навън, децата им не играят на улицата. Полицаите са толкова страхливи, че откриват огън дори ако заек пресече пътя им. Обявен е полицейски час и ако някоя жена отиде след определеното време на гости у съседката, неизменно бива задържана и подложена на оскърбления и подигравки. А мъжете биват откарвани за изтезания в подземията в Палермо. — Той въздъхна. — Подобно нещо не може да се случи в Америка. Проклинам деня, в който напуснах тази страна.

Стефан Андолини спря и запали цигара. Пое дълбоко дима, усмихна се и рече:

— Откровено казано, всички сицилианци предпочитат миризмата на тора в техните села пред най-хубавите парижки парфюми. Аз съм тук, въпреки че можех да избягам в Бразилия, както направиха много други. Да, ние, сицилианците обичаме нашето отечество, но Сицилия не ни обича.

Бащата на Джулиано сви рамене.

— Излязох глупак, че се върнах. Ако бях изчакал само няколко месеца, моят Тури щеше да бъде американски поданик. Навярно въздухът на нашия остров се бе просмукал в утробата на майка му. — Той озадачено поклати глава. — Защо синът ми непрекъснато се грижи за другите, дори когато не са му роднини? Винаги е имал велики идеи, постоянно говореше за справедливост. Истинският сицилианец се грижи само за себе си.

Докато се спускаха по Виа Бела, Майкъл забеляза, че разположението на града бе идеално за устройване на засади и за партизанска война. Улиците бяха толкова тесни, че позволяваха движение само в една посока. По много от тях можеха да минат само малки, теглени от магарета каруци, които сицилианците все още използуваха за превоз на стоки. Една шепа хора можеха да отблъснат многобройна армия и да се укрият в белите варовикови планини, които обкръжаваха града.

Излязоха на централния площад, където се извисяваше малка църква. Андолини я посочи и каза:

— Тук се криеше Джулиано, когато полицията за пръв път се опита да го залови. Оттогава той се появява и изчезва като призрак.

Тримата се втренчиха във вратата на църквата, сякаш очакваха Джулиано да се появи пред тях.

Слънцето залезе зад планините и те се върнаха в къщата точно преди настъпването на полицейския час. Чакаха ги двама души, непознати на Майкъл, но явно близки на семейството, защото прегърнаха бащата на Джулиано и стиснаха ръката на Андолини.

Единият беше слабичък младеж с болезнено бледа кожа и огромни, черни, трескави очи. Той имаше контешки мустачки и миловидното му лице изглеждаше изнежено, но въпреки това съвсем не беше женствен. Цялото му същество излъчваше надменност и жестокост, характерни за човек, готов да се наложи на всяка цена.

Майкъл се учуди, когато разбра, че това бе Гаспаре Пишота — дясната ръка на Джулиано, негов братовчед и най-близък приятел. След Джулиано той беше най-преследваният човек в Сицилия, за главата му бе обявена награда от пет милиона лири. Майкъл бе слушал много легенди за него и си го представяше като някой опасен главорез, а ето че пред него стоеше слабичък младеж, чието лице гореше от туберкулозна треска. Той явно не се притесняваше от факта, че в Монтелепре имаше две хиляди полицаи.

Вторият непознат също предизвикваше удивление, но поради друга причина. Майкъл несъзнателно се сепна, когато го видя. Човекът бе толкова нисък, че приличаше на джудже, но се държеше с огромно достойнство и Майкъл веднага почувствува, че щеше да му нанесе смъртна обида, ако издадеше смущението си. Човечето беше издокарано с отлично ушит син костюм на райета, широка, очевидно скъпа сребриста вратовръзка украсяваше кремавата му риза. Едва ли имаше повече от петдесет години, въпреки че гъстата му коса бе почти побеляла. Беше елегантен, доколкото можеше да бъде елегантен човек с такъв ръст. Лицето му беше грубовато, но привлекателно, с голяма чувствена уста.

Човечето усети смущението на Майкъл и се обърна към него с иронична, но блага усмивка. Представиха го и Майкъл разбра, че това бе професор Хектор Адонис.

Мария Ломбардо Джулиано ги покани на масата. Вечерята беше поднесена на масата до прозореца, през който се виждаше набразденото с червени ивици небе; спускащият се мрак скриваше околните планини. Майкъл се хранеше бавно — усещаше, че всички го наблюдаваха и преценяваха. Храната беше проста, но вкусна: спагети, залети с черен сос от калмари, и задушен заек с пикантен сос от люти чушки и домати. Мълчанието беше нарушено от Гаспаре Пишота, който изрече на сицилиански диалект:

— Значи ти си синът на Вито Корлеоне, за когото се говори, че е още по-влиятелен от нашия дон Кроче. И ти си този, който ще спаси нашия Тури.

В гласа му прозвуча хладна насмешка, предизвикателният му тон беше преднамерено язвителен. Усмивката му сякаш поставяше под въпрос мотива на всяка постъпка, като че казваше: „Вярно е, че вършиш добро дело, но каква изгода имаш?“ Все пак той не можеше да скрие уважението си към Майкъл, защото познаваше миналото му, което го бе превърнало в убиец като него.

— Изпълнявам заповедите на баща ми — отвърна Майкъл. — Наредено ми е да чакам Джулиано в Трапани и да го отведа в Америка.

— А след като предадем Тури в ръцете ти — запита Пишота с по-сериозен тон, — даваш ли гаранция, че той ще бъде в безопасност? Ще успееш ли да го защитиш от правителството в Рим?

Майкъл усети върху себе си втренчения поглед на майката, неспокойното й лице бе напрегнато.

— Да, гарантирам — отвърна предпазливо той, — доколкото може да има някаква гаранция срещу превратностите на съдбата.

Майкъл забеляза как лицето на майката се отпусна, но Пишота рязко го прекъсна:

— Не съм убеден в това. Днес ти се довери на дон Кроче и му разказа плана си за бягството.

— Защо не? — парира го Майкъл, докато се питаше откъде, по дяволите, Пишота бе научил толкова скоро подробностите за срещата с дон Кроче. — Съгласно указанията на баща ми донът трябваше да уреди да доведат при мен Джулиано. Във всеки случай му съобщих само един от възможните планове.

— Нима имаш и други? — запита Пишота и, усетил колебанието на Майкъл, продължи:

— Говори откровено, не се страхувай. Ако не трябва да се доверяваме на хората в тази стая, то за Тури няма никаква надежда.

Дребничкият Хектор Адонис се обади за пръв път — гласът му бе необикновено плътен, глас на роден оратор, на човек, свикнал да убеждава.

— Драги Майкъл, трябва да разберете, че дон Кроче е враг на Тури Джулиано. Сведенията на баща ви са остарели. Ясно е, че не можем да ви предадем Джулиано, преди да сме взели предпазни мерки.

Професорът се изразяваше с изящния език на римляните, а не на сицилиански диалект.

Бащата на Джулиано се намеси:

— Вярвам в обещанието на дон Корлеоне. За мен няма никакво съмнение, че той ще помогне на сина ми.

— Настоявам да ни разкриете вашите планове — повтори Хектор Адонис.

— Мога да ви кажа само онова, което съобщих на дон Кроче — отвърна Майкъл. — Защо трябва да издавам, пред всички своите намерения? Нима вие ще ми отговорите, ако ви попитам къде се крие Тури Джулиано?

Майкъл забеляза одобрителната усмивка на Пишота.

— Не сте прав — каза Хектор Адонис. — Не е нужно да знаете скривалището на Тури, но ние трябва да познаваме плановете ви, за да можем да ви помогнем.

— Но аз не зная нищо за вас — тихо отвърна Майкъл.

Усмивка озари привлекателното лице на Хектор Адонис, дребничкият човек се изправи и се поклони:

— Извинете ме — изрече той с огромно достойнство. — Аз бях учител на Тури и родителите му ми оказаха честта да ме изберат за негов кръстник. Сега преподавам история и литература в университета в Палермо. Но най-добра препоръка за мен могат да дадат хората около тази маса: аз съм член на бандата на Джулиано от първия ден на създаването й.

Стефан Андолини каза спокойно:

— Аз също участвувам в нея. Знаеш името ми и това, че съм твой братовчед, но знай, че ме наричат още Fra Diavollo.

Това име също бе легендарно в Сицилия и Майкъл бе чувал да го произнасят стотици пъти. Той си помисли, че ненапразно Андолини приличаше на убиец. Червенокосият също се укриваше и за главата му беше обявена голяма награда. Но ето че само допреди няколко часа той седеше на една маса с инспектор Веларди.

Всички очакваха отговора на Майкъл. Той нямаше никакво намерение да им съобщава точните си планове, но все пак трябваше да ги залъже с нещо. Майката на Джулиано бе втренчила очи в него и Майкъл се обърна направо към нея:

— Всичко е много просто. Първо, длъжен съм да ви предупредя, че не мога да чакам повече от седем дни. Прекалено дълго отсъствувах от родината, а баща ми се нуждае от моята помощ за разрешаване на собствените си проблеми. Надявам се, че разбирате нетърпението ми да се върна при семейството си. Но баща ми желае да помогне на вашия син. Според последните, изпратени чрез куриер инструкции, трябваше да посетя дон Кроче, а след това да замина за Трапани и да се настаня във вилата на местния дон. Там ще ме чакат хора от Америка, на които имам пълно доверие. Те са много компетентни.

Той замълча за миг. Думата „компетентни“ имаше специално значение в Сицилия и обикновено се употребяваше за високопоставените палачи на мафията.

— Когато Тури дойде при мен, той ще бъде в безопасност — продължи Майкъл. — Вилата е истинска крепост. След няколко часа бързоходен кораб ще ни отведе до един град в Африка, оттам незабавно ще отлетим със специален самолет за Америка, където Тури ще е под покровителството на баща ми и ще бъде вън от всяка опасност.

— Кога ще можете да приемете Тури в Трапани? — запита Хектор Адонис.

— Ще ми трябват двадесет и четири часа, ако пристигна в Трапани рано сутринта.

Неочаквано майката на Джулиано избухна в сълзи:

— Бедният ми Тури вече не се доверява никому. Той няма да отиде в Трапани.

— В такъв случай не ще мога да му помогна — хладно отвърна Майкъл.

Майката сякаш се смали от отчаяние. За голямо учудване на Майкъл, Пишота бе този, който започна да я успокоява, той целуна и прегърна възрастната жена.

— Не се тревожи, Мария Ломбардо — рече той. — Тури все още ме слуша. Ще му кажа, че всички ние се доверяваме на американеца, нали така? — Пишота погледна въпросително другите и те побързаха да кимнат утвърдително. — Лично аз ще заведа Тури в Трапани.

Останалите изглеждаха доволни от това разрешение на въпроса. Майкъл разбра, че именно хладният му отговор ги беше убедил да му се доверят. Истински сицилианци, те изпитваха подозрение към прекалената доброта и човечност, докато той се дразнеше от излишната им предпазливост и от промяната в плановете на баща му. Дон Кроче се бе превърнал във враг, а Джулиано се колебаеше дали да се предаде в ръцете му и всъщност изобщо можеше да не отиде на определеното място. Той отново се запита дали Джулиано заслужаваше грижите на дон Корлеоне и какво всъщност означаваше той за баща му.

Поканиха го в малката всекидневна, където Мария Ломбардо поднесе кафе и мастика, като се извини, че не е приготвила десерт. Тя каза на Майкъл, че мастиката щяла да го стопли по време на дългото му пътуване до Трапани. Хектор Адонис измъкна златна табакера от джоба на елегантното си сако и я поднесе на всички, после сам стисна цигара между изваяните си устни и се отпусна в креслото. Краката му не докосваха пода и професорът приличаше на окачена на конци кукла.

Мария Ломбардо посочи огромния портрет на стената.

— Нали е красавец? — възкликна тя. — А красотата му не може да се сравни с добрината му. Разбиха сърцето ми, когато го обявиха извън закона. Спомняте ли си този ужасен ден, синьор Адонис? И всички лъжи, които разправяха за Портела дела Джинестра? Моят син никога не би извършил подобно нещо.

Другите явно се смутиха. За втори път през този ден Майкъл се запита какво се бе случило при Портела дела Джинестра, но не искаше да задава въпроси.

Хектор Адонис промълви:

— Когато преподавах на Тури, той много обичаше да чете, знаеше наизуст легендите за Карл Велики и за Ролан, а сега самият той е митологичен герой. И моето сърце беше сломено, когато стана бандит.

— Ще бъде чудо, ако остане жив — горчиво каза майката. — Защо трябваше синът ми да се роди тук? Искахме да израсне като сицилианец — тя се изсмя отчаяно. — Постигнахме своето. Но Тури живее под заплахата на смъртта и за главата му е обявена голяма награда. — Тя замълча, после изрече с пламенна убеденост:

— Синът ми е светец.

Майкъл забеляза ироничната усмивка на Пишота — тази характерна усмивка, с която хората посрещат сантименталните излияния на любещи родители, крито хвалят достойнствата на децата си. Дори бащата на Джулиано нетърпеливо махна с ръка, а Стефан Андолини лукаво се ухили.

— Скъпа Мария Ломбардо — каза Пишота с нежен, но твърд глас. — Синът ви не е толкова безпомощен, колкото ви се струва. Той отвръща на удара с удар и враговете му все още се страхуват от него.

Майката отвърна по-спокойно:

— Зная, че Тури е убил много хора, но никога не е извършвал несправедливост. При това винаги им е давал време да пречистят душите си и да кажат последната си молитва.

Тя бързо хвана Майкъл за ръката и го заведе на балкона.

— Нито един от тях не познава истинския Тури — прошепна тя. — Те не знаят колко е добър и мил. Може би е принуден да крие истинския си лик пред чуждите хора, но с мен е напълно искрен. Той се вслушва във всяка моя дума, никога не ме е наскърбявал, винаги е бил любещ и послушен син. През първите дни, когато стана бандит, той гледаше към нас от планината, но не ни съзираше, а аз гледах нагоре и също не го виждах. Но двамата усещахме присъствието на другия, любовта на другия. Усещам го и тази вечер. Сърцето ми се свива, като си помисля, че синът ми е сам в планината, преследван от стотици войници. Навярно ти си единственият, който може да го спаси. Обещай ми, че ще го чакаш.

Тя се вкопчи в ръцете на Майкъл, по бузите й потекоха сълзи.

Майкъл се вгледа в нощния мрак, който скриваше от погледа градчето Монтелепре, сгушено в пазвите на високите планини. Единствено площадът блестеше като светла точка. Небето беше обсипано със звезди. От време на време откъм улицата долитаха дрънчене на пушки и грубите гласове на патрулиращите карабинери. Градът сякаш беше обитаван от призраци. Те витаеха в топлата лятна нощ, изпълнена с уханието на лимонови дръвчета, жуженето на безброй насекоми, внезапните провиквания на полицаите.

— Ще чакам колкото ми е възможно — тихо каза Майкъл. — Но баща ми се нуждае от моята помощ и вие трябва да накарате сина ви да дойде при мен.

Тя кимна и двамата се върнаха при останалите. Пишота нервно кръстосваше из стаята.

— Решихме да останем тук до зори, докато трае полицейският час — каза той. — Навън, гъмжи от карабинери, готови всеки момент да натиснат спусъка, може да се случи нещастие. Имаш ли нещо против? — обърна се той към Майкъл.

— Не, стига да не притесняваме нашите домакини.

С махване на ръка родителите отхвърлиха това предположение: бяха прекарали много безсънни нощи, когато Тури се промъкваше в града, за да ги види, пък и трябваше да обсъдят много неща, да уточнят някои подробности. Настаниха се по-удобно за предстоящата дълга нощ. Хектор Адонис свали сакото и вратовръзката си, но въпреки това пак изглеждаше елегантен. Майката на Джулиано свари прясно кафе.

Майкъл ги помоли да му разкажат всичко за Тури — трябваше да разбере що за човек е той. Родителите повториха, че той винаги е бил прекрасен син; Стефан Андолини си припомни деня, когато Тури Джулиано бе пощадил живота му; Пишота разказа забавни истории за смелостта, чувството за хумор и доброто сърце на своя приятел, който бе безмилостен към враговете и предателите, но никога не засягаше достойнството им и не ги подлагаше на мъчения и унижения. После описа трагедията при Портела дела Джинестра.

— Този ден — каза Пишота — Тури плака пред всички членове на бандата.

— Той не би могъл да убие онези хора — намеси се Мария Ломбардо.

— Всички го знаят — успокои я Хектор Адонис. — Тури е добър по природа.

Професорът се обърна към Майкъл:

— Той обичаше книгите и си мислех, че ще стане поет или учен. Беше избухлив, но никога жесток; гневът му носеше отпечатъка на невинността му. Мразеше несправедливостта, ненавиждаше жестокостта на карабинерите към бедните и тяхното угодничене пред богатите. От малък се възмущаваше, когато чуеше за някой фермер, който не можеше да задържи за себе си отгледаната от него царевица, собственото вино или закланите от него прасета. И въпреки това беше кротко момче.

— Сега не е толкова кротък — насмешливо каза Пишота. — А вие, Хектор, престанете да се правите на скромен даскал! На кон сте висок колкото всеки един от нас.

Хектор Адонис строго го изгледа и процеди:

— Аспану, сега не е време да остроумничиш.

— Много сте дребен, за да ме изплашите — раздразнено възкликна Пишота.

Майкъл забеляза, че прякорът на Пишота беше Аспану и че между него и професора съществуваше дълбока омраза. Свидетелство за това бяха непрекъснатите подигравки на Пишота по адрес на ръста на Адонис и строгият тон, с който професорът винаги се обръщаше към младежа. Сред събраните в тази стая цареше атмосфера на недоверие: всички като че избягваха Стефан Андолини, а майката на Джулиано създаваше впечатление, че не се доверява изцяло никому. Но през тази дълга нощ Майкъл разбра, че всички те искрено обичаха Джулиано.

— Казаха ми, че Тури е написал своето Завещание — предпазливо рече той. — Знаете ли къде е то?

Настъпи продължително мълчание, всички се вторачиха в него. Внезапно Майкъл се почувствува обгърнат от тяхната подозрителност.

Най-сетне Хектор Адонис промълви:

— Тури започна да пише Завещанието по мое настояване и с моя помощ. Всяка страница е подписана от него. То разкрива истината за тайното съглашение с дон Кроче, с правителството в Рим и за случилото се при Портела дела Джинестра. Почти сигурно е, че правителството ще падне, ако това Завещание бъде публикувано. Ако се случи най-лошото, то е последният коз на Джулиано.

— Надявам се, че сте го скрили на сигурно място — каза Майкъл.

— Разбира се — отвърна Пишота, — защото дон Кроче би дал мило и драго да го притежава.

— Когато му дойде времето, ние ще уредим да получиш Завещанието — заяви майката на Тури. — Може би ще го изпратиш в Америка заедно с момичето?

— Какво момиче? — изненадано попита Майкъл. Всички извърнаха очи, сякаш бяха смутени или изплашени; явно разбираха, че това бе неприятна изненада, и се страхуваха от реакцията му.

— Годеницата на сина ми, тя е бременна — поясни майката и се обърна към останалите: — Момичето не може да изчезне безследно. Нека той каже дали ще го вземе със себе си.

По всичко личеше, че въпреки привидното си спокойствие майката очакваше с трепет отговора на Майкъл.

— То ще те намери в Трапани. Тури иска годеницата му да замине за Америка преди него; когато му съобщи, че е в безопасност, той ще дойде при теб.

— Не съм получил такива указания — предпазливо каза Майкъл. — Трябва да попитам моите хора в Трапани дали разполагат с достатъчно време. Зная, че вие и съпругът ви трябва да последвате Тури веднага след пристигането му в Съединените щати. Не е ли възможно момичето да почака и да замине заедно с вас?

— То е един вид изпитание на твоята лоялност — рязко отвърна Аспану. — Момичето ще съобщи кодовата дума на Джулиано и той ще разбере, че има работа не само с честен, но и с интелигентен човек, и ще повярва, че ще успееш да го измъкнеш благополучно от Сицилия.

— Аспану — ядосано се намеси бащата на Джулиано, — вече казах на теб и на сина си, че дон Корлеоне е обещал да ни помогне.

— Това са заповедите на Тури — спокойно отвърна Пишота.

Майкъл бързо размисли и рече:

— Според мен идеята е прекрасна: така ще можем да проверим маршрута и да се убедим в неговата безопасност.

Той нямаше никакво намерение да използува същия маршрут за бягството на Джулиано.

— Мога да изпратя вас и съпруга ви заедно с момичето — обърна се той към майката на Джулиано, но родителите поклатиха отрицателно глава.

— Идеята не е лоша — меко отбеляза Хектор Адонис.

— Няма да напуснем Сицилия, докато синът ни е тук — заяви Мария Ломбардо.

Бащата скръсти ръце на гърдите си и кимна утвърдително. Майкъл разбра какво си мислеха: родителите не искаха да бъдат в Америка, ако синът им умреше в Сицилия. Те трябваше да останат, за да го оплачат, да го погребат и да окичат с цветя гроба му. На тях принадлежеше епилогът на тази трагедия. Годеницата можеше да замине, с Тури я свързваше само любовта, не и кръвта.

В малките часове на нощта Мария Ломбардо показа на Майкъл албум с изрезки от вестници и обявления за различни суми, обещавани от правителството в Рим за главата на Джулиано. Между тях беше и една илюстрована статия, публикувана през 1948 година в списание „Лайф“. Авторът й твърдеше, че Джулиано бил най-големият бандит на съвременността, италианският Робин Худ, който ограбвал богатите, за да помага на бедните. Там бе отпечатано и едно от прочутите писма, които Тури изпращаше до вестниците. То гласеше:

„От пет години се боря за освобождаването на Сицилия. Раздавам на бедните онова, което отнемам от богатите. Нека моят народ прецени дали съм бандит, или борец за свобода. Ако моите сънародници се обявят против мен, аз ще се предам на вашето правосъдие. Но докато народът ме поддържа, ще продължавам тоталната война срещу потисниците.“

Майкъл се вгледа в сияещото от гордост лице на майката и си помисли, че тези думи съвсем не подхождат на преследван от закона бандит. Внезапно се почувствува много близък с тази жена, която толкова приличаше на собствената му майка. Лицето й носеше отпечатъка на изпитаната болка и скръб, но в очите й се четеше пламенно желание да продължи битката срещу съдбата.

Утрото най-сетне настъпи и Майкъл стана да се сбогува. За негово учудване Мария Ломбардо го прегърна сърдечно.

— Напомняш ми моя син — каза тя. — Аз вярвам в теб.

Майката отиде до камината и взе черна дървена статуетка, изобразяваща Дева Мария. Чертите на девата бяха негроидни.

— Подарявам, ти я. Това е единствената ценна вещ, която мога да ти дам.

Майкъл се опита да откаже, но тя настоятелно я пъхна в ръцете му.

Хектор Адонис се намеси:

— В Сицилия са останали само няколко такива статуетки — своеобразно доказателство, че се намираме близо до Африка.

— Цветът не е важен — рече майката на Джулиано. — Важното е, че ще можеш да се молиш пред нея.

— Точно така — саркастично отбеляза Пишота. — И тя върши толкова работа, колкото останалите.

Пишота се сбогува с Мария Ломбардо и Майкъл забеляза, че между тях съществува искрена привързаност. Той я целуна по двете бузи и я потупа насърчително. За миг майката склони глава на рамото му и прошепна:

— Аспану, Аспану, обичам те като собствен син. Не им позволявай да убият Тури.

По лицето й се стичаха сълзи.

Студеното ъгловато лице на Пишота мигом се промени, тялото му сякаш се смали и грохна.

— Всички ще доживеете до дълбоки старини в Америка — каза той, сетне се обърна към Майкъл: — До края на седмицата ще доведа Тури при теб.

После излезе бързо и безшумно. Той също притежаваше специален пропуск с червен кант и отново щеше да изчезне в планината. Хектор Адонис щеше да остане при родителите на Джулиано, въпреки че притежаваше къща в Монтелепре.

Майкъл и Стефан Андолини се качиха във фиата, прекосиха площада и излязоха на пътя за Кастелветрано и крайбрежното градче Трапани, където пристигнаха едва по обяд благодарение на бавното и нерешително шофиране на Андолини и многобройните полицейски блокади по пътя.