Марио Пузо
Сицилианецът (4)

Четвърта глава

През тези септемврийски дни на хиляда деветстотин четиридесет и трета сицилианците можеха да оцелеят само чрез търговия на черния пазар. Строгата купонна система не бе премахната след завършването на войната и фермерите бяха задължени да предават продукцията си в държавните складове по нормирани цени и срещу обезценени книжни пари. В замяна на това правителството трябваше да продава и разпределя сред населението получените продукти. Тази система целеше да осигури храна за всички, но само колкото да не умрат от глад. На практика обаче селяните укриваха почти всичките храни, защото дон Кроче и неговите кметове конфискуваха продуктите от държавните складове и ги продаваха на черния пазар. За да се прехранват, хората бяха принудени да купуват от черноборсаджиите и да нарушават закона за контрабандата. Ако ги заловяха, биваха осъждани на затвор. Какво от това, че в Рим управляваше демократично правителство? Народът получи правото да гласува, но умираше от глад.

Тури Джулиано и Аспану Пишота лекомислено се готвеха да нарушат тези закони. Пишота имаше връзки с черноборсаджиите и бе организирал експедицията. Беше уговорил с някакъв фермер да пренесе голяма пита сирене и да я предаде на черноборсаджиите в Монтелепре. За награда младежите щяха да получат четири бута шунка и кошница с наденици, които щяха да превърнат годежа на Марианина в голямо тържество. Тури и Аспану нарушаваха два закона: първият забраняваше незаконната търговия, вторият — контрабандата между италианските провинции. Властите бяха безсилни да накарат селяните да се подчиняват на закона за незаконната търговия — това би означавало да арестуват цялото население на Сицилия. Но законът за контрабандата се съблюдаваше много стриктно. Отряди карабинери кръстосваха из селата, устройваха засади по пътищата, навсякъде слухтяха доносчици. Естествено, полицаите не задържаха керваните на дон Кроче, който използуваше американски военни камиони и бе снабдил хората си със специални пропуски, но в мрежите им попадаха много дребни фермери и гладуващи селяни.

Тури и Аспану вървяха около четири часа, преди да достигнат фермата. Те натовариха на магарето голямата пита бяло шуплесто сирене и другите продукти и ги замаскираха със сизал и бамбукови пръчки, все едно че караха фураж за добитъка, който много селяни държаха по домовете си. Братовчедите притежаваха безгрижността и самоувереността на младите, или по-точно на децата, които крият своите съкровища от родителите, сякаш е достатъчно да замислят измама и тя ще им се удаде. Тяхната самоувереност се подкрепяше и от убеждението, че могат да намерят най-тайните пътеки в планината.

Младежите поеха дългия път към родното градче и Джулиано изпрати Пишота напред, за да го предупреди за появата на карабинери. Двамата предварително се бяха уговорили как да си, сигнализират в случай на опасност. Магарето носеше леко товара и не се инатеше; то бе получило наградата си предварително.

Младежите вървяха близо два часа и бавно изкачваха планината, преди да се появят първите признаци за опасност. На около четири километра зад тях Джулиано съгледа керван от шест мулета и един ездач, които се движеха, спокойно в същата посока. Ако тази пътека бе известна на черноборсаджиите, знаеше я и полицията — съществуваше опасност от засада. За всеки случай Пишота тръгна напред, на разузнаване.

След час Тури настигна братовчеда си, който седеше на голям камък, пушеше цигара и кашляше. Аспану беше много бледен, той не трябваше да пуши. Тури седна до него, за да си отдъхне. От детинство ги свързваше най-вече това, че никога не се опитваха да се командуват един друг. Тури не каза нищо, докато Аспану най-сетне угаси цигарата и пъхна угарката в джоба си. Тръгнаха отново, Джулиано водеше магарето за повода, Аспану крачеше след него.

Младежите се движеха по планинска пътека, далеч от шосетата и селцата, но понякога съглеждаха древен гръцки резервоар, в който водата се вливаше през устата на разбита статуя, или развалините на нормандски замък, препречвал преди векове пътя на нашествениците. Тури Джулиано отново се замисли за миналото и бъдещето на Сицилия. Спомни си своя кръстник Хектор Адонис, който беше обещал да дойде в Монтелепре след празненствата и да му помогне да напише молба за постъпване в университета в Палермо. За миг се натъжи: Хектор Адонис никога не присъствуваше на фестата — пияниците се подиграваха на ниския му ръст, а децата, обикновено по-високи от него, подхвърляха обидни закачки. Тури се питаше защо бог бе наказал този човек с външност на джудже и бе натъпкал главата му със знания. Тури Джулиано считаше Хектор Адонис за най-умния човек на земята и го обичаше заради проявената добрина към него и към родителите му.

Той си спомни и своя баща, който се трудеше непосилно върху малкото си парче земя, и сестрите си, облечени в овехтели дрехи. За щастие Марианина беше толкова красива, че бе успяла да си намери съпруг въпреки бедността си и смутните времена.

Но Тури страдаше най-много заради майка си, Мария Ломбардо. Дори когато беше малък, той чувствуваше нейното огорчение от сполетялата я горчива съдба. Тя бе вкусила богатите плодове на Америка и вече не можеше да бъде щастлива в потъналото в мизерия сицилианско градче. Майка му винаги избухваше в сълзи, когато старият Джулиано разказваше своите истории за онова прекрасно време.

Но Тури Джулиано бе решил да промени съдбата на семейството си. Той щеше да работи и упорито да се учи, за да стане уважаван човек като своя кръстник.

Внезапно братовчедите се озоваха сред високи дървета, в малка горичка, рядкост за тази част на Сицилия, където днес се срещат само големи бели камъни и каменни кариери. След това възвишение пътеката се спускаше към Монтелепре, трябваше да внимават за патрулите на националната полиция. Наближаваха Куатро молине — „Четирите пътя“. Джулиано дръпна юздата на магарето и направи знак на Аспану да спре. Младежите застинаха в мълчаливо очакване. Чуваше се само монотонното жужене на безброй кръжащи над тях насекоми. Триенето на крилете и крачката им предизвикваше звук, подобен на бръмчене на електрически трион. Братовчедите прекосиха кръстопътя и се скриха в друга горичка. Тури Джулиано отново се замисли.

Внезапно дърветата оредяха и младежите излязоха на малка, обсипана с дребни камъчета поляна, обраснала с окастрени бамбукови стъбла и рядка трева. В далечината слънцето клонеше към заник и бледият му хладен лик осветяваше гранитните скали. След тази полянка пътеката се спускаше спираловидно към Монтелепре. Внезапно Джулиано бе изтръгнат от мечтите си. Той забеляза подобна на пламъче от кибритена клечка светлинка, която проблесна вляво от него. Тури бързо дръпна повода и направи знак на Аспану.

Някакви мъже излязоха от гъсталака на тридесетина метра от тях. Бяха трима и Джулиано разпозна твърдите им военни фуражки и черните униформи с бели кантове. Обзе го нелепо, противно чувство на отчаяние, срамуваше се, че го бяха заловили. Тримата карабинери насочиха оръжията си и обкръжиха младежите. Двамата бяха съвсем млади с червендалести, голобради лица, фуражките им бяха комично килнати на тила. Те се прицелваха с автоматите си и се стараеха да изглеждат сериозни, но по лицата им беше изписана радост.

Карабинерът в средата беше по-възрастен и беше въоръжен с пушка. Лицето му беше надупчено от едра шарка, фуражката му — нахлупена над очите. Върху ръкава му бяха извезани сержантски нашивки. Той зловещо се усмихваше, пушката му бе насочена право в гърдите на Джулиано. При вида на тази усмивка отчаянието на Тури се превърна в гняв.

Сержантът се приближи, войниците настъпваха от двете страни. Тури внимателно ги изгледа. Младите карабинери и техните автомати не бяха опасни: те безгрижно пристъпваха към магарето и явно не се отнасяха сериозно към задържаните. Полицаите направиха знак на Джулиано и на Пишота да се отдръпнат, единият прехвърли автомата на гърба си и смъкна бамбуковите пръти от гърба на магарето. При вида на продуктите очите му алчно заблестяха, той подсвирна от удоволствие. Войникът не забелязваше Аспану, който се промъкваше към него, но сержантът беше нащрек.

— Хей, ти, с мустачките, отдръпни се! — извика той.

И Аспану отстъпи назад към Тури Джулиано.

Командирът се приближи. Джулиано внимателно го следеше. Сипаничавото лице на сержанта изглеждаше уморено, но очите му блестяха.

— Браво, момчета, какво вкусно сирене! — каза той. — Ще си подсладим с него макароните в казармата. Кажете ми само името на селянина, от когото сте го взели, и ще ви пуснем да се приберете с магарето у дома.

Братовчедите не отговориха, той чакаше, но те продължаваха да мълчат.

Най-сетне Джулиано промълви спокойно:

— Ако ни пуснете, ще ви дам хиляда лири.

— Избърши си задника с твоите лири — присмя се сержантът. — Покажи ми личната си карта и ако не е редовна, ще те накарам да се избършеш и с нея.

Обидните думи и предизвикателната наглост на черно-белите мундири разпалиха ледена ярост в гърдите на Джулиано. В този миг разбра, че за нищо на света нямаше да позволи на тези хора да го арестуват и да лишат семейството от така необходимата им храна.

Тури Джулиано извади личната си карта и тръгна към сержанта, като се стараеше да излезе от прицела, на оръжието му. Той знаеше, че притежава по-бързи реакции от останалите хора, и беше решил да рискува. Но сержантът замахна с пушката си и го накара да отстъпи назад.

— Хвърли я на земята! — извика той.

Джулиано се подчини.

Пишота, който стоеше на пет крачки вляво от Тури, разбра намерението му — той знаеше, че Джулиано крие пистолет под ризата си — и се опита да отвлече вниманието на карабинера. Аспану се изпъчи, стисна камата, която носеше в преметнатата през рамо ножница, и изрече с преднамерена дързост:

— Сержанте, защо са ти личните ни карти, щом ще ти кажем името на селянина? Сделката си е сделка. — Той замълча и процеди саркастично: — Добре ни е известно, че карабинерите винаги държат на думата си.

Пишота сякаш не произнесе, а изплю с омраза думата „карабинери“.

Сержантът пристъпи към Аспану, усмихна се и насочи пушката си към гърдите му:

— Хайде, конте такова, покажи ми картата си — извика той. — А може би не притежаваш никакви документи, подобно на магарето ти, чиито мустаци са по-хубави от твоите!

Младите карабинери се засмяха. Очите на Пишота заблестяха, той тръгна към сержанта.

— Нямам документи и не познавам никакъв фермер. Намерихме продуктите на пътя.

Предизвикателното му държание и безразсъдната му смелост не постигнаха очаквания ефект. Пишота искаше да подмами карабинера по-близо до себе си, но сержантът отстъпи назад и се усмихна.

— Bastinado ще смачка нахалната ти сицилианска мутра — закани се той и заповяда на младежите да легнат на земята.

В преносен смисъл „bastinado“ означаваше бой с камшици и палки. Джулиано познаваше някои жители на Монтелепре, които излизаха от казармата Белампо със счупени крака, с издути като пъпеши глави, вътрешните им органи бяха така повредени, че те никога вече не можеха да работят. Той нямаше да позволи на карабинерите да направят същото с него. Тури се отпусна на коляно, опря се на земята с едната си ръка, а с другата се опита да извади скрития под ризата му пистолет. Свечеряваше се, полянката беше окъпана с меката, мъжделива светлина на залязващото слънце, което хвърляше последни отблясъци, преди да се скрие зад планината. Тури видя, че Пишота отказа да се подчини на заповедта, и си помисли, че навярно нямаше да го застрелят заради парче контрабандно сирене. Той забеляза как потреперваха пистолетите в ръцете на младите полицаи. В този момент се дочу пръхтене на магарета и тропот на копита и на полянката се появи керванът, който Тури бе видял преди обяд на пътя. Предвождаше го конник, облечен с дебело кожено яке, което го правеше още по-едър, през рамото му бе преметната лупара. Той скочи от коня, измъкна от джоба си голяма пачка пари и се обърна към началника на карабинерите:

— Изглежда, че този път сте хванали дребни риби.

Очевидно те добре се познаваха, защото се спогледаха и ухилиха. За момент сержантът отслаби своята бдителност и протегна ръка за парите. Никой не обръщаше внимание на двамата пленници. Тури Джулиано се прокрадна към най-близкия карабинер, а Пишота се запромъква към бамбуковите храсти. Войниците дори не го забелязаха. Джулиано се хвърли върху карабинера и извика на Пишота:

— Бягай!

Аспану скочи в гъсталака, а Тури хукна към горичката. Другият карабинер бе така объркан или муден, че не успя да се прицели навреме. Джулиано, който след миг щеше да се намери под прикритието на дърветата, усети внезапен прилив на сила. Той скочи, като се стараеше да попадне между дебелите дънери, и същевременно измъкна пистолета си. Но с право бе оценил сержанта като най-опасен от тримата полицаи. Карабинерът захвърли парите, свали пушката от рамото си и се прицели хладнокръвно. Изстрелът му беше безпогрешен: Джулиано падна като простреляна птица.

Тури чу детонацията и в същия момент усети сковаваща болка, сякаш го бяха ударили с тежка тояга. Тялото му рухна между дърветата, той се опита да стане, но не успя, краката му бяха сковани. Без да изпуска пистолета, Тури се претърколи и видя как сержантът триумфално размахва оръжието си; внезапно усети, че панталоните му се напояват с топла, лепкава кръв.

За части от секундата, преди да натисне спусъка на пистолета, той искрено се учуди: нима щяха да го убият заради парче сирене? Нима щяха да сломят сърцата на родителите му със сурово безразличие само защото бе нарушил закона, който и без това не се спазваше от никого? Майка му щеше да тъгува до края на живота си, ако видеше обляното в кръв тяло на сина си, който през целия си живот не бе причинил зло никому.

Джулиано натисна спусъка и видя как сержантът изпусна пушката си, черно-бялата му фуражка се изтърколи на земята. В този миг тялото на младежа се строполи върху каменистата поляна. Да се улучи противникът с пистолет от такова разстояние бе почти безнадеждно, но Тури си въобрази, че собствената му ръка догони куршума и го заби като кама в окото на сержанта.

Затрещя автомат, но свистящите куршуми не можеха да достигнат целта. После настъпи мъртва тишина, дори насекомите спряха непрестанното си жужене.

Тури Джулиано лежеше в храсталаците. Той видя как лицето на врага му се превърна в окървавена маска и това го окрили, даде му нови сили. Отново се помъчи да стане и този път краката му се подчиниха, но когато се втурна да бяга, се почувствува безпомощен. С изненада усети нещо топло и лепкаво в слабините, панталоните му бяха подгизнали от кръв, очите му се замъгляваха. Внезапно го помилваха лъчите на слънцето, помисли си, че отново е попаднал на полянката, и направи опит да се върне назад. Тялото му полетя надолу, но не към земята, а в някаква бездънна, обагрена в червено пропаст и той разбра, че ще остане там завинаги.

Младият карабинер сне пръста си от спусъка на автомата и всичко утихна. Контрабандистът вдигна парите и ги подаде на другия карабинер. Войникът насочи автомата си към него и извика:

— Не мърдай, арестуван си!

— Пуснете ме — помоли го контрабандистът, — и без това сега ще делите парите само двамата.

Карабинерите впериха поглед в неподвижното тяло на сержанта, за да се убедят, че наистина е мъртъв. Куршумът беше преминал през очната кухина, която бе изпълнена с жълтеникава течност. Някакво насекомо вече потапяше хоботчето си в отворената рана.

— Младежът е ранен, ще се опитам да го заловя или ще ви донеса тялото му. Вие ще бъдете обявени за герои, а аз ще бъда свободен — умоляваше ги контрабандистът.

Карабинерът вдигна личната карта, която Тури бе хвърлил на земята по нареждане на сержанта, и прочете на глас:

— Салваторе Джулиано от град Монтелепре.

— Сега нямаме време да го търсим — каза другият войник. — По-важно е да доложим в щаба.

— Страхливци — процеди контрабандистът. За миг му хрумна да ги заплаши с лупарата, но се уплаши от омразата, която се четеше в очите им. Той им бе нанесъл смъртна обида и за назидание го накараха да натовари тялото на сержанта на коня си и да върви пеша до казармата, като преди това му взеха оръжието. Младите карабинери бяха толкова нервни, че той се молеше да не го застрелят още по пътя. Всичко останало щеше да се уреди, защото бе добър познат на сержант Рокофино от Монтелепре, с когото често бе уреждал различни сделки и с когото се надяваше да работи и в бъдеще.

През това време никой не се сети за Пишота, но той чу всичко, докато лежеше, стиснал ножа си, в дълбоката, обраснала с трева падина. Аспану се страхуваше, че ще започнат да търсят Тури, и бе готов да нападне карабинера, да пререже гърлото му и да вземе автомата му. В душата му бушуваше омраза, в този момент той не се боеше от смъртта. Чу предложението на контрабандиста да намери трупа на Тури и лицето на този човек се запечати завинаги в паметта му. Аспану дори съжаляваше, че карабинерите си бяха отишли и го бяха оставили сам в планината. Сърцето му се сви, когато привързаха магарето му към кервана.

Но той знаеше, че Тури е тежко ранен и се нуждае от помощ. Прикривайки се зад дърветата, Пишота заобиколи поляната, за да се добере до мястото, където беше изчезнал приятелят му. В храсталака нямаше нито следа от Тури и Аспану хукна по пътеката, по която бяха дошли. Той се изкачи върху огромна, вдлъбната гранитна скала, в дупката се бе събрала локвичка почти черна кръв, а надолу се точеше дълга следа от лепкави, яркочервени капки. Аспану се втурна в тази посока и се вцепени — Джулиано лежеше проснат насред пътеката, ръката му все още стискаше пистолета.

Пишота коленичи, взе оръжието и го затъкна в пояса си. В този миг Тури Джулиано отвори очи. В тях се четеше омраза, той сякаш не позна Пишота. Аспану едва не заплака от радост и се опита да повдигне приятеля си, но силите не му достигнаха.

— Тури, помъчи се да станеш, аз ще ти помогна — извика той.

Джулиано опря ръце на земята и се опита. Пишота го прегърна през кръста и усети, че нещо топло и влажно потече по дланта му. Той отдръпна ръката си, разгърна дрехата на Джулиано и с ужас видя огромната рана на хълбока му. Подпря Тури на едно дърво, разкъса ризата си и я притисна към раната, като завърза ръкавите около кръста на приятеля си. После го прегърна и вдигна лявата ръка на Джулиано. Така успя да запази равновесие и внимателно поведе Джулиано по пътеката. Отдалеч изглеждаше, като че слизаха с валсови стъпки по планинския склон.

Така Тури Джулиано пропусна празника в чест на света Розалия, която, както се надяваха жителите на Монтелепре, щеше да донесе щастие на родното им градче.

Той пропусна състезанието по стрелба, което навярно щеше да спечели, и конните надбягвания, когато съперниците се биеха с тояги и камшици, пропусна пурпурните, жълти и зелени ракети, които се разпръсваха като искри на фона на звездното небе.

Тури не можа да опита вкусните сладкиши от бадемово тесто във формата на моркови, бамбукови пръчки и домати, чиято сладост вцепеняваше цялото тяло, нито захарните фигурки, изобразяващи легендарните рицари Ролан, Оливие или Карл Велики, опасани с мечове, инкрустирани с рубинови бонбончета и изумрудени парченца плод. Децата носеха тези фигурки у дома и ги слагаха под възглавниците си, за да помечтаят за славни подвизи. Тури не можа да присъствува и на годежа на сестра си.

Жителите на Монтелепре бяха разочаровани, защото съвкуплението между магарето и чудотворното муле не доведе до създаване на ново поколение. Едва по-късно разбраха, че светицата наистина беше сторила чудо, приело образа на младежа, който бе държал магарето.