Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръстникът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sicilian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)
Допълнителна корекция
mitakka (2015)

Издание:

Марио Пузо. Сицилианецът

Американска. Първо издание

Издателство „Народна младеж“, София, 1990

Редактор: Елена Матева

Коректор: Мария Стоянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Сицилианецът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за книгата. За филма вижте Сицилианецът (филм).

Сицилианецът
The Sicilian
АвторМарио Пузо
Първо издание1984 г.
САЩ
ИздателствоРандъм Хаус
Оригинален езиканглийски език
Жанркриминален роман
Видроман
ПредходнаКръстникът
ISBNISBN 0-671-43564-7

Сицилианецът (на английски: The Sicilian) е роман от американския писател Марио Пузо, публикуван през 1984 г. Той е създаден по известната творба на Пузо „Кръстникът“ и се счита за своеобразно негово продължение.

Сюжетът на книгата е базиран по вероятни истински събития от живота на сицилианския бандит Салваторе Джулиано.

Резюме

Действието се развива през 1950 г., в края на двугодишното изгнание на Майкъл Корлеоне в Сицилия и се фокусира върху историята за сицилианския бандит Салваторе Джулиано, и конфликта му с местния „глава на мафията“ дон Кроче Мало. Майкъл е изпратен от баща си, Вито Корлеоне, да ескортира Джулиано обратно до Америка.

Екранизация

През 1987 г. Сицилианецът е адаптиран във филма Сицилианецът на режисьора Майкъл Чимино (Michael Cimino) с участието на Кристоф Ламбер в ролята на Салваторе Джулиано. Поради авторски права, във филма не са показани героите Майкъл Корлеоне и Клеменза.

Външни препратки

Двадесет и шеста глава

В края на седмата си година като бандит Тури Джулиано разбра, че трябва да напусне планинското си царство и да избяга в Америка, в страната, където беше заченат, за която бе слушал от родителите си. Те разказваха, че в тази необикновена страна се отнасяли справедливо към бедните, правителството не било слуга на богаташите, а бедните сицилианци преуспявали с честен труд.

Дон Кроче не бе забравил обещанието си да помогне на Джулиано. Той се бе свързал с дон Корлеоне и го бе помолил да помогне за бягството на бандита в Съединените щати. Тури Джулиано отлично знаеше, че старият мафиот преследва собствени цели, но самият той нямаше друг избор. От силната му банда нямаше и помен, крилата му бяха отрязани.

Тази нощ щеше да се срещне с Пишота и да се предаде в ръцете на младия американец Майкъл Корлеоне. Настъпил бе часът да напусне своята планина, където се бе укривал през последните седем години. Налагаше се да се откаже от царството, властта, семейството си и от всичките си приятели.

Отрядите му се разпадаха, неговите планини бяха окупирани от карабинерите на полковник Лука, които арестуваха помощниците му. Може би щеше да спечели няколко победи срещу тях, но ако останеше, го очакваше сигурна гибел. Нямаше друг избор.

Тури Джулиано преметна през рамо лупарата, взе автомата и пое дългия път към Палермо. Носеше бяла риза без ръкави, върху която бе наметнал кожено яке с големи джобове, пълни с патрони. Крачеше през полята с отмерена стъпка. Часовникът му показваше девет; небето все още светлееше, въпреки че луната беше изгряла. Вървеше безгрижно, независимо от опасността да се сблъска с патрулите на полковник Лука. С течение на времето сякаш бе добил необикновената способност да става невидим. Всички жители на този район му помагаха: информираха го за полицейските патрули, при опасност го укриваха в домовете си. Овчарите и фермерите щяха да го подкрепят, в случай че го нападнат карабинерите. Сицилианците никога нямаше да изоставят своя герой.

 

 

Месеците след сватбата бяха изпълнени с ожесточени схватки между отрядите на полковник Лука и части на бандата на Джулиано. Полковникът си приписваше заслугите за убийството на Пасатемпо. Огромните заглавия във вестниците провъзгласяваха, че един от най-страшните главатари на Джулиано е загубил живота си по време на ожесточена схватка с героите от специалния отряд. Полковник Лука не съобщи за намерената върху трупа бележка, но дон Кроче научи за нея от инспектор Веларди. Разбра, че Джулиано бе открил истината за предателството при Портела дела Джинестра.

Петхилядната армия на полковник Лука оказваше силен натиск върху бандата. Джулиано вече не можеше да отива за провизии в Палермо, нито да посещава майка си и Юстина в Монтелепре. Много от хората му станаха жертва на предателство. Някои доброволно емигрираха в Алжир или Тунис, други се укриваха и не можеха да бъдат полезни на бандата. Мафията открито се опълчи срещу Джулиано и използуваше своя мрежа от шпиони, за да предава хората му в ръцете на карабинерите.

Последния удар му нанесе смъртта на Теранова.

Най-сетне шансът изостави Теранова, който бе погубен от своята добродетел. Той не притежаваше жестокостта на Пасатемпо, коварството на Пишота, смъртоносната бързина на Fra Diavollo, нито аскетизма на Джулиано. Теранова беше умерен, но лесно се привързваше. Много често Джулиано го караше да се сприятелява със заложниците и да раздава на бедните пари и храна. Теранова и бандитите му нощем покриваха стените в Палермо с пропагандните афиши на Джулиано. Обикновено той не участвуваше в най-кървавите операции.

Теранова жадуваше за любов и привързаност. От няколко години имаше любовница в Палермо — вдовица с три деца. Тя не подозираше, че Теранова е бандит; смяташе го за римски чиновник, който идваше на почивка в Сицилия. Беше му признателна за парите и за подаръците, които носеше на децата й, въпреки че той й бе дал да разбере, че никога няма да се ожени за нея. В нейните прегръдки Теранова получаваше нежността и вниманието, за които копнееше. Тя му приготвяше чудесни ястия, переше дрехите му и страстно му се отдаваше. Подобна връзка не можеше да се скрие от „Приятелите на приятелите“. Дон Кроче чакаше удобен момент да се възползува от тази информация.

Юстина посети няколко пъти Джулиано в планината и Теранова беше неин телохранител. Красотата на младото момиче пробуди страстта му и макар да съзнаваше, че прави грешка, той реши за последен път да отиде при любовницата си. Възнамеряваше да й даде известна сума, за да издържа себе си и децата през следващите години.

Една нощ той се промъкна сам в Палермо. Връчи парите на вдовицата и й обясни, че вероятно няма да я посещава дълго време. Тя започна да плаче и да протестира и Теранова бе принуден да й разкрие истинската си самоличност. Вдовицата беше смаяна. Този кротък и нежен човек бе един от прочутите главатари на Джулиано. Тя му се отдаде с пламенна страст, която му достави огромно удоволствие; двамата прекараха приятна вечер в компанията на трите деца. Теранова ги бе научил да играят на карти; този път им даваше истински пари, когато печелеха, което ги накара да полудеят от радост.

След като децата си легнаха, Теранова и вдовицата се любиха чак до зори. Когато бандитът си тръгна, двамата се прегърнаха на прага за последен път. Теранова се отправи с бързи крачки по уличката, която водеше към площада пред катедралата. Тялото му бе преситено, духът — спокоен. Чувствуваше се отпуснат, бдителността му беше притъпена.

Рев на мотор раздра утринната тишина. Въоръжени карабинери се появиха от всички страни на площада, други наскачаха от колите. Един от тях му извика да вдигне ръце и да се предаде.

Теранова хвърли последен поглед към катедралата и към статуите в техните ниши; видя сините и жълти балкони, слънцето, което се издигаше в лазурното небе. Знаеше, че за последен път в живота си съзерцава тези красоти — след седем години късметът най-сетне му бе изневерил. Имаше само един изход.

Той се засили, сякаш искаше да прескочи самата смърт и да попадне в някакъв безопасен свят, измъкна пистолета си и натисна спусъка. Един войник се олюля и се отпусна на колене. Теранова понечи да стреля още веднъж, но пороят от куршуми разкъса тялото му и отдели плътта от костите му. Все пак щастието не го бе изоставило напълно — той умря толкова бързо, че нямаше време да се запита дали любовницата му го бе предала.

 

 

Смъртта на Теранова накара Джулиано да се почувствува обречен. Съзнаваше, че е настъпил краят на царуването на бандата: вече не можеха да провеждат успешни контраатаки, нито да се укриват в планината. Винаги бе смятал, че главатарите му и самият той ще избягнат смъртта, но сега разбираше, че дните им са преброени. Оставаше му само един проблем, който трябваше да уреди, затова повика ефрейтор Кацио Силвестро.

— С нас е свършено — обърна се Джулиано към ефрейтора. — Казвал си ми, че имаш приятели в Англия, готови да те укрият. Разрешавам ти да напуснеш бандата.

Силвестро поклати глава.

— Ще замина едва когато науча, че си в Америка. Още съм ти необходим и знаеш, че никога няма да те предам.

— Така е — каза Джулиано. — Винаги съм имал слабост към теб, но ти не си истински бандит — дълбоко в душата си остана верен на закона войник и полицай. Може би когато всичко това свърши, ще успееш да започнеш нов живот, но за нас ще бъде трудно — завинаги ще останем бандити.

— Никога не съм те смятал за престъпник — рече Силвестро.

— Самият аз не съм се мислил за такъв — отвърна Джулиано. — Но какво постигнах през тези седем години? Вярвах, че се боря за справедливост, опитвах се да помогна на бедните, надявах се да освободя Сицилия, мечтаех да стана добър. Но явно бях избрал лош момент и погрешен начин на действие. Сега не ни остава нищо друго, освен да спасяваме кожите си. Ето защо трябва да заминеш за Англия. Ще бъда щастлив, ако знам, че си в безопасност.

Той прегърна Силвестро и добави:

— Ти беше истински приятел. Заповядвам ти незабавно да напуснеш лагера.

 

 

При залез-слънце Джулиано излезе от своята пещера и се отправи към манастира на Капуцините в предградията на Палермо, където щеше да чака Пишота. Един от монасите, таен член на бандата, отговаряше за катакомбите в манастира, където се намираха стотици мумифицирани тела.

Векове наред преди Първата световна война богаташите и аристократите окачвали върху стените на манастира дрехите, с които щели да бъдат погребани. След смъртта им ги докарвали тук — монасите били признати специалисти в изкуството да запазват труповете. Те ги подлагали на бавен огън в продължение на шест месеца, а след това изсушавали меките части на телата. При този процес кожата се сбръчква, лицата се изкривяват в смъртни гримаси — някои изглеждат ужасени, други сякаш се усмихват, но всички са страшни за зрителя. После обличали мумиите в запазените за тях костюми и ги поставяли в стъклени ковчези. Тези ковчези бяха наредени в ниши по стените или висяха от тавана на прозрачни въжета. Някои от мъртъвците седяха на столове, други облегнати до стените, трети бяха поставени, подобно на костюмирани кукли, в стъклените си сандъци.

Джулиано се изтегна върху влажния каменен под на катакомбите, като използува един ковчег вместо възглавница, и впери поглед в мъртвите от векове сицилианци. Видя рицар на кралския двор в костюм от синя коприна с жабо; на главата му имаше шлем, в ръката — шпага в ножница; издокаран по френската мода царедворец, с бяла перука и обувки с високи токчета; кардинал в пурпурна одежда и архиепископ с митра на главата; придворни красавици, чиито златисти рокли наподобяваха паяжини, обгърнали изсушените им тела, сякаш бяха оплетени в тях мухи. В един от ковчезите лежеше младо момиче с бели ръкавици и украсена с воланчета нощница.

Не бе чудно, че Джулиано спа зле през двете прекарани в катакомбите нощи. Пред очите му стояха най-великите мъже и най-красивите жени в Сицилия, които се бяха надявали да се спасят от червеите. Отвращаваха го гордостта и самолюбието на тези галеници на съдбата. Предпочиташе да умре на пътя като съпруга на Венера.

Но не мъртъвците пречеха на Джулиано да заспи; непрекъснато го измъчваше един въпрос: как дон Кроче бе успял да се спаси при последното покушение срещу живота му? Джулиано бе разработил гениален план, който се бе зародил в главата му веднага след като бе научил истината за кръвопролитието при Портела дела Джинестра. Трябваше да открие слабата точка на охраната, която неизменно придружаваше дона. Джулиано реши, че най-лесно ще го залови в хотел „Умберто“ в Палермо, където мафиозът се чувствуваше в безопасност. Един от келнерите в хотела беше шпионин на бандата и съобщи на Джулиано разписанието на дона и разположението на охраната. Бандитът беше напълно уверен в успеха на операцията. Той поведе отряд от тридесет души към Палермо. Предварително знаеше, че Майкъл Корлеоне е канен на обяд от дона, затова изчака до следобед, когато му предадоха, че американецът е напуснал хотела. Двадесет от неговите хора нападнаха фронтално сградата, с цел да привлекат охраната. След секунди Джулиано и останалите десет бандити взривиха оградата на градината, но когато нахлуха вътре, намериха само петима телохранители. Джулиано застреля единия, другите успяха да избягат. Той се втурна към апартамента на дон Кроче, който се оказа празен. Още тогава му се стори странно, че вратата не бе охранявана. Междувременно останалите бандити разбиха вражеската отбрана и се присъединиха към него. Претърсиха всички стаи и коридори, но от дона нямаше и следа. Джулиано стигна до заключението, че мафиозът бе напуснал хотела веднага след Майкъл, иначе не би могъл да избяга с тромавото си тяло. Бандитът разбра, че донът е бил предупреден за нападението.

Колко жалко, помисли си Джулиано. Отстраняването на най-опасния му враг щеше да бъде славен завършек на кариерата му като бандит. Какви прекрасни балади щяха да се композират, ако бе намерил дон Кроче в слънчевата градина! Но той щеше да си отмъсти, защото нямаше да остане завинаги в Америка.

На третия ден сутринта капуцинът със сбръчкано като на мумия лице донесе съобщение от Пишота, което гласеше: „В къщата на Карл Велики“. Джулиано веднага разбра къде щеше да се състои срещата. Зу Пепино, известният колар от Кастелветрано, който бе помогнал на Тури при отвличане на камионите на дон Кроче и бе станал таен член на бандата, притежаваше три каруци и шест магарета. Каруците бяха изрисувани със сюжети от легендите за великия император. В детството си Тури и Аспану бяха нарекли дома на Зу Пепино „Къщата на Карл Велики“. Часът на срещата беше предварително уговорен.

Падна нощ, последната нощ на Джулиано в Сицилия. Той пое пътя към Кастелветрано. В околностите на Палермо срещна неколцина пастири — тайни членове на бандата — и ги взе за охрана. Стигнаха до Кастелветрано, без да срещнат нито един полицейски патрул, което се стори много подозрително на Джулиано. Той освободи телохранителите си, които побързаха да изчезнат в мрака, и се отправи към каменната къщица в покрайнините на града. В двора й видя трите каруци, които сега бяха изрисувани с истории от неговия живот.

Старецът не се изненада, когато го видя. Той остави настрана четката, с която боядисваше страничната дъска на една от каруците, заключи вратата и се обърна към Джулиано:

— Предчувствувам, че ще имаме неприятности — каза той. — Привличаш карабинерите, както трупът на магаре привлича мухите.

При тези думи Джулиано усети нов прилив на енергия.

— Навярно това са хората от специалния отряд на полковник Лука? — запита той.

— Да — отвърна Зу Пепино. — Но този път не патрулират открито, а се прикриват. Забелязах голямо оживление по пътя, колегите ми казаха, че са видели колите им. Предположихме, че подготвят клопка за някой от твоите бандити, но не мислехме, че ще се появиш тук. Никога не си се отдалечавал толкова от твоите планини.

Джулиано се питаше как карабинерите бяха научили за срещата. Навярно бяха проследили Аспану или Майкъл Корлеоне и хората му се бяха издали. Може би в бандата имаше доносник? Във всеки случай не може да чака Пишота в Кастелветрано. Бяха уговорили резервно място, в случай че един от двамата не дойдеше на срещата.

— Благодаря ти за предупреждението — рече Джулиано. — Опитай се да откриеш Пишота и му кажи какво се е случило. Когато минаваш през Монтелепре, отбий се при майка ми и я успокой, че съм на сигурно място в Америка.

— Позволи на един старец да те прегърне — каза чичо Пепино и целуна Джулиано по бузата.

— Никога не съм вярвал, че ще помогнеш на Сицилия — продължи старият каруцар. — Никой не може да й помогне, не успяха дори великият Гарибалди и онзи фукльо, Мусолини. Почакай да впрегна, мулетата и ще те закарам, където пожелаеш.

Срещата с Пишота бе определена за полунощ, а още нямаше десет часът. Джулиано нарочно бе дошъл по-рано, за да проучи обстановката. Майкъл Корлеоне щеше да ги очаква едва призори. Резервното място, където трябваше да чака Пишота, бе на повече от два часа път от Кастелветрано, но Джулиано реши да върви пеша. Той благодари на стареца и изчезна в мрака.

Приятелите бяха определили за резервно място акропола на Селиний — прочути развалини от гръцко време, разположени край Мазара дел Вало, южно от Кастелветрано. Те се издигаха сред пустинна равнина близо до морето и достигаха до крайбрежните скали. Селиний бе унищожен от земетресение още преди новата ера, но сред полето стърчаха, или по-точно бяха издигнати от археолозите, цяла редица мраморни колони и архитрави. Все още се различаваха следите от главната улица, затрупана с отломки от античните сгради от двете й страни. Тук се издигаше и древен храм, чийто пробит, обраснал с пълзящи растения покрив се крепеше на порутени, потъмнели от времето каменни колони. Както обикновено, акрополът — укрепен център на древногръцките градове — беше построен върху хълм и неговите развалини се извисяваха над безлюдната равнина.

През целия ден бе духал „сироко“, страшният пустинен вятър. С падането на нощта той донесе от морето гъста мъгла, която се стелеше над развалините. Въпреки умората от дългия поход Джулиано заобиколи акропола и се отправи към скалите, за да огледа местността.

За миг красотата на гледката го накара да забрави надвисналата опасност. Срутеният храм на Аполон представляваше купчина от изкривени колони. Луната осветяваше останките от други храмове. Те нямаха стени, само няколко колони и част от покрив. Сред равнината се издигаше разрушена крепостна стена, в горната й част, на мястото на някогашното прозорче с решетки, зееше огромна дупка, през която надничаше луната. В подножието на Акропола, където е бил центърът на древния град, стърчеше самотна, заобиколена от развалини колона. Това бе прочутата Fuso di la vecchia, „Вретеното на старицата“, която бе останала изправена в течение на хилядолетия. Сицилианците бяха свикнали с пръснатите из целия остров гръцки паметници и се отнасяха към тях с добродушно пренебрежение. Единствено чужденците им отдаваха прекалено голямо значение.

Дванадесетте високи колони, които се издигаха пред очите на Джулиано, също бяха дело на чужденци. Те бяха с исполински размери, но зад тях, докъдето стигаше погледът, се виждаха само развалини. В подножието на тези колони, строени като войници пред своя командир, имаше каменни стъпала, които сякаш изникваха от земята. Джулиано седна на горното стъпало и се облегна на колоната. Измъкна автомата и лупарата и ги постави до себе си. Гъстата мъгла нямаше да му попречи да чуе приближаващите се по каменната настилка стъпки — враговете му не можеха да се промъкнат незабелязано.

Младежът се облегна върху колоната с цялата си тежест — беше уморен от дългия поход. Луната премина над белезникавите колони и замря над крайбрежните скали. Зад тях се простираше морето, което го делеше от Америка и от Юстина, майката на неговото неродено дете. Скоро щеше да бъде свободен и тези седем години щяха да му се струват само страшен сън. Питаше се какво го очаква в Съединените щати, дали щеше да бъде щастлив далеч от Сицилия? На устните му се появи лека усмивка. Един ден ще се върне и тогава всички ще бъдат изненадани. Въздъхна уморено, развърза тежките си обувки и ги свали. Събу чорапите си и изпита облекчение от допира със студения камък. Измъкна от джоба си две диви круши и прохладният им сок го освежи. Стиснал автомата, Джулиано очакваше Аспану Пишота.