Метаданни
Данни
- Серия
- Кръстникът (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sicilian, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2012)
- Допълнителна корекция
- mitakka (2015)
Издание:
Марио Пузо. Сицилианецът
Американска. Първо издание
Издателство „Народна младеж“, София, 1990
Редактор: Елена Матева
Коректор: Мария Стоянова
История
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Сицилианецът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за книгата. За филма вижте Сицилианецът (филм).
Сицилианецът | |
The Sicilian | |
Автор | Марио Пузо |
---|---|
Първо издание | 1984 г. САЩ |
Издателство | „Рандъм Хаус“ |
Оригинален език | английски език |
Жанр | криминален роман |
Вид | роман |
Предходна | Кръстникът |
ISBN | ISBN 0-671-43564-7 |
Сицилианецът (на английски: The Sicilian) е роман от американския писател Марио Пузо, публикуван през 1984 г. Той е създаден по известната творба на Пузо „Кръстникът“ и се счита за своеобразно негово продължение.
Сюжетът на книгата е базиран по вероятни истински събития от живота на сицилианския бандит Салваторе Джулиано.
Резюме
Действието се развива през 1950 г., в края на двугодишното изгнание на Майкъл Корлеоне в Сицилия и се фокусира върху историята за сицилианския бандит Салваторе Джулиано, и конфликта му с местния „глава на мафията“ дон Кроче Мало. Майкъл е изпратен от баща си, Вито Корлеоне, да ескортира Джулиано обратно до Америка.
Екранизация
През 1987 г. Сицилианецът е адаптиран във филма Сицилианецът на режисьора Майкъл Чимино (Michael Cimino) с участието на Кристоф Ламбер в ролята на Салваторе Джулиано. Поради авторски права, във филма не са показани героите Майкъл Корлеоне и Клеменза.
Външни препратки
|
Единадесета глава
Бандата на Джулиано вече наброяваше тридесет души. Някои бяха дошли от предишните шайки на Теранова и Пасатемпо, другите бяха жители на Монтелепре, освободени от Джулиано в деня на нападението срещу казармата. Те разбираха, че въпреки невинността им за тях нямаше да има милост, властите продължаваха да ги издирват. Затова бяха решили да се присъединят към Джулиано и да живеят сред приятели, вместо да се оставят да ги заловят.
Един прекрасен ден шпионите на Джулиано съобщиха, че някакъв подозрителен тип, по всяка вероятност полицейски агент, разпитвал как може да постъпи в бандата. Сега чакал на централния площад в Монтелепре. Джулиано изпрати в града Теранова и още четирима души. Ако този човек беше шпионин, трябваше да го застрелят, но ако се окажеше полезен, можеше да го приемат в бандата.
Теранова се завърна рано следобед и се обърна към Джулиано:
— Открихме този тип, но си помислихме, че ще поискаш да се запознаеш с него, преди да го застреляме.
Джулиано се разсмя при вида на едрия мъж, облечен като сицилиански селянин.
— Е, приятелю, нима мислиш, че ще забравя някога лицето ти — възкликна той. — Навярно този път си дошъл с по-качествени патрони.
Тайнственият непознат се оказа ефрейтор Канио Силвестро, който бе стрелял в главата на Джулиано по време на прочутото превземане на казармата Белампо.
Масивното, покрито с белези лице на ефрейтора беше напрегнато. Нещо в него привличаше Джулиано, той изпитваше симпатия към човека, който му бе помогнал да докаже безсмъртието си.
— Искам да се присъединя към вас — каза Силвестро. — Мога да ви бъда много полезен.
Той изрече тези думи гордо, сякаш поднасяше подарък. Това също се понрави на Джулиано, който го накара да разкаже своята версия.
След нападението на казармата ефрейтор Канио Силвестро бил изправен пред военен съд за неизпълнение на служебния дълг. Но преди това бил разпитван надълго и нашироко от разярения сержант. Колкото и да било странно, подозрението на сержанта било предизвикано именно от опита на Силвестро да убие младия бандит. Следствието установило, че пистолетът не е стрелял поради дефектен патрон, но сержантът настоявал, че Силвестро нарочно го заредил с повредени патрони. Твърдял още, че опитът за съпротива бил добре изиграна комедия и ефрейторът помогнал на Джулиано да организира бягството на разбойниците, като поставил постовете така, че да улесни нападателите.
— Откъде си можел да знаеш кой патрон е дефектен? — прекъсна го Джулиано.
— Длъжен бях да знам — смутено отвърна Силвестро. — Бях оръжейник в пехотата и ме смятаха за специалист. — Лицето му се помрачи и той вдигна рамене. — Признавам, че допуснах грешка. Превърнах се в канцеларски плъх и занемарих истинската си работа. Но мога да стана ваш оръжейник. Ще проверявам и поправям оръжията ви, ще ги пригодя за употреба в планински условия, ще следя за правилното съхранение на боеприпасите.
— Продължавай да разказваш — промълви Джулиано. Той внимателно наблюдаваше лицето на ефрейтора. Може би това бе опит да вмъкнат в бандата му полицейски агент. Забеляза, че помощниците му бяха изпълнени с недоверие.
— Всички се държаха като уплашени жени — продължи Силвестро. — Сержантът съзнаваше, че е постъпил глупаво, когато поведе всичките си хора в планината и остави неохраняван затвора. Карабинерите гледат на Сицилия като на вражеска окупирана страна. Неведнъж съм възразявал срещу подобно отношение и затова влязох в черните им списъци. Властите в Рим искаха да защитят своя сержант… все пак носеха отговорност за постъпките му. За тях бе по-удобна версията, че казармата е била предадена от вътрешен човек, отколкото признанието, че е била превзета от хора, много по-смели и по-умни от карабинерите. Не ме разжалваха, но ме принудиха да си подам оставката. Казаха, че случаят щял да остане без последствие, но не им вярвам; никога няма да ме приемат на държавна служба. Не умея да върша нищо друго, освен това съм сицилиански патриот. Помислих си: за какво ми е такъв живот и си казах, че ще отида в бандата на Джулиано.
Джулиано изпрати да донесат храна и нещо за пиене и се оттегли на съвещание с помощниците си.
— Нима ни смята за идиоти? Застреляйте го и хвърлете тялото му от скалата. Нямаме нужда от карабинери — отсече Пасатемпо.
Пишота забеляза, че неговият братовчед отново проявява странна слабост към ефрейтора. Добре познаваше импулсивния характер на Джулиано, затова побърза да каже:
— По всяка вероятност това е клопка, но дори и да не е, не трябва да рискуваме. Непрекъснато ще бъдем нащрек и ще го подозираме. Защо не го отпратиш?
— Той научи местоположението на лагера — намеси се Теранова. — Видя някои от хората ни и знае броя им, а това е ценна информация за полицията.
— Ефрейторът е истински сицилианец и се ръководи от чувството си за дълг — каза Джулиано. — Не мога да повярвам, че би приел да стане доносчик.
Младежът забеляза, че всички скришом се присмиваха на наивността му.
— Не забравяй, че той се опита да те убие — напомни му Пишота. — Носеше скрито оръжие и искаше да те застреля от чиста злоба, въпреки че нямаше надежда за спасение.
Точно това го прави още по-ценен за мен, помисли си Джулиано, и каза на глас:
— Още едно доказателство, че е човек на дълга — макар и победен, не се поколеба да рискува живота си, за да си отмъсти. Какво зло може да ни причини? Той ще бъде обикновен член на бандата и няма да знае нашите планове. Няма да го изпускаме от поглед — лично аз ще го наблюдавам. Когато му дойде времето, ще го подложим на изпитание, което ще докаже дали е полицейски агент. Оставете това на мен.
Вечерта той съобщи на Силвестро, че е приет в бандата.
— Разчитай изцяло на мен — простичко каза ефрейторът, който разбираше, че Джулиано отново го бе спасил от смъртта.
Джулиано реши да прекара Великден заедно със семейството си. Пишота се опита да го разубеди и каза, че полицията положително щяла да му устрои клопка. В Сицилия този ден по традиция бе фатален за бандитите. Полицията разчиташе на силната им привързаност към семействата, която ги караше да напуснат планинските си убежища. Но шпионите на Джулиано съобщиха, че сержантът щял да посети роднините си на континента, а половината от войниците в казармата Белампо получили разрешение да прекарат празниците в Палермо. Джулиано реши да вземе със себе си достатъчно хора, за да се чувствува в безопасност. Той слезе в Монтелепре на велика събота.
Беше известил предварително родителите си и майка му беше приготвила богата трапеза. Той прекара нощта в добре познатото от детството легло, а на другата сутрин придружи Мария Ломбардо до църквата за утринната литургия. Водеше и шестима телохранители, които също спяха при семействата си, но имаха заповед да го съпровождат навсякъде.
Когато излязоха от църквата, редом с телохранителите стоеше Пишота с пребледняло от ярост лице.
— Тури, предаден си — прошепна той. — Сержантът е пристигнал от Палермо с подкрепление от двадесет души и се готви да те арестува. Къщата на родителите ти е обкръжена. Те смятат, че си още вътре.
Джулиано прокле собствената си привързаност и наивност и се зарече да внимава повече в бъдеще. Не се страхуваше, че сержантът и хората му ще го заловят. Телохранителите щяха да им устроят засада и щеше да се завърже кървава схватка, но това щеше да помрачи празничното настроение. Божите заповеди трябваше да се спазват в деня на възкръсването на Христа.
Той целуна майка си, заръча й спокойно да се прибере вкъщи и да съобщи на полицаите, че се е разделила с него пред църквата. По този начин нямаше да бъде обвинена в съучастничество. Каза й да не се безпокои, защото хората му и самият той бяха въоръжени до зъби и лесно можеха да избягат. Карабинерите нямаше да посмеят да ги последват в планината.
Бандитите напуснаха градчето незабелязано от полицията. Но същата вечер Тури разпита подробно Пишота. Как сержантът бе научил за посещението му? Трябваше да направят всичко възможно, за да открият доносчика.
— Заеми се с това, Аспану — нареди Джулиано. — Щом има един предател, възможно е да се появят и други. Не ме интересува колко време ще ти отнеме или каква сума ще бъде изразходвана — длъжен си да го откриеш.
Още от детството си Пишота не обичаше градския бръснар и неговите шутовски номера. Фризела бе от онези бръснари, които подстригваха клиентите според настроението си: понякога — модно, друг път — много лошо, а в някои случаи — в типично селски стил.
Чрез промяната на стила той изтъкваше артистичните си претенции. Освен това беше прекалено фамилиарен с висшестоящите и гледаше отвисоко на обикновените си съграждани. С децата беше закачлив, но с типична сицилианска злоба, която бе една от неприятните черти в характера на обитателите на острова. Често клъцваше ушите им с ножицата и понякога ги подстригваше толкова късо, че излизаха от салона му с глави като билярдни топки. Ето защо Пишота с огромно удоволствие съобщи на Джулиано, че бръснарят Фризела е таен полицейски агент и е нарушил свещения закон „омерта“. Ненапразно сержантът се бе върнал в Монтелепре точно на Великден — явно имаше информация, че Тури ще бъде там. Откъде го бе научил, след като Джулиано бе съобщил за пристигането си само двадесет и четири часа по-рано?
Пишота накара своите шпиони в Монтелепре да проследят всяка стъпка на сержанта през тези двадесет и четири часа. Тъй като само родителите знаеха за предстоящото посещение, той дискретно ги разпита дали бяха съобщили някому за това.
Мария Ломбардо веднага се досети накъде бие.
— Не съм говорила с никого, дори и със съседите — каза тя. — През цялото време стоях вкъщи и приготовлявах угощение за Тури.
Но бащата на Джулиано бе посетил този ден бръснаря. Старецът беше малко суетен и искаше да изглежда по-хубав в редките случаи, когато синът му идваше в Монтелепре. Фризела го бе избръснал и подстригал, докато пускаше обичайните си шеги. „Може би синьорът отива при хубавиците в Палермо? Или очаква важни гости от Рим?“ Фризела щял така да го докара, че да не се посрами дори пред крал. Пишота ясно си представи цялата сцена: бащата бе промърморил със загадъчна усмивка, че човек трябва да изглежда като джентълмен за собствено удоволствие, но същевременно се бе надул като пуяк при мисълта, че синът му е толкова известен, че бе получил прякора „крал на Монтелепре“. Навярно старецът посещаваше салона и при други подобни случаи, бръснарят научаваше за идването на Джулиано и лесно бе направил връзката между двете събития.
Сержант Рокофино се бръснеше всеки ден при Фризела. На пръв поглед бръснарят нямаше възможност да предава сведения на полицая, но Пишота бе сигурен, че го прави. Той накара хората си да се мотаят по цял ден в бръснарницата и да играят карти с Фризела. Седнали до малката масичка, която той изнасяше на улицата, те пиеха вино, бистреха политика и подхвърляха неприлични закачки към минаващите по тротоара приятели.
За няколко седмици шпионите на Пишота успяха да натрупат изобличаващи доказателства. Фризела неизменно си подсвиркваше арии из свои любими опери; понякога голямото овално радио предаваше програмата, излъчвана от Рим. Това се случваше винаги когато обслужваше сержанта; в определен момент бръснарят се навеждаше и прошепваше нещо в ухото на полицая. Онези, които не подозираха нищо, мислеха, че Фризела учтиво се осведомява за желанията на клиента. Но вниманието на един от шпионите бе привлечено от банкнотата, която сержантът даде на бръснаря. Той забеляза, че бе сгъната на четири и Фризела я пъхна в джобчето на жилетката си под бялата престилка. Агентът и един от помощниците му го принудиха да им покаже банкнотата. Оказа се, че бе на стойност десет хиляди лири. Фризела се кълнеше, че полицаят му платил за няколко месеца, и шпионите се престориха, че му вярват.
Пишота рапортува на Джулиано в присъствието на Теранова, Пасатемпо и ефрейтор Силвестро. Намираха се в планинския лагер. Джулиано се приближи до ръба на скалата, откъдето се виждаше Монтелепре, и дълго се взираше надолу.
Откакто се помнеше, бръснарят Фризела бе част от живота на града. Беше подстригвал Джулиано за първото причастие и му бе подарил дребна сребърна монета. Джулиано познаваше жената и сина на бръснаря. Когато минаваше край салона, Фризела винаги го закачаше и изпращаше поздрави на родителите му.
Но сега той бе нарушил свещения закон „омерта“, бе продал сведения на врага, беше се превърнал в платен полицейски агент. Нима бе възможно да е толкова глупав? И какво трябваше да предприеме той, Джулиано, в този случай? Едно бе да убиеш полицай в разгорещена схватка, съвсем друго — хладнокръвно да ликвидираш добродушен старец. Тури Джулиано бе едва на двадесет и една години и за първи път му се налагаше да действува с безпощадна жестокост, без която не е възможно нито едно велико начинание.
Той се обърна с лице към подчинените си.
— Фризела ме е познавал през целия ми живот. Когато бях малък, ме черпеше с лимонов сладолед, спомняш ли си, Аспану? Може би не предава никакви сведения, а просто си бъбри със сержанта. Съвсем друго щеше да бъде, ако му бяха казали за моето пристигане и той бе съобщил на полицията. Може би изказва само предположения и приема парите, щом му ги дават?
Пасатемпо наблюдаваше Джулиано; с присвитите очи на хиена, която оглежда тялото на умиращ лъв и се пита дали не е дошъл моментът да отхапе парче месо от жертвата си. Теранова леко поклати глава, на устните му играеше усмивка, сякаш слушаше дете, което разказва невероятна история.
Но само Пишота се осмели да изрази на глас мислите на останалите.
— Виновен е като свещеник, който отива в публичен дом — заяви той.
— Можем да го предупредим — каза Джулиано. — Или да го привлечем на наша страна, за да предава лъжливи сведения, когато е необходимо.
Докато произнасяше тези думи, Джулиано съзнаваше, че прави грешка. Вече не можеше да си позволи такива жестове.
— Щом е така, защо не му поднесеш подарък? — избухна Пишота. — Може би чувал жито или някое пиле? Тури, нашият живот и животът на хората около нас зависят от твоята смелост, от волята ти, от способността ти да командуваш. Как искаш да ти се подчиняваме, след като прощаваш на предател като Фризела? На човек, който нарушава закона „омерта“? За много по-дребно престъпление „Приятелите на приятелите“ щяха да окачат черния му дроб и сърцето му на фирмата на бръснарницата… Ако му простиш, всеки алчен предател ще бъде уверен, че ще може безнаказано да доносничи. Само един пропуск е достатъчен да подпише смъртната ни присъда.
— Фризела е шут и глупак, алчен тип и роден предател — разсъдливо отбеляза Теранова. — В нормални времена щеше да бъде посмешището на града, но сега е опасен. Рисковано е да го отминеш безнаказано — той не е достатъчно умен, за да се поправи. Просто ще си въобрази, че сме стари баби и примерът му ще последват други. Тури, ти успя да сведеш до нула дейността на „Приятелите“ в Монтелепре. Техният човек Куинтана сега е много предпазлив, въпреки че понякога прави неразумни изказвания. Ако не осъдиш Фризела на смърт, мафиозите ще те помислят за слабоволев и ще те подложат на нови изпитания. Карабинерите ще станат по-смели и по-опасни, ще загубиш и уважението на съгражданите си. Нямаш право да пощадиш живота му.
Той изрече последните думи едва ли не със съжаление.
Джулиано ги слушаше и размишляваше. Хората му имаха право. Той бе забелязал погледа на Пасатемпо, който издаваше мислите му. Ако помилваше Фризела, никога не ще можеше да се довери на този бандит. Вече нямаше право да играе ролята на рицар на Карл Велики, който разрешаваше споровете в честен двубой, както при Лагера на Златното знаме. Екзекуцията на Фризела трябваше да бъде извършена така, че да внуши страх на останалите.
Внезапно му хрумна блестяща идея. Той се обърна към Силвестро.
— Как мислиш, виновен ли е бръснарят? Навярно сержантът е разказвал за агентите си?
Силвестро повдигна рамене и не промълви нито дума, лицето му беше безизразно. Всички разбраха, че за него бе въпрос на чест да не издаде тайните, поверени от бившия му началник. Мълчанието му означаваше, че бръснарят наистина бе шпионирал за сержанта. Все пак Джулиано искаше да бъде напълно сигурен. Той се усмихна и се обърна към ефрейтора:
— Сега е моментът да ни докажеш своята преданост. Ще отидем заедно в Монтелепре и ти ще екзекутираш бръснаря на градския площад.
Аспану Пишота се възхити от хитрия ход на своя приятел. Джулиано винаги успяваше да го изненада. Този човек, способен само на благородни постъпки, умееше да скрои клопка, достойна за самия Яго. Сега всички се убедиха, че ефрейторът бе искрен и честен човек, със силно развито чувство за справедливост. За нищо на света нямаше да се съгласи да екзекутира бръснаря, ако не бе убеден във вината му. Пишота забеляза леката усмивка на Джулиано — отказът на Силвестро щеше да потвърди невинността на Фризела.
Но ефрейторът поглади рунтавите си мустаци, изгледа ги последователно право в очите и каза:
— Фризела подстригва толкова лошо, че заслужава да умре само заради това. Готов съм да изпълня заповедта ти.
Призори Джулиано, Пишота и бившият ефрейтор Канио Силвестро се спуснаха по пътеката към Монтелепре. Пасатемпо, придружен от десет души, бе тръгнал един час по-рано, за да блокира всички улици, които водеха към централния площад. Теранова остана да охранява лагера, готов да поведе към града останалите бандити, ако колегите му изпаднеха в затруднение.
Беше ранна утрин, когато Джулиано и Пишота се появиха на градския площад. Павираните улици и тесните тротоари бяха току-що измити, няколко малчугана вече играеха около платформата, където се бяха сношавали мулето и магарето в онзи далечен, съдбоносен ден. Джулиано нареди да ги прогонят, за да не видят онова, което щеше да се случи. Силвестро изпълни толкова ревностно заповедта, че хлапетата се разпръснаха като подплашени пилци.
Когато Джулиано и Пишота влязоха с насочени автомати в бръснарницата, Фризела подстригваше някакъв богат провинциален земевладелец. Бръснарят помисли, че искат да отвлекат клиента му, и смъкна чаршафа от раменете му с лукавата усмивка на човек, който се готви да им връчи подарък. Земевладелецът, стар сицилианец, забогатял по време на войната от продажба на добитък на италианската армия, гордо стана от стола, Пишота му направи знак да се отдръпне и каза с насмешка:
— Не си достатъчно богат за нас.
Джулиано бе напрегнат като струна и не изпускаше от погледа си Фризела, който все още държеше ножицата.
— Остави ножицата — нареди Джулиано. — Там, където отиваш, няма да имаш нужда от нея.
Фризела изпусна ножицата и се опита да се усмихне, но върху шутовското му лице се появи само жалка гримаса.
— Тури, нямам пари, току-що отворих салона. Знаеш, че съм беден човек.
Пишота го сграбчи за косата и го извлече на улицата, където чакаше Силвестро. Фризела падна на колене и започна да вика:
— Тури, Тури, не помниш ли, че те подстригвах, когато беше малък? Жена ми ще умре от глад, а синът ми е слабоумен.
Пишота забеляза колебанието на Джулиано. Той ритна бръснаря и процеди:
— Трябваше да помислиш за това, преди да станеш шпионин.
— Никога не съм доносничил срещу Тури — зарида Фризела. — Съобщих на фелдфебела само за крадците на овци. Кълна се в живота на жена си и детето си.
Джулиано го гледаше и чувствуваше, че сърцето му ще се пръсне; ако убиеше този човек, щеше да унищожи и себе си. Въпреки това тихо каза:
— Имаш на разположение една минута да се покаеш пред бога.
Фризела вдигна очи към тримата, които го заобикаляха, и разбра, че не може да очаква милост от тях. Той сведе глава и промърмори нещо. После погледна Джулиано и каза:
— Не оставяйте жена ми и детето да умрат от глад.
— Обещавам ти, че няма да гладуват — отвърна Джулиано и се обърна към Силвестро:
— Убий го!
Ефрейторът наблюдаваше сцената като зашеметен, но се подчини машинално и натисна спусъка на автомата. Изстрелът запрати тялото на Фризела върху мократа улица. Кръв оцвети малките локвички между паважа, стече се между цепнатините, където не бе проникнала вода, и от тях изпълзяха малки гущерчета. На площада се възцари мъртва тишина. Пишота коленичи до тялото и забоде някакво листче върху гърдите на убития.
Когато сержантът пристигна на местопрестъплението, това листче бе единственото свидетелство за извършеното убийство. Собствениците на околните магазини твърдяха, че не са видели нищо. Всички имали работа в складовете си или съзерцавали красивите облаци над Монте д’Оро. Клиентът на Фризела каза, че когато чул изстрела, миел лицето си и не успял да види убийците. Независимо от това, нямаше съмнение относно самоличността на престъпниците. На листчето, забодено на гърдите на Фризела, пишеше:
„Така ще умре всеки, който предаде Джулиано“.