Марио Пузо
Сицилианецът (25)

Двадесет и пета глава

Майкъл се пробуди от дълбокия си сън с чувството, че излиза от пропаст. Стаята тънеше в мрак; беше затворил дървените капаци, за да изолира бледата светлина на луната. Не дочу нито звук, в странната тишина отекваше само лудешкото туптене на сърцето му. Усети, че не беше сам.

Обърна се в леглото и му се стори, че различава на пода някакво по-светло петно. Протегна ръка и запали нощната лампа — на земята се търкаляше главата на черната мадона. Навярно беше паднала от масата и шумът го бе събудил. Напрегнатото му тяло се отпусна и той се усмихна с облекчение. В същия миг дочу леко шумолене. Обърна се към вратата и в сенките, които не можеха да се разсеят от мъжделивата светлина на нощната лампа, различи съсухреното, жълтеникаво лице на Аспану Пишота.

Бандитът седеше на пода, облегнат на вратата, и се усмихваше победоносно, сякаш искаше да каже: ето каква е охраната ти и безопасното ти скривалище.

Майкъл погледна часовника на нощното шкафче — беше три часът.

— Доста необичайно време за посещение — каза той. — Кого чакаш?

После стана, облече се набързо и отвори капаците. Луната заля стаята с призрачна светлина.

— Защо не ме събуди? — попита той.

Пишота се изправи с гъвкаво движение, както змия стрелва глава към жертвата си.

— Обичам да наблюдавам спящи хора — отвърна той. — Понякога бълнуват и издават тайните си.

— Никога не издавам тайни, дори и насън — каза Майкъл.

Той излезе на терасата и предложи цигара на Пишота. Двамата пушеха мълчаливо. Майкъл чуваше хрипове в гърдите на Пишота, луната осветяваше мъртвешкото лице на бандита. Пишота пръв наруши мълчанието.

— Получи ли Завещанието? — запита той. — Считам се за най-доверения човек на Тури — той споделя с мен всичко — въздъхна Пишота. — Само аз знам къде се намира сега. Но все пак не ми даде Завещанието. Къде е то?

Майкъл се поколеба и Пишота се засмя.

— Вие с Тури си приличате.

— Завещанието е при баща ми в Америка — отвърна Майкъл.

Не искаше бандитът да разбере, че в този момент Клеменза пътуваше с документите за Тунис — това трябваше да остане в тайна за всички.

Майкъл се страхуваше да зададе следващия си въпрос. Присъствието на Пишота в този необичаен час можеше да се обясни само с една причина, която бе накарала бандита да рискува да се промъкне през охраната (или го бяха пуснали да мине?). Навярно Джулиано най-сетне бе решил да се появи.

— Кога ще дойде приятелят ти? — запита Майкъл.

— Утре вечер, но не във вилата.

— Защо? Тук не рискува нищо — каза Майкъл.

— Но все пак успях да вляза, нали? — засмя се бандитът.

Майкъл почувствува раздразнение, защото това бе самата истина. Отново се запита дали охраната не бе пуснала бандита по заповед на дон Доминик, или последният лично го беше довел.

— Смятам, че Джулиано най-добре ще прецени къде да се срещнем — каза той.

— Не — отвърна Пишота. — Аз трябва да решавам вместо него. Ти обеща на родителите му, че Тури ще бъде в безопасност, когато дойде при теб. Но дон Кроче и инспектор Веларди знаят, че си тук — те имат шпиони навсякъде. Какво смяташ да направиш за Джулиано? Може би си мислиш, че ще организираш сватба, тържество по случай рождения му ден или погребение? Защо ни мамиш — нима смяташ всички сицилианци за глупаци? — В гласа му се прокрадна заплашителна нотка.

— Нямам никакво намерение да ти съобщя плана за бягството — спокойно отвърна Майкъл. — Не ме е грижа дали ми имаш доверие. От теб се иска да ми кажеш къде ще доведеш Джулиано и аз ще бъда там. Ако не се подчиниш, утре вечер ще бъда в Америка, а вас ще продължат да преследват като диви зверове.

— Добре казано — засмя се Пишота. — Говориш като истински сицилианец — ненапразно си прекарал толкова години в нашата страна. Не мога да повярвам, че това е краят на нашия живот като бандити — с въздишка добави той. — Изминаха почти седем години, изпълнени със сражения и преследвания, с предателства и убийства. Но Тури и аз бяхме кралете на Монтелепре… и споделяхме славата. Той се бореше за бедните, аз — за скромната си персона. Отначало не му вярвах, но през втората година той доказа своята безкористност на мен и на цялата банда. Не забравяй, че съм дясната му ръка, негов братовчед и най-довереният му човек. Нося също като него колан със златна катарама — той ми го подари. Случи се така, че прелъстих дъщерята на някакъв фермер от Партинико и тя забременя. Фермерът отиде при Джулиано и се оплака. Знаеш ли какво направи Тури? Завърза ме за едно дърво и ме наби с камшик. Разбира се, не пред селянина и пред другите бандити; никога не би ме подложил на подобно унижение. Това си остана между нас. Но бях сигурен, че ще ме убие, ако втори път не изпълня заповедите му. Ето какъв е нашият Тури.

Той поднесе цигарата към устните си и Майкъл забеляза, че ръката му трепери. Тънките му мустачки се очертаваха като тъмна, блестяща линия на светлината на залязващата луна.

„Каква необикновена история — каза си Майкъл. — Защо ли я разказва?“

Върнаха се в стаята и Майкъл затвори капаците. Пишота вдигна главата на черната мадона и му я подаде.

— Хвърлих я на пода, за да те събудя — каза той. — Навярно Завещанието е било в статуетката.

— Да.

— Все пак Мария Ломбардо успя да ме излъже — каза Пишота и лицето му посърна. — Каза, че не притежава Завещанието, после ти го даде пред очите ми.

Той горчиво се изсмя и след няколко секунди мълчание продължи:

— Бях й като роден син… тя заместваше майка ми.

Пишота помоли за още една цигара. В каната на нощното шкафче беше останало малко вино. Майкъл наля по една чаша и Пишота жадно изгълта своята.

— Благодаря — каза той. — Сега да поговорим сериозно. Ще те чакаме на изхода от Кастелветрано. Вземи открита кола, за да те разпозная — трябва да пристигнеш по пътя от Трапани, а аз ще те спра на избраното от мен място. Ако подушиш някаква опасност, сложи шапката си и ние няма да се появим. Ще се срещнем призори — смяташ ли, че ще успееш да пристигнеш?

— Да — отвърна Майкъл. — Всичко е уредено. Смущава ме само едно: вчера Стефан Андолини не се яви на уговорената среща с Хектор Адонис. Професорът беше много разтревожен.

Пишота за пръв път изглеждаше обезпокоен, после вдигна рамене.

— Джуджето винаги ни е носело нещастие — каза той. — Време е да тръгвам. Ще се видим утре сутринта.

Бандитът подаде ръка на Майкъл.

— Замини с нас за Америка — импулсивно предложи младежът.

Пишота поклати глава.

— Никога не съм напускал Сицилия и животът тук ми харесва. Ако ми е писано да умра, това трябва да стане на родна земя. Но все пак ти благодаря за предложението.

Майкъл бе странно трогнат от думите му. Той не познаваше добре Пишота, но разбираше, че този човек не би могъл да се раздели с родната си Сицилия. Беше прекалено свиреп и кръвожаден; тялото му, тъмната кожа, дори гласът му издаваха истинския сицилианец. Никога нямаше да се довери на чужденец или да се приспособи към живота в друга страна.

— Ще те придружа до външната врата — предложи Майкъл.

— Не е необходимо — каза Пишота. — Никой не трябва да узнае за нашата среща.

Майкъл остана в леглото до разсъмване, но не можа да заспи. Най-сетне щеше да се срещне с Джулиано и двамата щяха да заминат за Америка. Питаше се що за човек бе бандитът. Най-сетне щеше да се запознае с легендарния герой, който владееше острова и влияеше върху живота на народа.

Стана и отвори капаците. Навън се зазоряваше, лъчите на изгряващото слънце очертаваха златиста пътека върху вълните. Майкъл видя катера, който пореше слънчевата диря и се приближаваше към пристанището. Той изтича на брега, за да посрещне Питър Клеменза.

Закусиха заедно и Майкъл разказа на приятеля си за посещението на Пишота. Клеменза не се изненада, че бандитът бе успял да се промъкне през охраната.

До обяд уточняваха плановете за срещата с Джулиано. Предполагаха, че вилата се наблюдава от шпиони, които веднага щяха да докладват, ако забележеха нещо необичайно. Навярно следяха всяка крачка на Майкъл. Тайните полицаи бяха подчинени на инспектор Веларди, но между тях можеше да има предател.

След обяда Майкъл се качи в стаята си и си легна. Трябваше, да бъде бодър — предстоеше му безсънна нощ. Питър Клеменза се зае с многобройните си задачи: да даде последни указания на хората си, да осигури транспорта и да изчака завръщането на дон Доминик, за да му съобщи за развоя на събитията.

Майкъл затвори капаците и се изтегна върху леглото. Беше напрегнат и не можеше да заспи. Следващите двадесет и четири часа щяха да бъдат решаващи, но го измъчваше лошо предчувствие. После си представи завръщането в родния дом на Лонг Айлънд — родителите му го очакваха с нетърпение след дългото му изгнание.