Марио Пузо
Сицилианецът (18)

Осемнадесета глава

Крал Умберто II, принц Савойски, беше кротък и добродушен, обичан от народа човек, дал съгласието си за провеждането на референдум, който щеше да реши дали Италия да остане монархия. Той не искаше да запази трона си, ако народът беше против него. Кралят беше верен син на предшествениците си: Савойските принцове винаги бяха лишени от амбиции монарси — тяхното монархическо управление всъщност представляваше парламентарна демокрация. Експертите по политическите въпроси бяха сигурни, че на референдума народът ще гласува в полза на монархията.

Нямаше никакво съмнение, че гласоподавателите от Сицилия щяха да допринесат за запазване на статуквото. В този исторически момент най-влиятелните личности на острова бяха Салваторе Джулиано, чиято банда контролираше северозападната част, и дон Кроче Мало, който заедно с „Приятелите на приятелите“ владееше останалата част от Сицилия. Джулиано не вземаше участие в предизборните машинации на нито една партия. Дон Кроче и мафията полагаха всички усилия за преизбиране на християндемократите и за запазване на монархията.

Но за всеобща изненада италианските избиратели масово гласуваха против монархията и Италия стана република. При това социалистите и комунистите получиха такава силна подкрепа, че християндемократите изгубиха повечето гласове и избирането им в правителството висеше на косъм. Съществуваше реална опасност при следващите избори властта да попадне в ръцете на безбожните социалисти. Партията на християндемократите започна да мобилизира всичките си сили.

Най-изненадващи бяха резултатите в Сицилия, където мнозинството избрани депутати бяха членове на социалистическата и комунистическата партия. И това се бе случило точно в Сицилия, където профсъюзите се считаха за дяволско творение и много предприятия и земевладелци отказваха да преговарят с тях. Какво се бе случило?

Дон Кроче беше разярен. Неговите хора бяха работили добросъвестно. Те заплашваха и всяваха страх у селяните от всички райони, но очевидно заплахите им нямаха ефект. Католическите свещеници проповядваха против комунистите, а монахините раздаваха спагети и зехтин само на онези, които обещаваха да гласуват за християндемократите. Висшето духовенство в Сицилия беше смаяно. Бяха раздадени продукти за милиони лири, но подлият сицилиански селянин излапа безплатните храни и обърна гръб на християндемократическата партия.

Министърът на правосъдието Франко Треца също беше разгневен от съотечествениците си — какво можеше да се очаква от тази пасмина предатели, които обичаха да лъжат, дори без да имат полза от това, и парадираха с честта си, въпреки че не притежаваха даже нощни гърнета. Те окончателно го извадиха от равновесие. Нима щяха да гласуват повторно за комунистите и социалистите, които искаха да унищожат семействата им и да изгонят християнския бог от всички великолепни катедрали в Италия? Само един човек можеше да отговори на този въпрос и да даде правилна насока на предстоящите избори, които щяха да решат бъдещето на политическия живот в Италия. Това беше дон Кроче Мало.

 

 

Сицилианските селяни, които бяха гласували за партиите от лявото крило и за свалянето на монархията, щяха да бъдат безкрайно удивени от факта, че са разгневили високопоставените личности. Те щяха да бъдат слисани, ако знаеха, че могъщи държави, като Съединените щати, Франция и Великобритания, се опасяват от съюзяването на Италия с Русия.

Италианските бедняци, за първи път от двадесет години получили правото на демократично гласуване, подкрепиха кандидатите на онези партии, които им обещаха правото да купят срещу минимално заплащане малко парче земя.

Но те щяха да бъдат ужасени, ако знаеха, че подкрепяйки партиите от лявото крило, бяха гласували за разрушаването на семейната структура, против Дева Мария и светата католическа църква, чиито осветени от червени свещи светци украсяваха спалните и кухните във всеки сицилиански дом; щяха да бъдат ужасени, ако знаеха, че са гласували за превръщането на техните катедрали в музеи и за прогонването на любимия им папа от Италия.

Да, сицилианците гласуваха за хората, които им обещаваха парче земя, не за конкретна политическа партия. Те не можеха да си представят по-голямо щастие от възможността да обработват собствената си нива и сами да се разпореждат с продуктите на своя труд, добити с пот на челото. Тяхната представа за рая се състоеше в притежаването на няколко акра земя, засята с пшеница, зеленчукова градина върху планинския склон, мъничко лозе и маслиново и лимоново дръвче.

 

 

Министърът на правосъдието Франко Треца бе роден в Сицилия. Той бе истински антифашист, прекарал известно време в затворите на Мусолини, след което успял да избяга в Англия. Министърът беше висок, с аристократична външност и гарваново черна коса, въпреки че в брадата му проблясваха сребърни нишки. Той беше истински герой, но и стопроцентов бюрократ и политикан, което го правеше много опасен.

Огромната му канцелария беше обзаведена с антични мебели. По стените бяха окачени портрети на президента Рузвелт и Уинстън Чърчил. Прозорците от цветно стъкло гледаха към малък балкон.

Министърът наля вино на своя уважаван гост дон Кроче Мало. Двамата отпиваха от чашите си и обсъждаха политическото положение в Сицилия и предстоящите регионални избори. Министърът изказа своите опасения: ако сицилианците отново отдадяха предпочитание на левите партии, християндемократите щяха да загубят мнозинството в правителството, а католическата църква — водещата си роля.

Дон Кроче мълчеше. Той се хранеше методично и беше принуден да признае, че храната в Рим беше много по-хубава от тази в родната му Сицилия. Донът бе навел голямата си царствена глава над чинията спагети с трюфели, масивните му челюсти преживяха неспирно и невъзмутимо. От време на време изтриваше със салфетка тънките си мустаци. Мощният му гърбав нос подушваше всяко донесено от прислужниците блюдо, сякаш проверяваше дали не е отровно, очите му обгръщаха богато отрупаната трапеза. Донът мълчаливо слушаше министъра, който продължаваше с монотонен глас да изрежда най-важните държавни дела.

Поднесоха огромен поднос с плодове и сирене, кафе и коняк.

Най-сетне донът беше готов за разговор. Той се настани по-удобно върху изящния стол, който изскърца под тежестта на масивното му тяло. Министърът побърза да го покани в съседния салон, обзаведен с тапицирана мебел. Той нареди на прислужника да донесе кафето и коняка, и му направи знак да напусне.

Министърът сам наля на дона кафе, предложи му пура, която той отказа, и се приготви да изслуша мъдростите и съветите на мафиоза, който никога не хабеше думите си напразно. Дон Кроче безцеремонно се взираше в лицето на държавника. Аристократичният профил, едрите черти и енергичността на министъра не му направиха никакво впечатление. Той изгледа презрително брадата му, която според него беше излишна превземка. Този човек можеше да направи впечатление в Рим, не и в Сицилия. Но от него зависеше мафията да възвърне предишната си власт на острова.

Не биваше да допускат предишната грешка, когато подцениха Рим — в резултат на власт бяха дошли Мусолини и фашистите. Дон Кроче не хранеше никакви илюзии относно политиката на правителството на левите партии. Най-вероятно то щеше да предприеме решителни мерки за ликвидиране на тайното дружество „Приятелите на приятелите“. Единствено християндемократите одобряваха методите на дон Кроче, което го правеше неуязвим от юридическа гледна точка. Ето защо той прие да отиде в Рим с чувството, че е природолечител, принуден да излекува цяла орда сакати, които всъщност бяха просто истерици. Донът знаеше лек за тяхната болка.

— Мога да ви гарантирам, че Сицилия ще ви подкрепи в предстоящите избори — обърна се той към министър Треца. — Но ще имаме нужда от войска. Освен това трябва да ми обещаете, че няма да преследвате Джулиано.

— Това е единственото, което не мога да ви обещая — отвърна министърът.

— Принуден сте да го сторите — настоя дон Кроче.

Министърът поглади брадичката си.

— Що за човек е този Джулиано? — неохотно запита той. — Струва ми се прекалено озлобен за толкова млад човек. Прекалено е жесток дори за сицилианец.

— Напротив, Джулиано е кротко момче — възрази дон Кроче, без да обръща внимание на ироничната усмивка на министъра. Той пропусна да спомене, че никога не бе виждал Джулиано.

— Лъжете се — каза Треца и поклати глава. — Не можете да наречете кротък, човек, който е убил толкова карабинери.

Това е самата истина, помисли си донът. Напоследък Джулиано беше станал прекалено безразсъден. Откакто бе екзекутирал „отец“ Додана, той ожесточено преследваше всички свои врагове — независимо дали бяха мафиози или държавни служители.

Бандитът изпрати до всички вестници писма, в които се обявяваше за владетел на Западна Сицилия и отправяше предизвикателство към правителството. Изпрати писма и до карабинерите в Монтелепре, Корлеоне и Монреале, в които им забраняваше да патрулират по улиците след полунощ. Обясняваше това с необходимостта той и хората му да посещават приятели и роднини, без да се страхуват, че ще бъдат арестувани в леглото или застреляни на излизане от дома си.

Вестниците отпечатаха тези писма и ги придружиха с ехидни коментари. Салваторе Джулиано забранявал употребата на cassetta! Този бандит забранявал на полицията да изпълнява законните си задължения и да патрулира из улиците на Сицилия! Каква наглост, какво възмутително безсрамие! Може би този младеж се смяташе за крал на Италия! Появиха се карикатури, на които карабинерите се криеха из тъмните улички на Монтелепре, докато огромната фигура на Джулиано тържествено пристъпваше на централния площад.

Сержантът в Монтелепре можеше да реагира само по един начин: да изпраща всяка нощ патрули по улиците. Всяка нощ привеждаше в състояние на бойна готовност своя увеличен със сто души гарнизон и охраняваше всички подстъпи към града.

Но веднъж, когато карабинерите дръзнаха да се изкачат в планината, Джулиано и петимата му главнокомандуващи — Пишота, Теранова, Пасатемпо, Силвестро и Андолини, всеки от които оглавяваше отряд от петдесет души — им устроиха засада. Джулиано беше безмилостен. Бандитите откриха огън с автомати и пушки и убиха шестима карабинери — останалите избягаха. Рим беше разгневен, но именно безразсъдството на Джулиано можеше да бъде използувано сега при условие, че дон Кроче успееше да убеди този тиквеник — министъра.

— Имайте ми доверие — обърна се донът към Франко Треца. — Джулиано може да ни бъде полезен. Ще го убедя да обяви война на социалистите и комунистите в Сицилия. Той ще напада техните центрове, ще унищожава активистите им, ще се превърне в стоманено острие на моята организация. Естествено, аз и моите приятели тайно ще свършим останалото.

Това предложение ни най-малко не смути министъра.

— Джулиано вече предизвиква национален скандал — каза той с високопарен тон. — Дори международен скандал. На бюрото ми има разработен от главнокомандуващия на армията план, който предвижда изпращането на многобройни войски срещу бандита. За главата му е обявена награда от десет милиона лири. Хиляда карабинери очакват заповед да се притекат на помощ на колегите си в Сицилия. А вие ме молите да закрилям този човек! Драги дон Кроче, от вас се очаква да ни го предадете, както другите бандити. Джулиано е позор за Италия. Всички смятат, че трябва да бъде ликвидиран.

Дон Кроче отпи от кафето си и избърса с пръсти мустаците си. Лицемерието на римляните започваше да му омръзва. Той бавно поклати глава.

— Тури Джулиано е много по-полезен за нас, докато е жив и се подвизава в планината. Сицилианците го обожават, те се молят за душата му и за неговата безопасност. На острова няма човек, който би го предал. При това той е много по-хитър от останалите бандити. Имам шпиони в лагера му, но той оказва толкова силно въздействие върху всички, че не зная до колко са ми верни. Тури е способен да предразположи към себе си дори най-заклетия убиец.

Ако изпратите на острова вашите хиляда карабинери и многочислена армия и те се провалят — което вече се случи, — какво ще предприемете тогава? Подчертавам, че ако Джулиано реши да подкрепи левите партии в предстоящите избори, вие ще загубите гласовете на Сицилия, което, както много добре знаете, означава вашата партия да загуби властта в Италия.

Той дълго мълча, приковал поглед в министъра, после каза:

— Трябва да се споразумеете с Джулиано.

— Как според вас може да се уреди това? — запита Треца с учтива, но снизходителна усмивка, която донът ненавиждаше. Това бе усмивката на римлянин, а министърът беше родом от Сицилия.

— Зная от достоверни източници, че Джулиано не питае особена, любов към вас — продължи Треца.

— Той успя да оцелее през последните три години само защото е умен и умее да прощава обидите — каза дон Кроче и сви рамене. — Освен това имам връзка с него. Доктор Хектор Адонис е един от „приятелите“, но същевременно е кръстник на Джулиано и се ползува с пълното му доверие. Той ще бъде мой посредник и ще ме сдобри с бандита. Но трябва да получа конкретно доказателство за вашите обещания.

— Може би искате подписано от мен писмо, в което се обяснявам в любов на бандита, когото се опитвам да заловя? — саркастично попита министърът.

Едно от качествата на дона бе да не обръща внимание на оскърбителния тон или на липсата на уважение, въпреки че те се запечатваха дълбоко в паметта му. Лицето му остана непроницаемо и той спокойно отговори:

— Не. Необходимо ми е копие от плана за залавяне на Джулиано, както и копие от вашата заповед за изпращане на хиляда карабинери на острова. Ще ги покажа на Джулиано и ще му обещая, че вашите заповеди няма да бъдат изпълнени, ако ни помогне „да отворим очите“ на сицилианските избиратели. Не рискувате да бъдете злепоставен — винаги можете да излъжете, че плановете са били откраднати. Освен това ще му обещая да получи амнистия, ако християндемократите спечелят изборите.

— Само това — не! — избухна министърът. — Амнистирането на бандита е извън моите възможности.

— Но нищо не ви пречи да обещаете — настоя дон Кроче. — Ще бъде чудесно, ако Джулиано бъде помилван. Но щом прецените, че това е невъзможно, лично аз ще му съобщя лошата новина.

Министърът най-сетне започна да разбира какво искаше да каже събеседникът му: рано или късно, донът щеше да се избави от Джулиано, в Сицилия нямаше място за двамата. При това дон Кроче поемаше цялата отговорност, Треца нямаше да се затруднява с този проблем. Спокойно можеше да обещае подкрепата си и да предаде плановете на дона.

Министърът се замисли. Мафиозът сведе масивната си глава и промълви:

— Настоявам за амнистия, ако изобщо може да се уреди.

Франко Треца започна да се разхожда из салона, докато обмисляше възможните затруднения. Донът седеше неподвижно и сякаш не забелязваше колебанието му.

— От мое име му обещайте, че ще бъде помилван — най-сетне каза Треца. — Но знайте, че ще бъде много трудно, защото ще се вдигне голям шум. Журналистите ще ме одерат жив, ако узнаят за нашата среща. Ще бъда принуден да си подам оставката и да рина тор и да стрижа овците във фермата си в Сицилия. Кажете ми честно: наистина ли трябва да получите тези копия?

— Без тях не мога да направя нищо — отвърна донът. Теноровият му глас прозвуча мощно и убедително, като глас на велик певец.

— Джулиано трябва да получи доказателство, че ние сме негови приятели, както и предварително възнаграждение за услугите си. Доказателството са тези планове, както и обещанието ви, че няма да бъдат осъществени. Той ще разполага с предишната свобода на действие, без да се страхува от армията и полицейските подкрепления. Фактът, че притежавам плановете, потвърждава връзката ми с вас, а когато Джулиано се убеди, че няма да бъдат изпълнени, той ще повярва във влиянието ми върху правителството.

Министърът наля още една чаша кафе на дон Кроче.

— Съгласен съм — каза той. — Вярвам в приятелските ви чувства, но всичко трябва да се уреди много дискретно. Безпокои ме само едно: когато Джулиано изпълни задачата си и не получи амнистия, той ще хвърли цялата вина върху вас.

Донът безмълвно кимна и отпи от кафето си. Министърът внимателно го наблюдаваше.

— За вас двамата няма място на такъв малък остров — иронично каза той.

— Аз ще му отстъпя своето — отвърна донът с усмивка. — Бъдещето е пред нас.

— Прекрасно! — възкликна министърът. — Нямате представа колко високо ще се издигна, ако обещая на моята партия подкрепата на Сицилия и се справя с Джулиано по удобен за правителството начин. Но запомнете едно, скъпи приятелю: независимо от високия си пост никога няма да ви забравя, винаги ще можете да разчитате на Франко Треца.

Дон Кроче се намести по-удобно в креслото и се запита дали си струваше трудът да направят този дръвник министър-председател на Италия. Но празноглавието не беше полезно за „Приятелите на приятелите“ и той можеше лесно да бъде елиминиран, ако се обърнеше срещу тях.

— Благодаря ви за приятелското отношение — прочувствено каза донът. — Ще направя всичко според силите си за вашето издигане. Утре следобед заминавам за Палермо и ще ви бъда задължен, ако сутринта изпратите в хотела плановете и останалите документи. Не се притеснявайте, ако след като Джулиано свърши работата си, не успеете да издействувате амнистия за него. Аз ще уредя той да изчезне. Може би ще го изпратя в Америка или на друго място, където повече няма да ви причинява неприятности.

С тези думи се разделиха — сицилианецът Треца, който беше стълб на обществото, и дон Кроче, за когото структурата и законите на държавата бяха дяволско творение, изпратено на земята, за да го пороби. Защото донът вярваше в свободата, но в личната свобода, за която не бе задължен никому и която бе извоювал чрез уважението на съотечествениците си. Дон Кроче съжаляваше, че съдбата бе определила за негов противник Джулиано, когото харесваше и обичаше, вместо този двуличен мръсник, министъра на правосъдието.

 

 

Веднага след завръщането си в Палермо дон Кроче повика Хектор Адонис. Той му разказа за срещата си с Треца и за постигнатото споразумение. Показа му и копията от плановете за кампанията срещу Джулиано. Дребничкият човечец изпадна в пълно отчаяние, точно според очакванията на дона.

— Министърът обеща, че тези планове няма да бъдат одобрени и осъществени — заяви мафиозът. — Но само при едно условие: твоят кръщелник трябва да използува цялата си власт и да повлияе върху хода на предстоящите избори. Необходимо е да прояви твърдост и сила и да не се грижи толкова много за съдбата на бедните, защото става въпрос за собствената му съдба. Джулиано трябва да разбере, че никога няма да му се предостави подобна възможност за съюз с Рим и с министъра на правосъдието. Всички карабинери и съдии, цялата полиция са подчинени на Треца. Един ден той ще бъде министър-председател на Италия. Ако това се осъществи, Джулиано ще се върне при семейството си, дори е възможно сам да направи политическа кариера, защото сицилианците го обичат. Но сега трябва да прости и да забрави. Разчитам на теб да го убедиш.

— Но Тури няма да повярва на обещанията на правителството — възкликна професорът. — Той винаги се е борил на страната на бедните. Никога няма да се съгласи да действува против интересите им.

— Нали не е комунист? — рязко го прекъсна донът. — Уреди ми среща с Джулиано. Ще се постарая да го убедя. Ние двамата сме най-могъщите хора в Сицилия и трябва да обединим силите си. Вярно е, че веднъж той ми отказа, но времената се менят. В това е както нашето, така и неговото спасение. Комунистите ще смажат и двама ни с еднакво удоволствие. Тяхното правителство няма да търпи герой като Джулиано и злодей като моя милост. Готов съм да се срещна с него, където пожелае. И му кажи, че лично аз гарантирам, че правителството ще изпълни обещанието си. Заклевам се в живота и честта си, че ако християндемократите спечелят изборите, ще издействувам амнистия за него.

Хектор Адонис разбираше, че дон Кроче рискува да си навлече гнева на Джулиано, ако министър Треца не изпълнеше обещанията си.

— Мога ли да покажа тези планове на Джулиано? — запита той.

Дон Кроче помисли няколко секунди. Той знаеше, че никога няма да ги получи обратно и те щяха да се превърнат в мощно оръжие в ръцете на Джулиано.

— Разбира се, скъпи професоре — усмихнато отвърна донът.

 

 

Докато чакаше Адонис, Тури Джулиано размишляваше върху бъдещата си позиция. Досещаше се, че изборната победа на левите партии накара дон Кроче да потърси неговата помощ.

В продължение на четири години Джулиано бе раздавал продукти и стотици милиони лири на бедните в този район, но можеше да им окаже реална помощ само ако имаше някаква власт. Чувствуваше се объркан, когато четеше донесените от Хектор Адонис книги по политикономия. Историята показваше, че левите партии са единствената надежда на бедняците от всички страни. Но той се колебаеше да се присъедини към тях. Не можеше да се примири с изказванията им против църквата и с осмиването на съществуващата още от средновековието семейна привързаност. Знаеше и друго: социалистическото правителство щеше да положи много по-големи усилия от християндемократите, за да го прогони от планинското му убежище.

Настъпи нощта; Джулиано наблюдаваше как припламваха лагерните огньове върху планинските склонове. Застанал върху надвисналата над Монтелепре скала, той понякога слушаше откъслечни мелодии от високоговорителите на площада, които предаваха музика от Палермо. Светлинките на града образуваха почти правилна окръжност. Прииска му се след обсъждането на деловите въпроси да изпрати кръстника си до града и да се отбие при родителите си и при Венера. Тези посещения бяха напълно безопасни, защото бандата контролираше цялата провинция. Отрядът карабинери в градчето беше под постоянно наблюдение, а Джулиано водеше със себе си достатъчно хора, да избият всички полицаи, които дръзнеха да се появят около дома на родителите му. Сега имаше привърженици, които живееха на самата Виа Бела.

Когато Адонис пристигна, Тури го заведе в голямата пещера, осветена от американска лампа с батерии. Професорът го прегърна и му подаде малка чанта с книги и пълно с книжа куфарче.

— Мисля, че това ще те заинтересува — каза той. — Прочети го веднага.

Джулиано извади книжата върху дървената маса и прочете подписаната от министър Треца заповед за изпращането на допълнителна армия от хиляда карабинери в Сицилия, после разгърна съставените от главнокомандуващия планове и ги разучи с интерес. Не се изплаши — щеше да изтегли бандата във вътрешността на планината, но все пак предупреждението идваше навреме.

— Кой ти даде тези документи? — запита младежът.

— Дон Кроче — отвърна Адонис. — Получил ги е лично от министър Треца.

Той с изненада установи, че Джулиано не беше много учуден, дори върху устните му играеше лека усмивка.

— Нима искат да ме изплашат? Планината е необятна и може да погълне всички изпратени от правителството армии, докато аз си подсвирквам приспивна песничка под някое дърво.

— Дон Кроче иска да се срещне с теб, където пожелаеш. Изпраща ти тези планове като доказателство за добрата си воля. Каза, че имал някакво предложение.

— А ти, скъпи кръстнико, съветваш ли ме да се срещна с дона? — запита Тури и втренчено изгледа професора.

— Да — промълви Адонис.

Джулиано кимна.

— Тогава ще се срещнем в дома ти в Монтелепре. Сигурен ли си, че донът ще се съгласи да рискува?

— Защо не? — сериозно отвърна професорът. — Ще му дам честната си дума, че ще бъде в безопасност. Ти също ще ми обещаеш, че няма да му навредиш. Имам ти абсолютно доверие.

— Аз също ти вярвам — каза Тури и хвана ръцете му. — Благодаря ти за плановете и за книгите, но има неща, които не разбирам. Ще ми помогнеш ли?

— То се знае — отвърна професорът.

Почти през цялата нощ с мелодичния си глас на преподавател той разясняваше трудните пасажи в книгите, които бе донесъл. Джулиано го слушаше внимателно и задаваше въпроси. Сякаш годините се бяха върнали назад и двамата отново бяха учител и ученик.

Същата нощ професорът предложи на Джулиано да води дневник, който по-късно щеше да бъде наречен негово Завещание. В него щеше да описва случки от живота на бандата и подробно да излага всяко тайно съглашение с дон Кроче и министър Треца. Един ден този документ можеше да се превърне в негово оръжие.

Джулиано прие възторжено идеята. Може би дневникът беше безполезен, може би щеше да се загуби, но след стотина години щеше да бъде намерен от някой друг бунтовник, както той и Пишота бяха открили скелета на Анибаловия слон.