Марио Пузо
Сицилианецът (19)

Деветнадесета глава

Историческата среща се състоя след два дни. За това кратко време из градчето успяха да плъзнат слухове, че великият дон Кроче Мало смирено идвал да се срещне с техния местен герой, Тури Джулиано. Така и не се разбра откъде бяха научили тайната. Може би хората само се досещаха, защото Джулиано предприе извънредни мерки за сигурност. Неговите патрули блокираха пътя за Палермо и петдесетина души от бандитите прекараха нощта в домовете на роднините си в Монтелепре. Пасатемпо с отряда си изолира казармата Белампо, в случай че някой полицай се осмелеше да излезе навън. Хората на Теранова държаха под прицел пътя за Кастеламаре и Трапани. Ефрейтор Канио Силвестро беше заел позиция върху един покрив заедно с най-добрите си стрелци. Картечницата им беше прикрита с бамбукови рамки, които много хора употребяваха за сушене на домати за пюре.

Дон Кроче пристигна привечер с голямо алфа ромео комби. Той беше придружаван от брат си, отец Бениамино, и от двама телохранители, които останаха в колата заедно с шофьора. На вратата ги посрещна Хектор Адонис, облечен много по-елегантно от всеки друг път: носеше ушит в Лондон сив костюм, ослепително бяла риза и вратовръзка на черни и червени райета. В сравнение с него донът изглеждаше още по-размъкнат от обикновено: той се клатушкаше като патица в безформените, опънати на корема панталони, разкопчаната му риза беше без яка, черното сако от дебела материя не се загръщаше отпред и откриваше широките бели тиранти. Краката му бяха обути в домашни пантофи.

Отец Бениамино носеше свещеническо расо и обичайната си прашна кръгла шапка. Преди да прекрачи прага, той се прекръсти и промърмори някаква благословия.

Хектор Адонис притежаваше най-хубавата къща в Монтелепре и се гордееше с нея. Мебелите бяха от Франция, а картините — произведения на неизвестни съвременни италиански художници. Сервизите бяха купени от Германия, а прислужницата — италианка на средна възраст — беше обучена в Англия преди войната. Когато тримата мъже се настаниха в гостната в очакване на Джулиано, тя им поднесе кафе.

Дон Кроче се чувствуваше напълно спокоен, защото знаеше, че Джулиано няма да наруши дадената пред кръстника си дума. С удоволствие предчувствуваше по-нататъшното развитие на събитията. Всеки момент щеше да застане лице срещу лице с тази знаменитост и сам да си състави мнение за качествата на Джулиано.

Но младият бандит се появи така тихо и неочаквано, че успя да изненада даже дона. По паважа не отекнаха стъпки, не се чу изскърцване на врата, внезапно мафиозът повдигна очи и видя Джулиано под арката между трапезарията и гостната. Донът бе поразен от красотата на младежа.

От чистия планински въздух гръдният кош на Джулиано се бе разширил. Лицето му беше отслабнало, въпреки че бе запазило предишния си овал, бузите му бяха леко хлътнали, а брадичката — заострена. Най-голямо впечатление обаче правеха очите му, подобни на очите на статуя — те бяха тъмнокафяви, очертани от необикновени сребристи окръжности, сякаш очните ябълки бяха вдлъбнати в орбитите. Дрехите му също правеха впечатление — бялата изгладена риза и прилепналите молескинови панталони подчертаваха стройната му фигура. Широкото му ловджийско палто от червеникавокафяво кадифе прикриваше автомата, с който младежът никога не се разделяше. Въпреки че бе двадесет и четири годишен, Джулиано изглеждаше необикновено млад, почти юноша.

Нима бе възможно този младеж да се опълчи срещу Рим, да надхитри „Приятелите на приятелите“, да вдъхне преданост у жестокия Андолини, да обуздае звяр като Пасатемпо, да завоюва четвърт Сицилия и обичта на народа от целия остров? Дон Кроче бе чувал за необикновената смелост на Джулиано, но Сицилия беше пълна с храбреци, загинали преждевременно от предателска ръка.

Джулиано инстинктивно усети съмнението на дона и направи жест, който изпълни с радост сърцето на стария мафиоз и го убеди, че постъпва правилно, като предлага съюз на това момче. Той влезе в стаята, приближи се до дона и каза:

— Bacio tua mano.

Това бе традиционният сицилиански поздрав към хора с по-висок ранг — свещеник, земевладелец или аристократ, и означаваше „Целувам ти ръка“. Джулиано изрече тази фраза с приветлива усмивка, но дон Кроче разбра защо бе избрал подобна форма на обръщение. Не от покорство или уважение към възрастта му, но донът се бе предал в ръцете му и Джулиано искаше да докаже, че уважава оказаното му доверие. Старият мафиоз бавно се изправи — тлъстите му бузи почервеняха от усилието — и прегърна Джулиано. Той бе благороден младеж и донът даваше израз на приятелските си чувства. През рамото му Тури зърна озареното от гордост лице на Адонис — неговият кръщелник се бе показал джентълмен.

На свой ред Пишота се появи в салона и при вида на тази сцена мрачното му лице доби насмешливо изражение. Той също беше красив, но хубостта му беше съвършено противоположна на красотата на Джулиано. Тялото му беше отслабнало от туберкулозата, маслиновата му кожа се бе опънала върху лицевите кости. Черната му коса бе грижливо сресана и пригладена назад, докато червеникавите къдрици на Джулиано бяха ниско подстригани, сякаш носеше каска.

Тури, който се надяваше да изненада дона с обръщението си, на свой ред бе поразен от изтънченото поведение на мафиоза. Той огледа могъщото му тяло и разбра, че трябва да бъде нащрек с този човек, който ненапразно се ползуваше със славата на опасен противник. Това проличаваше от властното му поведение. Масивното му тяло, което би изглеждало гротескно при всеки друг, сякаш излъчваше енергия, която изпълваше цялата стая. Донът заговори и от голямата му уста прозвуча изключително мелодичен глас. Когато искаше да бъде убедителен, този глас придобиваше необикновено очарование — съчетание на искреност и изискана вежливост — нещо неочаквано за толкова недодялан в облеклото и в маниерите си човек.

— Наблюдавах те години наред и с нетърпение очаквах този ден. Най-сетне се срещнахме и трябва да призная, че напълно оправда очакванията ми.

— Поласкан съм — каза Джулиано.

Той внимателно обмисляше следващите си думи, защото знаеше какво иска да чуе донът.

— Винаги съм се надявал да бъдем приятели.

Дон Кроче кимна и се залови да разказва за споразумението, си с министъра на правосъдието. Ако Джулиано помогнеше за „образоването“ на сицилианците и ги накараше да гласуват за християндемократите, правителството щеше да го помилва. Вече нямаше да бъде бандит, щеше да се завърне при семейството си. Министър Треца бе предал плановете като доказателство за това споразумение. Донът вдигна ръка, за да подчертае следващите си думи.

— Министърът ще отмени тези планове, ако приемеш нашите условия. На острова няма да пристигнат армейски части и попълнения на карабинерите.

Дон Кроче забеляза, че Джулиано го слуша внимателно, но не изглежда особено изненадан от думите му.

— Всички познават твоята всеотдайност към бедните — продължи той. — Предполага се, че ще поддържаш левите партии. Но зная, че като истински сицилианец вярваш в бога и си известен със своята привързаност към майка си. Нима искаш Италия да се управлява от комунистите? Какво ще стане с църквата, със семейството? На фронта младите сицилианци се заразиха от чуждестранни идеи и политически доктрини, които са неприложими в Сицилия. Сицилианците сами могат да намерят пътя към по-добро бъдеще. Нима искаш единовластна държава, която не допуска непокорство от страна на поданиците си? Навярно лявото правителство ще подеме мощна кампания срещу нас, защото ние с теб сме истинските владетели на Сицилия. Ако при следващите избори победят партиите от левицата, то несъмнено ще дойде ден, когато в нашите села руснаците ще решават кой да ходи на църква. Ще учат децата ни, че първо трябва да почитат държавата, след това — родителите си. Струва ли си да живеем в такъв свят? Не! Настъпил е часът истинските сицилианци да защитят семействата си и своето щастие, заплашени от държавата.

Неочаквано за всички, речта на дона беше прекъсната от Пишота, който все още стоеше небрежно облегнат под арката.

— Може би руснаците ще ни дадат амнистия? — иронично отбеляза той.

Донът бе обзет от вледеняваща ярост, но с нищо не издаде гнева си от обидните думи на това хилаво мустакато конте. Той внимателно се вгледа в него и се запита защо Пишота бе решил да привлече вниманието му точно в този момент, сякаш искаше да бъде забелязан. Донът си помисли, че младежът може да му бъде полезен, защото с безпогрешния си инстинкт долови нещо гнило в най-доверения човек на Джулиано. Може би се дължеше на туберкулозата или на циничния му разум. Пишота не се доверяваше никому, следователно не трябваше абсолютно да му се вярва. Всичко това проблесна в ума на дона, който отговори:

— Кога чужда нация е помогнала на Сицилия? — запита той. — Кога чужденец е бил справедлив към сицилианците? Нашата единствена надежда са младежи като тебе — тук той се обърна директно към Пишота, — умни, смели, горди и честолюбиви. Цяло хилядолетие те встъпват в редовете на „Приятелите на приятелите“, за да се борят срещу тираните и да постигнат равноправието, към което се стреми Джулиано. Настъпи часът да се съюзим в името на общата цел — запазването на Сицилия.

Звучният глас на дона сякаш не направи никакво впечатление на Джулиано.

— Винаги сме се борили срещу Рим и неговите управници винаги са били наши врагове — безцеремонно заяви младият бандит. — А сега ни молите да им помогнем и да им се доверим.

— При известни обстоятелства е наложителен съюз с враговете — дълбокомислено каза дон Кроче. — Християндемократите не представляват заплаха за нас. Следователно трябва да им помогнем да останат на власт — това е пределно ясно.

Дон Кроче замълча.

— Можеш да бъдеш сигурен, че партиите от левицата никога няма да ти дадат амнистия — продължи той. — Те са прекалено двулични и безкомпромисни и не разбират начина на мислене на сицилианците. Навярно бедняците ще получат обещаната земя, но едва ли ще могат да задържат за себе си онова, което произвеждат. Представи си как нашите хора ще работят в кооперативно стопанство. Боже мой, та нали те се избиват помежду си само защото не могат да се споразумеят за цвета на дрехата на статуята на Дева Мария по време на религиозните процесии!

Последните думи бяха произнесени с иронията на човек, който явно преувеличава, но слушателите бяха длъжни да разберат, че в това преувеличение се съдържа голяма доза истина.

Джулиано го слушаше с лека усмивка. Знаеше, че някой ден ще се наложи да убие този човек. Но донът внушаваше такова уважение със силата на личността си, че мисълта за неговата смърт накара Джулиано да потръпне. Сякаш щеше да извърши предателство спрямо баща си, спрямо здравите семейни връзки. Налагаше се да вземе решение, което щеше да промени целия му живот. Усещаше, че сега бе моментът да наложи волята си.

— Хората ми трябва да получат някаква награда, ако се наема да свърша черната работа вместо Рим. Как ще ни се отплати правителството?

Мафиозът допи кафето си. Хектор Адонис понечи да долее чашата му, но донът отказа.

— Смятам, че онова, което правим в момента, никак не е малко — отвърна той. — Андолини ти предава сведения за движението на карабинерите и винаги можеш да ги държиш под око. До този момент правителството не е предприело извънредни мерки за ликвидиране на бандата. Разбирам, че това не е достатъчно. Разреши ми да ти направя услуга, която ще ми достави удоволствие и ще зарадва родителите ти. Обещавам пред кръстника ти и пред твоя верен приятел Пишота, че ще направя всичко възможно и ще издействувам амнистия както за теб, така и за хората ти.

Джулиано предварително беше взел решение, но искаше да се възползува от случая и да си осигури всички възможни гаранции.

— Съгласен съм с вас — отвърна той. — Обичам Сицилия и нейния народ и вярвам в справедливостта, въпреки че съм бандит. Но как ще принудите Рим да изпълни обещанието си? Услугата, която искате от мен, е свързана с огромен риск. Трябва да бъда възнаграден.

Донът се позамисли, после бавно и тържествено заяви:

— Разбирам недоверието ти. Но в ръцете ти са плановете, които ти предадох чрез Хектор Адонис. Запази ги като доказателство за връзката ти с Франко Треца. Ще се опитам да ти намеря още документи, които ще ти послужат като коз срещу Рим — правителството едва ли ще пожелае да бъдат публикувани в някое от твоите прочути писма до вестниците. Не забравяй, че лично аз ти гарантирам помилване при условие, че изпълниш нашето поръчение и християндемократите спечелят изборите. Министърът на правосъдието ме уважава и никога няма да се отрече от даденото обещание.

Върху зачервеното от вълнение лице на Хектор Адонис се четеше задоволство. Представяше си щастието на Мария Ломбардо, когато научеше, че синът й вече не е преследван от закона и може да се върне в родния дом. Той разбираше, че обстоятелствата принуждаваха Джулиано да се съюзи с дон Кроче, но се надяваше това да бъде първият етап от истинското приятелство между тях.

Фактът, че лично великият дон Кроче гарантира тяхното помилване, успя да направи впечатление дори на Пишота. Но Джулиано не се доверяваше на мафиоза и подозираше, че се крои някаква клопка. Кой можеше да му гарантира, че всичко това не бе измислица на дона? Може би плановете бяха откраднати или министърът предварително бе отказал да ги приведе в действие? Трябваше да се срещне със самия Треца.

— Успяхте да ме убедите — каза младежът. — Вниманието ви доказва вашата щедрост и обяснява защо сицилианците ви наричат „добрата душа“. Но римското правителство е известно със своята вероломност, а ние двамата добре познаваме истинското лице на политиците. Бих искал мое доверено лице да чуе потвърждението на вашите думи от устата на самия министър Треца и да получа документ с писмените му уверения.

Донът онемя от изненада. По време на разговора беше започнал да изпитва огромна симпатия към Тури Джулиано и дори за миг си помисли колко хубаво щеше да бъде, ако младежът беше негов син. Двамата щяха да бъдат истински господари на Сицилия. Колко мило беше казал: „Целувам ти ръка“! За първи път в живота си донът беше очарован. Но благоразположението му моментално се изпари, когато разбра, че Джулиано се съмнява в думите му. Видя подозрителния поглед на бандита — под притворените клепачи странните очи се взираха в него, сякаш очакваха други доказателства, още уверения. Гаранцията на дон Кроче не беше достатъчна.

Настъпи продължително мълчание. Старият мафиоз грижливо обмисляше думите си, останалите ги очакваха с трепет. Хектор Адонис се опита да прикрие разочарованието си от настойчивостта на Джулиано и страха си от реакцията на дон Кроче. Бялото подпухнало лице на отец Бениамино прие изражението на обиден булдог. Най-сетне донът проговори и всички облекчено въздъхнаха. Опитният мафиоз бе прозрял мотивите на Джулиано и бе подготвил съответен отговор:

— В мой интерес е да приемеш предложението — обърна се той към Джулиано. — Ето защо може би се поувлякох с аргументите. Позволи ми да ти помогна да вземеш най-правилното решение. Предварително зная, че министър Треца няма да ти даде писмени уверения — прекалено е рисковано. Но той е готов да разговаря с тебе и устно да ти съобщи онова, което ми обеща. Мога да ти дам писма от принц Олорто и други влиятелни аристократи, които поддържат нашата кауза. Дори имам по-добра идея — кардиналът на Палермо е мой личен приятел, надявам се, че той ще успее да те убеди. Прелатът ми обеща, че католическата църква ще се застъпи за твоето помилване. След срещата с министъра на правосъдието ще ти издействувам аудиенция с кардинала — той ще потвърди думите ми. По този начин ще имаш обещанието на министъра на правосъдието в цяла Италия, думата на кардинала от светата католическа църква, който след време може да стане папа, както и моята гаранция.

Начинът, по който дон Кроче произнесе последните две думи, не се поддаваше на описание. Той смирено понижи глас, сякаш се срамуваше да нареди скромната си персона сред изброените велики личности. Донът наблегна на думите „моята гаранция“, за да подчертае, че придава огромно значение на своето обещание.

— Много добре знаете, че не мога да отида в Рим — засмя се Джулиано.

— Тогава изпрати свой доверен човек. Лично аз ще го заведа при Треца, а след това ще го представя на кардинала. Сигурно ще повярваш на думата на висш църковен сановник.

Джулиано не откъсваше поглед от дона. Разумът го съветваше да не му се доверява. Защо мафиозът държеше да му помогне? Естествено, предварително знаеше, че Джулиано не може да отиде в Рим, дори ако хиляда кардинали и министри му обещаеха подкрепата си — рискът беше прекалено голям. Кой пратеник очакваше да бъде избран?

— Най-довереният ми човек е моят заместник — обърна се бандитът към дон Кроче. — Аспану Пишота ще замине с вас за Рим и за Палермо. Той обича големите градове и навярно ще получи опрощение на греховете си, ако се изповяда пред кардинала.

Дон Кроче се настани по-удобно и направи знак на Хектор Адонис да му налее кафе. Това беше негов стар трик, с който прикриваше задоволството си от удържаната победа — сякаш разговорът не го интересуваше и предпочиташе да задоволи органичните си потребности. Но Джулиано, който от първия ден на живота си като бандит се бе проявил като изключителен стратег в партизанската война, бе надарен и с рядката интуиция на велик пълководец, която му помагаше да разгадава истинските мотиви на противниците си. Той веднага усети задоволството на дон Кроче, който явно бе спечелил важна победа. Джулиано не подозираше, че старият мафиоз изгаря от желание да остане насаме с Аспану Пишота.

 

 

След два дни Аспану Пишота отпътува с дон Кроче за Палермо и Рим. Донът се отнасяше с него като с кралска особа. Всъщност Пишота наистина имаше известна прилика с Цезар Борджия: ъгловато лице, тънки мустачки, матов азиатски тен, жестоки и нагли очи, в които проблясваше нескривано подозрение към заобикалящия го свят.

Когато пристигнаха в Палермо, отседнаха в хотел „Умберто“ — собственост на дон Кроче, където Пишота бе обкръжен с огромно внимание. Заведоха го да си купи дрехи за срещата си с министъра, той вечеряше с дон Кроче в най-добрите ресторанти. На следващия ден мафиозът и Пишота бяха приети от кардинала на Палермо.

Най-странното бе, че роденият в малко градче и възпитан в католическа вяра Пишота се държа съвсем свободно по време на аудиенцията и се чувствуваше като у дома си сред огромните зали на кардиналския дворец, където царуваше атмосфера на сервилничене пред негово преосвещенство. Когато дон Кроче се наведе да целуне пръстена на кардинала, Пишота продължи нахално да се взира в лицето на духовника.

Кардиналът бе висок на ръст и носеше традиционната червена шапка и алено наметало. Едрото му лице с груби черти бе надупчено от едра шарка. Въпреки уверенията на дон Кроче, едва ли щеше да се намери човек, който да гласува за избирането му за папа. Но той беше кореняк сицилианец и изпечен интригант.

Размениха си обичайните любезности и кардиналът побърза да съобщи на Пишота, че независимо от греховете, извършени на този свят, всички смирени християни щели да получат вечно опрощение. След като успокои бандита за амнистията на душата му, кардиналът премина към същността на въпроса. Той заяви, че светата църква в Сицилия е заплашена от смъртна опасност. Никой не знаеше какво ще стане, ако комунистите спечелят изборите. Може би величествените катедрали щяха да бъдат изгорени или превърнати в заводи, а статуите на Дева Мария, изображенията на светците и кръстовете с разпънатия Христос щяха да бъдат хвърлени в морето. Щяха да убият свещениците и да изнасилят монахините.

Пишота се усмихна. Кой сицилианец, пък бил той и най-отявленият комунист, можеше да изнасили монахиня? Тази усмивка не убягна от вниманието на кардинала. Той тържествено заяви, че ако Джулиано успее да се справи с комунистическите агитатори, лично той на Великден ще изнесе проповед, в която ще изтъкне добродетелите на бандита и ще отправи призив към правителството за неговото помилване! Кардиналът упълномощи дон Кроче да предаде думите му на министъра на правосъдието в Рим.

Духовникът приключи аудиенцията и благослови Пишота, който го помоли да напише кратка бележка в уверение, че срещата се е състояла. Кардиналът се съгласи и донът беше потресен от глупавата му постъпка, но се въздържа да я коментира.

 

 

Срещата в Рим се оказа много по-интересна за Пишота. Франко Треца нямаше нищо общо с кардинала, който се преструваше на смирен духовен пастир. В края на краищата Треца бе министър на правосъдието, а Пишота — посланик на един бандит. Той се опита да внуши на Аспану, че ако комунистите спечелят изборите, ще предприемат драстични мерки за унищожаване на всички бандити в Сицилия. Наистина, карабинерите все още преследваха Джулиано, но това не можеше да се избегне. Трябваше да се спазва приличие, в противен случай радикалните вестници щяха да започнат шумни кампания.

— Навярно ваше превъзходителство намеква, че партията на християндемократите не е в състояние да осигури помилването на Джулиано — прекъсна го Пишота.

— Ще бъде трудно, но си заслужава да опитаме — отвърна Треца. — Но само при условие, че Джулиано ни помогне да спечелим изборите. След това трябва да изчезне и да бъде забравен. Може би ще се наложи да замине за Америка и да изчака амнистията. Гарантирам, че няма да предприемаме никакви сериозни мерки за залавянето му или да поискаме депортирането му от Съединените щати. Лично аз ще направя всичко възможно да измоля помилването му от президента на Италия.

— От какво ще живеем, ако се превърнем в примерни граждани? — прекъсна го Пишота с лукава усмивка. — Няма ли някакъв начин правителството да ни заплати за черната работа, която ще свършим вместо него?

Дон Кроче, който, подобно на спящо влечуго, слушаше разговора с притворени очи, побърза да се намеси, за да предотврати гневния отговор на вбесения от нахалството на бандита министър.

— Той се шегува, ваше превъзходителство. Не забравяйте, че това младо момче за първи път напуска пределите на родния си остров и не познава строгия морал на външния свят. Заплащането на бандите не ви засяга. Ще го уредя директно с Джулиано.

Той направи знак на Пишота да не настоява. Министърът моментално се усмихна и потупа младежа по рамото.

— Радвам се, че младите хора в Сицилия не са се променили. Някога и аз бях като тебе. Сицилианците не се срамуват да поискат онова, което им се полага. Навярно трябва да ти дам нещо по-конкретно от обещания.

Той извади от чекмеджето на бюрото си картонче с червен кант и го подхвърли на Пишота.

— Това е специален пропуск с моя подпис. Той ще ти позволи свободно да се движиш както в Италия, така и в Сицилия и е по-ценен от злато.

Пишота кимна в знак на благодарност и скри пропуска във вътрешния джоб на якето си. Разбираше голямата стойност на подаръка, защото бе видял донът да използува подобен пропуск, когато пътуваха за Рим. Внезапно му хрумна какъв скандал можеше да предизвика залавянето му с този пропуск в джоба — заместникът на Джулиано притежава документ, получен лично от министъра на правосъдието! Тук имаше нещо нередно. Той трескаво размишляваше, но отговорът му се изплъзваше.

Жестът на Франко Треца показваше желанието му да помогне на Джулиано, но Пишота не му вярваше. На сбогуване той помоли министъра да му даде бележка в уверение, че тяхната среща се е състояла. Треца отказа.

 

 

Когато Пишота се завърна в планинския лагер, Джулиано подробно го разпита и го накара да си припомни и повтори всяка дума на министъра и на кардинала. Пишота му показа пропуска и изрази учудването си — Франко Треца поема голям риск, защото документът носеше неговия подпис.

— Ти си ми истински брат — каза Джулиано и го потупа по рамото. — Верността ти към мен те е заслепила, въпреки че си много по-мнителен. Дон Кроче е наредил на министъра да ти даде този пропуск. Надяват се да го използуват, за да се върнеш в Рим и да станеш техен шпионин.

Пишота кипна от яд и възкликна:

— Кучият му син! Наистина ще се върна, но за да прережа гърлото му!

— Запази пропуска — посъветва го Джулиано. — Може да ни потрябва. И още нещо: подписът очевидно е подправен. Ако им е изгодно, ще кажат, че документът е фалшив, или пък ще го обявят за редовен. Трябва само да се унищожат полицейските досиета и истинският пропуск ще се превърне във фалшив.

Пишота за сетен път се убеди, че Джулиано, който иначе бе открит и честен по природа, умееше безпогрешно да разгадава машинациите на враговете. Това го изпълни с възхищение. Разбра, че романтизмът на приятеля му не му пречи да бъде изключително мнителен.

— В такъв случай не трябва да вярваме на обещанията им — каза той. — Защо да им помагаме? Бандитите не се занимават с политика.

Джулиано се замисли. Аспану бе непоправим циник, при това беше много алчен. Неведнъж имаха спорове при разпределянето на плячката от обирите. Пишота винаги настояваше бандитите да получават по-голям дял.

— Нямаме друг избор — каза Джулиано. — Ако комунистите дойдат на власт, те никога няма да ни помилват. В момент като този трябва да се съюзим с християндемократите, с Треца, с кардинала и, разбира се, с дон Кроче. Ще се срещнем с дона и ще обмислим какви мерки трябва да се предприемат.

Той потупа Пишота по рамото.

— Постъпил си правилно, като си взел бележка от кардинала. Пропускът също ще ни потрябва.

Но Пишота не можеше да бъде лесно убеден.

— Излиза, че ще свършим черната работа и след това ще чакаме като просяци да ни помилват. Не вярвам на нито един от тримата. Те се отнасят с нас като с наивни момиченца, на които обещават невъзможното, само за да ги вкарат в леглото. Предлагам да оставим цялата печалба за нас и да не я раздаваме на бедните. Отдавна можехме да бъдем богаташи и да живеем като царе в Америка или в Бразилия. Това е единственото разрешение, в което ще ни спаси от онези pezzonovante^[1].

Джулиано реши да разкрие картите си.

— Аспану, сега трябва да заложим на християндемократите и на дон Кроче. Ако спечелим и получим амнистия, народът на Сицилия ще ни издигне на власт. Това означава да победим по всички параграфи.

Джулиано замълча и усмихнато погледна Пишота.

— И двамата няма да припаднем от изненада, ако ни измамят. Но какво губим? Безспорно най-важната ни задача в момента е да победим комунистите. Но решителната схватка ще бъде едва след това — тогава ще се заемем с дон Кроче и с „Приятелите на приятелите“

Пишота вдигна рамене и каза:

— Струва ми се, че грешим.

Въпреки че продължи да се усмихва, Джулиано се замисли. Той знаеше, че приятелят му харесваше този начин на живот, който добре подхождаше на характера му. Пишота бе пресметлив и хитър, но бе лишен от въображение. Той не бе в състояние да направи скок в бъдещето и да разбере, че ги очаква сигурна смърт, ако останеха извън закона.

 

 

Късно вечерта Аспану Пишота седна на ръба на скалата и запали цигара. Веднага усети остро пробождане в гърдите, изгаси цигарата и сложи угарката в джоба си. Чувствуваше, че състоянието му се влошава, но беше убеден, че няколко седмици в планината ще му се отразят благотворно. Измъчваше го не само мисълта за болестта, но и това, че бе скрил нещо от Джулиано.

По време на пътуването до Палермо и Рим той имаше възможността да беседва непрекъснато с дон Кроче. Докато вечеряха в най-изисканите ресторанти, донът говореше за бъдещето на Сицилия и за настъпващите смутни времена. Не след дълго младежът разбра, че мафиозът се опитва да го съблазни и да го привлече на страната на „Приятелите на приятелите“. Той намекваше, че Пишота трябва да помисли за бъдещето си, което безсъмнено щеше да бъде по-розово, ако се присъединеше към мафията, отколкото ако останеше верен на Джулиано. Пишота с нищо не издаде, че разбира намеците му, но те го изпълниха с подозрение към добрите намерения на дона. През целия си живот не се бе страхувал от никого, с изключение на Тури Джулиано. Но той изпитваше ужас от дон Кроче, който винаги се бе стремял да спечели „уважение“ — отличителния знак на един главатар на мафията. Пишота се боеше, че мафиозът ще ги надхитри и ще ги предаде — тогава ги очакваше позорна, не героична смърт.