Марио Пузо
Сицилианецът (7)

Седма глава

Дон Кроче Мало бе роден в невзрачното градче Вилаба, което той възнамеряваше да преобрази и да прослави из цяла Сицилия. Съотечествениците му не виждаха никаква ирония във факта, че донът произхождаше от религиозно семейство, което искаше момчето да стане католически свещеник. Първоначално името му беше Крочефисо^[1] — така наричаха децата си само много набожни родители. Наистина, когато бе нежен и слаб юноша, той винаги изпълняваше ролята на Исус в религиозните представления по случай великденските празници и неизменно затрогваше сърцата на публиката с благочестивия си вид.

В началото на века дон Кроче Мало прекрачи юношеската възраст, стана мъж и тогава се изясни, че не признава нищо друго, освен собствената си власт. Занимаваше се с контрабанда, изнудване, обири и накрая — което бе най-отвратително — обезчести девойката, която винаги играеше ролята на невинната Магдалена. Кроче Мало отказа да се ожени за нея под предлог, че двамата изпаднали в екстаз по време на представлението и затова трябвало да му простят прегрешението.

Семейството на момичето не прие това хитроумно извинение и му заяви, че трябва да избира: сватба или смърт. Кроче Мало беше прекалено горд да се ожени за обезчестено момиче и предпочете да избяга в планината. По времето, когато беше бандит, той има щастието да се свърже с мафията.

На арабски „мафия“ означава „убежище“. Думата навлязла в езика на сицилианците по време на господството на сарацините през десети век. Столетия наред народът на Сицилия бил безмилостно потискан от папството, римляни, французи, немци и испанци. Техните правителства заробвали бедните селяни, експлоатирали труда им, изнасилвали жените им, убивали народните предводители. Дори богатите не били пощадени от подобна участ. Испанската инквизиция ти ограбвала под предлог, че били еретици. Това наложило създаването на тайно общество на отмъстителите, наречено „мафия“. Когато кралският трибунал отказвал да осъди нормандски благородник, изнасилил жената на някакъв фермер, банда селяни убивали виновника. Когато началникът на полицията измъчвал дребните крадци със страшната cassetta^[2], членовете на мафията го ликвидирали. Постепенно най-смелите селяни и бедняци създали организация, която се подкрепяла от народа и на практика се превърнала във второ правителство, много по-могъщо от официалното. Дори и сега, когато трябваше да се уреди някаква неправда, никой не се обръщаше към представителите на закона, а към главатаря на местната мафия, който разрешаваше проблема.

Най-тежкото престъпление за сицилианците е да се издаде на властите каквато и да е информация за дейността на мафията. Но те умеят да мълчат — това мълчание се нарича „омерта“. С течение на времето думата придоби ново значение — забрана да се осведомява полицията за извършените престъпления. Всички връзки между народа и тираничните представители на законното правителство бяха прекъснати до такава степен, че дори децата бяха научени да не отговарят на най-невинни запитвания на непознати, които искаха да им посочат пътя до някое село или до нечий дом.

В продължение на векове мафията управляваше Сицилия, но присъствието й бе толкова невидимо и неосезаемо, че властите дори не подозираха колко е могъща. До началото на Втората световна война сицилианците никога не изричаха на глас думата „мафия“.

След като прекара пет години в планината, Кроче Мало придоби славата на „компетентен човек“, тоест човек, на когото можеше да се разчита да убие някого без много шум. Той стана „уважаван“ и след като предприе определени стъпки, уреди да се завърне в родното си градче Вилаба, на около шест километра южно от Палермо. Едно от условията бе да плати компенсация на семейството на прелъстеното момиче. След време този жест се изтълкува като проява на щедрост, но всъщност доказваше неговото благоразумие. За да прикрие безчестието на бременното момиче, семейството го изпрати при роднини в Америка, които щяха да го представят като млада вдовица. Но роднините не забравиха оскърблението — ненапразно бяха сицилианци. При все че бе опасен убиец, безскрупулен изнудвач и член на внушаващата страх мафия, Кроче Мало не мислеше, че всичко това ще го спаси от отмъщението на опозореното семейство. Ако не бе материалното обезщетение, за тях бе въпрос на чест да го убият, независимо от последствията.

Кроче Мало получи почетната титла „дон“ благодарение на щедростта и благоразумието си. На четиридесетгодишна възраст той бе сред най-видните представители на „Приятелите на приятелите“ и често му се налагаше да разрешава особено трудни спорове между съперничещите си cosce^[3] от мафията и да прекратява най-кървавите вендети. Донът беше умен, разсъдлив и роден дипломат, но най-важното бе, че не се трогваше при вида на кръв. Сицилианските мафиози го наричаха „донът миротворец“. Всичко вървеше по мед и масло — упоритите се елиминираха своевременно, а дон Кроче натрупа голямо богатство. Неговият брат Бениамино стана секретар на кардинала на Палермо, но това не му попречи да бъде предан преди всичко на дона, защото кръвта е по-гъста от светената вода.

Прочутият мафиоз се ожени и му се роди син, когото обожаваше. Без да е така предпазлив, какъвто щеше да стане в бъдеще, и без смирението, което придоби по-късно под ударите на съдбата, донът замисли хитър ход, който го направи известен в цяла Сицилия и предизвика удивлението на висшето общество в Рим. Всичко започна от незначителна семейна свада, каквато се е случвало да изтърпят и най-великите исторически личности.

Благодарение на високия си пост в мафията дон Кроче взе жена от добро семейство, наскоро закупило благородническа титла за такава огромна сума, че веднага във вените им започнала да тече синя кръв.

След няколко години брак донът почувствува, че съпругата му не се отнася към него с подобаващото се уважение. Несъмнено на това трябваше да се сложи край — естествено, не чрез обичайните методи на мафиоза. Тъй като бе от благородническо потекло, жена му се дразнеше от селските маниери на дона, от навика му да мълчи, когато нямаше какво да каже, от небрежното му облекло и най-вече от бруталността, с която налагаше волята си. Тя не можеше да забрави как се изпариха всичките й кандидати, когато дон Кроче обяви, че иска ръката й.

Естествено, жена му не проявяваше открито неуважението си — все пак живееха в Сицилия, не в Англия или в Америка. Но донът беше извънредно чувствителен и не след дълго забеляза, че съпругата му не боготвореше земята под краката му — неоспоримо доказателство, че не го уважава. Той стигна до заключението, че веднъж завинаги трябва да спечели нейната преданост, след което можеше да се посвети на по-важни дела. Дон Кроче сериозно се зае с разрешаването на този проблем и в гъвкавия му ум се зароди план, достоен за самия Макиавели.

Кралят на Италия трябваше да посети Сицилия и своите поданици, които му бяха верни в истинския смисъл на думата. Обитателите на острова мразеха римското правителство и се страхуваха от мафията, но изпитваха привързаност към монарсите — те сякаш бяха част от семейството им, към което принадлежаха кръвните роднини, светата дева и самият господ бог. За посрещането на краля бяха организирани големи тържества.

През първия неделен ден на официалното си посещение в Сицилия монархът трябваше да присъства на литургията в катедралата на Палермо. Там щеше да стане кръстник на сина на принц Олорто, наследник на един от най-старите аристократични родове. Досега кралят беше кръстил най-малко сто деца — синове на маршали, херцози и на най-влиятелните хора от фашистката партия. Това представляваше ловък политически ход, с цел да се затвърдят връзките между монарха и видните партийни функционери. Кръщелниците на краля автоматично ставаха гвардейци и в доказателство за оказаната им чест получаваха грамота и лента, както и малка сребърна чаша.

Дон Кроче бе обмислил всичко. Сред празничната тълпа се намираха триста доверени нему хора. Брат му, отец Бениамино, бе един от свещениците, които извършваха тържественото богослужение. Кръстиха бебето на принца и гордият баща излезе от катедралата, вдигнал победоносно наследника се сред одобрителните възгласи на тълпата. Народът не мразеше принц Олорто, както останалите аристократи, защото беше елегантен и привлекателен, а красотата винаги се е ценяла от сицилианците.

В този момент хората на дон Кроче се втурнаха в катедралата и успяха да препречат пътя на краля. Монархът беше дребен, оплешивяващ човек с гъсти мустаци. Той бе издокаран с натруфената униформа на гвардейците, в която приличаше на оловно войниче. Но въпреки помпозната си външност монархът беше много добродушен. Когато отец Бениамино тикна в ръцете му още едно повито бебе, кралят се изненада, но не се възпротиви. Съгласно указанията на дона, хората му изолираха монарха от неговата свита и от кардинала на Палермо, за да не им попречат. Отец Бениамино набързо поръси детето със светена вода от най-близкия купел, сграбчи го от ръцете на краля и го предаде на дон Кроче. Жена му коленичи пред монарха и се разплака от щастие. Изпълнено бе най-съкровеното й желание — единственият им син беше кръщелник на монарха. Нямаше какво повече да иска.

Дон Кроче напълня, скулестото му лице се обезобрази от дебелите, сякаш издялани от махагон бузи, клюнообразният му нос се удължи още повече, като че бе антена, която улавяше всяка възможност за добра сделка. Къдравата му коса посивя и стърчеше като бодлива тел. Коремът му нарасна неимоверно, очите му се закриваха от провисналите като лишеи вежди. Властта му нарастваше с всеки наддаден килограм, докато най-сетне той заприлича на непревземаема крепост. Дон Кроче сякаш бе чужд на всички човешки слабости: никога не проявяваше гняв или алчност, беше сдържан и не показваше обичта си. Съзнаваше отговорността на заемания от него пост и не споделяше нищо с жена си, дори когато я прегръщаше в леглото. Той беше истинският крал на Сицилия. За нещастие неговият син и единствен наследник се зарази от необикновена болест: под въздействие на религията реши да реформира обществото, да замине за Бразилия, за да образова и възвиси душите на дивите индианци от Амазония. Донът се чувствуваше така опозорен, че до края на живота си не спомена името му.

Появата на Мусолини на политическата сцена не обезпокои особено дон Кроче, който го наблюдаваше внимателно и стигна до заключение, че „Дучето“ не е достатъчно ловък и смел политик. Щом подобен човек бе способен да управлява цяла Италия, следователно донът спокойно можеше да управлява Сицилия.

После настъпи катастрофата. Няколко години след идването му на власт Мусолини насочи пагубното си внимание към Сицилия и към мафията. Той разбираше, че това не бе обикновена банда престъпници, а истинска държава в държавата, тая, която управляваше в част от собствената му империя. Разбираше и друго — от деня на създаването си тази организация заговорничеше срещу всяко правителство в Рим. През последното хилядолетие владетелите на Сицилия напразно се опитвали да се справят с мафията, но диктаторът се зарече да я заличи от лицето на земята. Фашистите не признаваха демокрацията и законната власт на обществото. Те правеха всичко, което пожелаеха, уж в името на благоденствието на държавата — накратко — използуваха методите на дон Кроче Мало.

Мусолини назначи най-доверения си министър Чезаре Мори за префект с неограничени пълномощия на Сицилия. Мори започна с прекратяване дейността на всички съдилища и така лиши сицилианците от защитата на закона. На острова пристигнаха многобройни полицейски части, които имаха нареждане първо да стрелят, после да задават въпроси. Префектът арестува и изсели цели села.

До установяване на диктатурата в Италия нямаше смъртно наказание. Правителството беше в неизгодно положение в сравнение с мафията, за която убийството беше главното оръдие за насилие. Всичко това се промени с назначаването на префекта Мори. Неговите хора екзекутираха непреклонните мафиози, които спазваха закона на „омерта“ и не проговаряха дори когато бяха подложени на мъчения. Мори изсели така наречените конспиратори на малки изолирани островчета в Средиземно море. В продължение на една година Сицилия беше прочистена от членовете на мафията, чието господство бе сведено до нула. Правителството в Рим нехаеше, че хиляди невинни хора попаднаха в огромната мрежа на префекта и споделиха съдбата на престъпниците.

Като пламенен привърженик на демокрацията дон Кроче бе възмутен от деянията на фашистите. Негови приятели и колеги, които бяха прекалено опитни, за да оставят улики след себе си, бяха тикнати в затвора по скалъпени обвинения. Мнозина бяха арестувани благодарение на анонимните донесения на разни негодници, които не можеха да бъдат проследени и отстранени, защото не трябваше да свидетелствуват в съда. Нима подобно правосъдие можеше да бъде справедливо? Фашистите се върнаха към епохата на Инквизицията, към божествените привилегии на монархията. Дон Кроче не вярваше в божествените привилегии на монархията и твърдеше, че нито един разумен човек не би повярвал в тези измислици, ако не го грозеше разчекване между четири коня.

Фашистите отново започнаха да използуват cassetta, този средновековен уред за мъчения — ужасяващ сандък с размери метър и двадесет на осемдесет сантиметра, който вършеше чудеса с упоритите затворници и развързваше езиците дори на най-закоравелите мафиози. Дон Кроче възмутено изтъкваше, че никога не измъчвал жертвите си — много по-лесно било да ги убива.

Подобно на огромен кит, донът потъна в мътните води на сицилианското съпротивително движение. Предрешен като францискански монах, той се укри в някакъв манастир под защитата на абат Манфреди. Двамата отдавна се познаваха и с удоволствие си сътрудничеха. Донът се гордееше със своята неграмотност, но в началото на кариерата си се беше специализирал в отвличания срещу откуп и бе принуден да потърси помощта на абата, който пишеше неизбежните послания до семействата на жертвите. Монахът и мафиозът винаги бяха честни един към друг и откриха, че имат еднакви вкусове: леки жени, хубаво вино и заплетени тъмни сделки. Донът често водеше абата в Швейцария за консултация с неговите лекари и да се наслади на прекрасния живот в тази мирна страна — приятна почивка след значително по-опасните преживявания в родната Сицилия.

Когато избухна Втората световна война, Мусолини вече не можеше да отделя толкова внимание на бунтовния остров. Дон Кроче незабавно се възползва от това, поднови контактите си с оцелелите „Приятели на приятелите“ и изпрати окуражителни послания до ветераните на мафията, заточени на островчетата Пантелерия и Стромболи. Донът се притече на помощ на семействата на арестуваните от префекта Мори главатари на мафията. Опитният мафиоз разбираше, че единствената му надежда са съюзниците, и той беше длъжен да положи всички усилия за тяхната победа. Донът се свърза с нелегалните партизански групи и нареди да се оказва съдействие на съюзническите пилоти, оцелели след сваляне на самолетите им. Дон Кроче се подготвяше за настъпването на решителния час.

През юли хиляда деветстотин четиридесет и трета година американската армия дебаркира в Сицилия и донът незабавно се притече на помощ. Нали в тази армия служеха негови сънародници, синове на емигранти? Нима сицилианците трябваше да се избиват помежду си заради немците? Хората на дон Кроче убедиха хиляди италиански войници да дезертират и да се приютят в предварително подготвени от мафията скривалища. Лично донът се свърза с тайните агенти на американската армия и преведе настъпващите войски през планинските проходи, което им позволи да обкръжат здраво окопалата се немска артилерия. В същото време, когато английските войски проливаха кръвта си и бавно се придвижваха от противоположната страна на острова, американците изпълниха задачата си много по-рано от предвиденото и с минимални загуби на жива сила. Самият дон Кроче въпреки напредналата си възраст и огромното си тегло поведе към Палермо банда мафиози и отвлече немския генерал, който командваше отбраната на града. Донът се скри в Палермо заедно с пленника си и изчака, докато американската армия проби фронта и завзе града. В своите телеграми до Вашингтон американският главнокомандуващ на Южна Италия наричаше дон Кроче „Генерал Мафия“, дори офицерите от американския щаб свикнаха да се обръщат към него с това име.

За американски военен губернатор на Сицилия беше назначен полковник Алфонсо Ла Понто. Тъй като беше високопоставен политик от Ню Джърси, той веднага получи офицерско звание и премина специална подготовка за новия си пост. Най-ценните му качества бяха учтивостта и умението да сключва политически сделки. Подчинените му бяха специално подбрани, защото притежаваха подобни способности. Щабът на американците се състоеше от двадесет офицера и петдесет редника. Много от тях бяха от италиански произход. Дон Кроче ги обкръжи с искрената обич на роден брат и всячески им изразяваше своята дълбока привързаност и уважение, въпреки че в приятелски кръг често ги наричаше нашите „божи агънца“^[4].

Старият мафиоз успя да постигне целта си — полковник Ла Понто го направи не само свой главен съветник, но и пръв другар във веселбите. Полковникът често вечеряше в дома на дона и шумно изразяваше удоволствието си при вида на любимите ястия.

Най-напред трябваше да се назначат нови кметове на всички сицилиански градчета, защото фашистките кметове бяха арестувани от американците.

Дон Кроче незабавно препоръча всички шефове на мафията, които се намираха в затвора. В досиетата им беше записано, че били измъчвани и затворени от фашисткото правителство заради противопоставяне на целите и благополучието на държавата, което предполагаше, че тези обвинения са били скалъпени. Седнал пред великолепните ястия от риба и спагети, приготвени от жена му, донът величаеше своите приятели — всички до един убийци и крадци — и разказваше как отказали да се отрекат от вярата си в демократичните принципи. Полковникът беше безкрайно доволен, че толкова бързо бе намерил идеалните хора, които под негово ръководство щяха да управляват населението. В продължение на един месец за кметове на повечето градчета в Западна Сицилия бяха назначени най-закоравелите бандити, които можеха да се намерят във фашистките затвори.

Работата им напълно задоволяваше американците. Решено бе на острова да остане минимален контингент окупационни войски за поддържане на реда в победената страна. Войната продължаваше на континента, но в тила на американската армия нямаше нито един случай на саботаж или на шпионаж. Дейността на черната борса беше сведена до минимум. Полковникът получи медал и беше произведен в чин бригаден генерал.

Назначените от дон Кроче кметове мафиози най-много държаха на стриктното спазване на закона за контрабандата, карабинерите неуморно патрулираха по пътищата и планинските проходи. Както в добрите стари времена, всички се подчиняваха на заповедите на дон Кроче. Правителствените инспектори следяха непокорните селяни, които бяха задължени да предават по официалните цени в складовете зърното, маслините и гроздето — естествено, тези продукти трябваше да се раздадат срещу купони на народа. За целта дон Кроче поиска и получи американски военни камиони за превозване на храната до гладуващите градове Палермо, Монреале, Трапани, Сиракуза, Катания и дори до самия Неапол. Американците се възхищаваха от оперативността му и го наградиха с грамота за заслугите му към въоръжените сили на Съединените щати.

Но грамотата нямаше стойност за дон Кроче — той не можеше да се нахрани с нея, нито да я прочете, защото беше неграмотен. Одобрителното потупване на полковник Ла Понто не пълнеше огромния търбух на мафиоза. Донът не вярваше, че ще получи признателност от американците или божията благословия за своите добродетели, затова реши, че многобройните му деяния за благото на човечеството и на демокрацията трябва да бъдат възнаградени. Ето защо натъпканите с храна американски камиони, чиито шофьори притежаваха специални пропуски с подписа на полковника, се отклоняваха официалния курс в други, посочени от мафиоза посоки. Продуктите се разтоварваха в собствените складове на дона, разположени в малки градчета като Монтелепре, Вилаба и Партинико. После дон Кроче и неговите колеги продаваха стоките на процъфтяващия черен пазар по цени, петдесет пъти по-високи от официалните. По този начин той заздрави отношенията си с най-могъщите шефове на възродената мафия. При това той вярваше, че алчността е най-големият порок, и охотно се разделяше с част от печалбите си.

Щедростта му надминаваше всички граници. Полковник Ла Понто получаваше великолепни дарове: антични статуи, картини и старинни бижута. Донът обичаше като баща войниците и офицерите от американската военна комендатура и ги отрупваше с подаръци. Тези хора, повечето от сицилиански произход и специално подбрани заради познаването на италианския характер и култура, отвръщаха на обичта на дона. Те подписваха специални пътни листове и старателно се грижеха за неговите камиони. Офицерите и войниците посещаваха устройваните от дон Кроче забави, където се запознаваха със симпатични момичета и бяха обгърнати от атмосфера на искрена обич, която бе обратната страна на суровия сицилиански характер. Приети от много семейства, американците се наслаждаваха на познати от детството им ястия и започнаха да ухажват дъщерите на мафиозите.

Дон Кроче беше готов да възвърне предишното си господство. Шефовете на мафията в цяла Сицилия му бяха задължени. Той контролираше артезианските кладенци, чиято вода се продаваше на населението и му носеше огромни доходи; притежаваше монопол над хранителните продукти; облагаше с данък всички търговци на плодове, всички месарници, всяко кафене и дори пътуващите музиканти. Тъй като американската армия беше единственият източник за бензин, донът контролираше и този бизнес. Мафиозът назначаваше свои хора за управители на големите аристократични имения с тайното намерение да купи по-евтино земите на благородниците. Той бе на път да си възвърне господството, което му бе отнето от Мусолини, както и предишното богатство. За това, както гласеше поговорката, щеше да изстиска Сицилия през своята преса за маслини.

Само едно тревожеше дона. Единственият му син в пристъп на лудост бе обзет от странното желание да върши добри дела. Брат му, отец Бениамино, беше обречен на безбрачие. Дон Кроче нямаше нито един кръвен роднина, на когото да завещае империята си, нямаше доверен млад главатар от своя род, способен да се наложи с железен юмрук, ако кадифената ръкавица се окажеше неубедителна.

Хората му вече бяха забелязали младия Салваторе Джулиано. Абат Манфреди потвърди, че в младежа се крият големи заложби. Из Сицилия се носеха легенди за новите подвизи на Джулиано. Донът предполагаше, че той можеше да разреши единствения му проблем.