Марио Пузо
Сицилианецът (5)

Пета глава

Настоятелят на Францисканския манастир правеше обичайната си вечерна обиколка и подтикваше ленивите монаси да заслужат насъщния си залък. Той провери раклите в работилницата за свещените реликви и се отби в пекарната, която произвеждаше големите самуни хрускав хляб, продаван в околните градове. Абатът внимателно огледа градината и бамбуковите кошове, препълнени с маслини, домати и грозде, и се убеди, че лъскавата повърхност на стоката не е повредена. Монасите му се трудеха като приказни феи, макар и не така весело. Всъщност те бяха доста печална компания, лишена от радостта, подобаваща на хора, отдали живота си в служба на бога. Абатът измъкна от пазвата си тънка черна пура и продължи обиколката на манастира, за да добие апетит за вечерята.

Точно в този момент Аспану Пишота издърпа Тури Джулиано през вратата на манастира. Отецът портиер се опита да го спре, но Пишота допря пистолета си до бръснатото му теме и монахът падна на колене, нашепвайки последната си молитва. Аспану положи окървавеното и почти безжизнено тяло на Джулиано в краката на абата.

Настоятелят беше висок и изискан, със съсухрено, маймуноподобно лице с къс нос и кафяви любопитни очички, прилични на копчета. Въпреки че беше прехвърлил седемдесетте, той бе много жизнен, а умът му бе все така бистър, както по времето преди Мусолини, когато пишеше изискани послания за откуп до жертвите на мафията. Както селяните, така и властите знаеха, че неговият манастир е свърталище на черноборсаджии и контрабандисти, но въпреки това никой не се опитваше да спре незаконната му дейност. Правеха го не само от уважение към сана му, но и защото всички чувствуваха, че бе заслужил известна материална награда заради ролята си на духовен пастир на обществото.

Абат Манфреди въобще не се смути при вида на двете изцапани с кръв селянчета, които се вмъкнаха насилствено в свещената обител на свети Франциск. Той познаваше добре Пишота, беше го използувал за няколко контрабандни операции и сделки с черната борса. Сближаваше ги прикритото лукавство, което Пишота с удивление откриваше в този толкова стар и свят човек, а абатът — в селския младеж, чужд на светската суета.

Настоятелят успокои портиера и се обърна към Пишота:

— Е, драги ми Аспану, каква каша си забъркал сега?

Пишота се опитваше да пристегне превръзката върху раната на Тури. Абатът с изненада изгледа покрусеното му лице: не очакваше, че младежът е способен на такива чувства. Когато зърна отново зеещата рана, Пишота се убеди, че приятелят му е обречен. Как щеше да съобщи на родителите за смъртта на Тури? Ужасяваше се от мъката, която щеше да причини на Мария Ломбардо. Но в момента му предстоеше по-важна задача: трябваше да убеди абата да приюти Джулиано в манастира.

Аспану впери очи в настоятеля — без да го заплашва, искаше да му внуши, че ако откажеше, щеше да спечели смъртен враг.

— Това е Салваторе Джулиано, мой братовчед и скъп приятел — обясни той. — Както виждате, той е ранен и скоро карабинерите ще плъзнат да го търсят из планините. Те преследват и мен, вие сте единствената ни надежда. Моля ви да ни приютите и да повикате лекар. Ако го сторите, ще спечелите в мое лице предан приятел.

Пишота наблегна на думата „приятел“. Абатът отлично разбра за какво намекваше младежът. Той бе слушал много за Тури Джулиано — съгражданите му го уважаваха и го считаха за истински смелчага и отличен стрелец. Дори „Приятелите на приятелите“ желаеха да го включат в своята организация. По време на едно посещение в манастира лично великият дон Кроче бе споменал името му пред абата и бе подчертал, че този младеж заслужава специално внимание.

Но когато огледа безжизненото тяло на Джулиано, той бе почти убеден, че младежът се нуждае повече от гроб, отколкото от убежище и че му е необходим свещеник, а не лекар. Абатът не рискуваше нищо, ако изпълнеше молбата на Пишота — дори в Сицилия укриването на мъртвец не се смяташе за престъпление. Но той не се издаде пред Аспану, че исканата услуга е съвсем маловажна.

— Защо ви преследват? — запита настоятелят.

Пишота се поколеба и бързо размисли. Ако абат Манфреди научеше за убийството на карабинера, положително щеше да откаже да приюти Тури. Следователно трябваше да го предупреди за евентуалния обиск — в противен случай монахът можеше да се изтърве неволно. Пишота реши да рискува и накратко разказа за случилото се.

Свещеникът сведе очи в безмълвна молитва за още една душа, осъдена да попадне в ада, като същевременно внимателно огледа безжизненото тяло на Джулиано — превръзката беше напоена с кръв. Навярно горкото момче щеше да умре всеки момент и така проблемът щеше да се разреши от само себе си.

Като францискански монах, абатът би трябвало да бъде изпълнен със състрадание към ближния, но в тези размирни времена трябваше внимателно да преценява евентуалните последствия от милосърдните си деяния. Ако приютеше младежа и той умреше в манастира, събитията щяха да се развият в негова полза. Властите щяха да получат трупа, а близките на Тури щяха да се чувствуват вечно задължени. От друга страна, ако Джулиано оздравееше, неговата признателност можеше да бъде безценна за абата. Съвсем не бе за пренебрегване да има за длъжник човек, който въпреки тежката си рана бе успял да убие карабинера.

Разбира се, настоятелят можеше да предаде на полицията двамата нехранимайковци и там набързо щяха да им видят сметката. Но какво щеше да спечели от това? И бездруго властите му оказваха пълно съдействие, цялата област беше в ръцете му. Абатът търсеше подкрепата на хора от другия лагер. Ако издадеше младежите, той щеше да озлоби селяните и да си навлече вечната омраза на две семейства. Абатът съвсем не бе така наивен, за да се залъгва, че духовническият му сан щеше да го защити от неизбежната вендета; при това добре познаваше Пишота — този младеж щеше да стигне далеч, преди да попадне в преизподнята. Не, за нищо на света не трябваше да се отнася лекомислено към омразата на сицилианските селяни. Те бяха дълбоко религиозни и никога нямаше да осквернят статуята на Дева Мария, но в разгара на вендетата не биха се поколебали да застрелят самия папа, ако той е нарушил „омертата“ — древния неписан закон за мълчание.

Неуките обитатели на тази земя, осеяна с безброй статуи на Исус, не вярваха в неговата доктрина за християнското примирение, за тях думата „опрощение“ означаваше убежище за страхливците. Истинският сицилианец не познаваше милосърдието.

Абатът беше сигурен, че Пишота няма да го издаде. По време на една от контрабандните им операции свещеникът бе наредил да арестуват Аспану и да го подложат на разпит. Следователят, който беше от националната полиция в Палермо, а не някой глупав местен карабинер, се опита да изтръгне признания от младежа отначало с увещания, после — със заплахи, но Пишота упорито продължаваше да мълчи. Следователят го освободи и увери абата, че на този младеж могат да поверят по-отговорни задачи. От този ден настоятелят се привърза към Пишота и често се молеше за душата му.

Абатът пъхна два пръста в устата си и пронизително изсвири. Той нареди на притеклите се монаси да отнесат Джулиано в личните му покои в най-отдалеченото крило на манастира, където по време на войната бе укривал дезертиралите от армията синове на богати фермери. След това изпрати един монах да доведе лекаря от селцето Сан Джузепе Ято, отдалечено на около осем километра от манастира.

Пишота приседна на леглото и улови ръката на приятеля си. Раната вече не кървеше, но отворените очи на Тури бяха замъглени. Пишота не се осмеляваше да проговори, защото едва сдържаше сълзите си. Той изтри капките пот от челото на Джулиано и забеляза, че кожата му придобива синкав оттенък.

Лекарят пристигна едва след час. Той бе забелязал отрядите от карабинери, които претърсваха планината, и съвсем не бе изненадан, когато научи, че неговият приятел, абатът, укрива преследван от закона човек. Това не го засягаше — той нехаеше за полицията и за правителството, но абатът беше негов съотечественик, който се нуждаеше от помощта му. Ненапразно лекарят получаваше всяка неделя кошница с яйца, бъчвичка с вино за Коледа и младо агънце за Великден.

Той прегледа Джулиано и отново превърза раната. Куршумът бе преминал през коремната област, бе засегнал важни органи и положително бе разкъсал черния дроб. Момчето беше мъртвешки бледо — явно бе загубило голямо количество кръв, тялото му започваше да посинява, около устните му бе очертан бял кръг, който бе един от първите признаци за приближаващата смърт. Лекарят въздъхна и се обърна към абата:

— Направих всичко възможно. Кръвоизливът е спрял, но той е загубил много кръв — в повечето случаи това е фатално. Загрявайте го, опитайте се да му дадете малко мляко, ще ви оставя морфин.

Той изгледа със съжаление мощното тяло на Джулиано.

— Какво да кажа на родителите му? — прошепна Пишота. — Има ли някаква надежда?

— Измисли нещо — въздъхна лекарят, но раната е смъртоносна. Приятелят ти изглежда доста жилав, може да изкара някой и друг ден, но е излишно да се надяваш.

Той забеляза отчаянието в очите на Пишота и мимолетния израз на облекчение на лицето на абата, затова добави иронично:

— Разбира се, в това свято място винаги може да стане чудо.

Абатът и лекарят излязоха. Аспану понечи да изтрие потното лице на приятеля си и с удивление забеляза в очите му лека насмешка. Около кафявите ириси на тези необикновени очи се забелязваха сребристи кръгове. Пишота прилепи ухо към устните на Тури, който изричаше всяка дума с огромно усилие:

— Кажи на майка ми, че ще се върна — прошепна той. После направи нещо, което завинаги се запечата в паметта на Пишота. Изведнъж вкопчи ръце в косата на своя братовчед със сила, която не подхождаше на човек на смъртно легло, привлече към себе си главата му и прошепна:

— Подчинявай ми се!

 

 

Родителите на Джулиано незабавно повикаха Хектор Адонис, който пристигна на другата сутрин в Монтелепре. Професорът притежаваше къща в градчето, но я използуваше много рядко. Още от детинството си ненавиждаше родното си място и най-вече годишните празненства. Тържествената украса винаги го изпълваше с тъга, фалшивата пъстрота му приличаше на зловеща маска, прикрила мизерията на градчето. Той не можеше да забрави униженията, на които биваше подлаган по време на фестата: пияните мъже се надсмиваха на ниския му ръст, жените го зяпаха и се усмихваха подигравателно. Неговият огромен интелект не означаваше нищо за тях. Така например съгражданите му се гордееха с факта, че всяко семейство боядисваше къщата си в същия цвят, както предците си. Те не подозираха, че цветът на стените издаваше произхода им, кръвта, която бяха наследили заедно с домовете. Не знаеха, че преди стотици години нормандците боядисвали къщите си в бяло, гърците били привърженици на синия цвят, а арабите — на различните оттенъци на розово и червено. Колкото до евреите, те неизменно избирали жълтия цвят. Но сега всички се считаха за италианци и сицилианци. През изминалите столетия се бе получило такова смесване на расите, че бе почти невъзможно да се познае произходът на собственика на дадена къща по чертите на лицето му. Но ако някой кажеше на притежателя на боядисан в жълто дом, че предците му са били евреи, рискуваше да му забодат нож в гърдите.

Аспану Пишота живееше в бяла къща, въпреки че приличаше на арабин.

Домът на семейство Джулиано беше боядисан в синьо и Тури притежаваше класическа гръцка красота, макар че солидното му тяло напомняше за едрите нормандци. Но очевидно от смесването на различните раси се бе родило ново, странно и опасно същество, което с гордост назоваваше себе си сицилианец. Ето защо Хектор Адонис побърза да пристигне в Монтелепре.

На всеки ъгъл на Виа Бела стояха по двама карабинери с мрачни, заплашителни лица, с насочени пушки и автомати. Започваше вторият ден на празненствата, но тази част на градчето изглеждаше необичайно пуста, на улицата не се виждаше нито едно дете. Хектор Адонис паркира автомобила си на тесния тротоар пред дома на Джулиано. Двама карабинери го проследиха с подозрителен поглед, докато излизаше от колата, и се засмяха при вида на дребната му фигура. Пишота го посрещна на вратата и го покани да влезе. Родителите на Тури седяха в кухнята, на масата беше поднесена закуска, състояща се от студена наденица, хляб и кафе. Мария Ломбардо изглеждаше спокойна благодарение на уверенията на скъпия й Аспану, че синът й ще оздравее. В душата й бушуваше гняв, който надделяваше над страха, а гордостта на стария Джулиано го караше да забрави мъката си. Неговият син беше доказал мъжеството си и бе останал жив, докато врагът му беше мъртъв.

Пишота отново разказа за случилото се — този път почти шеговито, за да успокои родителите. Той не им каза колко сериозна бе раната на Тури и съвсем мимоходом спомена собственото си участие в спасяването му. Само Хектор Адонис съзнаваше какъв подвиг е извършил болнавият младеж, докато е подкрепял ранения си приятел по стръмната планинска пътека. Освен това му се стори, че Пишота много набързо описа раняването на Джулиано и това го накара да се страхува от най-лошото, явно бе, че животът на Тури е в опасност.

— По какъв начин карабинерите са узнали къде живее Джулиано? — запита той.

Пишота разказа как полицаите го бяха принудили да предаде личната си карта.

Майката на Джулиано избухна в ридания:

— Защо Тури не им е дал сиренето? Защо се е съпротивлявал?

Бащата рязко я прекъсна:

— А може би трябваше да издаде онзи беден селянин? И да опозори завинаги името ни?

Хектор Адонис беше поразен от противоречието между думите им и истинските им чувства. Той познаваше Мария Ломбардо — тя бе много по-силна и дръзка от бащата, но думите й издаваха примирение, докато съпругът й изричаше предизвикателни закани. А кой би очаквал подобна смелост от младия Аспану: той бе спасил приятеля си и го беше укрил на сигурно място, а сега най-хладнокръвно криеше от родителите колко опасна бе раната на Тури.

— Ако не беше дал личната си карта — каза бащата, — нашите приятели щяха да се закълнат, че е бил заедно с тях в града.

Майката на Джулиано отново се разплака и прошепна:

— И без това щяха да го арестуват. А сега ще трябва да се крие в планината.

— Трябва да сме сигурни, че абатът не ще го предаде на полицията — намеси се Хектор Адонис.

— Няма да посмее — нетърпеливо отсече Пишота. — Знае, че ще го обеся с расото му.

Адонис внимателно се вгледа в Аспану и разбра, че красивата му външност прикриваше опасен фанатик. Мина му през ума, че сигурно ще е много рисковано да се засегне самолюбието на този младеж. Полицаите не разбираха, че можеха безнаказано да се гаврят с по-възрастен, сломен от ударите на съдбата човек, който нямаше да превърне в трагедия нанесените му обиди. Но младият човек възприемаше всяка дреболия като смъртно оскърбление.

Родителите на Джулиано се уповаваха на Хектор Адонис, който и преди беше помагал на техния син.

— Ако полицаите разберат къде се крие Тури, абатът няма да има друг избор, освен да го предаде — каза Адонис. — Самият той е заподозрян във връзка с различни афери. С ваше позволение, мисля, че е най-разумно да помоля моя приятел, дон Кроче Мало, да се застъпи за Тури пред абата.

Родителите изглеждаха изненадани, че професорът познава великия дон, само Пишота лукаво се подсмихна.

— А твоето място не е тук! — сопна му се Адонис. — Полицаите могат да те разпознаят и да те арестуват.

— Онези двамата бяха уплашени до смърт — презрително процеди Пишота. — Те не биха познали и собствените си майки. Имам цяла дузина свидетели, готови да се закълнат, че вчера съм бил в Монтелепре.

Адонис нареди на родителите на Джулиано с най-авторитетен професорски тон:

— Не правете опити да видите сина си, не казвайте дори на най-близките си приятели къде се намира той. Полицията има доносници и шпиони навсякъде. Аспану ще посещава Тури през нощта. Веднага щом оздравее, ще уредя да се премести в друг град, докато бурята утихне. След това с помощта на известна сума Тури отново ще се завърне тук. Не се тревожи за него, Мария Ломбардо, пази здравето си. Аспану, ти ще поддържаш връзката с Тури.

Професорът прегърна родителите на Джулиано и си тръгна. Мария Ломбардо продължи да плаче дълго след като вратата се затвори зад гърба му.

Пред Адонис стояха много неотложни задачи, но първо трябваше да се свърже с дон Кроче и да осигури безопасността на Тури. За щастие правителството в Рим не даваше награди за информация, засягаща убийството на карабинер. В противен случай абатът щеше да продаде Тури така бързо, както продаваше светите мощи.

 

 

Тури Джулиано лежеше неподвижно. Той чу, че лекарят обяви раната му за смъртоносна, но не можеше да повярва, че смъртта е неизбежна. Освободено от болка и страх, тялото му сякаш витаеше във въздуха, той се чувствуваше безсмъртен. Тури не съзнаваше, че е изпаднал в състояние на еуфория, предизвикано от голямата загуба на кръв.

През деня за него се грижеше един от монасите, който му носеше прясно мляко, а вечер го посещаваха абатът и лекарят. Пишота идваше през нощта, държеше ръката му и му вдъхваше сили през мрачните, злокобни часове. След две седмици лекарят провъзгласи, че е станало чудо.

Силната воля за живот излекува тялото на Тури, възвърна изгубената му кръв и възстанови разкъсаните от куршума органи. В еуфоричното си състояние той мечтаеше за бъдещи славни подвизи. В душата му се зароди странно чувство — сега бе свободен, никой нямаше право да държи сметка за неговите постъпки. Той беше разкъсал оковаващите закони на обществото и още по-стриктните закони на сицилианското семейство. От този момент беше господар на съдбата си: кървящата рана бе неговото изкупление. И всичко това се бе случило заради някакъв глупав карабинер, стрелял в него заради парче сирене.

През дългите седмици, които прекара прикован към леглото, Тури често си спомняше за времето, когато той и съгражданите му се събираха на централния площад я очакване на gabellotti — управителите на големите имения. Те наемаха надничари срещу мизерно заплащане с презрителната усмивка на хора, които държаха цялата власт в ръцете си. Той си спомни и за несправедливото разпределение на реколтата, когато след цяла година непосилен труд селяните оставаха с празни ръце, за арогантното правосъдие, което преследваше бедняците и служеше на богаташите.

Тури се закле, че ако остане жив, ще се бори за възтържествуване на правдата. Никога вече нямаше да бъде беззащитен и зависим от благоволението на съдбата. Щеше да вложи в делото си всичките си физически и душевни сили. Сигурен бе, че за нищо на света няма да позволи да го сломят хора като Гуидо Куинтана и карабинера, който беше стрелял в него. Наивният и безпомощен младеж Тури Джулиано вече не съществуваше.

 

 

В края на месеца лекарят посъветва Тури да почива още четири седмици и да прави леки упражнения. Джулиано обличаше монашеско расо и се разхождаше около манастира. Абатът се привърза към младия човек, често го придружаваше и му разказваше за младежките си приключения в далечни страни. Привързаността на абата се засили, след като Хектор Адонис му изпрати голяма сума, за да го възнагради за неговите молитви за бедните души. Освен това лично дон Кроче му съобщи, че се интересува от този младеж.

От своя страна, Джулиано бе удивен от охолния живот на монасите. В тази провинция, където хората гладуваха до смърт и селяните продаваха труда си за няколко мизерни гроша, францисканските монаси живееха като царе. Всъщност манастирът представляваше огромно и богато имение.

Монасите имаха лимонова и бамбукова плантация и високи вековни маслинови дървета. Те притежаваха кланица, където изпращаха своите овци и прасета. В двора на манастира се разхождаха безчет пилета и пуйки. Всеки ден те придружаваха обичайните спагети с порция месо, черпеха домашно вино от огромната си изба и продаваха продукти на черния пазар, за да си купят тютюн, защото бяха страстни пушачи.

Вярно бе, че се трудеха много: по цял ден работеха на полето боси, потънали в пот, със запретнати до колената раса. За да се предпазят от слънцето, нахлупваха върху бръснатите си глави черни и кафяви американски филцови шапки със странна форма, които абатът бе получил от някакъв интендант срещу бъчонка вино. Монасите носеха тези шапки по различен начин: някои спускаха надолу периферията и приличаха на гангстери; други я навиваха така, че се получаваха вдлъбнатини, където криеха цигарите си. Абатът бе намразил тези шапки и разрешаваше да ги носят само за работа на полето.

През двата месеца, прекарани в манастира, Джулиано живееше като монах. За голямо учудване на абата той усърдно работеше на полето и помагаше на по-възрастните монаси да пренасят до склада тежките кошове с плодове и маслини. Когато се почувствува по-добре, той започна да изпитва все по-голямо удоволствие от физическия труд и обичаше да демонстрира силата си. Монасите препълваха кошовете му, които той вдигаше без видимо усилие. Абатът се гордееше с него, казваше, че Тури притежавал качества на истински божи служител, и го покани да остане в манастира, докогато желае.

Тези четири седмици бяха щастливи за Тури Джулиано. Той се бе завърнал от отвъдния свят, чувствуваше се окрилен, мечтаеше да извърши чудеса. Харесваше му и старият абат, който напълно му се доверяваше. Настоятелят се хвалеше, че цялата продукция на манастира, с изключение на виното, отивала право на черния пазар, а не в правителствените складове. Виното се пазеше за благочестивите монаси, които нощем се отдаваха на пиянство и комар, дори понякога тайно довеждаха и жени. Абатът си затваряше очите пред техните прегрешения.

— Времената са тежки — сподели той с Джулиано. — Твърде е съмнително, че в царството небесно ни чака отплата, хората трябва да се наслаждават на земния живот. Всевишният ще им прости.

Един дъждовен следобед абатът заведе Тури в другото крило на манастира, което служеше за склад. Там се съхраняваха големи количества свещени реликви, произвеждани от цяла бригада сръчни стари монаси. Подобно на своите събратя търговци абатът започна да се оплаква от настъпилите тежки времена.

— Преди войната търговията ни процъфтяваше — въздъхна той. — Складът ни винаги беше полупразен. Погледни какви съкровища се крият тук: това е кост от рибата, която Христос разделил между четиридесет души, ето гегата, на която се облягал Мойсей по пътя към обетованата земя.

Абатът замълча и с нескривано задоволство се втренчи в слисаното лице на Джулиано. Съсухрената му физиономия се изкриви от лукава усмивка, той подритна куп тресчици и тържествено заяви:

— А това беше най-търсената ни стока — стотици парченца от кръста, на който е бил разпънат Христос. В този сандък се съхранява останките на всевъзможни светци, които могат да се намерят във всеки сицилиански дом. Имаме и специален склад, където са заключени тринадесет ръце на свети Андрей, три глави на Йоан Кръстител и седем комплекта доспехи на Жана Д’Арк. През зимата нашите монаси пътуват надлъж и нашир и разпродават тези съкровища.

Тури Джулиано се разсмя, абатът също се усмихна. Младежът си помисли с тъга, че бедните винаги оставаха измамени, дори от онези, които трябваше да им посочат пътя към спасението. Това бе добър урок, който не трябваше да се забравя.

Абатът му показа цял казан с медальони, благословени от кардинала на Палермо, тридесет плащаници, обвивали тялото на Исус по пътя към кръста, и две черни статуи на Дева Мария. При вида на тези статуи Тури престана да се усмихва. Той разказа на абата, че майка му притежавала подобна статуя, която грижливо пазела още от детинство. Черната дева се предаваше като свещена реликва от поколение на поколение — нима наистина беше фалшива? Абатът насърчително го потупа по рамото и отвърна, че повече от век монасите изработвали копия от маслиново дърво. Той побърза да увери Джулиано, че тези статуи не били лишени от стойност, тъй като ги произвеждали в малки количества.

Абатът не намираше за нужно да скрива от един убиец дребните прегрешения на светите отци, но се смути от укорителното мълчание на Джулиано и се опита да ги защити.

— Не забравяй, че монасите, посветили живота си в служба на бога, са принудени да живеят сред хора, които не вярват в небесната отплата. Ние също имаме семейства, за които трябва да се грижим. Повечето от моите монаси са сиромаси и произхождат от бедни семейства, които, както е известно, са солта на земята. В тези тежки времена не трябва да позволим да умират от глад нашите сестри и братя, роднините ни. Дори светата църква се нуждае от помощта ни, за да се защити от могъщите си врагове. Трябва да се борим срещу онези заблудени либерали — комунисти и социалисти, а за това са необходими пари. Вярващите са истинска утеха за майката църква. Когато купуват нашите свещени реликви, те ни осигуряват средства, за да смажем еретиците и същевременно запълват дълбока празнота в душите си. Ако не ги снабдявахме с тези „светини“, те щяха да пропилеят парите си на комар, за вино или паднали жени. Нима не съм прав?

Джулиано кимна утвърдително, но не можа да сдържи усмивката си. Младежката му доверчивост претърпя нов удар при вида на този изпечен лицемер. Усмивката му явно раздразни абата: той очакваше безрезервната подкрепа на убиеца, когото бе приютил и изтръгнал от прегръдките на смъртта. Дори лицемерно, Тури бе длъжен да изрази съгласието си с най-искрен тон. Този контрабандист, убиец и селяндур, на име Тури Джулиано, трябваше да бъде научен да проявява повече разбиране и християнско смирение.

— Запомни, че нашата религия ни учи да вярваме в чудеса — поучително заяви абатът.

— Съгласен съм — отвърна Джулиано. — Аз съм искрено убеден, че ваш дълг е да помогнете на хората да открият тези чудеса.

Той изрече тези думи с шеговит тон, с искреното желание да достави удоволствие на своя благодетел, но при все това едва се сдържаше да не прихне.

Отговорът му се понрави на абата и той усети нов прилив на обич към Джулиано. Младежът му беше симпатичен, беше се привързал към него през изминалите месеци, освен това Тури му бе безкрайно задължен. Момчето беше доблестно и вече беше изразило признателността си чрез думи и дела. Тури не притежаваше закоравялото сърце на роден престъпник — каква щеше да бъде съдбата му в следвоенна Сицилия, превърнала се в царство на мизерията и в рай за доносчиците, бандитите и дребните мошеници? Абатът се утешаваше с мисълта, че човек, който бе убил веднъж, нямаше да се поколебае да го стори отново. Той беше убеден, че именно дон Кроче трябва да посочи на Джулиано правилния път в живота.

Един ден, докато почиваше в стаята си, Тури бе посетен от непознат човек, когото абатът представи като своя скъп приятел отец Бениамино Мало, след което ги остави насаме.

— Драги момко — загрижено каза свещеникът, — надявам се, че раната ти е заздравяла. Според светия отец това е било истинско чудо.

— Благодаря на бога — учтиво отвърна Джулиано.

Отец Бениамино склони глава, сякаш благодарността бе отправена лично към него.

Тури внимателно го разгледа. Този свещеник никога не бе работил на полето. Расото му бе прекалено чисто, бледото му лице бе подпухнало, ръцете му — прекалено изнежени. Върху лукавата му физиономия бяха изписани благочестивост и християнско смирение.

— Сине мой — прошепна отец Бениамино, — готов съм да те изповядам и да те причестя. Когато получиш опрощение, ще се върнеш към света с пречистена душа.

Тури с интерес наблюдаваше този свещеник, способен да се разпорежда със съдбата на другите.

— Простете, отче — отговори той, — но аз не съм се разкаял за постъпката си и не мога да се изповядам лицемерно. Все пак ви благодаря за благословията.

Свещеникът кимна и каза:

— Наистина, подобна изповед само ще задълбочи прегрешенията ти. Но съм натоварен да ти предложа нещо друго, което навярно ще ти се стори много по-практично. Моят брат, дон Кроче, те кани в дома си във Вилаба. Ще бъдеш добре платен и, както ти е известно, властите никога не ще те обезпокоят, докато се намираш под негово покровителство.

Джулиано бе изненадан, че вестта за подвизите му е достигнала до ушите на такъв влиятелен човек като дон Кроче, затова реши да бъде нащрек. Той ненавиждаше мафията и не желаеше да попадне в примките й.

— Това е огромна чест за мен — отвърна Тури. — Благодаря и на двама ви за любезната покана, но първо трябва да се посъветвам с родителите си и да се подчиня на тяхното желание — позволете ми засега да ви откажа.

Тури забеляза удивлението на свещеника: кой сицилианец би се отказал от покровителството на великия дон? Ето защо побърза да добави:

— Може би след няколко седмици ще променя решението си и ще дойда във Вилаба.

Отец Бениамино успя да се окопити от неочаквания отказ и вдигна ръка за благословия:

— Върви си в мир, сине мой, и нека бог да те закриля. Запомни, че винаги си добре дошъл в дома на моя брат.

Свещеникът се прекръсти и си отиде.

 

 

Тури Джулиано разбираше, че бе настъпило време да напусне манастира. Когато Пишота дойде да го навести, Тури му нареди да подготви завръщането му в реалния свят. Аспану също беше променен. Той прие безропотно заповедите на приятеля си, въпреки че те щяха да променят и собствения му живот. На раздяла Тури каза:

— Аспану, ела с мен или остани при семейството си. Постъпи така, както ти диктува сърцето.

Пишота се усмихна:

— Нима мислиш, че ще оставя само за теб цялото удоволствие и слава? Навярно предпочиташ да се забавляваш в планината, докато аз извеждам магаретата и бера маслини? Къде отиде нашето приятелство? Мога ли да те изоставя сам в планината, след като винаги сме били неразделни? Ще се завърна в Монтелепре едва когато ти отново ще можеш да живееш там. Престани с глупавите си предложения. Ще дойда след четири дни — нужно ми е малко време, за да уредя всичко.

 

 

През тези четири дни Пишота имаше много работа. Той бе по следите на контрабандиста, който беше предложил на полицаите да намери ранения Джулиано. Името му беше Маркуци, славеше се като опасен човек, който се занимаваше с контрабандни сделки под защитата на дон Кроче и Гуидо Куинтана. Едноименният му чичо бе един от големите главатари в мафията.

Пишота научи, че Маркуци често пътува между Монтелепре и Кастеламаре. Той познаваше селянина, който пазеше мулетата на контрабандиста. Когато забеляза, че прибраха животните от пасището и ги закараха в обора близо до града, предположи, че Маркуци ще ги използува следващия ден. Призори Пишота се скри близо до пътя, по който трябваше да мине контрабандистът, и търпеливо зачака, стиснал лупарата, каквато притежават повечето сицилианци. Това смъртоносно оръжие бе така разпространено и използувано за убийства, че в старанието си да смаже сицилианската мафия Мусолини нареди да сринат всички каменни стени, които бяха по-високи от един метър, за да не служат за прикритие на убийците.

Пишота бе решил да ликвидира Маркуци не само защото контрабандистът бе предложил на полицаите да убие Джулиано, но и защото се хвалеше с „подвига“ си пред приятели. Смъртта му щеше да бъде предупреждение към всеки, който дръзнеше да предаде Джулиано. Освен това Аспану имаше нужда от контрабандното оръжие.

Не трябваше да чака дълго. Маркуци не бе взел никакви предпазни мерки, защото трябваше да докара стоката от Кастеламаре. Той яздеше начело на кервана, пушката му бе преметната през рамо, вместо да бъде готова за стрелба. Маркуци не се разтревожи, когато Пишота препречи пътя му. Видя пред себе си ниско, слабичко момче с тънки мустачки, което се усмихваше предизвикателно. Тази усмивка раздразни контрабандиста, който се стресна едва когато младежът измъкна скритата лупара.

— Сбъркал си адреса — изръмжа Маркуци. — Още не съм взел стоката, а мулетата са под защитата на „Приятелите на приятелите“. Не бъди глупав, намери си друга жертва.

— Искам само живота ти — със зловеща усмивка промълви Пишота. — Нима си забравил, че преди няколко месеца искаше да изглеждаш герой в очите на полицията?

Маркуци явно не бе забравил. Той уж случайно дръпна юздите на мулето, за да прикрие ръката си от Пишота, измъкна пистолета от пояса си и го насочи към младежа. Последното, което видя, беше усмивката на Аспану. Изстрелът на лупарата изхвърли Маркуци от седлото и го запрати на земята. Пишота се наведе и с мрачна усмивка изстреля още един куршум в главата на жертвата си. После изтръгна пистолета от ръката на мъртвеца и измъкна пушката изпод тялото му. Аспану извади куршумите от джобовете му и ги прехвърли в своите, след което бързо и методично застреля четирите мулета като предупреждение към всеки, който възнамеряваше — дори косвено — да помага на враговете на Джулиано. Аспану застана на пътя с лупара в ръка и затъкнат в пояса пистолет, пушката на убития висеше през рамото му. Той въобще не съжаляваше за стореното и дори беше доволен от своето коравосърдечие. Въпреки обичта си към Тури, Аспану винаги се стараеше да му съперничи във всичко. Той признаваше превъзходството на Джулиано, но искаше да бъде достоен за неговото приятелство и да докаже, че е смел и умен колкото своя братовчед. Този ден Пишота разкъса омагьосания кръг на юношеството, на законите на обществото и се присъедини към Тури, който вече бе вън от този кръг. Така завинаги обвърза живота си с Джулиано.

 

 

Джулиано напусна манастира след два дни, точно преди вечерята. Той прегърна всички събрали се в трапезарията монаси и им благодари за проявената към него добрина. Светите отци съжаляваха, че се разделят с него. Наистина, младежът никога не присъствуваше на църковните служби, не се изповядваше и не се разкайваше за убийството на карабинера, но на младини мнозина от тях бяха извършили подобни престъпления и нямаха право да го осъждат.

Абатът придружи Джулиано до вратата на манастира, където го чакаше Пишота. Настоятелят му бе приготвил прощален подарък — статуя на черната дева, също като онази, която притежаваше Мария Ломбардо. Пишота носеше зелена американска раница и Тури прибра статуетката в нея.

Аспану със саркастична усмивка наблюдаваше сбогуването на абата с Джулиано. Той знаеше, че настоятелят е контрабандист, таен член на мафията и тиран за бедните монаси. Ето защо не можеше да проумее неговата сантименталност при раздялата с Тури. И през ум не му минаваше, че Джулиано може да спечели обичта и уважението на такъв стар и властолюбив човек, какъвто бе абатът.

Искрената привързаност на стареца към Тури все пак не бе напълно лишена от корист. Абатът разбираше, че в младежа се крие сила, която след време ще го направи един от най-могъщите хора в Сицилия, струваше му се, че в Тури има нещо, което го доближава до боговете.

Джулиано също бе искрено задължен на настоятеля, който не само спаси живота му, но и го научи на много неща. При това абатът беше отличен събеседник и дори разреши на Тури да ползува личната му библиотека.

Странното бе, че младежът харесваше двуличието на монаха: истинско изкуство бе да се вършат добри дела, без да се причини зло някому — по този начин се постигаше известен баланс, който позволяваше животът да следва предопределения си курс.

Абатът и Тури Джулиано се прегърнаха.

— Безкрайно съм ви задължен — каза младежът. — Ако ви потрябва някаква услуга, спомнете си за мен — ще изпълня всяко ваше желание.

Абатът го потупа по рамото.

— Християнското милосърдие не се нуждае от отплата, сине мой. Върни се в правия път и почитай бога.

Но абатът говореше машинално: той добре познаваше тази младежка невинност, изпод която всеки момент бе готов да изскочи огнен демон. Той нямаше да забрави обещанието на Джулиано.

Тури метна раницата на гърба си въпреки протестите на Пишота и двамата напуснаха манастира, без да се обърнат назад.