Марио Пузо
Сицилианецът (27)

Двадесет и седма глава

Майкъл, Питър Клеменза и дон Доминик вечеряха рано. Трябваше да потеглят на път със спускането на нощта, за да стигнат призори до мястото на срещата. Отново обсъдиха плана и дон Доминик го одобри, като прибави една подробност: Майкъл не трябваше да носи оръжие. Ако се случеше беда и карабинерите го арестуваха, срещу нето нямаше да бъдат отправени обвинения и независимо от изхода на операцията, той щеше да напусне Сицилия.

Докато чакаха да се мръкне, тримата седнаха в градината и изпиха кана вино с нарязани лимони. На раздяла дон Доминик целуна брат си и прегърна Майкъл.

— Поздрави баща си — каза той. — Желая ти всичко хубаво и не забравяй, че ще се моля за тебе. Винаги можеш да разчиташ на мен.

Тримата слязоха на брега. Майкъл и Питър Клеменза се качиха на катера, който бе пълен с въоръжени хора. Когато потеглиха, дон Доминик им махна за сбогом. Двамата слязоха в кабината си и Клеменза веднага легна да спи. Беше прекарал тежък ден, а пътуването щеше да продължи чак до зори.

Бяха променили плановете си. Самолетът в Мазара дел Вало, с който първоначално възнамеряваха да отлетят за Америка, щеше да послужи за примамка на враговете; бягството щеше да се осъществи по море. Това решение беше взето по настояване на Клеменза, който твърдеше, че на хората му било невъзможно да контролират малкото летище. Самолетът можеше да се превърне в смъртоносен капан още преди излитането. В случая голяма роля щеше да изиграе изненадата, пък и много по-лесно бе да ги проследят във въздуха, отколкото в морето. При необходимост щяха да се прехвърлят на друга моторница, което щеше да е невъзможно, ако пътуваха със самолет.

Предишния ден Клеменза бе изпратил свои хора и коли на мястото на срещата, близо до Кастелветрано, други контролираха пристанището в Мазара дел Вало. Хората му напуснаха вилата на интервали от един час; не му се искаше шпионите да забележат необичайното оживление. Колите се отправиха в различни посоки, за да заблудят наблюдателите. Катерът зави на югозапад и пусна котва. Щеше да остане там до изгрев-слънце, когато бързо щеше да се промъкне в пристанището на Мазара дел Вало, където ги очакваха хората на Клеменза. Около половин час път ги делеше от Кастелветрано, въпреки че според инструкциите на Пишота трябваше да заобиколят, за да излязат на пътя за Трапани.

Майкъл се изтегна на койката. Хъркането на Клеменза го накара да се възхити от железните му нерви, които му позволяваха да спи в такъв напрегнат момент. Помисли си, че след едно денонощие щеше да бъде в Тунис, а дванадесет часа по-късно — в Щатите, при семейството си. След двегодишно изгнание отново щеше да бъде свободен човек, без да се укрива от полицията и да се подчинява на волята на покровителите си. След тридесет й шест часа отново щеше да бъде господар на себе си. Представи си посрещането в Америка; ритмичното полюшване на катера го унесе в дълбок сън. Fra Diavollo спеше още по-дълбоко.

В деня, когато трябваше да вземе професор Адонис от Трапани, Стефан Андолини имаше среща в Палермо с началника на тайната полиция в Сицилия. По време на тези обичайни срещи инспектор Веларди му съобщаваше плановете на полковник Лука. Андолини предаваше сведенията на Пишота, който от своя страна уведомяваше Джулиано.

Утрото беше прекрасно, поляните край пътя бяха покрити с цветя. Андолини беше подранил; спря да изпуши цигара край някакъв крайпътен параклис, после коленичи пред заключеното сандъче, където стоеше статуята на света Розалия. Желанията му бяха скромни и практични: молеше светицата да го закриля от враговете. Следващата неделя щеше да се изповяда пред отец Бениамино и да се пречисти жаркото слънце напече темето му, ароматният въздух проникна в ноздрите и устата му и сякаш изчисти небцето му от натрупания никотин. Изведнъж усети вълчи глад и реши след срещата с инспектора да закуси богато в най-добрия ресторант.

 

 

Инспектор Веларди изпитваше справедливо задоволство на човек, който бе чакал упорито, без да се съмнява, че всевишният ще възстанови реда в света. Най-сетне търпението му бе възнаградено. Следвайки указанията на министър Треца, почти цяла година той бе помагал на Джулиано да се укрива от карабинерите и от собствените му летящи бригади. За целта често се срещаше с кръвожадния Стефан Андолини, Fra Diavollo. Но на практика непрекъснато бе пионка в ръцете на дон Кроче Мало.

Инспектор Веларди бе роден в Северна Италия, където хората се издигат благодарение на образованието си, съблюдаването на обществените норми и вярата в закона и правителството. През времето, прекарано на острова, той започна да изпитва дълбока ненавист и презрение към всички сицилианци, независимо от общественото им положение. Богаташите бяха лишени от чувство на отговорност и без колебание влизаха в престъпен съюз с мафията, за да държат в подчинение бедните. Мафиозите, които се биеха в гърдите, че защитават интересите на безимотните, всъщност ги угнетяваха, като срещу заплащане предлагаха услугите си на аристокрацията. А селяните бяха толкова горди, че се хвалеха с извършените от тях убийства, въпреки че можеше да прекарат остатъка от живота си в затвора.

Но сега всичко щеше да се промени. Ръцете на инспектор Веларди най-сетне бяха развързани — неговите летящи бригади щяха да демонстрират разликата между Службата за обществена сигурност и онези шутове, карабинерите.

За огромно учудване на Веларди лично министър Треца издаде заповед за задържането на всички притежатели на пропуск с червен кант и с неговия подпис — тези вълшебни хартийки даваха право на приносителите им безпрепятствено да преминават през постовете по пътищата, да носят оръжие, и ги предпазваха от арестуване. Всички пропуски трябваше да бъдат отнети, особено издадените на името на Аспану Пишота и Стефан Андолини.

Инспектор Веларди беше готов да се залови за работа. Андолини го очакваше в приемната, за да научи последните сведения, но щеше да бъде неприятно изненадан. Инспекторът повика по телефона капитана и четирима сержанти от полицията и ги предупреди да бъдат нащрек. Самият той пристегна към колана си кобура с пистолета, въпреки че почти никога не го носеше в кабинета си. След това нареди да пуснат Андолини.

Червеникавата коса на бандита беше гладко сресана. Той носеше черен раиран костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка. Все пак посещението при началника на тайната служба бе официален случай, който изискваше съответно уважение. Андолини не беше въоръжен — от опит знаеше, че обискираха всички, които влизаха в щаба. Той застана пред бюрото на Веларди и както обикновено, очакваше да му предложат стол. Но не го поканиха да седне и в главата му проблесна първият тревожен сигнал.

— Покажете ми вашия пропуск — обърна се към него инспектор Веларди.

Андолини не се помръдна; опитваше се да проумее причината за тази странна молба и реши да излъже.

— Не го нося — отвърна той. — В края на краищата смятам, че идвам при приятел — Андолини наблегна на думата „приятел“.

Веларди се разгневи, скочи от стола си, заобиколи бюрото и застана пред бандита.

— Никога не си бил мой приятел. Бях принуден да седя на една маса с мръсник като тебе по заповед на началството. А сега слушай внимателно: арестуван си. Ще останеш в единична килия до второ нареждане, длъжен съм да те предупредя, че в мазето имаме cassetta. Утре сутринта ще си поговорим на спокойствие — ще си спестиш много страдания, ако проявиш капчица разум.

На другата сутрин Веларди отново разговаря по телефона с министър Треца, след което получи подробни инструкции от дон Кроче. След няколко минути доведоха Андолини.

Бандитът прекара нощта в единична килия, като размишляваше върху странното поведение на инспектора. Той стигна до заключение, че го заплашва смъртна опасност.

Когато то въведоха в кабинета, инспекторът се разхождаше напред-назад, очите му хвърляха мълнии — очевидно беше в лошо настроение. Стефан Андолини изглеждаше напълно спокоен, въпреки че забеляза капитана и четиримата полицаи с готови за стрелба оръжия, както и пистолета на кръста на Веларди. Знаеше, че инспекторът го ненавижда, самият той също мразеше полицая. Трябваше да се отърве от охраната и да ликвидира инспектора, преди да го убият.

— Не желая да говоря пред тези sbirri.

„Sbirri“ беше оскърбителна жаргонна дума, с която назоваваха полицаите от Службата за обществена безопасност.

Веларди нареди на четиримата полицаи да напуснат кабинета, но даде знак на капитана да остане и да държи бандита под прицел. После се зае с него.

— Нужна ми е информация, която ще ми позволи да заловя Джулиано — каза той. — Кога за последен път си се срещал с него и с Аспану Пишота?

Стефан Андолини се изсмя, жестокото му лице се изкриви в ехидна гримаса. Покритата му с червеникава четина кожа сякаш пламна от ненавист.

Веларди си каза, че ненапразно наричаха този човек Fra Diavollo. Наистина бе много опасен, но явно не подозираше какво го очаква.

— Отговаряй на въпросите ми, или ще те разтегнат на „casseta“ — спокойно произнесе Веларди.

— Ти си само един мръсник и предател — презрително процеди Андолини. — Нима забрави, че съм под защитата на министър Треца и на дон Кроче? Те ще ме освободят и тогава ще изтръгна заешкото ти сърце.

Инспекторът му заши два шамара — с дланта и с опакото на ръката. В очите на Андолини проблесна ярост, на устните му се появи кръв. Инспекторът нарочно се обърна с гръб и тръгна към бюрото си.

Заслепен от ярост, Андолини измъкна пистолета от пояса на Веларди и се опита да натисне спусъка. В същия миг капитанът вдигна оръжието си и изстреля четири куршума в него. Тялото на Андолини отхвръкна към противоположната стена, плъзна се по нея и се свлече на пода. Бялата му риза се напои с кръв и инспекторът си помисли, че този цвят повече подхождаше на рижата му коса. Той се наведе и измъкна пистолета си от ръката на бандита — в този момент останалите полицаи се втурнаха в кабинета. Веларди похвали капитана за бързата му реакция, после пред очите на всички зареди пистолета с куршумите, които бе извадил преди срещата с Андолини. Не искаше капитанът да си въобрази, че е спасил живота на безразсъдния началник на тайната полиция.

Инспекторът нареди на полицаите да обискират Андолини. Както предполагаше, специалният пропуск бе между документите за самоличност, каквито бе длъжен да има всеки сицилианец. Веларди го извади и го заключи в сейфа. Щеше лично да го връчи на министъра, при това, ако имаше късмет, придружен с пропуска на Пишота.

 

 

Майкъл и Клеменза седяха на палубата. Един от моряците им донесе по чаша горещо кафе, което изпиха, облегнати на перилата.

Моторът работеше на бавни обороти и катерът плавно се приближаваше към брега — огньовете на пристанището приличаха на малки сини точици.

Клеменза обикаляше палубата и даваше последни нареждания на хората си и на лоцмана. Майкъл не снемаше поглед от синкавите огънчета, които сякаш препускаха към него. Катерът набра скорост и носът му се вряза във вълните, като че прогонваше нощта. Небето просветля и пред очите на Майкъл се разкриха пристанището и плажовете на Мазара дел Вало; шарените чадъри над масичките изглеждаха оцветени в розово.

На пристанището ги очакваха три коли и шестима души. Клеменза поведе Майкъл към първия автомобил — стар модел открита лимузина, в която седеше само шофьорът. Той се настани на предната седалка и направи знак на младежа да седне зад него.

— Лягай на пода, ако ни спрат карабинери — каза старият мафиоз. — Нямаме време да се разправяме с тях — просто ще ги застреляме и ще продължим пътя си.

Осветени от бледата утринна светлина, трите големи автомобила се движеха сред местност, останала почти непроменена в течение на хилядолетия. Водата от древните акведукти и тръби напояваше нивите. Стана топло и задушно, въздухът се изпълни с аромата на цветя, които започваха да увяхват под палещите лъчи на сицилианското слънце. Отминаха Селинунте — развалини от древен гръцки град; пред очите на Майкъл се мярнаха разрушените колони на мраморните храмове, построени преди повече от две хиляди години от гръцки заселници в различни краища на Западна Сицилия. Тези колони се издигаха заплашително в жълтеникавата светлина, разрушените покриви чернееха на фона на синьото небе. Богатата плодородна земя приличаше на море, сред което се извисяваха гранитни скали. Наоколо цареше пустота — не се виждаше никаква къща, човек или животно. Пейзажът сякаш бе сътворен с едно замахване на гигантски меч.

 

 

Колите завиха на север, към пътя, който съединяваше Трапани с Кастелветрано. Майкъл и Клеменза внимателно се оглеждаха — тук някъде трябваше да ги чака Пишота, за да ги заведе при Джулиано. Нервите на Майкъл бяха напрегнати до краен предел.

Колите намалиха скоростта си. Автоматът на Клеменза лежеше на седалката, но мафиозът бе готов в случай на нужда моментално да насочи дулото през прозореца. Слънцето се бе издигнало високо и лъчите му струяха като разтопено злато. Пред очите на пътниците се появиха първите къщурки на Кастелветрано.

Клеменза нареди на шофьора да кара по-бавно, двамата с Майкъл търсеха с поглед Пишота. Автомобилите се заизкачваха по възвишението, зад което се намираха предградията на Кастелветрано. Майкъл нареди да спрат на върха и огледа главната улица, която се намираше под тях. От тази стратегическа позиция пред очите му се откри необикновена гледка: шосето за Палермо бе задръстено от коли, военни коли; улиците гъмжаха от карабинери в черно-бели униформи. Дочуваше се вой на сирени, който сякаш не правеше впечатление на тълпите хора по главната улица. В небето кръжаха два малки самолета.

Шофьорът изпсува, паркира колата встрани от пътя и се обърна към Клеменза.

— Да продължавам ли? — запита той.

Майкъл усети, че му прилошава.

— Колко души ни чакат в града? — обърна се той към Клеменза.

— Не са много — отвърна намусено мафиозът, който изглеждаше уплашен. — Майк, трябва незабавно да изчезнем оттук и да се върнем на катера.

— Почакай — каза Майкъл, който бе забелязал магарешката каруца, която бавно се изкачваше по хълма. На капрата седеше старец с ниско нахлупена на челото сламена шапка. Колелата, тегличите и страничните дъски на каруцата бяха изрисувани. Сбръчканото лице на каруцаря беше безизразно; той носеше широки брезентови панталони и черна жилетка без ръкави, която откриваше изненадващо мускулестите му ръце. Каруцата се изравни с автомобила и старецът попита:

— Дон Клеменза, вие ли сте?

— Чичо Пепино — с облекчение възкликна мафиозът. — Какво, по дяволите, става тук? Защо хората ми не ме предупредиха?

Сбръчканото лице на стареца не промени изражението си.

— Можете да заминете за Америка — промълви той. — Убиха Тури Джулиано.

Майкъл усети, че му се завива свят, пред очите му притъмня. Помисли си за родителите на Джулиано, за Юстина, която го чакаше в Америка, за Аспану Пишота и Стефан Андолини, за Хектор Адонис. За всички тях Тури Джулиано бе пътеводна звезда — не можеше да си представи, че тя бе угаснала.

— Сигурен ли си, че е Джулиано? — задавено попита Клеменза.

Старецът вдигна рамене.

— Джулиано имаше обичай да оставя труп или чучело, за да примамва и убива карабинерите. Изминаха повече от два часа, но мъртвецът продължава да лежи в двора, където е бил убит. От Палермо пристигнаха стотици журналисти, които фотографираха всичко живо, включително и магарето ми. Така че преценете сами.

— Налага се да отидем и да се убедим със собствените си очи — успя да каже Майкъл, на когото беше прилошало. — Трябва да сме напълно сигурни.

— Жив или мъртъв, вече не можем да му помогнем — грубо го прекъсна Клеменза. — Да се връщаме вкъщи, Майк.

— Не — тихо промълви Майкъл. — Трябва да отидем там. Може би Пишота ни чака? Или Стефан Андолини? Те ще ни кажат какво да правим. Може би трупът не е на Джулиано — не мога да повярвам, че е загинал преди самото заминаване, когато Завещанието му е в сигурни ръце.

Клеменза въздъхна, забеляза изписаното по лицето на младежа страдание. Може би трупът наистина не бе на Джулиано, може би Пишота ги очакваше. Може би бандитът искаше да отвлече вниманието на карабинерите, които бяха по следите му.

Слънцето бе достигнало зенита си. Клеменза нареди на хората си да паркират колите и да го последват. Двамата с Майкъл стигнаха до края на претъпканата с народ улица. Хората се тълпяха на завоя към съседната уличка, преградена от военни коли; кордон от карабинери препречваше пътя на тълпата. По продължение на страничната уличка имаше няколко разделени от дворове къщи, Клеменза и Майкъл се опитаха да надникнат през главите на хората, за да разберат какво става. Някакъв офицер пропускаше през кордона журналисти и официални лица след щателна проверка на документите им.

— Има ли начин да заобиколим този карабинер? — запита Майкъл.

Клеменза го хвана под ръка и го изведе от тълпата.

След час се озоваха в някаква къща, която също бе заобиколена с двор и се намираше на петна десетина метра от мястото, където стоеше тълпата. Клеменза остави там Майкъл с четирима души, а самият той, с двама други, отиде в града. Върнаха се след час, старият мафиоз беше дълбоко потресен.

— Лоша работа, Майк — каза той. — Изпратиха да доведат от Монтелепре майката на Джулиано, за да разпознае тялото. Тук е и командирът на специалния отряд, полковник Лука. Непрекъснато пристигат журналисти от целия свят, дори от Съединените щати. Градът се е превърнал в лудница. Трябва незабавно да изчезнем.

— Ще тръгнем утре — рече Майкъл. — Измислили начин да се промъкнем през полицейския кордон?

— Не.

— Да видим какво може да се направи — каза Майкъл.

Излязоха на улицата въпреки протестите на Клеменза.

Градът гъмжеше от карабинери и Майкъл си помисли, че са най-малко хиляда. Стотици фотографи се тълпяха по улиците. Камиони и автомобили преграждаха достъпа до двора, където лежеше тялото. Група офицери се запътиха към ресторанта; разнесе се слух, че полковник Лука устройва празничен обяд в чест на победата; Майкъл успя да разгледа полковника. Той беше дребен, жилав човек с тъжно лице; поради горещината бе свалил украсената си с галони фуражка и изтриваше оплешивяващата си глава с бяла кърпа. Заобиколиха го група фоторепортери и журналисти, които го фотографираха и му задаваха въпроси. Полковникът отегчено ги прогони с ръка и влезе в ресторанта, без да си направи труда да им отговори. Майкъл и Клеменза с мъка си пробиваха път през навалицата. Мафиозът реши да се върнат в къщата и да изчакат допълнителни сведения привечер един от хората му съобщи, че Мария Ломбардо познала в убития своя син.

Вечеряха в някакъв ресторант на открито; радиото гърмеше: предаваха съобщение за смъртта на Джулиано. Според официалната версия полицаите обкръжили къщата, където се укривал, и му заповядали да се предаде. Джулиано незабавно открил огън. Капитан Перензе, началник-щаб на полковник Лука, даваше интервю по радиото. Разказваше как Джулиано се опитал да избяга — капитанът се втурнал след него и го хванал натясно в двора. Бандитът се нахвърлил върху него като разярен лъв, но Перензе успял да го убие с един изстрел. Всички слушаха със затаен дъх, никой не се докосваше до храната. Келнерите зарязаха работата си и наостриха уши.

Клеменза се обърна към Майкъл:

— Тук има нещо подозрително. Ще заминем още тази нощ.

В този момент улицата пред ресторанта се изпълни с карабинери. Някаква служебна кола спря до тротоара и от нея изскочи инспектор Веларди. Той се приближи до масата, сложи ръка на рамото на Майкъл и каза:

— Арестуван сте.

Втренчи ледените си сини очи в Клеменза и добави:

— Вие също ще дойдете с нас, за всеки случай. Един съвет: ресторантът е обграден от стотина карабинери. Не вдигайте излишен шум, ако не искате да последвате Джулиано в ада.

Полицейският камион спря до тротоара. Полицаите обкръжиха Майкъл и Клеменза, обискираха ги и грубо ги натикаха в колата. Фоторепортерите, които седяха на съседните маси, наскачаха и насочиха фотоапаратите си, но карабинерите ги прогониха с палките си. Инспектор Веларди наблюдаваше сцената с мрачна, победоносна усмивка.

 

 

На другия ден бащата на Тури Джулиано произнесе реч от балкона на дома си в Монтелепре. Той се обърна към събралите се на улицата хора и по стар сицилиански обичай обяви вендета на хората, които бяха предали сина му. Старецът даде клетва да отмъсти на убиеца на Джулиано и съобщи, че Тури не бил загинал от ръката на капитан Перензе или на друг карабинер. Той обвини Аспину Пишота.