Марио Пузо
Сицилианецът (13)

Тринадесета глава

Главатарите на мафията в Сицилия поискаха среща с дон Кроче. Въпреки че донът бе признат за „главатар на главатарите“, те не му бяха пряко подчинени и ръководеха собствени организации. Мафията приличаше на средновековно кралство, където бароните се съюзяваха, за да подпомогнат най-силния измежду тях, признат за техен владетел. Но той трябваше да ги облагодетелствува и да разделя с тях придобитата по време на война плячка. Дон Кроче управляваше не чрез сила, а благодарение на своя авторитет, разум и „уважение“, което бе спечелил през целия си живот. Авторитетът му почиваше на способността да обединява различните интереси в един общ, от което имаха полза всички.

Дон Кроче трябваше да се отнася предпазливо със своите главатари. Те притежаваха собствени армии, свои тайни убийци, удушвачи, отровители и майстори на страшната лупара. В това отношение бяха равни на дона — ето защо той искаше да привлече Джулиано на своя страна. Освен това мафиозите не бяха глупави, някои от тях се славеха като най-коварните хора в Сицилия. Те нямаха нищо против донът да укрепи властта си, защото се уповаваха и вярваха в него. Но даже най-умният допуска грешки. Те смятаха, че пристрастието към Джулиано се дължеше на някакво объркване в гениалния разум на дона.

Старият мафиоз устрои разкошен обед в градината на хотел „Умберто“, където можеха да се чувствуват в безопасност.

Най-безпощаден измежду главатарите беше дон Сиано, който управляваше града Биаскино и бе прочут със своята откровеност. Той бе приел да говори от името на останалите и произнесе речта си с грубовата вежливост, характерна за високопоставените членове на мафията.

— Скъпи дон Кроче добре знаеш, че всички ние те уважаваме — започна дон Сиано. — Ти възкреси нас и семействата ни, за което сме ти безкрайно признателни. Обръщаме се открито към тебе, защото смятаме, че ти правим услуга. Тури Джулиано стана прекалено силен, а ние продължаваме да се церемоним с него. Този безочлив младеж уронва както твоя, така и нашия авторитет. Краде скъпоценностите на най-уважаваните ни клиенти, конфискува маслините, гроздето и царевицата на най-богатите ни земевладелци. А последната му постъпка демонстрира липсата на каквото и да е уважение към нас. Това не може да му бъде простено. Той отвлече принц Олорто, за когото знаеше, че е под наша закрила. А ти продължаваш да преговаряш с него й му протягаш ръка за помощ. Зная, че е силен, но нима ние сме слаби? Ако му позволим свобода на действие, той ще се възползува от това и ще укрепи положението си. Смятаме, че е крайно време да се разреши този въпрос. Трябва да вземем мерки и да го съкрушим. Ако си затворим очите пред отвличането на принц Олорто, ще станем за посмешище на цяла Сицилия.

Дон Кроче кимаше в знак на съгласие, но продължаваше да мълчи. Гуидо Куинтана, който бе най-незначителен сред присъстващите, се намеси с плачевен глас:

— Аз съм кмет на Монтелепре и на всички е известно, че принадлежа към „приятелите“. Но никой не ми носи подаръци, не се обръщат към мен за уреждане на спорове или за получаване на компенсация. Джулиано е истинският господар на града и по милост ми разрешава да живея там, за да не влезе в конфликт с вас. Но аз не мога да си изкарвам прехраната, нямам никакъв авторитет, превърнал съм се в обикновена пионка. Считайте, че докато Джулиано е жив, Монтелепре е загубено за „Приятелите на приятелите“. Лично аз не се боя от този хлапак, дори веднъж, преди да стане бандит, успях да го поставя на мястото му. Не мисля, че е човек, от когото трябва да се страхуваме. С ваше съгласие ще се опитам да го убия. Имам готов план и чакам само вашето разрешение да го приложа на дело.

Дон Пиду от Калтанисета и дон Арзана от Пиани де Гречи кимнаха в знак на съгласие.

— Какво може да ни попречи? — продължи Куинтана. — Възможностите ни позволяват да пренесем трупа на Джулиано в катедралата в Палермо и да отидем на погребението му като на сватба.

Останалите главатари — дон Маркуци от Виламура, дон Бучила от Партинико и дон Арзана — също изразиха съгласието си. После всички замълчаха в очакване отговора на дон Кроче.

Старият мафиоз вдигна масивната си глава и устреми към главатарите заострения си като човка нос, сякаш се канеше да ги прободе.

— Скъпи приятели, уважавам чувствата ви и съм напълно съгласен с доводите ви — каза той. — Но все ми се струва, че подценявате този младеж. Той несъмнено е прекалено умен за възрастта си и е смел поне колкото всеки един от вас. Няма да бъде лесно да го убием. Освен това смятам, че в бъдеще ще можем да го използуваме както аз, така и вие. Комунистическите агитатори объркаха главите на сицилианците, които сега очакват появата на нов Гарибалди. Не трябва да позволим да убедят Джулиано, че е техен спасител. Струва ми се, че не трябва да ви обяснявам какви фатални последствия ще има за нас идването на власт на тези варвари. Длъжни сме да привлечем Джулиано на наша страна. Позициите ни още не са така силни, че да се откажем от неговата подкрепа и да го убием.

Донът въздъхна, отпи от виното си и деликатно избърса устните си със салфетка.

— Моля ви само едно: разрешете ми да поговоря с него за последен път. Ако ми откаже, ще направите необходимото. Ще ви отговоря след три дни. Дайте ми последен шанс за разумно споразумение.

Дон Сиано пръв кимна в знак на съгласие. В края на краищата кой разумен човек нямаше да изчака и да отложи с три дни убийството? Когато мафиозите си тръгнаха, дон Кроче повика Хектор Адонис в дома си във Вилаба.

Дон Кроче постави директно въпроса пред Хектор Адонис.

— Търпението ми се изчерпа — заяви той на нисичкия човек. — Твоят кръщелник трябва да избере: или ще бъде с нас, или против нас. Възприемам отвличането на принц Олорто като лична обида, но съм готов да простя и да забравя. Все пак Джулиано е още млад, спомням си, че на неговите години също бях доста буен. Винаги съм се възхищавал от качествата му и ценя способностите му. Вярвай, че ще бъда безкрайно щастлив, ако приеме да стане мой помощник. Но той трябва да осъзнае своето място в естествения порядък на нещата. Ръководителите на местните организации не споделят моето възхищение и не се отнасят с разбиране към Джулиано. Не ще мога да им попреча да го убият. Незабавно предай думите ми на кръщелника си. Трябва да ми даде отговор най-късно до утре. Не мога да чакам повече.

Хектор Адонис усети, че го полазват тръпки.

— Дон Кроче, оценявам великодушния ви жест. Но Тури е упорит и прекалено самоуверен, подобно на всички младежи. Вярно е, че ако обяви война на „Приятелите на приятелите“, той ще бъде победен, но загубите за нас ще бъдат страшни. Мога ли да му обещая някакво възнаграждение?

— Обещай му, че ще получи висок пост в нашата организация, както и моята преданост и любов — каза донът. — В края на краищата нали няма вечно да живее в планината? Ще дойде време, когато ще поиска да заеме полагаемото му се място в обществото, да заживее според законите, обкръжен от близките си. Единствен аз мога да му осигуря помилване, когато настъпи този момент. И ще бъда неизказано щастлив да го сторя, говоря напълно искрено. Действително, трудно бе да се устои на обаянието на думите му.

 

 

Хектор Адонис незабавно замина за планинския лагер на Тури. Беше много разтревожен за съдбата на кръщелника си и реши да говори без заобикалки. Джулиано трябваше да се убеди, че професорът поставя на първо място обичта си към него и на второ — верността си към дон Кроче.

Тури и Аспану седяха встрани от другите на сгъваемите столове върху скалата. Професорът се обърна към Джулиано и каза:

— Трябва да говоря с теб насаме.

— Дребосъче, Тури няма тайни от мене — сърдито възкликна Пишота.

Адонис се престори, че не е чул обидните думи.

— Ако сметне за нужно, Тури ще повтори пред теб онова, което ще му кажа — спокойно отвърна той. — Това си е негова работа. Но аз не мога да поема такава отговорност.

Джулиано потупа Пишота по рамото и рече:

— Остави ни сами, Аспану. Ако професорът съобщи нещо, което трябва да знаеш, бъди сигурен, че ще го научиш.

Пишота рязко стана, изгледа ледено Адонис и се отдалечи. Хектор Адонис седя мълчаливо доста време.

— Тури, ти си мой кръщелник, обикнах те още в детството ти — започна той. — Научих те на всичко, което знаех, давах ти книги за четене и ти помагах, когато стана бандит. Ти си един от малцината на този свят, които придават смисъл на живота ми. И въпреки това отминаваш без упрек обидните думи на Аспану.

— Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг, с изключение на родителите си — тъжно отговори Джулиано.

— Струва ми се, че Аспану е станал прекалено кръвожаден, за да му се доверяваш — с укор отбеляза професорът.

Джулиано го погледна право в очите и Адонис отново се възхити от красивото му и честно лице.

— Трябва да призная, че наистина вярвам на Аспану повече, отколкото на тебе — каза младежът. — Но винаги съм те обичал, защото твоите книги и мъдростта ти освободиха духа ми. Зная и това, че подпомагаш родителите ми. Ти винаги ми се притичваше на помощ, когато бях в беда. Но забелязвам, че си свързан с „Приятелите на приятелите“ и нещо ми подсказва, че именно това те води тук.

Хектор Адонис за сетен път се възхити от безпогрешната интуиция на Джулиано. Той му разказа за разговора си с дон Кроче.

— Трябва да се помириш с дона. Нито френският крал, нито кралят на Двете Сицилии, нито Гарибалди, нито самият Мусолини успяха да ликвидират напълно тази организация. Ще загубиш, ако поведеш война срещу „приятелите“. Моля те за един компромис. Наистина, ще трябва да се подчиниш на волята на дона, но кой знае какво може да се случи в бъдеще? Кълна се в честта си и в името на майка ти, която и двамата обичаме, че дон Кроче вярва в твоя талант и изпитва към тебе искрена любов. Ти ще бъдеш негов син и наследник, но този път трябва да се подчиниш на неговите закони.

Адонис забеляза, че Джулиано е трогнат от дългата му реч и го слуша внимателно.

— Тури, помисли за майка си — разгорещено възкликна професорът. — Не можеш да живееш вечно в планината и да рискуваш живота си само за да я видиш няколко пъти в годината. С помощта на дон Кроче можеш да се надяваш на помилване.

Младежът размисли известно време, след което отговори с бавен и сериозен глас:

— Първо, искам да ти благодаря за откровеността. Предложението наистина е съблазнително. Но аз съм дал дума да освободя от теглото бедните сицилианци и не мисля, че „приятелите“ споделят моите убеждения. Те служат на богаташите и на римските политици, които са мои заклети врагове. Предлагам ти да изчакаме. Вярно е, че отвлякох принц Олорто и настъпих мафиозите по мазола, но все още не съм ликвидирал Куинтана, когото презирам. Можеш да съобщиш на дон Кроче, че се въздържам само от уважение към него. Кажи му още, че очаквам с нетърпение деня, когато ще бъдем равноправни партньори, с еднакви цели. А останалите мафиози не ме интересуват — не ме е страх от тях.

Хектор Адонис предаде с натежало сърце думите му на дон Кроче. Донът сведе лъвската си глава, сякаш не бе очаквал друг отговор.

 

 

През следващите месеци бяха извършени три покушения срещу живота на Джулиано. Гуидо Куинтана имаше честта да започне пръв. Той беше съставил подробен план, достоен за самите Борджии. Куинтана познаваше пътя, по който Джулиано често слизаше от планината. Около този път имаше тучни ливади, където мафиозът пусна голямо стадо овци. Те се пазеха от трима наглед безобидни пастири, родом от Корлеоне и стари приятели на Куинтана.

Почти цяла седмица пастирите почтително поздравяваха Джулиано и според традицията се приближаваха да целунат ръката му. Младежът обичаше да разговаря с тях, същите пастири понякога участвуваха в акциите на бандата, а той винаги бе готов да приеме нови членове. Джулиано се чувствуваше в безопасност, защото се движеше придружен от телохранители или от Пишота, който бе силен колкото двамина. Пастирите не бяха въоръжени и носеха леки дрехи, под които не можеха да скрият оръжие.

Но техните лупари и патрондаши бяха прикрепени към коремите на няколко овци в центъра на стадото. Те чакаха удобен случай, когато Джулиано щеше да бъде сам или с по-малка охрана. Пишота се усъмни от дружелюбното поведение на пастирите и от внезапната поява на стадото. Той побърза да се осведоми чрез своята мрежа от агенти и скоро разбра, че всъщност това бяха наети от Куинтана убийци.

Без да губи нито секунда, Пишота подбра десет души от собствения си отряд и обкръжи пастирите. Разпита ги подробно за собственика на стадото, откога се занимават с този занаят, къде са родени, пожела да научи имената на най-близките им роднини. Пастирите отговаряха наглед правдиво, но Пишота разполагаше с доказателства, че са измамници. При направения обиск откриха скритото в руното на овците оръжие. Само намесата на Джулиано спаси лъжепастирите от куршума на Пишота. Тури каза, че не били направили нищо лошо, истинският виновник бил Куинтана.

Заповядаха на пастирите да закарат стадото в Монтелепре, да застанат на градския площад и да викат с пълен глас:

— Елате да си вземете подаръка от Тури Джулиано! По една овца за всеки дом, придружена с благословията на Тури Джулиано!

На пастирите бе наредено да колят и дерат животните, ако някой има нужда от услугите им.

— Запомнете, че трябва да бъдете любезни като най-учтивата продавачка в Палермо. Представете си, че работите на процент — напътствуваше ги Пишота. — Предайте моите поздрави и благодарности на Гуидо Куинтана.

Планът на дон Сиано бе по-примитивен. Той изпрати двама души да подкупят Теранова и Пасатемпо, които трябваше да убият Джулиано. Но дон Сиано не знаеше, че хората на Тури му бяха предани до смърт, дори звяр като Пасатемпо не би вдигнал ръка срещу него. И този път Джулиано не разреши да убият мафиозите, но Пасатемпо ги нашиба с камшик и ги изпрати обратно с разранени гърбове.

Третият опит бе отново дело на Куинтана и този път търпението на Джулиано се изчерпа.

В Монтелепре пристигна нов свещеник, пътуващ монах, чието тяло бе покрито с белези, подобно на раните на Исус. В неделя сутринта той отслужи литургията и показа на хората своите свещени рани.

Отец Додана — така се казваше свещеникът — беше висок, атлетично сложен човек, който се движеше така стремително, че расото му се развяваше над вехтите обувки. Косата му беше белезникаво руса, лицето — тъмнокафяво и набръчкано като орех, въпреки че още беше млад. Само след месец за него говореше целият град. Отецът не се страхуваше от работа: помагаше на местните фермери при събирането на реколтата, мъмреше палавите малчугани по улиците, посещаваше домовете на бедни стари жени и ги изповядваше. Ето защо Мария Ломбардо не се изненада, когато една неделна утрин свещеникът я спря пред църквата и запита дали не може да направи нещо за нейния син.

— Сигурно се тревожиш за спасението на душата му — каза отец Додана. — Повикай ме, когато отново те навести, и аз ще го изповядам.

Въпреки че беше много набожна, Мария Ломбардо не обичаше свещениците, но отец Додана й беше симпатичен. Тя отлично знаеше, че Тури няма да иска да се изповяда, но този предан на каузата му свят човек можеше да му бъде полезен. Тя обеща на свещеника да предаде предложението му на Джулиано.

— Кажи му, че съм готов да отида в планината, за да му помогна — заяви отецът. — Моята единствена задача е да спасявам душите от мъките на ада. Не ме интересува с какво се занимава синът ти — това е лично негова работа.

След седмица Джулиано отново навести майка си, която настоя той да се срещне със свещеника и да се изповяда. Може би отец Додана щеше да го причести. На душата й щеше да бъде по-леко, ако Тури получеше опрощение на греховете си. За нейно огромно учудване Джулиано я изслуша с интерес. Той се съгласи да се срещне със свещеника и изпрати Аспану да го доведе. Подозренията му се оправдаха — отец Додана бе прекалено атлетичен и подвижен и прекалено благоразположен към каузата му.

— Сине мой, ще изслушам изповедта ти насаме, в спалнята — каза свещеникът. След това ще те причестя. Нося всичко необходимо.

Той потупа дървеното сандъче под мишницата си и продължи:

— Душата ти ще стане чиста, както душата на майка ти, и ако те сполети нещастие, можеш да бъдеш сигурен, че ще попаднеш право в рая.

— Ще направя кафе и нещо за ядене за теб и за отеца — каза Мария Ломбардо и изчезна в кухнята.

— Можете да ме изповядате тук — усмихнато каза Джулиано.

Отец Додана погледна към Аспану Пишота и каза:

— Твоят приятел трябва да излезе.

— Греховете ми не са тайна за никого — засмя се Джулиано. — За тях пишат всички вестници. Душата ми е чиста, но признавам, че съм много недоверчив. Ето защо искам да знам какво има в сандъчето под мишницата ви.

— Нафори за светото причастие — отвърна отец Додана. — Сега ще ти покажа.

Той понечи да отвори сандъчето, но в същия миг Пишота допря пистолета до тила му. Джулиано взе сандъчето от ръцете на свещеника, за миг погледите им се срещнаха. Когато го отвориха, върху кадифето лежеше тъмносин, лъскав автоматичен пистолет.

Пишота забеляза как пребледня лицето на приятеля му, сивкавите му очи потъмняха от сдържана ярост. Джулиано затвори сандъчето и се обърна към свещеника.

— Струва ми се, че трябва заедно да отидем в църквата и да се помолим. Ще кажем една молитва за теб и друга — за Куинтана. Ще помолим господа бога да прогони злото от сърцето на Куинтана и твоята алчност. Колко щеше да получиш?

Отец Додана изобщо не бе разтревожен — нали Джулиано освобождаваше всички, които се опитваха да го убият. Той сви рамене и се усмихна:

— Обещаната от правителството награда, плюс пет милиона лири.

— Добра цена — каза Джулиано. — Не те обвинявам, че си се съблазнил от такова богатство. Но ти се подигра с майка ми, а това не мога да простя. Действително ли си свещеник?

— Кой, аз ли? — презрително запита отец Додана. — Не бих станал поп за нищо на света. Но мислех, че никой няма да ме заподозре.

Тримата тръгнаха по улицата. Джулиано носеше дървеното сандъче, а Пишота вървеше след мнимия свещеник. Влязоха в църквата. Джулиано накара отец Додана да коленичи пред олтара и извади пистолета от сандъчето.

— Давам ти една минута, за да кажеш молитвата си — промълви той.

 

 

На другата сутрин Гуидо Куинтана се приготви да отиде на закуска в кафенето. Когато отвори външната врата, с учудване забеляза нещо масивно, което засенчваше утринното слънце. В същия миг върху него връхлетя и едва не го смаза голям, грубо скован кръст. Върху кръста бе приковано надупченото с куршуми тяло на мнимия свещеник.

Дон Кроче анализира тези неуспешни покушения срещу Джулиано. Куинтана беше предупреден, че трябва да се посвети изцяло на задълженията си като кмет, в противен случай Монтелепре можеше да мине и без него. Очевидно търпението на Джулиано се бе изчерпало и той се готвеше да започне тотална война срещу „Приятелите на приятелите“. Отмъщението срещу Додана бе изпълнено от ръката на майстор. Дон Кроче разбираше, че е длъжен да прояви твърдост и сам да се заеме с Джулиано. И този път не трябваше да се допускат грешки. Волю-неволю, той реши да потърси помощта на най-реномирания убиец, някой си Стефан Андолини, известен с прякора Fra Diavollo.