Марио Пузо
Сицилианецът (21)

Двадесет и първа глава

Кръвопролитието при Портела дела Джинестра потресе цяла Италия. Вестниците заклеймиха убийците на невинни хора, между които имаше жени и деца. Загинали бяха петнадесет души, а петдесет бяха ранени. Първоначално се предполагаше, че кръвопролитието е дело на мафията. Силвио Фера произнесе реч, в която обвини дон Кроче. Но мафиозът беше предварително подготвен. Тайните членове на мафията се заклеха пред съда, че видели с очите си как Пасатемпо и Теранова са устроили засадата. Сицилианците се питаха защо Джулиано не отрича чудовищното обвинение чрез прочутите си писма до вестниците, но той беше необичайно мълчалив.

 

 

Две седмици преди националните избори Силвио Фера се отправи с велосипеда си към Пиани де Гречи. На шосето задмина двама мъже, които му извикаха да спре, но той продължи пътя си. Хвърли поглед през рамо и забеляза, че двамата упорито го следваха, но скоро изостанаха. Когато Фера пристигна в Пиани де Гречи, от преследвачите нямаше и следа.

Той остана около три часа в клуба на социалистите, където разговаря с други партийни лидери от околността. Когато събранието свърши, навън вече се мръкваше. Силвио бързаше да се прибере у дома преди падането на нощта. Той не се качи на велосипеда, а бутайки го, прекоси площада, като приветливо поздравяваше познатите си.

Внезапно четирима души му препречиха пътя. Силвио Фера видя, че единият бе главатарят на мафията в Монтелепре, и се успокои. Познаваше Куинтана от детинство, освен това знаеше, че мафиозите в този район внимаваха да не разгневят Джулиано и не нарушаваха наложения от него закон за „оскърбление на бедните“. Ето защо усмихнато се обърна към Куинтана и каза:

— Струва ми се, че доста си се отдалечил от родния град.

— Добър вечер, приятелю — усмихна се в отговор Куинтана. — Искаш ли да се поразходиш с нас? Няма да ти се случи нищо лошо, ако обещаеш да се държиш прилично. Само ще си поговорим.

— Можем да говорим и тук — каза Силвио Фера и за пръв път почувствува страх. Но той бе познал страха на бойното поле и знаеше, че може да го преодолее. Ето защо реши да не реагира прибързано. Двама от непознатите сграбчиха ръцете му и леко го изтикаха от площада. Велосипедът се задържа в равновесие няколко секунди, после се преобърна.

Фера беше убеден, че хората са забелязали какво се бе случило и ще му помогнат. Но след клането при Портела дела Джинестра се бе възцарил терор, който беше сломил духовете на сицилианците. Силвио се опита да спре и да се върне в клуба. Дори от това разстояние различаваше силуетите на своите другари, които стояха на вратата. Нима не виждаха, че е в опасност? Но нито един от тях не напусна осветеното пространство.

— Помощ! — извика Фера.

Хората не се помръднаха от местата си — градчето сякаш беше опустяло и Силвио се засрами заради неговите жители… Куинтана грубо го блъсна напред.

— Не ставай глупак — изръмжа той. — Само ще си поговорим. Хайде, тръгвай, и без много шум, защото и приятелите ти ще пострадат.

Падаше мрак, луната вече беше изгряла. Фера усети притиснатия в гърба му пистолет. Помисли си, че ако искаха да го убият, можеха да го сторят и на площада. Нямаше да се поколебаят да застрелят всеки негов приятел, който се опита да му помогне. Минаха през покрайнините и излязоха извън града. Може би все пак нямаше да го убият; на площада имаше много хора и навярно някой беше познал Куинтана. Рискуваше да загине, ако се съпротивлява, затова реши да ги изслуша.

— Обещай, че ще прекратиш подривната си дейност — започна Куинтана. — Простихме ти обвиненията срещу „Приятелите на приятелите“ след нападението при Портела дела Джинестра. Но ти не оцени нашия жест и търпението ни се изчерпа. Смяташ ли, че постъпваш разумно? Ако продължаваш в същия дух, ще бъдем принудени да оставим децата ти сираци.

Петимата започнаха да се изкачват по каменистата пътека към Монте Кумета. Силвио Фера отчаяно погледна назад, но никой не ги бе последвал.

— Нима ще убиеш баща на семейство само заради политическите му убеждения? — възкликна той.

— Убивал съм хора, защото са плюли върху обувките ми — дрезгаво се засмя Куинтана.

Двамата мафиози пуснаха ръцете на Силвио и в този миг той разбра, че е обречен. Обърна се и хукна по осветената от луната пътека.

Селяните чуха изстрелите и един от социалистите повика карабинерите. На другата сутрин откриха тялото на Силвио Фера в една пропаст. Полицията разпита селяните, но всички до един заявиха, че не са видели нищо. Никой не спомена името на Гуидо Куинтана. Въпреки бунтовническия си дух те бяха преди всичко сицилианци и нямаха право да нарушат закона на мълчанието. Но някои споменаха, че познали един от хората на Джулиано.

 

 

Редица фактори спомогнаха за изборната победа на християндемократите. Дон Кроче и „Приятелите на приятелите“ бяха свършили добра работа. Кръвопролитието при Портела дела Джинестра не само потресе цяла Италия, но и успя да сломи непреклонния дух на сицилианците. Католическата църква, включила се в предизборната кампания под знака на Христовата вяра сега по-внимателно подбираше обектите на благотворителната си дейност. Но решителният удар бе нанесен с убийството на Силвио Фера. По време на националните избори през хиляда деветстотин четиридесет и осма година християндемократите спечелиха внушителна победа на острова и примерът на сицилианците беше последван от цялото население на страната. Очевидно християндемократите щяха да останат дълго на власт. Дон Кроче беше фактическият господар на Сицилия, а католическата църква запази господствуващото си положение. По всяка вероятност в недалечно бъдеще Франко Треца щеше да бъде избран за министър-председател на Италия.

 

 

В края на краищата предсказанието на Пишота се оказа вярно. Чрез Хектор Адонис дон Кроче съобщи на Джулиано, че правителството отказва да даде амнистия на бандитите заради нападението при Портела дела Джинестра. Предлогът беше, че това би предизвикало национален скандал. Помилването на бандитите можеше да раздуха обвиненията, че невинни хора са загинали заради ловка политическа машинация. Пресата щеше да се възползува от случая и в цялата страна щяха да избухнат размирици. Дон Кроче заяви, че при създалата се ситуация министърът на правосъдието е безпомощен; кардиналът на Палермо не можеше да подкрепи човек, когото считаха отговорен за избиването на невинни жени и деца. Но самият дон щял да се бори за помилването на Джулиано. Междувременно бандитът трябваше да избяга в Бразилия или в Съединените щати и дон Кроче бе готов да му окаже безрезервната си помощ.

Бандитите бяха смаяни от спокойствието, с което Джулиано посрещна вестта за предателството, сякаш го беше очаквал. Той изтегли хората си във вътрешността на планината и нареди на командирите да разположат лагерите си близо до неговия, за да му бъдат непрекъснато подръка. С всеки изминал ден Джулиано сякаш се отдръпваше в някакъв свой вътрешен свят. Изтекоха няколко седмици, командирите нетърпеливо очакваха заповедите му.

Една сутрин той се изкачи високо в планината без своите телохранители. Върна се едва на смрачаване и се приближи до лагерния огън. Пламъците осветиха решителното му лице.

— Аспану, повикай всички командири — заповяда Джулиано.

 

 

Владенията на принц Олорто се простираха върху стотици хиляди акра земя, където растеше всичко, което в продължение на хилядолетия бе превърнало Сицилия в житницата на Италия: лимони и портокали, пшеница, маслинови дръвчета, обширни лозя, тонове домати и чушки и тъмноморави патладжани с големината на човешка глава. Част от тези земи се предоставяше под аренда на селяните, които в замяна бяха задължени да предават на принца половината от реколтата си. Но както всички едри земевладелци, аристократът успяваше да измами народа; арендаторите плащаха данъци за използуването на селскостопанската техника, за семената за посев, за превоза — и то с голяма лихва. Селяните, се смятаха щастливи, ако за тях останеше четвърт от богатствата, които бяха произвели с пот на челото. Все пак тяхното положение беше много по-добро в сравнение с онова на надничарите, принудени да работят срещу мизерно заплащане.

Земята беше плодородна, но за съжаление големи площи от владенията на аристократите пустееха и не се обработваха. Още през 1860 година великият Гарибалди обещаваше да раздаде земи на селяните, но и до ден-днешен принц Олорто и другите аристократи притежаваха хиляди декари пустеещи ниви. Те ги използуваха като резервен фонд и продаваха отделни парцели, за да задоволяват прищевките си.

Всички партии, включително тази на християндемократите, в предизборните си кампании обещаваха да утвърдят и наложат закон за раздаване на земи срещу полица. Според него фермерите щяха да имат право да закупуват по номиналната им стойност необработваемите земи в големите имения.

Но аристократите неизменно пренебрегваха този закон и наемаха главатарите на местната мафия за сплашване на селяните, които претендираха за техните земи. В уречения ден мафиозът се появяваше на кон пред вратите на имението — това възпираше дори най-смелите да предявят правата си. Малцината, които дръзваха да го сторят, както и всички членове на семейството им от мъжки пол, неизбежно бяха обречени на смърт. Тази практика продължаваше вече цяло столетие и бе добре известна на всеки сицилианец. Ако някое имение беше под закрилата на мафията, никой нямаше право да претендира за неговите земи. Правителството можеше да гласува хиляди закони, но те оставаха глас в пустиня. Веднъж, в момент на откровение, дон Кроче заяви на Франко Треца: „Вашите закони изобщо не ни интересуват“.

Непосредствено след изборите настъпи моментът необработваемите земи на принц Олорто да се раздават срещу полица и правителството лицемерно обяви, че предоставя за използуване от селяните цели петдесет хиляди декара. Лидерите на левицата насърчаваха фермерите да предявят правата си. В определения ден близо пет хиляди души се събраха пред вратите на имението на принц Олорто. Правителствените чиновници се настаниха в голяма палатка, снабдена със столове и маси, както и с формуляри за регистриране на желаещите. Сред многохилядната тълпа имаше жители на Монтелепре.

Принц Олорто послуша съвета на дон Кроче и нае шестима главатари на мафията за свои gabellotti. И ето че този ден шестимата запотени мафиози яздеха около стените на имението. Селяните стояха скупчени под сенките на хилядолетните маслинови дървета и следяха с поглед хората, прочули се с жестокостта си в цяла Сицилия. Сковани от страх, те не смееха да пристъпят нито крачка напред и търпеливо чакаха с надеждата да се случи някакво чудо.

Но селяните напразно очакваха чудотворната намеса на представителите на закона. Министърът на правосъдието беше наредил на главнокомандуващия гарнизона на карабинерите да не напускат казармата. През този ден в цялата околия на Палермо нямаше нито един униформен полицай.

 

 

Тълпата продължаваше да чака пред имението на принц Олорто. Шестимата мафиози яздеха напред-назад с точността на часовниково махало. Лицата им бяха безизразни, носеха преметнати през рамото лупари и автомати, а палтата им прикриваха затъкнатите в коланите пистолети. Те не се опитваха да разгонят селяните, а продължаваха мълчаливо да яздят, сякаш не забелязваха присъствието им. Хората като че очакваха конете да се уморят или да препуснат надалеч с церберите върху гърба си — те отвориха торбите с храна и отпушиха бутилките с вино. Повечето бяха мъже, имаше и няколко жени, между които беше Юстина, която придружаваше родителите си. Това бе своеобразна демонстрация срещу убийците на Силвио Фера, но никой не смееше да премине кордона от конници и да предяви законните си права.

Възпираше ги не само страхът, пред тях стояха „уважавани“ хора, които на практика бяха създали собствени закони в родните си градчета. „Приятелите на приятелите“ имаха свое тайно правителство, което функционираше много по-ефикасно от официалното правителство в Рим. Ако някой крадец посегнеше на овците и говедата на селянин и той се оплачеше в полицията, никога нямаше да получи животните обратно. Но ако се обърнеше към местния главатар на мафията и му наброеше комисионна от двадесет процента, откраднатият добитък се намираше и жертвата получаваше уверение, че това няма да се повтори. Когато някой пиян грубиян в изблик на гняв убиеше невинен човек, почти никога не получаваше присъда поради неверните свидетелски показания и спазването на закона „омерта“. Но ако роднините на жертвата отправеха апел към един от шестимата мафиози можеха да бъдат сигурни, че ще последва справедливо отмъщение.

Мафията разстрелваше крадците, които ограбваха бедните квартали, прекратяваше враждите между семействата, уреждаше споровете за граничните синори без помощта на адвокат. Тези шестима мъже бяха съдии, чиито присъди не подлежаха на обжалване, и единственият начин да се избегнат жестоките им наказания бе да се емигрира в друга страна. Те упражняваха над сицилианците такава власт, с каквато не можеше да се похвали самият министър-председател на Италия. Ето защо селяните не смееха да пристъпят към вратите на имението на принц Олорто.

Шестимата мафиози не яздеха на групи — това щеше да бъде изтълкувано като проява на слабост. Те се движеха един след друг като независими монарси и всеки един от тях вдъхваше ужас с външността и постъпките си.

Най-опасен беше дон Сиано от Биаскино. Той беше прехвърлил шестдесетте и бледото му лице бе на петна като сивата кожа на коня му. Дон Сиано беше спечелил „уважението“, когато на двадесет и шест години бе ликвидирал своя предшественик — главатаря на местната мафия. Този човек бе убил бащата на дон Сиано, когато последният беше дванадесетгодишно дете и донът бе чакал цели четиринадесет години, за да си отмъсти. Един прекрасен ден той скочи върху жертвата си, която минаваше под дървото, на което се бе качил. Младежът върза ръцете на мафиоза, принуди го да язди по главната улица на града и го накълца на парчета пред очите на всички, но първо отряза носа, устните, ушите и половите му органи. След това прегърна окървавеното и обезобразено тяло и мина с коня пред къщата на жертвата. От този ден той управляваше провинцията със суров деспотизъм и никой не се осмеляваше да оспори властта му.

Вторият мафиоз, който яздеше черен кон, украсен с алени пера, се наричаше дон Арзана и бе главатар на мафията в Пиани де Гречи. Той бе спокоен, сериозен човек, който винаги изслушваше и двете страни. Донът бе отказал да убие Силвио Фера само заради политическите му убеждения и дълги години успяваше да го спаси от гнева на мафията. Дон Арзана бе потресен от убийството му, но не можеше да го предотврати, защото дон Кроче и останалите главатари бяха решили, че смъртта на социалиста ще послужи за назидание на цялото население. Господството на мафиоза бе неоспоримо, но той беше снизходителен и добродушен деспот и за разлика от другите главатари се ползуваше с обичта на народа. Днес обаче яздеше с непреклонното изражение на човек, твърдо убеден в справедливостта на каузата си.

Юздите на третия конник, дон Пиду от Калтанисета, бяха украсени с гирлянди от цветя. Той обичаше да го ласкаят, беше извънредно суетен, ревниво пазеше властта си и жестоко наказваше амбициозните младежи. На един празник някакъв млад селянин бе накарал жените да онемеят от възторг, защото танцуваше със звънчета на глезените, носеше ушита в Палермо риза и зелен копринен панталон и пееше под акомпанимента на испанска китара. Дон Пиду се вбеси от обожанието, с което жените гледаха местния Валентино — вместо да се възхищават от истински мъж като него, очите им бяха приковани в този женствен, хленчещ хлапак. След този съдбоносен ден покорителят на женските сърца вече не можеше да танцува — намериха надупченото му с куршуми тяло на пътя към фермата му.

Четвъртият мафиоз беше дон Маркуци от Виламура. Той живееше като аскет и в дома му имаше параклис, както в домовете на старата аристокрация. Това бе единственият лукс, който си позволяваше, иначе живееше много скромно и беше беден, защото отказваше да се възползува от властта си за натрупване на богатство. Дон Маркуци неуморно помагаше на ближните си и беше привърженик на традиционните методи на „Приятелите на приятелите“. Прочул се бе с това, че бе екзекутирал любимия си племенник, който бе дал сведения на полицията против съпернически клан на мафията и бе нарушил закона на мълчанието.

Петият ездач бе дон Бучила от Партинико, който се бе застъпил за племенника си пред Хектор Адонис в онзи съдбовен ден, когато Джулиано стана бандит. За пет години беше наддал двадесет килограма и беше станал много богат, но продължаваше да носи комичните си селски дрехи. Той не можеше да понася безчестието и без колебание разстрелваше крадците, подобно на добросъвестен английски съдия от осемнадесети век, който осъжда на смърт обвинени в дребни кражби деца.

Последен яздеше Гуидо Куинтана, който, независимо че бе кмет на Монтелепре, беше спечелил „уважението“, защото бе превзел градчето Корлеоне — сцена на кървави битки. Беше принуден да го стори, защото Монтелепре се намираше под защитата на Джулиано. Но в Корлеоне Гуидо Куинтана имаше възможност да задоволява кървавите си инстинкти. Четири пъти успя да разреши семейни спорове по най-простия начин — отстрани всички, които оспорваха решенията му. Той беше отговорен за смъртта на Силвио Фера и на други профсъюзни деятели. Куинтана навярно бе единственият главатар на мафията, към когото хората изпитваха повече омраза, отколкото уважение.

Такива бяха шестимата мъже, които благодарение на своята репутация, уважението, с което се ползуваха и страха, който внушаваха, спираха достъпа на бедните селяни до имението на принц Олорто.

 

 

Два джипа, пълни с въоръжени мъже, се зададоха по шосето от Монтелепре и завиха по пътя към имението на принца. Всички мъже, с изключение на двама, носеха маски от трико е процепи за очите. Тури Джулиано и Аспану Пишота бяха с открити лица. Между маскираните бяха Канио Силвестро, Пасатемпо и Теранова. Стефан Андолини беше блокирал пътя за Палермо. Джиповете спряха на петдесетина метра от ездачите и изведнъж някакви хора започнаха да си пробиват път през тълпата — те също бяха маскирани. Подобно на останалите селяни, те седяха в сянката на маслиновите дървета, но при появата на джиповете измъкнаха оръжията и маските си от кошниците с провизиите. Маскираните заобиколиха ездачите и се прицелиха в тях. Бяха общо петдесет души. Тури Джулиано скочи от джипа и се увери, че хората му бяха по местата си, след което насочи вниманието си към шестимата ездачи, които невъзмутимо продължаваха да патрулират пред вратите на имението, въпреки че бяха забелязали всичко. Селяните също познаха Джулиано.

Палещите лъчи на сицилианското слънце обагряха в червено тучните поляни. Джулиано се питаше как тези сурови селяни позволяваха на шестима мъже да отнемат хляба на децата им.

Аспану стоеше до него и нетърпеливо чакаше, подобно на свита на кълбо змия. Единствено той беше отказал да сложи маска — всички останали се страхуваха от отмъщението на семействата на главатарите и от „Приятелите на приятелите“. По този начин вендетата щеше да бъде понесена само от Джулиано и от Пишота.

Двамата младежи носеха златните катарами. Джулиано беше въоръжен само с голям пистолет, който се намираше в окачения на колана му кобур. На ръката му проблясваше изумруденият пръстен на херцогинята. Пишота носеше автомат. Лицето му беше бледо от болестта и от възбуда, питаше се защо Джулиано се бави: навярно искаше да се увери, че заповедите му са изпълнени. Хората му бяха обградили в полукръг мафиозите, за да предотвратят всякаква възможност за бягство. Ако главатарите напуснеха поста си, те щяха да загубят „уважението“ и своето влияние — селяните вече нямаше да се страхуват от тях. Джулиано видя, че дон Сиано обърна петнистия си кон, и продължи обиколката, останалите го последваха — явно нямаха намерение да бягат.

 

 

Принц Олорто стоеше в една от кулите на своя дворец и наблюдаваше сцената през телескопа, с който обикновено определяше местоположението на звездите. Ясно виждаше Джулиано: овала на очите му, добре очертаното лице и големите устни, които бяха стиснати от гняв. Принцът разбираше, че силата, която се излъчваше от това лице, се дължеше на благородството и добродетелността на младежа. За съжаление тези качества никога не се оценяваха, особено когато бяха неподправени. Аристократът се срамуваше от собствената си роля в тази история. Той добре познаваше сънародниците си и знаеше, че ще бъде отговорен за онова, което ще се случи. Шестимата мъже, на които бе платил, нямаше да избягат и щяха да се сражават вместо него. Те бяха удържали струпаната около имението тълпа, но сега Джулиано стоеше пред тях като ангел на смъртта. На принца му се стори, че тъмна сянка пропълзя към слънцето.

 

 

Джулиано тръгна към пътеката, по която бавно и отмерено яздеха шестимата едри, набити мъже. От време на време спираха конете си пред купчина овес до назъбената стена, после продължаваха бавния си ход, последвани от воняща диря от изпражнения.

Тури Джулиано спря пред тях, Пишота — на една крачка зад него. Шестимата конника дори не ги погледнаха, лицата им останаха невъзмутими. Всички носеха лупари, но не посегнаха да ги свалят от ремъците. Джулиано стоеше и чакаше. Мафиозите минаха още три пъти пред него. Тури се обърна към Пишота.

— Свали ги от конете и ги доведи при мен — спокойно нареди той.

Сетне прекоси пътя на ездачите и се облегна на бялата каменна стена на имението.

Джулиано разбираше, че прави фатална крачка и онова, което ще се случи, ще реши съдбата му. Не изпитваше никакво колебание или угризения на съвестта, само студена омраза към заобикалящия го свят. Знаеше, че зад шестимата мафиози се извисява огромната фигура на дон Кроче, който беше неговият истински враг. Усети гняв към тълпата селяни, на които помагаше. Защо бяха толкова покорни и изплашени, от какво се страхуваха? Защо не можеше да ги въоръжи и да ги поведе към създаване на една нова Сицилия! Усети съжаление към тези зле облечени, полумъртви от глад селяни и вдигна ръка, за да ги окуражи. Тълпата го гледаше безмълвно. Спомни си за Силвио Фера, който навярно щеше да ги пробуди от летаргията им и да предизвика бунт.

Сега дойде ред на Пишота да се намеси. Той носеше бежов пуловер с извезани с по-тъмен цвят дракони, изправени на задните си крака. Главата му с черни пригладени коси в профил наподобяваше нож и ясно се открояваше на кървавочервените лъчи на слънцето. Той насочи главата си като острие към шестимата ездачи и втренчи в тях змийските си очи. Конят на дон Сиано вдигна опашка и пусна купчинка изпражнения в краката му.

Пишота отстъпи назад и даде знак на Теранова, Пасатемпо и Силвестро, които се впуснаха към разположените в полукръг маскирани мъже. Бандитите разшириха кръга и препречиха пътя на шестимата мафиози, които гордо продължаваха обиколката си, сякаш не бяха забелязали нищо. Но действията на бандитите не убягнаха от вниманието им — те знаеха какво ги очаква, но бяха спечелили първия рунд. Джулиано трябваше да реши дали да предприеме последната стъпка.

Пишота се изпречи пред дон Сиано и повелително вдигна ръка към сивото му, страшно лице. Но донът не спря. Изплашеният кон се метна встрани, ала мафиозът успя да го удържи и щеше да прегази Пишота, който отстъпи и с изкривено от злоба лице подигравателно се поклони пред ездача. След това застана зад него, насочи пистолета си към задницата на коня и натисна спусъка.

Слузести вътрешности и фонтан от кръв и изпражнения полетяха в ароматния въздух. Конят се олюля и се строполи на земята, като затисна под себе си дон Сиано. Четирима бандити измъкнаха дона и завързаха ръцете зад гърба му. Конят още беше жив, Пишота го довърши с куршум в главата.

Тълпата нададе провлечен вик на ужас, примесен със задоволство. Джулиано продължаваше да се обляга със скръстени ръце на стената, сякаш се питаше какво ще предприеме Пишота.

Останалите мафиози невъзмутимо продължиха да яздят пред имението. Изстрелите накараха конете да се изправят на задните си крака, но доновете дръпнаха юздите и продължиха бавния си ход.

Пишота отново застана на пътеката и вдигна ръка. Начело яздеше дон Бучила. Той спря коня си, останалите последваха примера му.

— Конете ще са нужни на семействата ви — извика Пишота. — Обещавам да им ги върнем. А сега слезте и елате да поздравите Джулиано.

Гласът му отчетливо се разнесе до ушите на тълпата.

Настъпи продължително мълчание, после петимата мъже слязоха от конете. Те застанаха гордо изправени и се взряха в тълпата с жестоки и арогантни очи. Двадесет души с насочени оръжия се отделиха от кордона, който преграждаше пътя за отстъпление на мафиозите, и завързаха ръцете им зад гърба. После поведоха шестимата мъже към Джулиано.

Тури ги изгледа невъзмутимо. Някога Куинтана го бе унизил и дори се бе опитал да го убие, но сега ролите им бяха разменени. През тези пет години лицето на мафиоза бе запазило вълчето си изражение, но предизвикателната маска не можеше да прикрие страха му. Дон Сиано упорито се взираше в Джулиано, върху бледото му лице се четеше презрение. Дон Бучила изглеждаше смаян от омразата на бандита. Другите донове се държаха с достойнство, подобаващо на хора с техните качества. Джулиано познаваше репутацията на всеки един от тях, в детството му тези хора, особено дон Сиано, му вдъхваха ужас. Сега ги беше унизил пред очите на цялата тълпа и знаеше, че си бе спечелил смъртни врагове. Имаше само едно разрешение, но те бяха съпрузи й бащи и децата им щяха да страдат за тях. Мафиозите продължаваха да се взират в Джулиано без никакъв страх, сякаш предизвикваха смелостта му. Дон Сиано се изхрачи в краката на бандита.

Младежът ги погледна право в очите и изрече:

— Застанете на колене и предайте душите си на бога.

Но шестимата мъже не се помръднаха.

Джулиано се обърна и се отдалечи. Мафиозите стояха пред бялата стена, върху която се очертаваха силуетите им. Тури произнесе с висок глас, за да го чуят и селяните:

— Осъждам ви на смърт в името на бога и на Сицилия. После направи знак на Пишота.

В този момент дон Маркуци понечи да коленичи, но Пишота вече беше открил огън, последван от Пасатемпо, Теранова и ефрейтора, които все още бяха маскирани. Изстрелите отхвърлиха към стената шестимата мъже с привързани зад гърба ръце. Белите камъни бяха изпръскани с алена кръв и парчета плът от телата, които, подобно на кукли на конци, непрекъснато се удряха в стената от непрестанния дъжд от куршуми.

Принц Олорто извърна очи и не видя онова, което последва.

Джулиано измъкна пистолета си и бавно и тържествено изстреля по един куршум в главата на всеки мафиоз.

Тълпата нададе дрезгав рев и само след секунда стотици хора нахлуха през вратите на имението. Джулиано ги проследи с поглед и забеляза, че нито един не понечи да се приближи към него.