Марио Пузо
Сицилианецът (23)

Двадесет и трета глава

Тури Джулиано най-сетне постигна нещо, което не бе успял нито един държавник или политик. Той обедини всички политически партии в Италия, които сега имаха една обща цел: унищожаването на Джулиано и бандата му.

През юли хиляда деветстотин четиридесет и девета година министърът на правосъдието Франко Треца обяви чрез пресата за създаването на петхилядна армия от карабинери, наречена „Специален отряд за борба с бандитизма“. Името на Джулиано не се споменаваше. Вестниците побързаха да поправят тази невинна грешка на правителството, което целеше да прикрие, че мерките бяха насочени главно срещу Джулиано. Те одобряваха решението на министъра и поздравяваха християндемократическата партия за своевременната й намеса.

Националната преса изразяваше възхищението си от гениалността, проявена от министър Треца при сформирането на този отряд.

Петхилядната армия щеше да се състои само от ергени, за да няма вдовици и семейства, които да станат обект на изнудване и заплахи. В Сицилия щяха да бъдат изпратени командоси, парашутисти, бронирани коли, тежка артилерия и дори самолети. Нима един нищожен бандит можеше да устои пред подобна военна мощ? За командир на специалния отряд бе назначен полковник Уго Лука, един от героите на Италия през Втората световна война, сражавал се редом с генерал Ромел. „Лисицата на италианската пустиня“, както го наричаха вестниците, беше експерт по партизанската война и неговите стратегически способности щяха да смаят наивното сицилианско селянче Тури Джулиано.

Пресата споменаваше с няколко реда за назначаването на Фредерико Веларди за началник на тайната полиция в Сицилия. За него се знаеше само, че бе избран лично от министъра на правосъдието за помощник на полковник Лука.

 

 

Само месец преди това се състоя съдбоносната среща между дон Кроче, министър Треца и кардинала на Палермо. Духовникът им съобщи за компрометиращите документи в Завещанието на Джулиано.

Министърът се изплаши; документите трябваше да бъдат унищожени, преди армията да изпълни мисията си. Искаше му се да отмени заповедта за създаване на специалния отряд, но беше притиснат от партиите на левицата, които тръбяха, че Джулиано се намирал под покровителството на правителството.

Завещанието създаваше допълнителни затруднения на дон Кроче, но не намаляваше решителността му: предварително бе намислил да ликвидира Джулиано. Нямаше друг избор след убийството на шестимата главатари на мафията. Но бандитът не трябваше да умре от ръката на „Приятелите на приятелите“. Той бе станал толкова прочут, че убийството му нямаше да бъде простено на мафията, която щеше да си навлече омразата на сицилианците.

Но дон Кроче разбираше, че трябва да се подчини на министъра, когото един ден щеше да направи премиер на Италия.

— Ето какво ще сторим — обърна се той към Треца. — Разбирам, че нямате друг избор, освен да преследвате Джулиано. Но искам да пощадите живота му, докато унищожа Завещанието, което ви гарантирам.

Министърът мрачно кимна и натисна бутона на вътрешния телефон.

— Изпратете инспектора — нареди той с повелителен глас.

След секунда в канцеларията влезе висок човек със студени очи. Той имаше аристократично лице, беше слаб и елегантно облечен.

— Представям ви инспектор Веларди — каза министърът. — Възнамерявам да го назнача за началник на тайната полиция в Сицилия. Той ще работи съвместно с главнокомандуващия на армията, която ще изпратя на острова.

Той запозна полицая с дон Кроче и кардинала и му обясни проблема със Завещанието и заплахата, която то представляваше за християндемократическата партия.

— Драги инспекторе, дон Кроче ще бъде мой представител в Сицилия — каза министърът. — Длъжен сте да му предавате цялата информация, която ви поиска. Ясно ли ви е?

Известно време инспекторът го гледаше озадачено, докато най-сетна осъзна какво се искаше от него. Трябваше да предава на дон Кроче плановете на специалния отряд. Донът от своя страна щеше да съобщава тази информация на Джулиано, който нямаше да бъде заловен до момента, когато мафиозът преценеше, че може да бъде ликвидиран без особен риск.

— Трябва ли да съобщавам абсолютно всичко на дон Кроче? — запита инспекторът. — Полковник Лука не е глупав — скоро ще се досети кой е източникът на информация и няма да ми доверява плановете си.

— Позовете се на мен, ако Лука ви създава неприятности — каза министърът. — Вашата единствена задача е да откриете Завещанието, но за целта Джулиано, трябва да остане жив и на свобода.

Инспекторът изгледа дон Кроче със студените си сини очи и запита:

— С удоволствие ще ви помогна, но какво да направя, ако бандитът бъде заловен преди унищожаване на Завещанието?

Донът не беше на правителствена служба и не се побоя да отговори откровено:

— Това ще бъде катастрофално.

 

 

Вестниците превъзнасяха избирането на полковник Уго Лука за командир на отряда със специално предназначение. Те изтъкваха заслугите му по време на войната и неговата скромност, описваха медалите му за храброст и тактическия му гений и споменаваха, че изпитвал ужас от загубата. Журналистите го сравняваха с булдог и твърдяха, че щял да бъде достоен противник на жестоките сицилианци.

Полковникът започна дейността си, като прегледа всички сведения на разузнаването за Тури Джулиано. Франко Треца го откри в канцеларията му, заровен сред папки с доклади и стари вестници. Министърът го попита кога възнамерява да дебаркира с армията си в Сицилия. Полковникът спокойно отвърна, че подбирал хора за щаба си и независимо от забавянето, навярно Джулиано все още щял да бъде там.

Полковник Лука прекара цяла седмица в проучване на сведенията и стигна до известни заключения. Този Джулиано беше гений в партизанската война и прилагаше необичайни методи на действие. Щабът му се състоеше от двадесет приближени нему хора, между които заместникът му Аспану Пишота, личният му телохранител Канио Силвестро и Стефан Андолини, който отговаряше за разузнаването и служеше за връзка с дон Кроче и мафията. Теранова и Пасатемпо имаха собствени банди и действаха независимо от Джулиано, освен когато провеждаха съвместна акция. Теранова отвличаше набелязаните от Джулиано хора, а Пасатемпо отговаряше за въоръжените обири на банки и влакове.

На полковника беше ясно, че цялата банда не надвишава триста души. По какъв начин Джулиано бе успял да оцелее, да държи в подчинение карабинерите в цялата провинция и да упражнява абсолютен контрол над Северозападна Сицилия? Как бандитите успяваха да се изплъзнат от многобройните правителствени войски, които претърсваха планината? Единственият отговор бе: Джулиано беше завербувал хора от местното население, които събираше, когато се нуждаеше от помощта им. Когато полицията претърсваше планината, тези „временни“ бандити се връщаха в градовете и във фермите и продължаваха да живеят като мирни селяни. Следователно много от жителите на Монтелепре бяха тайни членове на бандата. Но най-интересна беше популярността на Джулиано: едва ли щеше да се намери човек, който да го предаде, и ако призовеше народа към революция, хиляди щяха да се притекат под знамената му.

Джулиано сякаш носеше шапка-невидимка — появяваше се на определено място, после като че ли се изпаряваше. С всеки прочетен доклад полковникът се изпълваше с все по-голямо възхищение към бандита. Но след дълго проучване се натъкна на нещо, срещу което можеше да предприеме незабавни мерки и което впоследствие можеше да се окаже важно.

Джулиано често изпращаше до вестниците писма, които неизменно започваха с думите: „Иска ми се да вярвам, че не сме врагове — тогава ще публикувате това писмо“, след което изказваше становището си по повод последните си престъпления. Според полковник Лука този увод беше един вид заплаха и изнудване, а самото съдържание на писмото — вражеска пропаганда. То обясняваше защо се отвличат хора и се вършат грабежи и изтъкваше, че парите се разпределят между бедните. След сражение с карабинерите, когато бандитите убиваха някои от тях, Джулиано непременно изпращаше писмо, в което заявяваше, че войната винаги взимала жертви. Той призоваваше карабинерите да не оказват въоръжена съпротива. Когато екзекутира шестимата главатари на мафията, Джулиано изпрати ново писмо, където пишеше, че единствено по този начин селяните могат да получат земята, върху която имат морално и законно право.

Полковник Лука беше поразен от факта, че правителството разрешава публикуването на тези писма. Той реши да поиска от министър Треца обявяване на военно положение в Сицилия, което щеше да лиши Джулиано от право на гласност.

Той не можа да открие информация за присъствието на жена в живота на Джулиано. Според сведенията бандитите посещаваха бордеите в Палермо, а Пишота беше известен женкар, но през тези шест години Джулиано сякаш не бе водил полов живот. Като истински италианец, полковник Лука считаше това за невъзможно. Сигурен бе, че Джулиано има любовница в Монтелепре — ако успееха да я открият, половината работа беше свършена.

Особен интерес представляваше дълбоката привързаност на Джулиано към майка му. Той беше предан на родителите си, но се отнасяше с благоговение към майка си и полковник Лука запомни това. Ако бандитът нямаше любовница, щяха да използуват за примамка майката.

След като завърши предварителното проучване, полковник Лука се зае с организиране на щаба си. Първо назначи за свой адютант и личен телохранител капитан Антонио Перензе. Капитанът беше едър, затлъстял човек със симпатично лице и благ характер, но беше прочут със смелостта си. Може би след време тази смелост щеше да спаси живота на полковника.

През септември хиляда деветстотин четиридесет и девета година полковник Лука дебаркира в Сицилия с първия си контингент от две хиляди души. Надяваше се, че те ще бъдат достатъчни. Нямаше намерение да ласкае Джулиано, като изпрати срещу него цялата си петхилядна армия. В края на краищата той бе обикновен бандит, с когото скоро щяха да се справят.

Първата му работа бе да забрани на вестниците да отпечатват писмата на Джулиано. След това арестува родителите му за съучастничество със сина им. Арестувани бяха и повече от двеста жители на Монтелепре, обвинени в тайно членуване в бандата. Арестуваните бяха закарани в Палермо под охраната на карабинерите на Лука. Тези мерки бяха предприети въз основа на фашистките закони на Мусолини, които все още не бяха отменени.

Извършеният обиск в дома на Джулиано разкри съществуването на тайните тунели. Арестуваха Венера във Флоренция, но почти незабавно я освободиха, след като заяви, че не е знаела за тунелите. Никой не й повярва, но инспектор Веларди предпочете да я остави на свобода с надеждата, че Джулиано ще я посети.

Италианската преса възхваляваше полковника; най-сетне бандитите имаха работа със сериозен противник. Министърът на правосъдието беше много доволен от избора си, особено когато получи поздравително писмо от премиера. Единствено дон Кроче не беше очарован.

 

 

Тури Джулиано проучва около месец методите на полковник Лука и разполагането на неговата армия. Той се възхищаваше от прозорливостта на полковника, който забрани на вестниците да публикуват неговите писма — по този начин прекъсна жизненоважната връзка на Джулиано с народа на Сицилия. Но възхищението на бандита се превърна в омраза, когато Лука безразборно започна да арестува жителите на Монтелепре. Арестуването на родителите му преля чашата и изпълни Джулиано с убийствена ярост.

Цели два дни той не излезе от своята пещера в дебрите на планината Камарата. Съставяше планове и се опитваше да си спомни всичко, което знаеше за двехилядната армия на полковника. Около хиляда карабинери бяха на гарнизон в Палермо или околностите на града и чакаха Джулиано да се опита да освободи родителите си. Останалите бяха съсредоточени в района около градчетата Монтелепре, Пиани де Гречи, Сан Джузепе Ято, Партинико и Корлеоне. Много от жителите на тези градчета бяха тайни членове на бандата, на които можеше да се разчита при евентуална схватка с карабинерите.

Полковник Лука бе разположил главната си квартира в Палермо, където беше неуязвим и можеше да бъде измъкнат само чрез някаква примамка.

Джулиано започна с яростно настървение да разработва стратегически планове. За него бяха прости изчисления, които почти винаги бяха правилни, а при случайна грешка можеше да изчезне в планината. Но той знаеше, че успехът на операцията зависи от безупречното й изпълнение; не трябваше да се пропуска дори най-малката подробност.

Джулиано повика Пишота и сподели с него плановете си, без да ги съобщава на другите си помощници, всеки от които научи само необходимото за изпълнението на поставената му задача.

 

 

Заплатите на цялата армия в Западна Сицилия се раздаваха от главната квартира в Палермо. Веднъж месечно добре охраняван камион напускаше града и обикаляше казармите в цялата, провинция. Заплащането ставаше в брой, всеки войник получаваше плик с банкноти и монети. Пликовете се поставяха в дървени сандъчета, които се натоварваха на камион, използван в миналото от американците за пренасяне на оръжие. Шофьорът беше въоръжен с пистолет, а седналият до него касиер носеше пушка. Камионът напускаше Палермо, предшествуван от три бързоходни джипа, във всеки от които имаше четирима войника и тежка картечница, както и от бронетранспортьор, който превозваше двадесет въоръжени с автомати и пушки войници. Зад камиона се движеха две блиндирани коли, в които имаше по шест човека. Всички коли имаха радиовръзка с Палермо и казармите в околността и можеха да поискат подкрепления във всеки момент. Нямаше почти никаква опасност бандитите да нападнат добре въоръжения конвой — това щеше да бъде равносилно на самоубийство.

Конвоят напусна Палермо рано сутринта — първата му спирка беше в градчето Томазо Натале, откъдето щеше да тръгне по планинския път Монтелепре. Касиерът и охраната знаеха, че им предстои дълъг път, затова, без да спират, се тъпчеха с големи парчета салам и хляб и отваряха бутилки вино. Войниците си разменяха шеги, шофьорите на джиповете сложиха оръжията в краката си. Когато конвоят прехвърли последното възвишение на шосето към Монтелепре, карабинерите с изненада видяха, че пътят е задръстен от голямо стадо овци. Движещите се начело джипове започнаха да си пробиват път, а войниците обсипваха с грубости пастирите. Карабинерите бързаха да стигнат казармата за обедната почивка, където ги очакваше топла храна и можеха да съблекат униформите си в прохладните помещения, да си легнат или да поиграят на карти. Чувствуваха се в пълна безопасност. Монтелепре се намираше само на няколко километра, а там бяха разположени петстотин души от армията на полковник Лука. Те забелязаха, че камионът с парите навлезе сред морето от овци, но не видяха, че животните плътно се притиснаха около него и не му направиха път.

Овчарите се опитваха да разчистят пътя на камиона и бяха така погълнати от заниманието си, че не чуваха нетърпеливите сигнали на клаксоните, нито виковете и подигравките на охраната. Карабинерите все още не чувствуваха надвисналата опасност.

Шестимата овчари се приближиха до камиона с парите. Двама от тях измъкнаха пистолети и принудиха касиера и шофьора да слязат от колата. Останалите изхвърлиха от камиона пълните с пликове сандъчета. Тази операция се ръководеше от Пасатемпо; животинската му физиономия и жестокостта, която се излъчваше от него, имаха същия ефект върху охраната като пушките на неговите хора.

В същия момент околните склонове се покриха с бандити, които размахваха пушки и автомати. Куршуми надупчиха гумите на блиндираните коли; те спряха и Пишота се приближи към първата кола.

— Хвърлете оръжията, бавно слезте и ви гарантирам, че тази вечер ще ядете спагетите си в Палермо — извика той. — Не се правете на герои, и без това парите не са ваши.

Далеч напред бронетранспортьорът и трите джипа прехвърлиха последното възвишение и се готвеха да влязат в Монтелепре, когато командирът внезапно забеляза, че след него няма никой. На шосето се бяха появили още овци, които преграждаха пътя на останалите коли. Той нареди по радиото на един джип да се върне и заповяда на останалите да паркират край шосето и да изчакат.

Джипът направи завой и се заизкачва обратно по възвишените. Когато измина половината път, върху него се изсипа град от куршуми, които пронизаха четиримата карабинери. Кракът на мъртвия шофьор отпусна педала за газта и джипът бавно се спусна на заден ход към първите коли. Командирът изскочи от джипа си и нареди на войниците от бронетранспортьора да слязат и да се приготвят за стрелба. Осталите джипове се втурнаха като подплашени зайци, които търсят прикритие. Но Джулиано бе извършил блестяща маневра. Карабинерите не можеха да се притекат на помощ на колегите си, които охраняваха камиона с парите, защото той се намираше от другата страна на възвишението; те не можеха да стрелят по бандитите, които тъпчеха пликовете с пари в джобовете си. Хората на Джулиано бяха заели позиции по склоновете и очевидно имаха стрелково надмощие, достатъчно да унищожи охраната. Карабинерите залегнаха и откриха огън с напразната надежда да улучат някой бандит.

 

 

Сержант Рокофино от Монтелепре нетърпеливо очакваше заплатата си. В края на месеца винаги оставаше без пари и, подобно на подчинените си, предчувствуваше удоволствието от вечерта, която щеше да прекара в някой добър ресторант в компанията на приятели и хубави жени. Той дочу изстрелите и се изненада — Джулиано не би се осмелил да нападне неговите патрули посред бял ден, още повече че петстотинте карабинери на полковник Лука се намираха в непосредствена близост до града.

В този момент пред вратите на казармата Белампо се разнесе страхотна експлозия. Една от бронираните коли пламна като ярка факла. До ушите на сержанта достигна стрелбата на тежки картечници откъм пътя за Кастелветрано и Трапани, придружена от изстрели на малокалибрени оръжия, идващи от подножието на планината. Той видя как неговите патрули напускат Монтелепре пеша или с джипове и бягат стремглаво към казармата. Едва сега сержантът разбра, че Джулиано бе хвърлил цялата си армия срещу петстотинте карабинери на полковник Лука.

 

 

Стъпил на извисилата се над Монтелепре скала, Тури Джулиано наблюдаваше през бинокъла си нападението срещу конвоя. Ако се обърнеше на деветдесет градуса, щеше да види разразилата се по улиците на града битка, нападението на казармата Белампо и сражението с карабинерите по крайбрежните пътища. Командирите му се справяха чудесно със задачата си: парите вече бяха в ръцете на бандитите на Пасатемпо, Пишота бе задържал последните коли от конвоя, а Теранова и подсилената му с нови членове банда атакуваха казармата и се сражаваха с вражеските патрули. Пряко подчинените на Джулиано бандити бяха заели позиция в подножието на планината, а Стефан Андолини, верен на прякора си Fra Diavolio, бе подготвил специална изненада на карабинерите.

 

 

Полковник Лука прие новината за ограбването на конвоя със спокойствие, което се стори необичайно на подчинените му. Но вътрешно кипеше от гняв от умелия ход на Джулиано и се питаше как бандитът се бе научил за разположението на карабинерите. Четирима полицаи загубиха живота си по време на грабежа, още десет загинаха при ожесточената схватка с отрядите на Джулиано.

Полковник Лука приемаше по телефона сведения за убитите, когато капитан Перензе нахлу в канцеларията, тлъстите му бузи се тресяха от вълнение. Току-що бе научил, че няколко бандита били ранени, а на бойното поле открили трупа на един от тях. Той бил идентифициран благодарение на намерените в дрехите му документи и бил разпознат от двама жители на Монтелепре. Убитият бил самият Тури Джулиано.

Въпреки вродената си предпазливост полковник Лука изпита чувство на триумф. Историята на войната сочеше много примери, когато блестящи тактически маневри бяха провалени от дребни наглед случайности: Насочван от ръката на съдбата куршум бе успял да открие й прониже неуловимия бандит. Но благоразумието на полковника надделя — такъв късмет му се струваше невероятен, навярно му готвеха клопка. Но дори да беше така, щеше да се подготви и да залови бандита в собствения му капан.

Той незабавно сформира практически неуязвим отряд. Колоната се предвождаше от блиндирани камиони, следвани от бронирана кола, с която пътуваха полковник Лука и инспектор Веларди. Шефът на тайната полиция бе настоял да идентифицира трупа, но всъщност искаше да се увери, че бандитът не носи у себе си Завещанието. Зад колата на полковника се движеха бронетранспортьори, пълни с готови за стрелба карабинери. Далеч напред — двадесет джипа с въоръжени парашутисти. Карабинерите в Монтелепре получиха заповед да охраняват подстъпите към града и да установят наблюдателни постове в околните планини. По продължение на целия път бяха разположени въоръжени пехотинци.

Полковник Лука и неговите карабинери стигнаха до Монтелепре за по-малко от час, без да бъдат атакувани — явно тази демонстрация на сила бе стреснала бандитите. Но в градчето ги очакваше разочарование.

Инспектор Веларди потвърди, че тялото в линейката, спряла в двора на казармата, не принадлежи на Джулиано. Дори обезобразеното лице не можеше да заблуди полицая. Принудиха други жители на града да огледат трупа и те потвърдиха, че това не е Джулиано. Значи все пак беше капан — навярно бандитът смяташе, че полковникът ще се впусне към бойното поле, придружаван от малък ескорт, което щеше да позволи да му устроят засада. Полковник Лука нареди да се вземат предпазни мерки срещу повторно нападение, но самият той бързаше да се върне в главната квартира в Палермо; искаше да информира Рим за случилото се и да попречи на публикуването на фалшивата вест за смъртта на Джулиано. След като се увери, че хората му са по местата си и няма опасност да се натъкне на засада по обратния път, той се настани в един от джиповете. Инспектор Веларди тръгна с него.

Бързите действия на полковника спасиха живота и на двамата. Малко преди да влязат в Палермо, се разнесе страхотна експлозия. Бронираната кола на Лука в средата на колоната беше изхвърлена на три метра височина и се разпадна на горящи отломки, които се разпръснаха по планинските склонове. Осем души бяха убити и петнадесет ранени от тридесетте войника в бронетранспортьора, който се движеше непосредствено след бронираната кола. Двамата офицери в нея бяха разкъсани на парчета.

Полковник Лука съобщи неприятната вест на министър Треца и поиска незабавно да се изпратят в Сицилия трите хиляди карабинери, които очакваха разпорежданията му на континента.

 

 

Дон Кроче разбираше, че нападенията ще продължават, докато родителите на Джулиано са в затвора; ето защо уреди да бъдат освободени.

Но той не можеше да се противопостави на пристигането на подкрепленията, както и на двете хиляди карабинери, окупирали Монтелепре и района около него. Трихилядна армия претърсваше планините. Осемстотин жители на Монтелепре и провинцията на Палермо бяха хвърлени в затвора от полковник Лука, който използува извънредните пълномощия, дадени му от правителството на християндемократите. Той въведе комендантски час от залез-слънце до зори, принуди гражданите да останат по домовете си и арестуваше всеки пътник без специален пропуск. Цялата провинция живееше под угрозата на неговия терор.

Дон Кроче със страх виждаше как шансът напуска Джулиано.