Марио Пузо
Сицилианецът (2)

Втора глава

През септември хиляда деветстотин четиридесет и трета година Хектор Адонис преподаваше история и литература в университета в Палермо. Поради извънредно ниския му ръст колегите се отнасяха към талантливия професор с незаслужено неуважение. Отношението им бе резултат от сицилианската традиция да се съди за хората по външността им! Според нея често прикачваха безмилостни прякори на хора с физически недостатъци. Единствено ректорът на университета знаеше истинската цена на професора.

Тези септемврийски дни на хиляда деветстотин четиридесет и трета година щяха да променят живота на Хектор Адонис. За Южна Италия войната бе свършила. Американската армия бе завзела Сицилия и бе дебаркирала на континента. Фашизмът бе мъртъв, Италия — възродена: за първи път от четиринадесет столетия Сицилия нямаше истински господар. Но това съвсем не заблуждаваше Хектор Адонис, който познаваше странностите на историята. Мафията бе започнала да узурпира легалната власт на острова и задушаващата и хватка бе смъртоносна, както хватката на което и да е конституционно правителство.

От прозореца на кабинета на Адонис се виждаше цялата територия на университета и няколко сгради, които бяха така нареченият „кампус“^[1].

Тук нямаше нужда от общежития, защото, за разлика от Англия и Америка, в Сицилия не съществуваше университетски живот. Повечето студенти се подготвяха по домовете си и се консултираха с преподавателите на определени дати. Професорите изнасяха лекции, от които студентите бягаха безнаказано — достатъчно бе да си вземат изпитите. Хектор Адонис намираше тази система за възмутителна по принцип и глупава по отношение на сицилианците, които според него имаха нужда от много по-строга дисциплина, отколкото студентите в други страни.

От своя прозорец, подобен на прозорец на катедрала, той наблюдаваше ежегодната процесия на главатарите на мафията, които се стичаха от всички провинции на Сицилия, за да окажат натиск върху професорите от университета. По време на фашисткото правителство тези мафиози бяха по-предпазливи, по-скромни, но под благотворното влияние на възстановената от американците демокрация те изпълзяха като червеи от напоена с дъжд земя и всичко започна постарому. Цялото им смирение се бе изпарило.

Шефовете на мафията, „Приятелите на приятелите“, както наричаха главатарите на малките местни кланове в многобройните сицилиански селца, издокарани в празничните си дрехи, пристигаха тук, за да се застъпят за определени студенти, роднини или синове на богати земевладелци, както и за синовете на свои приятели, които не бяха издържали изпитите и нямаше да получат дипломи, ако не се предприемеха решителни мерки. А тези дипломи имаха огромно значение за семействата им — как иначе щяха да се отърват от синовете, лишени от амбиции, талант и интелект. Те щяха да бъдат бреме за родителите си до края на живота им. Дипломата — пергаментова хартийка от университета — можеше да превърне същите тези некадърници в учители, лекари, членове на парламента и в най-лошия случай — в дребни държавни служители.

Хектор Адонис сви рамене: утешаваха го познанията му по история. През апогея на Империята неговите обични англичани поверявали командуването на своите армии на също тъй некомпетентни богаташки синове, чиито родители им купували офицерски чин или капитанската длъжност на някой кораб. Въпреки това Британската империя процъфтявала. Наистина, тези офицери хвърляли хората си в ненужни кръвопролития, но не трябва да забравяме, че те били начело и умирали наравно с другите, защото смелостта била задължителна за тяхната класа. При това смъртта им разрешавала въпроса с бездарните и некадърни люде, превърнали се, в бреме за държавата. Италианците не бяха такива смелчаци, нито притежаваха подобна студена пресметливост. Те обичаха децата си, пазеха ги от неприятности и оставяха държавата да се грижи сама за себе си.

От прозореца си Хектор Адонис виждаше поне трима главатари на местната мафия, които обикаляха и търсеха жертвите си. На главите си бяха нахлупили каскети, бяха обути с кожени ботуши, тежките им кадифени сака бяха преметнати през рамо, защото времето беше топло. Те носеха подаръци — кошници с плодове и оплетени с бамбук бутилки домашно вино. Това не бе подкуп, а по-скоро сладка противоотрова срещу страха, който мафиозите вдъхваха на преподавателите, повечето от които бяха сицилианци и разбираха, че не бива да отказват на молбите им.

Един от мафиозите, издокаран в селска носия, която му придаваше вид на комедиант от „Селска чест“, влезе в сградата и се изкачи по стълбите. Хектор Адонис със злорадство се приготви да изиграе добре познатата му комедия. Професорът познаваше този човек. Името му беше Бучила, той притежаваше стадо овце и ферма в градчето Партинико, недалеч от Монтелепре. Мафиозът стисна ръката на Адонис, връчи му кошницата и каза:

— Тази година имаме толкова плодове, че падат и изгниват по земята; затова си казах, че не е лошо да занеса малко и на професора.

Селянинът беше нисък, но набит здравеняк, с могъщото телосложение на човек, прекарал целия си живот в тежък физически труд. Адонис го знаеше като честен и скромен труженик, който не използуваше властта си за трупане на богатства. Бучила продължаваше традицията на някогашните главатари на мафията, които се стремяха не към богатство, а към уважение и чест.

Адонис прие плодовете и се усмихна. Кой сицилиански селянин би допуснал да се изхвърли каквото и да било? Стотици деца се спускаха като скакалци към всяка паднала на земята маслина.

Бучила въздъхна. Той все още беше любезен, но Адонис знаеше, че за части от секундата тази любезност можеше да се превърне в заплаха. Затова приветливо се усмихна и се приготви да изслуша молбата му.

— Странно нещо е животът! — възкликна Бучила. — Сега имам най-много работа на полето, но нима можех да откажа на съседа, който ме помоли за една дребна услуга? Баща ми беше приятел на неговия баща, а дядо ми — на неговия дядо. За съжаление такъв съм си по природа — изпълнявам всички желания на приятелите си. В края на краищата нали сме християни?

— Ние, сицилианците, сме еднакви — меко каза професорът — Прекалено сме великодушни! Затова онези северняци от Рим ни използват така безцеремонно.

Бучила впери в него проницателния си поглед — явно тук нямаше да има проблеми. Нима не бе слушал, че професорът бил един от „Приятелите“? Наистина, той съвсем не изглеждаше изплашен. Но ако Адонис беше „Приятел на приятелите“, защо той, Бучила, не беше информиран за това? Естествено, техните привърженици бяха разделени на многобройни ешелони. Във всеки случай, пред него стоеше човек, който добре познаваше света, в който живееше.

— Дошъл съм да ви помоля за дребна услуга — каза Бучила. — Като между истински сицилианци. Синът на моя съсед не издържа изпитите си през тази година. Съседът ми твърди, че причината сте вие. Но когато чух името ви, казах: „Какво? Синьор Адонис ли? Та той е най-добрият човек на земята и никога не би допуснал такава несправедливост, ако познаваше същността на проблема. Никога!“ Ето защо родителите със сълзи на очи ме помолиха да ви разкажа цялата истина и най-смирено да поискам да промените оценките му, за да може бедното момче да навлезе в живота и да си изкарва хляба.

Хектор Адонис не можеше да бъде заблуден от тази изискана вежливост. Той отново си припомни англичаните, от които се възхищаваше. Те можеха да нагрубяват по такъв изтънчен начин, че дни наред да се наслаждаваш на подигравките им, преди да разбереш, че са ти нанесли смъртоносен удар. Разбира се, що се отнася до англичаните, това беше образно казано, но ако професорът откажеше да изпълни молбата на Бучила, сигурно щеше да бъде застрелян с „лупара“^[2] в някоя безлунна нощ. Хектор Адонис учтиво си взе от плодовете в кошницата и каза:

— Ние няма да позволим един млад човек да гладува в този жесток свят. Как се казва младежът?

Бучила му съобщи името, Адонис измъкна протоколите от най-долното чекмедже на бюрото и ги прелисти, въпреки че прекрасно знаеше за кого става дума. Скъсаният студент беше простак, тъпанар и дръвник, по-голямо животно от овците във фермата на Бучила. Той бе мързеливец и женкар, плямпало и безнадеждно неграмотен човек, неспособен да направи разлика между „Илиадата“ и произведенията на Джовани Верга. Въпреки това Адонис любезно се усмихна на Бучила и се престори на много изненадан.

— Ах, да, бил е затруднен при един изпит, но това лесно ще се уреди. Накарайте го да дойде при мен, лично аз ще го подготвя и ще го изпитам допълнително. Този път няма да бъде скъсан.

Двамата си стиснаха ръцете и Бучила си тръгна. Хектор доволно си помисли, че беше спечелил още един приятел. Какво от това, че младите некадърници незаслужено получаваха дипломи? В следвоенна Италия тези дипломи можеха да им послужат само да избършат изнежените си задници и да вегетират на посредствени службици.

Звъненето на телефона прекъсна мислите му и отново го раздразни. Разнесе се кратко позвъняване, последвано от пауза и три по-кратки сигнала. Телефонистката явно бърбореше с някого и натискаше лостчето в паузата между собствените си фрази. Това толкова го вбеси, че изкрещя в слушалката: „ало“ много по-грубо, отколкото възнамеряваше.

За нещастие търсеше го ректорът на университета. Той беше известен сред колегите си като яростен привърженик на вежливите отношения, но явно този път имаше наум нещо много по-важно от размяната на учтивости. Гласът му потреперваше от страх, в него се промъкваха умолителни нотки, сякаш ректорът едва се сдържаше да не заплаче.

— Скъпи професор Адонис — изрече той, — ще бъдете ли така любезен да дойдете в кабинета ми? Университетът е изправен пред изключително сериозен проблем, който може да бъде разрешен единствено от вас. Повярвайте ми, скъпи професоре, ще ви бъда вечно признателен.

Угодническият му тон обезпокои Хектор Адонис. Какво очакваше от него този идиот? Може би трябваше да прескочи катедралата в Палермо? Помисли си с горчивина, че ректорът, висок над метър и деветдесет, много по-лесно можеше да се справи с тази задача. Защо не скочеше самият той, вместо да принуждава своя подчинен с най-късите крака в Сицилия да му върши работата? Това хрумване върна доброто настроение на Адонис и той любезно попита:

— Може би ще ми подскажете за какво става дума, за да мога да се подготвя?

Ректорът снижи глас и прошепна:

— Многоуважаемият дон Кроче ни е оказал честта да ни посети. Един от нашите преподаватели предложил на племенника му — студент по медицина — доброволно да се откаже от следването. Дон Кроче е дошъл най-учтиво да ни помоли да преразгледаме това решение, въпреки че професорът от Медицинския факултет държи младежът да напусне.

— Кой е този глупак? — запита Хектор Адонис.

— Младият доктор Наторе — отвърна ректорът. — Уважаван член на преподавателското тяло, но все още малко наивен.

— След пет минути съм при вас — заяви Хектор Адонис.

Докато забързано прекосяваше моравата на път за главната сграда, той се питаше какво да предприеме. Ректорът не го притесняваше — той винаги се обръщаше към Адонис за разрешаването на подобни проблеми, но доктор Наторе беше съвсем друг човек. Адонис добре го познаваше. Професорът бе прекрасен лекар и преподавател, смъртта му щеше да бъде загуба за Сицилия, а оставката му — загуба за университета. Но докторът беше и надут, високомерен бъбривец, човек с твърди принципи и неподкупно честен. Все пак той трябваше да познава великия дон Кроче, даже в неговия гениален мозък трябваше да съществува капчица здрав разум. Явно нещо не беше в ред, сигурно имаше друга причина.

Пред главната сграда стоеше голяма черна кола. На нея се бяха облегнали двама субекти, чиито официални костюми не успяваха да им придадат почтен вид. Навярно това бяха телохранителите и шофьорът на дон Кроче, който им беше наредил да останат при колата от уважение към учените, при които идваше. Адонис забеляза изумлението им и насмешливите им погледи при вида на неговата дребна фигура, отличната кройка на дрехите му и чантата под мишницата му. Той ги стрелна с вледеняващ поглед, който ги накара да се вцепенят. Нима този дребосък беше един от „Приятелите на приятелите“?

Кабинетът на ректора повече приличаше на библиотека, отколкото на делово помещение; ректорът беше повече учен, отколкото администратор. Целите стени бяха покрити с полици за книги, мебелите бяха масивни, но удобни. Дон Кроче седеше в огромно кресло и отпиваше от кафето си. Лицето му напомняше на Хектор Адонис нос на кораб от „Илиадата“, деформиран през годините на сражения и пътешествия из бурните морета. Донът се престори, че не го познава, и ректорът го представи на Адонис. Разбира се, ректорът отлично знаеше, че това беше фарс, но младият доктор Наторе прие всичко за чиста монета.

Ректорът беше най-високият човек в университета, а Хектор Адонис — най-ниският. От уважение към него ректорът веднага седна и се сви в креслото си.

— Имаме известно разногласие — каза той.

При тези думи доктор Неторе нетърпеливо изсумтя, но дон Кроче леко кимна в знак на съгласие.

— Дон Кроче има племенник, който мечтае да стане лекар — продължи ректорът. — Но според доктор Наторе младежът не притежава необходимите качества, за да получи диплома. Това е трагично! Дон Кроче беше така любезен лично да се застъпи за племенника си. Не трябва да забравяме колко много е допринесъл донът за нашия университет. Да се постараем да постигнем компромисно решение.

Дон Кроче се намеси учтиво, без сарказъм:

— Самият аз съм неграмотен, но никой не може да отрече, че съм преуспял в деловия свят.

Хектор Адонис си помисли, че този, който подкупваше министри, организираше убийства и тероризираше търговци и фабриканти, изобщо не трябваше да умее да чете и пише.

— Натрупаният опит ми позволи да намеря призванието си — продължи донът. — Защо племенникът ми да не направи същото? Бедната ми сестра ще бъде съкрушена, ако синът й не постави пред името си титлата „доктор“. Тя е много вярваща и иска да помогне на целия свят.

— Няма да променя решението си — заяви доктор Наторе с безразличието на човек, който е в правото си.

Дон Кроче въздъхна и каза примирително:

— Какво зло може да причини моят племенник? Ще му уредя административен пост в армията или в някой католически приют за старци. Той ще държи ръцете им и ще изслушва жалбите им. Племенникът ми е много симпатичен и ще очарова старите кримки. Моля ви за едно: леко да подправите книжата си.

Той обгърна с презрителен поглед книгите, които покриваха стените на кабинета.

Хектор Адонис беше крайно обезпокоен от мекия тон на дон Кроче — това бе тревожен сигнал при човек с неговия характер. Професорът ядно си помисли, че подобна позиция беше много удобна за дона, когото незабавно изпращаха в Швейцария, щом се оплачеше от черния си дроб. Адонис разбираше, че от него зависеше да се намери изход от тази задънена улица.

— Драги доктор Наторе — започна той, — сигурен съм, че ще измислим нещо. Може би са необходими няколко частни урока или допълнителна практика в болницата на някой приют?

Доктор Наторе не приличаше на сицилианец, въпреки че беше роден в Палермо. Първо, оредялата му коса беше руса, второ — показваше гнева си, което нито един истински сицилианец не би направил при такава деликатна ситуация. Несъмнено в него се проявяваха изродените гени, наследени от някой далечен нормандски предшественик.

— Но вие не разбирате, драги професор Адонис. Този млад глупак иска да стане хирург.

„Боже мой — каза си професорът. — Каква ужасна перспектива!“.

Доктор Наторе се възползва от мълчанието на колегата си и продължи:

— Вашият племенник няма представа от анатомия. Той кълца човешкото тяло така, сякаш разрязва овца за печене на шиш. Пропуска почти всички лекции, не чете за изпитите и влиза в операционната зала, като че отива на бал. Признавам, че е симпатичен — едва ли ще намерите по-добродушен младеж. Но не забравяйте, че един хубав ден ще забие скалпела си в жива човешка плът.

Хектор Адонис четеше мислите на дон Кроче. Какво от това, че племенникът му щеше да стане лош хирург? Тук ставаше въпрос за честта на семейството и загубата на уважение след провала на младежа. Дори да станеше касапин, никога нямаше да убие толкова хора, както наемниците на дон Кроче. Младият доктор Наторе не се бе подчинил на волята на дона, не бе разбрал намека му, че се отказваха от хирургията и бе достатъчно племенникът му да стане обикновен лекар.

Хектор Адонис реши, че бе настъпил моментът да се намеси.

— Скъпи дон Кроче, — каза той, — сигурен съм, че доктор Наторе ще изпълни желанието ви, ако го убедим. Но защо вашият племенник си е втълпил романтичната идея да стане хирург. Сам казахте, че е много добродушен, а хирурзите са истински садисти. Пък и кой сицилианец ще легне доброволно под ножа?

Той замълча за миг, после продължи:

— Освен това, ако издържи изпитите си тук, ще трябва да го изпратим на практика в Рим, а римляните използват всеки повод, за да унищожат сицилианците. Страхувам се, че ще направите мечешка услуга на племенника си, ако настоявате. Предлагам ви компромисно решение.

Доктор Наторе промърмори, че не е възможен никакъв компромис. За първи път студените като на влечуго очи на дон Кроче яростно проблеснаха. Доктор Наторе млъкна и Хектор Адонис побърза да продължи:

— Вашият племенник ще получи достатъчно високи оценки, за да стане лекар, но не и хирург. Ще кажем, че е прекалено добродушен, за да оперира.

Дон Кроче широко разпери ръце, на устните му се появи ледена усмивка.

— Успяхте да ме убедите с вашите аргументи — обърна се той към Адонис. — Така да бъде, племенникът ми ще се откаже от хирургията. Сестра ми ще бъде доволна.

Той побърза да се сбогува: беше постигнал целта си, не бе разчитал на повече. Ректорът слезе да го изпрати до колата. Но всички забелязаха последния поглед, който дон Кроче хвърли към доктор Наторе, сякаш се стараеше да запечати в паметта си чертите му, за да не забрави лицето на човека, който се беше осмелил да не му се подчини.

Когато останаха сами, Хектор Адонис се обърна към младия доктор и каза:

— Драги колега, незабавно трябва да си подадете оставката и да заминете за Рим.

— Да не сте полудели! — сърдито възкликна докторът.

— Не колкото вас — отвърна Адонис. — Каня ви на вечеря и ще ви обясня защо нашата Сицилия не е райска градина.

— Защо трябва да напусна? — запротестира доктор Наторе.

— Защото отказахте на дон Кроче Мало. Сицилия не е достатъчно голяма за вас двамата.

— Но нали донът постигна своето? — отчаяно възкликна младият доктор. — Племенникът му ще стане лекар, нали вие и ректорът се съгласихте?

— Но не и вие — отвърна Хектор Адонис. — Ние се съгласихме, за да спасим живота ви, но сега сте белязан.

Същата вечер Хектор Адонис покани на вечеря в един от най-добрите ресторанти на Палермо шестима преподаватели, между които и доктор Наторе. През този ден всеки един от присъствуващите беше приел „почетен“ гост и се бе съгласил да поправи оценките на закъсалия студент. Доктор Наторе с ужас изслуша разказите им.

— Но това не може да стане в Медицинския факултет — каза той. — Такъв студент в никакъв случай не трябва да стане лекар.

Най-сетне останалите изгубиха търпение и професорът по философия го запита защо смята, че упражняването на лекарската професия е по-важно за човечеството от сложния мисловен процес или неосезаемото безсмъртие на душата. В края на краищата докторът се съгласи да напусне университета в Палермо и да емигрира в Бразилия, където според уверенията на колегите му добрият хирург би могъл да натрупа състояние от операции на жлъчката.

Тази нощ Хектор Адонис спа като праведник. Но на другата сутрин спешно му позвъниха от Монтелепре. Неговият кръщелник Тури Джулиано, на когото предричаха блестящо бъдеще, чийто ум беше насърчавал и чиято доброта ценеше, беше убил някакъв полицай.