Марио Пузо
Сицилианецът (8)

Осма глава

На другата сутрин след бягството им от Монтелепре Тури Джулиано и Аспану Пишота се изкъпаха в бързото поточе зад пещерата. Те оставиха оръжията си на скалата, излегнаха се върху постланото одеяло и впериха поглед в набразденото с розови ивици утринно небе.

Грота Бианка беше дълбока пещера, в дъното и се извисяваше грамада каменни блокове, които достигаха почти до тавана. Някога, като деца, Тури и Аспану успяха да се изкачат върху тази каменна барикада и откриха зад нея проход, който излизаше от другата страна на планината. Тунелът съществуваше още преди началото на християнската ера и бил прокопан от войните на Спартак, които се укривали тук от римските легиони.

От тази височина Монтелепре изглеждаше съвсем миниатюрен. Многобройните пътеки, които водеха към скалата, където стояха младежите, се виеха като тънки бели змийчета, прилепнали към планинските склонове. Сивите каменни къщи в Монтелепре една след друга се озаряваха от златистите лъчи на изгряващото слънце.

Утринният въздух беше свеж, дивите круши — прохладни и сладки. Тури откъсна една и предпазливо отхапа малко парченце, за да освежи пресъхналите си устни. След няколко часа горещината щеше да превърне тези плодове в сухи, безвкусни топчета. Наоколо пълзяха гущерчета с огромни издути глави и тънки като на насекомо крачка, но те бяха безобидни, въпреки че изглеждаха отвратителни и опасни. Тури ги прогони с леко помръдване на ръката си.

Аспану се зае с почистването на оръжията, а Джулиано наблюдаваше градчето в низината. С просто око се различаваха малки черни точки — хората излизаха на работа в полето. Тури се опита да открие родния си дом. Едно време той и Аспану бяха издигнали на покрива му сицилианското и американското знаме.

Тази постъпка на веселите и хитри момчета бе оценена като акт на патриотизъм, но всъщност бе продиктувана от желанието им да държат къщата под око, докато се катереха по върховете на близките планини — това бе единствената им връзка с реалния свят на възрастните.

Внезапно Тури си спомни нещо, което беше забравил през тези десет години. Тогава фашистките власти му заповядаха да махне американското знаме от покрива, което вбеси момчетата. Те свалиха и двете знамена, занесоха ги в тайното си скривалище в Грота Бианка и ги закопаха близо до каменната барикада.

Тури нареди на Пишота да наблюдава пътеките и влезе в пещерата. Въпреки че бяха изминали десет години, той си спомняше, че бяха заровили знамената в десния ъгъл, близо до каменната барикада. Момчетата извадиха пръстта изпод големия каменен блок, после я натъпкаха обратно. Скривалището беше обраснало с влажен, тъмнозелен мъх. Джулиано го разрови с ботуша си, след това с малък остър камък. След няколко минути намери знамената — американското се бе превърнало във влажна дрипа, но сицилианското беше увито в него и бе добре запазено. Тури го разгърна — алено-златистите цветове бяха също тъй ярки, както в детинството му, нямаше нито една дупчица. Той взе знамето и го — показа на Пишота.

— Спомняш ли си го? — запита Тури и се засмя.

Аспану се втренчи в знамето, на свой ред се разсмя и възторжено извика:

— Това е знак на съдбата!

Той скочи, грабна го от ръката на Тури, изтича до края на скалата и го развя над града. Двамата приятели се разбираха без думи. Джулиано изтръгна растящо наблизо младо дръвче. Младежите изкопаха дупка, забиха дръвчето и го притиснаха с камъни, сетне прикрепиха към него знамето, което гордо се развя пред очите на целия град. После двамата седнаха на ръба на скалата и зачакаха.

 

 

Едва към обяд забелязаха някакъв човек, яхнал магаре, да се задава по тясната пътека към тяхното скривалище.

Продължиха да го наблюдават още около час, когато магарето достигна подножието на планината и започна да се изкачва по склона. Пишота възкликна:

— По дяволите, ездачът е по-дребен от магарето. Сигурно е твоят кръстник — Адонис.

Джулиано долови презрение в гласа на приятеля си. Пишота, който бе строен, елегантен и добре сложен, изпитваше ужас от физическите недъзи. Той мразеше своите разядени от туберкулозата дробове и кръвта, която понякога избликваше върху устните му не защото заплашваха живота му, а защото според него загрозяваха външността му. Сицилианците обичат да дават на хората прякори, свързани с физическите им недостатъци. Веднъж един приятел нарече Пишота „хартиени дробове“ и Аспану щеше да го прободе с джобното си ножче, ако не беше намесата на Тури, който изтръгна ножа от ръката му.

Джулиано се спусна по планинския склон, пробяга няколко километра и се скри зад огромна гранитна скала. Това беше една от любимите детски игри на двамата приятели. Той изчака, докато Адонис отмина скалата, излезе от прикритието си, прицели се с лупарата и извика:

— Стой, не мърдай!

Това също спадаше към играта. Адонис бавно се обърна, за да прикрие пистолета, който измъкна от пояса си. Но Тури вече се бе скрил зад скалата, само дулото на лупарата проблясваше под слънцето.

Младежът се засмя и извика:

— Кръстник, това съм аз, Тури!

Той изчака Адонис да прибере пистолета и да свали раницата и излезе от скривалището си. Знаеше, че поради ниския си ръст кръстникът му изпитваше затруднение при слизане от магарето, и понечи да му помогне. Но професорът бързо се плъзна по хълбока на животното и прегърна Джулиано. Продължиха да се изкачват, като Тури водеше магарето за повода.

— Е, млади момко, този път няма връщане назад — назидателно каза Адонис. — Още двама мъртви полицаи след вчерашната нощ — това вече не е шега.

Стигнаха до върха на скалата. Пишота поздрави професора, който каза:

— Разбрах, че сте тук веднага щом видях знамето.

Аспану се усмихна и шеговито заяви:

— Тази планина, Тури и самият аз вече не принадлежим на Италия.

Хектор Адонис го изгледа и мислено се удиви на егоизма на младите, които винаги бързаха да докажат своето превъзходство.

— Целият град видя знамето, включително и сержантът — каза професорът. — Скоро карабинерите ще се изкачат дотук, за да го свалят.

— Както винаги, професорът е извор на мъдрости — заядливо рече Пишота. — Само да посмеят — ще намерят само знамето, но не и нас. През нощта ще бъдем в безопасност. Не вярвам карабинерите да напуснат казармата след залез-слънце.

Адонис се престори, че не го е чул, и отвори чувала, който беше донесъл със себе си. Той подаде на Джулиано силен бинокъл, аптечка, чиста риза, долно бельо, пуловер, старомодния бръснач на баща му и шест калъпа сапун.

— Всичко това ще ви потрябва — каза професорът.

Тури се зарадва най-много на бинокъла, който стоеше начело в списъка му за предмети от първа необходимост. Той знаеше, че майка му бе скрила сапуна от предишната година. В отделен пакет бяха завити голяма буца зърнесто, поръсено с пипер сирене, самун хляб и две големи кръгли баници. Това не бяха точно баници, а по-скоро хляб с наредени на пластове шунка и сирене моцарела, украсен отгоре с твърдо сварени яйца.

— Баниците са от Венера — рече професорът. — Правела ги за мъжа си, когато живеел в планината. С една от тях можете да изкарате цяла седмица.

— Когато остаряват, са по-вкусни — иронично отбеляза Пишота.

Младежите седнаха на тревата и си отчупиха от хляба, Аспану отряза от сиренето с камата си. Тревата гъмжеше от насекоми, затова поставиха чувала с храната върху гранитна скала. Пийнаха вода от бистрия ручей, който ромолеше наблизо, после се излегнаха на тревата, като избраха място, откъдето можеха да наблюдават подножието на тяхната планинска крепост.

— Предполагам, че сте безкрайно доволни от себе си, но положението е сериозно — въздъхна професорът. — Ако ви заловят, ще ви разстрелят.

— Ако пък аз ги хвана, също ще ги застрелям — спокойно отвърна Джулиано.

Професорът се отчая от думите му, започваше да губи всякаква надежда да уреди помилването на Тури.

— Не бързай — посъветва го той. — Все още си прекалено млад.

Джулиано го изгледа и каза:

— Бях достатъчно възрастен за карабинерите, които стреляха в мен заради парче сирене. Нима мислиш, че ще избягам и ще оставя семейството ми да гладува, докато ти ми носиш храна, за да си почивам в планината? Карабинерите искат да ме убият, ако ми се удаде възможност, без колебание ще ги застрелям. А ти, мой скъпи кръстнико, нима не ми разказваше за мизерния живот на сицилианските селяни, „потискани от Рим, от данъчните чиновници, аристокрацията и богатите земевладелци“, които им плащали толкова, че да не умрат от глад? Самият аз бях на площада в Монтелепре заедно с още двестатина мои съграждани, когато управителите на богатите имения ни избираха като животни и ни предлагаха сто мизерни лири надница. И повечето хора се съгласяваха, защото нямаха друг избор. Кой друг, освен Салваторе Джулиано ще стане защитник на сицилианските селяни?

Сега Хектор Адонис наистина се разтревожи. Едно бе да си бандит, но много по-опасно — да си бунтовник.

— Всичко това е много добре описано в книгите, но в живота излишната смелост може да те вкара преждевременно в гроба — въздъхна той. — Каква полза от подвизите ти през миналата нощ? Твоите съседи още са в затвора.

— Ще ги освободя — тихо промълви Джулиано. Той добре виждаше изумлението, изписано на лицето на кръстника му, но в момента се нуждаеше от неговото одобрение, от помощта му, от неговото внимание. Тури съзнаваше, че Адонис все още го смята за простодушно селянче.

— Разбери, че съм се променил — промълви Джулиано и замълча. Можеше ли да се довери на Адонис? Може би кръстникът му щеше да си помисли, че се е възгордял.

— Не се страхувам от смъртта — той се усмихна на професора, който добре познаваше и обичаше тази момчешка усмивка. — Самият аз съм удивен и още не мога да свикна с тази мисъл, но наистина не се боя, че ще ме убият — това ми се струва невъзможно. — Тури подигравателно се изсмя. — Не ме е страх от тяхната полиция, от бронираните им коли, от картечниците им, дори от Рим — сигурен съм, че мога да ги победя. Планините на Сицилия гъмжат от бандити — Пасатемпо и неговият отряд, Теранова… — всички те се опълчват против Рим. Щом са способни на това, значи и аз мога да го сторя.

Хектор Адонис бе едновременно изненадан и обезпокоен. Може би раняването на Тури бе засегнало разсъдъка му? Или бе свидетел на появата на историческа личност, някой нов Александър Македонски, Цезар или Ролан. Навярно така се раждаха мечтите за геройски подвизи — на някой самотен планински връх, в разговор с най-скъпия приятел.

— Забрави Теранова и Пасатемпо — небрежно каза професорът. — Те са заловени и затворени в казармата Белампо. След няколко дни ще ги изпратят в Палермо.

— Ще ги освободя и те ще ми бъдат признателни — заяви Джулиано.

Решителността му удиви Хектор Адонис и възхити Пишота.

Двамата бяха поразени от промяната в Тури. Винаги го бяха обичали и уважавали, защото притежаваше по-голямо достойнство и самоувереност от връстниците си, но сега за пръв път почувстваха неговата жажда за власт.

— Така ли мислиш? — изсмя се Хектор Адонис. — Пасатемпо не се поколеба да убие чичото, който му подари първото магаре.

— В такъв случай ще трябва да го науча какво означава благодарност — каза Джулиано. — А теб искам да помоля за една услуга. Помисли добре — дори да ми откажеш, ще остана твой предан кръщелник. Забрави, че си най-добрият приятел на родителите ми и това, че ме обичаш. Моля те за услуга в името на тази Сицилия, която ме научи да боготворя. Искам да ми съобщаваш всичко, което става в Палермо.

— Ти искаш от един професор да стане член на твоята банда разбойници — каза Адонис.

— Това е обичайно за Сицилия, където всички са свързани с „Приятелите на приятелите“ — нетърпеливо го прекъсна Пишота. — Пък и къде, освен в Сицилия, професорите по история и литература носят пистолети?

Хектор Адонис наблюдаваше лицата на младежките и обмисляше отговора си. Лесно бе да обещае помощта си и да забрави за обещанието си. Също тъй лесно бе да откаже и да им помага от време на време, както в момента. В края на краищата тази комедия нямаше да продължи дълго. Джулиано щеше да бъде убит в престрелка или от засада, ако не емигрираше в Америка. Тогава проблемът щеше да се разреши от само себе си — тъжно си помисли професорът.

Хектор Адонис си припомни един летен ден в далечното минало, много подобен на днешния. Тури и Аспану бяха на не повече от осем години. Тримата седяха на поляната, която се простираше между дома на Джулиано и подножието на планината, и чакаха да стане време за вечеря. Хектор Адонис носеше пълна чанта с книги за Тури. Между тях беше „Песента за Ролан“ и той я прочете на глас.

Адонис знаеше поемата почти наизуст. Всички образовани сицилианци я обичаха, а онези, които не знаеха да четат, харесваха описаните в нея истории. Тя неизменно присъствуваше в репертоара на куклените театри, които изнасяха представления в градове и села, а легендарните й герои бяха изрисувани върху страничните дъски на всяка каруца по планинските пътища на Сицилия. Кой не знаеше легендата за Ролан и Оливие, които влезли в бой със сарацините, за да може Карл Велики да избяга във Франция? Адонис разказваше как двамата рицари загинали във великата битка при Ронсевал — Оливие три пъти помолил Ролан да надуе рога си и да призове обратно армията на краля, но Ролан горделиво отказвал. Щом видял, че сарацините започнали да надделяват, той най-сетне изпълнил молбата на приятеля си, но вече било късно. Когато Карл Велики пристигнал на бойното поле, той открил труповете на своите рицари сред телата на хилядите мъртви сарацини и започнал да си скубе косата.

Адонис си спомняше насълзените очи на Тури и странното презрително изражение на лицето на Аспану. За единия това бе най-великият момент в живота на човека, а за другия — позорна смърт от ръката на неверника.

Повикаха ги на вечеря, Тури прегърна Аспану през рамо — жест, който предизвика неволната усмивка на Адонис — все едно, че виждаше Ролан, прегърнал Оливие, за да посрещнат гордо изправени атаката на сарацините.

Миг преди да умре, Ролан вдигнал ръкавицата си към лазурното небе, откъдето се спуснал ангел и я взел от ръката му. Поне така се разказваше в легендата и в поемата.

Оттогава бяха изминали хилядолетия, но Сицилия продължаваше да бъде същата изтерзана земя с маслинови горички и напечени от слънцето полета, с крайпътни олтари, издигнати от първите ученици на Христос, и с многобройни кръстове, върху които разпъвали разбунтувалите се роби на Спартак. Неговият Тури щеше да бъде между тези мъченици, защото не разбираше, че за да се промени Сицилия, трябва да изригне вулкан, и да я изпепели.

Адонис наблюдаваше излегналия се по гръб Пишота и Джулиано, който бе устремил в кръстника си тъмнокафявите си очи с усмивка, сякаш искаше да каже, че чете мислите му. В този миг сцената претърпя странна метаморфоза: пред очите на Адонис двамата младежи се превърнаха в каменни статуи, като че ли телата им бяха изтръгнати от реалния свят. Пишота стана изображение върху ваза — вместо безобидно гущерче в ръката си стискаше змия — тази картина се открояваше ясно на ярката утринна светлина. Той имаше вид на човек, който не би се поколебал да използува кама и отрова, за да завладее света.

Салваторе Джулиано украсяваше обратната страна на вазата.

Чертите на лицето му бяха съвършени, той беше красив като Аполон, но най-интересни бяха очите му — бялото около ирисите беше толкова светло, че изглеждаше почти сляп. Честното му открито лице бе невинно като на легендарен герой. Или по-скоро, каза си Адонис, лишено от сантименталност, беше решително като на човек, който иска да стане герой. Едрото му мускулесто тяло с мощни бедра напомняше за гръцките статуи, но Джулиано приличаше и на американец, защото бе по-висок и по-широкоплещест от повечето сицилианци.

Дори когато бяха деца, Пишота притежаваше практичен разум, докато Тури искрено вярваше в човешките добродетели и се гордееше с честността си. В онези дни Адонис си мислеше, че когато момчетата се превърнат в мъже, Аспану щеше да командува, а Тури — да се подчинява. Но професорът трябваше да знае, че вярата в собствените добродетели бе много по-опасна от вярата в собствените способности.

Насмешливият глас на Пишота прекъсна размислите на Хектор Адонис.

— Моля ви, професоре, съгласете се. Аз съм заместник-командир в отряда на Джулиано, но няма на кого да заповядвам. — Той се ухили. — Готов съм да започна с нещо по-малко.

Адонис не се обиди, но в очите на Джулиано припламна гняв. Той успя да се овладее и спокойно се обърна към кръстника си:

— И така, какъв е твоят отговор?

— Съгласен съм — отвърна Адонис. Какво друго можеше да каже един кръстник?

Джулиано обясни задачата му и изложи плана си за следващия ден. Адонис отново беше поразен от смелостта и жестокостта на младежа, но когато Тури му помогна да се качи на магарето, професорът се наведе и го целуна.

Пишота и Джулиано го наблюдаваха как тръгна надолу по пътеката, която водеше към Монтелепре.

— Толкова е дребен, че в детството ни спокойно би могъл да играе с нас на стражари и апаши — каза Аспану.

— Тогава твоите шеги сигурно щяха да се по-уместни — смъмри го Тури. — Бъди по-сериозен, когато обсъждаме важни въпроси.

Преди да си легнат, младежите се прегърнаха и Тури прошепна на Аспану:

— Не забравяй никога, че си мой брат.

Те се завиха с одеялото и заспаха, без да подозират, че това е последната им нощ като неизвестни селянчета.