Марио Пузо
Сицилианецът (30)

Тридесета глава

Смъртта на Джулиано сломи духа на сицилианците. Той беше техен герой, закрилник срещу богаташите и аристократите, срещу „Приятелите на приятелите“, срещу правителството на християндемократите в Рим. Веднага след изчезването на Джулиано дон Кроче постави целия остров в своята преса за маслини и изстиска огромно състояние както от богатите, така и от бедните. Когато правителството се опита да построи язовири, за да осигури на населението по-евтина вода, дон Кроче нареди да взривят цялата строителна техника. Той контролираше всички източници на вода в Сицилия и нямаше сметка от изграждането на язовири. Донът се възползува от следвоенния бум в строителството — благодарение на поверителна информация и успешни преговори закупи на безценица най-добрите строителни парцели, които след това продаде много изгодно. Цялата търговия в Сицилия беше под негов контрол. На пазара в Палермо не можеше да се продаде нито един ангинар, без да се заплатят няколко сантима на дон Кроче; богаташите не можеха да купят бижута на съпругите си или състезателни коне на синовете си, без предварително да са ги застраховали при него. Той управляваше с желязна ръка и в зародиш унищожаваше безнадеждните опити на селяните, които, подтиквани от безсмислените закони на италианското правителство, се стремяха да получат част от необработваемите земи на принц Олорто. Притиснати между дон Кроче, аристократите и римското правителство, сицилианците загубиха всякаква надежда.

През двете години след смъртта на Джулиано пет хиляди жители на острова, предимно млади мъже, напуснаха родината. Заминаваха за Англия, където работеха като градинари, продавачи на сладолед или келнери. Отиваха в Германия, където ги наемаха за най-черната работа, или в Швейцария, където метяха улиците и сглобяваха часовници с кукувички. Заминаваха за Франция и ставаха кухненски работници или чистачи в универсалните магазини. Други отиваха в Бразилия, където помагаха при изсичането на тропическите гори, трети бяха принудени да се сблъскат със суровата скандинавска зима. Естествено, най-щастливи бяха избраниците на Питър Клеменза, които заминаваха за Съединените щати, за да служат на семейство Корлеоне. Сицилия се превърна в земя, обитавана от старци, невръстни деца и жени, овдовели поради икономическата вендета. Богаташите търпяха загуби, защото каменните селски къщи не осигуряваха достатъчно работна ръка за големите имения. Единствено дон Кроче преуспяваше.

Гаспаре „Аспану“ — Пишота бе предаден на правосъдието заради престъпната си дейност и получи доживотна присъда, която трябваше да излежава в затвора Укардоне. На всички бе ясно, че след време ще бъде помилван. Пишота се страхуваше само от едно — да не го убият в затвора. Неизвестно защо, амнистията се бавеше.

Пишота изпрати съобщение на дон Кроче и го заплаши, че ако не го помилват незабавно, ще разкрие връзките на бандата с Треца, както и ролята, която бе изиграл новоизбраният премиер в избиването на невинни хора при Портела дела Джинестра.

В деня след избирането на Франко Треца за министър-председател на Италия Пишота се събуди в осем часа. Той разполагаше с обширна килия, пълна с растения в саксии и големи, избродирани лично от него паравани — беше се научил да бродира след влизането си в затвора. Изработените от лъскава коприна мотиви сякаш успокояваха нервите му, когато си спомнеше детството, прекарано с Тури Джулиано, и взаимната им привързаност.

Пишота приготви кафето си и го изпи. Живееше в непрекъснат страх да не го отровят, затова пиеше само онова, което му носеха роднините, а храната даваше предварително на затворения в клетка папагал. За всеки случай държеше на полицата, редом с иглите за бродерия и парчетата плат, голям буркан със зехтин. Вярваше, че зехтинът може да обезвреди отровата или да го накара да повърне. Не се страхуваше, че ще го сполети друга участ, защото го охраняваха много добре. Не му разрешаваха да излиза от килията и допускаха до вратата й само одобрени от него посетители. И днес търпеливо изчака папагалът да изяде храната, след което закуси с апетит.

Хектор Адонис излезе от дома си в Палермо и взе трамвая до затвора Укардоне. Въпреки ранния час февруарското слънце вече припичаше и професорът съжали, че носи черен костюм и вратовръзка. Но случаят изискваше официално облекло. Адонис докосна бележката в горния джоб на сакото си.

Докато пътуваше през града, имаше чувството, че го придружава призракът на Джулиано. Спомни си как една сутрин пред очите му избухна пълен с карабинери трамвай, взривен от Джулиано в знак на протест срещу задържането на родителите му в затвора. Професорът отново се запита как кроткото момче, което с интерес четеше произведенията на класиците, можа да извърши подобна жестокост. Пред погледа му се нижеха сградите, чиито стени сега бяха чисти, но Адонис мислено виждаше написаните на тях големи червени букви: „Да живее Джулиано“. За съжаление кръщелникът му не бе живял дълго. Но мисълта, че Джулиано бе умрял от ръката на най-добрия си приятел, не даваше покой на Хектор Адонис. Ето защо с огромно удоволствие прие да изпълни поставената от дон Кроче задача.

Трамваят спря пред дългата тухлена сграда на затвора, отделен от улицата от каменна стена с бодлива тел. На вратата стоеше охрана, покрай стената патрулираха въоръжени до зъби полицаи. Хектор Адонис влезе в затвора благодарение на специалния си пропуск. Човек от охраната го придружи до аптеката, където го посрещна фармацевтът Куто. Той носеше официален костюм под белоснежната си престилка. Някакъв инстинкт го бе накарал да се издокара официално за случая. Куто сърдечно се ръкува с Адонис и го покани да седне.

— Аспану взима ли редовно лекарството си? — запита професорът. — Заради туберкулозата му е предписан стрептомицин.

— Разбира се — отвърна Куто. — Той полага изключителни грижи за здравето си, дори спря да пуши. Наблюдавам любопитно явление при затворниците, които буквално съсипват здравето си, когато са на свобода: пушат прекомерно, пият като смокове и се любят до изнемогване; спят малко и не правят физически упражнения. Но щом ги осъдят на доживотен затвор, започват да правят гимнастика, отказват се от тютюна, пазят диета и не прекаляват с удоволствията.

— Навярно тук възможностите им са ограничени — отбеляза Хектор Адонис.

— Лъжете се — отвърна Куто. — В Укардонския затвор можете да получите всичко, което пожелаете. Хората от охраната са бедни, а затворниците — богати, подкупите са нещо съвсем естествено. Тук можете да се отдадете на всеки порок.

Адонис огледа аптеката. На полиците бяха подредени лекарства, големите дъбови шкафове бяха пълни с бинтове и хирургически инструменти, защото аптеката служеше едновременно и като пункт за бърза помощ. В нишата на голямото помещение се виждаха две грижливо застлани легла.

— Имате ли затруднения при доставянето на лекарството на Пишота? — заинтересува се Адонис.

— Не, имаме специална заявка. Тази сутрин му изпратих ново шишенце, запечатано по всички правила, както повечето експортни американски стоки. Лекарството е много скъпо. Учудващо е, че властите полагат такива грижи за живота му.

Двамата се усмихнаха и се спогледаха.

Аспану Пишота разпечата шишенцето със стрептомицин, отмери необходимата доза лекарство и го изпи. За миг, преди да бъде нарушена мозъчната дейност, му се стори, че течността е прекалено горчива. После тялото му се сгърчи и рухна на пода. От гърлото му се изтръгна отчаян вик, който накара пазача да изтича до вратата на килията. Пишота преодоля страшната болка, която го разкъсваше, и се изправи на крака. Гърлото му бе пресъхнало. Олюлявайки се, пристъпи към полицата, където стоеше бурканът със зехтин. Тялото му отново се сгърчи.

— Отровиха ме — извика той на пазача. — Помогни ми, помогни!

Но преди отново да падне, усети безумна ярост, защото разбра, че дон Кроче го беше надхитрил.

Пазачите тичешком занесоха Пишота в аптеката и в един глас извикаха, че бил отровен. Куто ги накара да сложат затворника върху едно от леглата в нишата и го прегледа. След това бързо приготви лекарство за повръщане, което изля в гърлото на Пишота. На пръв поглед правеше всичко възможно да спаси затворника. Единствено Адонис знаеше, че лекарството е силно разредено и не може да помогне на умиращия. Професорът се доближи до леглото, извади бележката от джоба си и я скри в шепата си; под предлог, че помага на аптекаря, той успя да я пъхне под ризата на Пишота. В същия миг хвърли поглед към красивото му лице, което сякаш бе изкривено от мъка, но Адонис знаеше, че страшната гримаса бе причинена от неописуема болка. В агонията си младежът бе прехапал тънките си мустачки. Хектор Адонис мислено се помоли за душата му и изпита дълбока тъга. Спомни си как Пишота и Джулиано прегърнати изкачваха хълмовете и рецитираха поемата за Ролан и Карл Велики.

Откриха бележката върху трупа след около шест часа, но журналистите успяха да научат за съществуването й и я отпечатаха във вестниците — цяла Сицилия коментираше нейното съдържание и смъртта на Пишота. Върху хартийката, която Хектор Адонис пъхна под ризата на Пишота, бе написано:

„Така ще умре всеки, който предаде Джулиано“.