Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръстникът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sicilian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)
Допълнителна корекция
mitakka (2015)

Издание:

Марио Пузо. Сицилианецът

Американска. Първо издание

Издателство „Народна младеж“, София, 1990

Редактор: Елена Матева

Коректор: Мария Стоянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Сицилианецът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за книгата. За филма вижте Сицилианецът (филм).

Сицилианецът
The Sicilian
АвторМарио Пузо
Първо издание1984 г.
САЩ
ИздателствоРандъм Хаус
Оригинален езиканглийски език
Жанркриминален роман
Видроман
ПредходнаКръстникът
ISBNISBN 0-671-43564-7

Сицилианецът (на английски: The Sicilian) е роман от американския писател Марио Пузо, публикуван през 1984 г. Той е създаден по известната творба на Пузо „Кръстникът“ и се счита за своеобразно негово продължение.

Сюжетът на книгата е базиран по вероятни истински събития от живота на сицилианския бандит Салваторе Джулиано.

Резюме

Действието се развива през 1950 г., в края на двугодишното изгнание на Майкъл Корлеоне в Сицилия и се фокусира върху историята за сицилианския бандит Салваторе Джулиано, и конфликта му с местния „глава на мафията“ дон Кроче Мало. Майкъл е изпратен от баща си, Вито Корлеоне, да ескортира Джулиано обратно до Америка.

Екранизация

През 1987 г. Сицилианецът е адаптиран във филма Сицилианецът на режисьора Майкъл Чимино (Michael Cimino) с участието на Кристоф Ламбер в ролята на Салваторе Джулиано. Поради авторски права, във филма не са показани героите Майкъл Корлеоне и Клеменза.

Външни препратки

Седемнадесета глава

Майкъл Корлеоне и Хектор Адонис се върнаха във вилата и седнаха редом с Питър Клеменза под лимоновото дърво. Майкъл изгаряше от нетърпение да прочете Завещанието, но професорът каза, че Андолини трябвало да го отведе с колата си в Монтелепре, и младежът реши да почака, за да разбере дали няма някакво съобщение за него.

Измина повече от час. Хектор Адонис тревожно поглеждаше часовника си.

— Може би колата се е повредила. Този фиат е пред последни издихания.

Професорът поклати глава.

— Стефан Андолини е убиец по душа, но е образец на точността. Закъснява с повече от час, боя се, че нещо се е случило.

— Брат ми ще ви даде кола и шофьор — каза Питър Клеменза.

Адонис размисли и отвърна:

— Не, ще почакам. Непременно трябва да го видя.

— Имате ли нещо против да се запознаем със Завещанието без вас? — попита Майкъл. — Как се отваря статуетката?

— Разбира се, прочетете го — отвърна професорът. — Статуята е издялана от здраво дърво. Залепиха главата, след като Тури постави вътре документите. Достатъчно е да я отсечете. Мога да ви помогна, ако не разбирате почерка. Изпратете някоя прислужница да ме повика.

Майкъл и Клеменза се качиха в стаята на младежа. Статуетката беше останала в джоба му и той напълно беше забравил за съществуването й. Майкъл извади черната мадона и двамата я разгледаха. Чертите й бяха негроидни, но изражението й беше точно както на белите мадони, които украсяваха почти всеки бедняшки дом в Сицилия. Майкъл я повъртя в ръцете си. Тя беше тежка и никой не би предположил, че е куха.

Питър Клеменза отиде до вратата и нареди нещо на прислужницата. След малко тя донесе кухненско сатърче и внимателно огледа стаята, преди да го връчи на Клеменза. Той хлопна вратата под носа на любопитната старица. Майкъл сложи черната мадона върху масивния дървен шкаф, хвана с едната си ръка кръглата основа, а с другата улови главата на статуетката, Клеменза внимателно постави сатърчето върху шията на мадоната и с един замах на мускулестата си ръка отсече главата, която отхвръкна в другия край на стаята. От отвора се подаде привързан със сива кожена лентичка свитък.

Клеменза бе улучил точно мястото на залепването; в противен случай никога не би могъл да разсече твърдото маслиново дърво. Той остави сатърчето на масата и измъкна свитъка от обезглавената статуя. Развърза кожената лентичка и разпростря листовете върху масата. Пред очите им беше Завещанието на Джулиано. То се състоеше от петнадесет гъсто изписани с черно мастило страници. Всяка една беше подписана от Джулиано с небрежна завъртулка, с каквато се подписват кралете. Имаше и прикрепени с държавния печат документи, писма на официални бланки и нотариално заверени показания. Краищата на хартията се завиваха, запазвайки формата на кухината, където бяха стояли досега. Майкъл притисна страниците към масата с двете части от статуетката и със сатърчето. Тържествено напълни две чаши с вино от поставената на масата кана и подаде едната на Клеменза. Те отпиха от чашите и зачетоха Завещанието.

Майкъл с удивление се питаше как този млад идеалист Джулиано бе съумял да остане жив след толкова много предателства. Самият той познаваше достатъчно добре живота и разбираше, че успехът на Джулиано се дължеше на изключителната му интелигентност и на умението му да подчинява околните на властта си.

Майкъл отново усети своето сходство с младия бандит и изпита огромно желание да му помогне.

Дневникът, в който Джулиано описваше живота си през последните години, далеч не бе най-уличаващото доказателство, но приложените към него документи можеха да предизвикат падането от власт на християндемократите. Майкъл се питаше как тези могъщи хора бяха проявили подобна непредпазливост: тук имаше подписана от кардинала записка, писмо от министъра на правосъдието, адресирано до дон Кроче, с което се искаше съдействието на мафиоза за осуетяването на манифестацията при Портела дела Джинестра — естествено, то беше написано със заобикалки, но представляваше важна улика в светлината на последвалите събития. Всеки документ поотделно изглеждаше съвсем невинен, но взети заедно, те образуваха внушителна планина от обвинения. Имаше и писмо от принц Олорто, който високопарно превъзнасяше Джулиано и го уверяваше, че високопоставени функционери на християндемократическото правителство са обещали да направят всичко възможно за помилването на Джулиано при условие, че той изпълни исканията им. Принц Олорто твърдеше, че имал пълната подкрепа на министъра на правосъдието в Рим.

Имаше и копия от плановете за кампанията по залавяне на Джулиано, разработени от главнокомандуващия на карабинерите, които бяха предадени на бандита в замяна на извършените от него услуги.

— Не е чудно, че се страхуват да го заловят — каза Майкъл. — Джулиано може да ги унищожи с тези документи.

— Незабавно ще отпътувам за Тунис — заяви Клеменза. — Утре вечер Завещанието ще бъде в сейфа на баща ти.

Той взе обезглавената мадона и отново напъха листовете в нея, след което я сложи в джоба си.

— Да вървим — каза Клеменза. — Ако тръгна веднага, може би ще се върна утре сутринта.

На излизане от вилата Клеменза се отби в кухнята и върна сатърчето на старицата, която подозрително го огледа, сякаш търсеше следи от кръв. Тръгнаха към брега и с изненада видяха Хектор Адонис — той все още очакваше Андолини, който не се бе появил.

Дребничкият професор бе разхлабил вратовръзката си и бе свалил сакото си; въпреки че седеше под сянката на лимоновото дърво, бялата му риза беше потъмняла от пот. Беше леко пийнал — голямата кана вино върху градинската маса беше празна.

— Ето че започват предателствата — отчаяно се обърна той към Майкъл и Клеменза. — Андолини трябваше да бъде тук преди три часа. Налага се да замина за Монтелепре и Палермо, за да предупредя Джулиано.

— Не се безпокойте, професоре — добродушно каза Клеменза. — Всичко се случва — може би колата се е повредила или Андолини е бил задържан от по-наложителна работа. Той знае, че тук сте в безопасност и ще го чакате. Останете още една нощ при нас.

— Всичко ще свърши зле, всичко ще свърши зле — продължаваше да мърмори професорът.

Помоли да му дадат кола и Клеменза нареди на двама мъже от охраната да закарат Адонис, като строго им нареди да се върнат до вечерта.

Помогнаха на Адонис да се качи и го посъветваха да не се безпокои. След двадесет и четири часа Завещанието щеше да попадне в ръцете на Кръстника и Джулиано щеше да бъде в безопасност.

Колата изчезна от погледа им. Майкъл придружи Клеменза до брега и продължи да го наблюдава, докато се качи на катера, който се понесе към бреговете на Африка. На прощаване Клеменза извика:

— Ще се върна утре сутринта.

Майкъл си помисли какво ще стане, ако Джулиано е избрал точно тази нощ, за да се появи във вилата.

По-късно двете старици му поднесоха вечеря. Сетне младежът тръгна по брега, докато охраната му препречи пътя в края на имението. След няколко минути щеше да настъпи нощта. Морето пред него се разстилаше като тъмносиньо кадифе. Отдалеч, някъде зад хоризонта, долетя полъхът на африканския континент, в който се смесваха ароматът на диви цветя и миризмата на кръвожадни зверове.

Край морето цареше пълна тишина, която не бе нарушавана от оглушителното жужене на насекоми, сякаш някакъв мотор внезапно бе спрял да работи. Майкъл стоеше неподвижно на брега, наслаждаваше се на покоя и красотата на сицилианската нощ и съжаляваше обкръжените от опасности хора, които пътуваха в мрака. Джулиано се криеше в своята планина; Пишота преминаваше вражеските линии под несигурното прикритие на специалния пропуск; професор Адонис и Стефан Андолини се търсеха из прашните сицилиански пътища; носен от тъмносините вълни, Питър Клеменза пътуваше към Тунис. А къде беше дон Доминик, който така и не се появи за вечеря? Всички те приличаха на сенки в сицилианската нощ; при повторното им появяване на сцената щеше да се разиграе последното действие, което щеше да реши съдбата на Джулиано.