Марио Пузо
Сицилианецът (10)

Десета глава

Сега дон Кроче напълно оценяваше Джулиано и бе изпълнен с възхищение към него. Той беше истински млад mafioso. Естествено, донът употребяваше думата в буквалното й значение: лице на mafioso, дърво на mafioso, жена на mafioso — тоест нещо изключително красиво по форма и съдържание.

Каква мощна опора щеше да бъде този младеж на дон Корче! Какъв велик военачалник на бойното поле! Донът бе готов да забрави, че в момента Джулиано беше трън в очите му, защото бе освободил двамата бандити. Опасният Пасатемпо и хитрият Теранова бяха попаднали в затвора със съгласието на дона. Но мафиозът беше готов да забрави миналото и да прости всичко на Джулиано: нямаше интерес да се обижда, ако това засягаше бъдещите му приходи. Но сега щеше да следи отблизо всяка стъпка на младежа.

 

 

Скрит в планинските дебри, Джулиано не подозираше, че славата му расте с всеки изминал ден. Беше изцяло погълнат от мисълта за укрепване на властта си. Главният му проблем бяха двамата бандити. Накара ги подробно да опишат как са ги заловили и стигна до заключението, че са станали жертва на предателство. Бандитите се кълняха, че хората им останали верни — мнозина загинали в същия капан. Джулиано премисли всичко и реши, че Теранова и Пасатемпо са били предадени от мафиозите, които дотогава ги прикривали и служели като посредници на бандата. Той изказа предположенията си пред бандитите, но те решително отказаха да му повярват. „Приятелите на приятелите“ никога не нарушаваха „омерта“, свещения закон на мълчание, който имаше огромно значение за собственото им оцеляване. Джулиано не започна да се препира, а покани Теранова и Пасатемпо да се присъединят към неговата банда.

Той им обясни, че има за цел не само да остане жив, а и да се превърне в политическа сила, и подчерта, че няма да ограбват бедните. Нещо повече, половината от приходите на бандата щяха да се разпределят между нуждаещите се от района на Монтелепре чак до предградията на Палермо. Теранова и Пасатемпо щяха да оглавяват собствени отряди, подчинени на командуването на Джулиано. Тези отряди нямаше да имат право да предприемат каквото и да било без негово съгласие. Щяха да упражняват съвместен контрол над противниците, където бяха разположени Палермо, Монреале, Монтелепре, Партинико и Корлеоне. Джулиано се постара да внуши на бандитите, че именно те трябва да нападат карабинерите, а не обратното. Новите му подчинени бяха поразени от дързостта му.

Пасатемпо бе закоравял разбойник, който имаше слабост към изнасилване, изнудване на дребно й убийство на овчари. Той веднага започна да обмисля как да извлече полза от това сътрудничество, след което щеше да убие Джулиано и да вземе неговия дял от плячката. Теранова харесваше Тури и му беше признателен за освобождаването от затвора. Затова размишляваше как по-тактично да отклони този способен млад човек от избрания от него опасен път. Джулиано ги гледаше с лека насмешка, сякаш четеше мислите им, и се забавляваше.

Пишота бе свикнал с грандиозните идеи на своя стар приятел. Ако Тури Джулиано обещаеше да направи нещо, Аспану Пишота бе убеден, че то ще бъде изпълнено. Затова засега се задоволяваше само да слуша.

Озарени от ярките лъчи на изгряващото слънце, които позлатяваха околните планини, тримата слушаха като омагьосани Джулиано, който им обясняваше как щели да поведат борба за освобождаването на Сицилия, за избавянето на бедните от нищета и за ликвидирането на мафията, аристокрацията и Рим. Те биха се присмели на всекиго другиго, но ги възпираше споменът за разигралата се пред очите им сцена: ефрейторът, насочил пистолета към главата на Джулиано, спокойният поглед, с който младежът очакваше натискането на спусъка, уверен, че няма да умре. И милосърдието на Тури към врага му, след като пистолетът засече. Това бе поведение на човек, който вярваше в собственото безсмъртие и принуждаваше останалите да споделят това убеждение. Бандитите бяха приковали погледи в младежа, покорени от неговата красота, смелост и невинност.

 

 

На другата сутрин Джулиано и тримата му подчинени се спуснаха по планинската пътека, която ги изведе в полята близо до градчето Кастелветрано. Тури бе извършил предварително разузнаване. Четиримата бяха облечени като обикновени селяни.

Джулиано знаеше, че по този път минаваха камионите с продоволствие за Палермо. Проблемът беше в това, как да ги принудят да спрат — колите се движеха с висока скорост, за да избегнат нападателите, и шофьорите навярно бяха въоръжени.

Джулиано накара хората си да се скрият в храсталаците, самият той седна върху голяма бяла скала край пътя. Селяните, които отиваха на работа в полето, оглеждаха лупарата му и бързаха да отминат с безучастен вид. Джулиано се питаше дали някой от тях го познава.

След известно време по пътя се зададе голяма, запрегната с муле каруца, изрисувана с приказни сюжети. Тури познаваше по физиономия стареца на капрата — той беше професионален колар, каквито често се срещат по селските пътища на Сицилия. Наемаха го да превозва бамбук от далечните села до завода в града. Някога бе идвал в Монтелепре, за да помага на бащата на Джулиано. Младежът застана по средата на пътя, стиснал лупарата в дясната си ръка. Каруцарят го позна, в очите му проблесна искрица, но лицето му остана безизразно.

Джулиано го поздрави както в детинството си, като го нарече „чичо“.

— Зу Пепино, днес е щастлив ден и за двама ни. Аз ще те възнаградя богато, а ти ще ми помогнеш да облекча теглото на бедните.

Тури се засмя, защото искрено се радваше да види стареца.

Каруцарят мълчеше, каменното му лице бе обърнато очаквателно към Джулиано. Младежът седна до него на капрата, скри лупарата в каруцата и отново се засмя. Той беше уверен, че чичо Пепино щеше да му донесе щастие.

Джулиано дълбоко вдишваше свежия есенен въздух, наслаждаваше се на красотата на заобикалящите го планини и на чувството за сигурност, което му вдъхваха неговите скрити в храсталаците хора, които държаха шосето под прицел. Той изложи плана си пред чичо Пепино. Старецът го слушаше, без да го прекъсва или да промени изражението на лицето си до момента, когато Тури му съобщи каква ще бъде неговата награда: пълна каруца с превозваните от камионите продукти. Едва тогава чичо Пепино изсумтя и каза:

— Тури Джулиано, винаги съм казвал, че си прекрасно и смело, добро и разумно, щедро и добродушно момче. Не си се променил, въпреки че вече си мъж.

Джулиано си спомни, че каруцарят бе един от малцината стари сицилианци, които обичаха цветистите фрази.

— Можеш да разчиташ на мен не само за тази работа, но и за бъдещи услуги. Предай много поздрави на баща си, който трябва да се гордее със син като тебе.

 

 

На обяд по пътя се зададоха три камиона, които спряха веднага след завоя, който извеждаше направо към полята на Партинико. Шосето беше блокирано от струпани каруци и мулета. Тази операция се ръководеше от чичо Пепино, на когото бяха задължени и се подчинявала повечето колари в този район.

Шофьорът на първия камион натисна клаксона и бавно потегли, като блъсна най-близката каруца. Собственикът й се обърна и го изгледа така злобно, че шофьорът незабавно спря и търпеливо зачака. Той знаеше, че независимо от скромната си професия тези хора са горди и избухливи. Предимството им над моторните превозни средства бе въпрос на чест за тях — те щяха да го убият и да продължат пътя си, без да им мигне окото.

Другите два камиона също спряха и шофьорите слязоха. Единият беше от източните части на Сицилия, а другият — чужденец, тоест беше от Рим. Той дръпна ципа на якето си, запъти се към коларите и гневно им нареди незабавно да очистят пътя от проклетите мулета и гадните каруци. Едната му ръка заплашително бе пъхната в джоба.

Джулиано скочи от каруцата, без да си направи труда да вземе лупарата или да извади пистолета си. Той даде знак на скритите в храсталаците хора и те изскочиха на пътя с насочени оръжия. Теранова веднага тръгна към последния камион и му преряза пътя за отстъпление, а Пишота се спусна по насипа й тръгна към нервния римски шофьор.

Пасатемпо, не така сдържан като колегите си, измъкна първия шофьор от кабината и го запрати в краката на Джулиано. Тури протегна ръка и му помогна да стане. Пишота доведе шофьора на последния камион при двамата му колеги. Римлянинът бе извадил празната си ръка от джоба, по лицето му нямаше следа от предишния гняв. Джулиано се усмихна открито и дружелюбно и рече:

— Днес ви провървя — няма да пътувате по дългия маршрут до Палермо. Хората ми ще разтоварят камионите и ще разпределят продуктите между нуждаещите се от района — естествено, под мое наблюдение. Позволете ми да се представя — казвам се Джулиано.

Тримата шофьори незабавно станаха извънредно учтиви и заявиха, че изобщо не бързали. Всъщност точно било време за обяд. В камионите било удобно, горещината намаляла, изобщо им провървяло.

Тури разбра, че се страхуват за живота си, и побърза да ги успокои:

— Не се бойте, не убивам онези, които печелят хляба си с пот на челото. Ще обядвате с мен, докато хората ми свършат работата си, след което ще се приберете при жените и децата си и ще им разкажете за нашата среща. Говорете колкото е възможно по-малко пред полицаите — така ще спечелите моята благодарност.

Джулиано замълча. Той искрено желаеше тези хора да не изпитат срам или омраза, важно бе да разкажат за доброто му отношение към тях. Защото му предстояха нови акции.

Шофьорите покорно седнаха под сянката на огромна крайпътна скала. Те доброволно предадоха оръжията си на Джулиано и стояха мирно като агънца, докато каруцарите разтоварваха продоволствията. Единият камион остана пълен, тъй като товарът му не се побираше в каруците. Джулиано нареди на Пишота и Пасатемпо да придружат един от шофьорите, който трябваше да закара провизиите на селските труженици от Монтелепре. Тури и Теранова щяха да контролират разпределението на продуктите в района на Кастелветрано и в градчето Партинико. По-късно щяха да се срещнат пред пещерата на върха на Монте д’Оро.

С тази първа акция Джулиано успя да завоюва поддръжката на цялото селско население. Кой друг бандит раздаваше плячката си на бедните? На другия ден всички вестници разказваха за новия Робин Худ. Единствен Пасатемпо роптаеше, че са изгубили напразно цял ден. Пишота и Теранова разбираха, че бандата е спечелила хиляди помощници в борбата срещу Рим.

Но всички те не знаеха едно — провизиите бяха предназначени за склада на дон Кроче.

 

 

Само след месец Джулиано имаше навсякъде свои шпиони. Те му съобщаваха кой богат търговец пътуваше със спечелени на черна борса пари, какво замисляха аристократите и онези мерзавци, които доносничеха пред високопоставените полицаи. Така Джулиано научи за брилянтите на херцогиня Алкамо. Говореше се, че през цялата година те се съхранявали в банков сейф в Палермо и ги взимали само когато херцогинята трябвало да ги носи на някой голям прием. Тури изпрати Пишота в имението Алкамо, за да събере повече сведения за тази едра плячка.

Владенията на херцога се простираха на тридесет километра югозападно от Монтелепре. Те бяха оградени с висока каменна стена, на вратата стоеше въоръжен пазач. Освен това аристократът плащаше „наем“ на „Приятелите на приятелите“, които му гарантираха, че животните му няма да бъдат откраднати, домът му — ограбен, някой от семейството му — отвлечен. В нормални времена и с обикновени престъпници той щеше да се чувствува в по-голяма безопасност от папата във Ватикана.

В началото на ноември в големите сицилиански имения беряха гроздето и наемаха работници от околните села. Пишота се яви на площада и се записа на работа при херцог Алкамо. Първия ден му се наложи да работи усилено, докато пълнеше кошовете с чепки тъмнопурпурно грозде. В лозето имаше повече от сто души — мъже, жени и малки деца, които пееха по време на работа. По пладне им поднасяха богат обяд под открито небе.

Пишота седеше встрани от останалите и зорко наблюдаваше всичко. Той обърна внимание на девойката, която донесе поднос с хляб от замъка. Тя беше хубавичка, но бледа — явно не работеше на полето, при това бе по-добре облечена от останалите жени.

Направиха му впечатление презрителното изражение на лицето й и начинът, по който избягваше контакта с работниците. Той научи, че това бе личната камериерка на херцогинята.

Аспану веднага реши да я използува. Джулиано, който добре познаваше характера на своя приятел, изрично му бе забранил да закача местните девойки, но Аспану намираше схващанията на Тури за реалния свят прекалено романтични и наивни. Освен това очакваше ги едра плячка, а момичето беше много хубаво.

Девойката се появи с нов поднос и Пишота побърза да го вземе от ръцете й. Тя се стресна и не му отговори, когато я запита за името й.

Аспану остави подноса на земята, хвана ръката на камериерката и свирепо се озъби:

— Отговаряй, когато те питат, иначе ще те заровя в гроздето. — После се засмя, за да покаже, че се шегува. Усмивката му беше прелъстителна. — Ти си най-красивото момиче в Сицилия — прошепна той. — Не можах да се въздържа да не те заговоря.

Девойката беше едновременно уплашена и очарована. Тя забеляза острата кама в пояса му и гордата му походка, сякаш самият той беше херцог. Младежът я заинтригува и тя му съобщи, че се казва Грациела.

След свършване на работния ден Пишота смело почука на кухненската врата на замъка и потърси Грациела. Старата жена, която му отвори, го изслуша и се сопна:

— Прислугата няма право да приема гости. — После затръшна вратата под носа му.

На другия ден Аспану отново взе подноса от Грациела и прошепна, че иска да я види след работа. Той помилва ръката й и нахлузи на китката й тънка златна гривничка. Девойката обеща да се измъкне привечер и да се срещне с него в лозето.

Пишота облече копринената, ушита по поръчка риза. Той чакаше момичето между две огромни купчини обрано грозде. Когато Грациела се приближи, той я привлече към себе си и сложи ръка между краката й. Тя се опита да се изскубне, но Аспану не я изпускаше от прегръдката си. Целунаха се още по-страстно, младежът повдигна вълнената й пола и с изненада откри, че момичето носи копринено бельо. Навярно го бе „заела“ от господарката си, помисли си Пишота. Напереното момиче му харесваше.

Аспану я придърпа върху одеялото на земята. Грациела страстно го целуваше и той усети възбудата й през копринените пликчета. С рязко движение я повали до себе си и ръката му сграбчи топлата, влажна плът. Докато се целуваха, Грациела разкопча колана му, а той успя да свали панталона си до глезените. После легна върху нея, измъкна ръката си и я облада. Грациела тихо изстена и изтласка тялото си с изненадваща сила. Аспану усети как собственото му тяло започна ритмично да се издига и потъва, но внезапно момичето нададе лек писък и замря под него. По дяволите, помисли си Пишота, беше прекалено бърза, за да бъде по вкуса му. Толкова по-добре — главната му задача бе събирането на сведения, удоволствието можеше да почака.

Двамата се прегърнаха под одеялото. Аспану й разказа, че работел, за да събере пари да постъпи в университета в Палермо, защото родителите му искали да стане адвокат. С това целеше момичето да го сметне за добра партия. След това я накара да разкаже за себе си, за работата, за останалите членове от прислугата и постепенно насочи разговора към херцогинята.

Грациела отново постави ръката му между краката си и му разказа колко красива била господарката й и какви прекрасни дрехи и бижута притежавала. Грациела била нейна любимка и дамата й подарявала всичките си старомодни рокли.

— Иска ми се да те видя облечена в хубава премяна — прошепна Пишота. — Може би ти позволява да слагаш и бижутата й?

— Да, на Бъдни вечер винаги ми разрешава да нося някоя огърлица.

Предположенията на Джулиано се потвърждаваха — скъпоценностите щяха да бъдат изтеглени от банката за празниците. Трябваше да научи още една малка подробност, но изведнъж момичето го възседна, като се мъчеше да задържи одеялото върху раменете си. Аспану беше напълно възбуден, одеялото се смъкна, полата изхвърча над главата на Грациела. Те се любеха така страстно, че се изтъркаляха в огромната купчина грозде. Когато страстта им затихна, отмалелите им тела бяха покрити с лепкав гроздов сок.

— Нямам нищо против чистия въздух, но кога ще мога да те любя в леглото ти? — запита Аспану.

— Докато херцогът е тук, това е невъзможно. Но винаги когато отсъствува, прислугата става по-небрежна. Другия месец той ще замине за Палермо, където ще остане до коледните празници.

Аспану се усмихна. Сега притежаваше пълна информация и можеше да посвети цялото си внимание на момичето. Хвърли се върху Грациела, отново прикова тялото й към земята и започна да я люби с настървение, което я накара да прималее от удоволствие и същевременно малко я уплаши. Така щеше да го желае повече през следващия месец.

 

 

Пет дни преди Коледа Джулиано, Пастемпо, Пишота и Теранова, седнали в запрегната с мулета каруца, спряха пред вратите на имението. Бандитите бяха облечени в ловджийски костюми, каквито носеха заможните земевладелци: кадифени панталони, червени вълнени ризи и дебели якета, чиито джобове побираха кутии с патрони — всичко това бе купено в Палермо с парите от продажбата на провизиите. Двама пазачи преградиха пътя им, но не свалиха оръжията от раменете, тъй като всичко ставаше посред бял ден.

Джулиано стремително тръгна към тях. Носеше само пистолет, скрит под грубата му дреха.

— Господа — каза той, — наричам се Джулиано. Дошъл съм да пожелая весела Коледа на вашата очарователна херцогиня и да поискам милостиня за бедните.

Пазачите за миг се вцепениха от удивление, сетне посегнаха към оръжието си. Но Пасатемпо и Теранова вече бяха насочили автоматите си към тях. Пишота обезоръжи пазачите и хвърли пушките им в каруцата. Пасатемпо и Теранова останаха с тях пред вратата.

Пред двореца се простираше огромен, покрит с каменни плочи двор. В единия ъгъл някаква стара прислужница хвърляше жито на скупчените около нея пиленца. В задната градина, надзиравани от гувернантка в черна памучна рокля, играеха четирите деца на херцогинята. Придружен от Пишота, Джулиано тръгна по пътеката към дома. Сведенията му се оказаха точни — други пазачи нямаше. Зад градината се виждаше голямо парче земя, където засаждаха зеленчуци и растяха маслинови дръвчета. Там усърдно се трудеха шестима градинари. Джулиано позвъни и блъсна вратата в същия миг, когато прислужницата я отвори. Грациела се слиса при вида на застаналия на парадния вход Пишота, но им направи път да влязат.

— Не се плаши — спокойно се обърна към момичето Джулиано. — Кажи на господарката си, че трябва да говоря с нея — изпраща ни херцогът по работа.

Въпреки че все още бе озадачена, Грациела ги покани в гостната, където господарката й се бе настанила да чете. Раздразнена от неочакваното нахлуване на младежите, херцогинята й направи знак да напусне.

— Съпругът ми не е тук. С какво мога да ви услужа? — обърна се тя към Джулиано с рязък тон.

Тури остана безмълвен — беше поразен от великолепието на салона. Никога не бе виждал такова огромно помещение, което, за негово учудване, беше по-скоро кръгло, отколкото квадратно. На високите прозорци бяха спуснати златисти драперии, изрисуваният с ангелчета таван наподобяваше купол. Навсякъде имаше книги — на дивана, върху малките масички, по полиците. На стените бяха окачени големи маслени картини в тежки рамки, накъдето и да се обърнеше, виждаше огромни вази с цветя. Сребърни и златни кутийки бяха разхвърляни по масички, които сякаш коленичеха пред масивните кресла и дивани. Салонът спокойно можеше да побере стотина души, но го използуваше само тази облечена в бяла коприна жена. През отворените прозорци нахлуваха слънчева светлина и свеж въздух и долитаха виковете на децата в градината. За пръв път Джулиано усети съблазънта на богатството, защото само парите можеха да създадат подобна красота, която той не искаше да помрачи с грубост или жестокост. Щеше да стори онова, за което беше дошъл, без да загрози прекрасната сцена.

Херцогинята търпеливо очакваше отговора му, поразена от красотата и жизнеността му. Тя забеляза, че е смаян от великолепието на салона, и се почувствува леко засегната, че не бе забелязал собствената й красота. За съжаление младежът очевидно беше селянин и не принадлежеше към нейните кръгове — един невинен флирт щеше да й се отрази добре. Всичко това я накара да изрече по-любезно, отколкото обикновено:

— Много съжалявам, но ако сте дошли по работа, свързана с имението, ще трябва да минете друг път. Съпругът ми не е вкъщи.

Джулиано я изгледа. В гърдите му припламна омразата на бедняка към богатата жена, която се перчеше със своето превъзходство, дължащо се на общественото й положение. Той учтиво се поклони и погледът му попадна на великолепния пръстен на ръката й.

— Онова, което ще ви кажа, засяга само вас — промълви той с иронично смирение.

Но подигравателното му смирение не направи никакво впечатление на аристократката, свикнала с раболепието на слугите — тя го прие като нещо естествено. Херцогинята беше образована жена, която се занимаваше с литература и музика, и не се интересуваше от живота в Сицилия. Освен това рядко четеше местните вестници, защото ги намираше варварски.

— Приятно ми е да се запознаем — учтиво каза тя. — Не сме ли се срещали в Палермо? Може би в операта?

 

 

Аспану Пишота, който с насмешка наблюдаваше тази сцена, се изсмя на глас и отиде до прозорците, за да препречи пътя на някой случаен слуга.

Джулиано бе раздразнен от смеха на приятеля си и същевременно очарован от невежеството на аристократката.

— Скъпа херцогиньо — заяви той с решителен глас, — не ме познавате. Аз съм бандит. Казвам се Салваторе Джулиано и се считам за защитник на народа. Осмелих се да ви посетя и да ви помоля да подарите бижутата си на бедните, за да отпразнуват весело коледните празници.

Херцогинята недоверчиво се усмихна. Този младеж, чието лице и тяло пробуждаха в нея необичайна страст, не можеше да й причини зло. Но тя видя заплашителния му поглед и беше истински заинтригувана. Каква прекрасна тема за разговор на баловете в Палермо!

— Скъпоценностите ми се намират в банката в Палермо — отвърна тя с невинна усмивка. — Можете да вземете всички пари, които намерите. С моята благословия.

През целия й живот никой не се бе усъмнил в правдивостта на думите й. Даже в детството си тя никога не лъжеше. Сега й се случваше за пръв път.

Джулиано хвърли поглед към диамантения медальон на шията й. Той знаеше, че аристократката лъже, но се отвращаваше от онова, което трябваше да стори. После кимна на Пишота, който пъхна три пръста в устата си и изсвири пронизително. След минута на прозореца се появи Пасатемпо. Набитото му и несъразмерно тяло и злобното, покрито с белези лице, напомняха за герой от куклените представления. Челото му беше широко около два пръста, а с гъстите си черни коси и надвисналите вежди Пасатемпо приличаше на горила. Той се усмихна и откри огромни пожълтели зъби.

Появата на трети бандит уплаши херцогинята. Тя откопча медальона и го подаде на Джулиано.

— Това задоволява ли ви?

— Не — отвърна Тури. — Драга херцогиньо, самият аз съм добродушен човек, но другарите ми са напълно различни. Въпреки красотата си моят приятел Аспану е не по-малко жесток от мустачките си, които са разбили много женски сърца. Колкото до човека на прозореца, той се подчинява на заповедите ми, но от него винаги ме побиват тръпки. Не ме принуждавайте да им дам свобода на действие. Те ще връхлетят като ястреби върху градината и ще отвлекат децата ви в планината. Хайде, донесете ми останалите брилянти.

Херцогинята изтича в спалнята и след малко се върна със сандъче в ръка. Беше успяла да запази присъствие на духа и бе скрила няколко ценни бижута. Тя подаде сандъчето на Джулиано, който учтиво й благодари.

— Аспану — обърна се Тури към Пишота. — Може би дамата е забравила нещо. Иди и огледай спалнята, за да бъдем напълно сигурни.

Пишота почти мигновено намери скритите скъпоценности и ги донесе на братовчеда си.

Джулиано отвори сандъчето и сърцето му подскочи от радост при вида на скъпоценните камъни. Знаеше, че с тях можеше да се изхрани няколко месеца цялото население на Монтелепре. Още по-голямо удоволствие му доставяше мисълта, че всичко това бе купено от херцога с ограбените от бедните труженици пари. Херцогинята започна да кърши ръце и Тури отново забеляза огромния изумруд на пръста и.

— Драга херцогиньо, глупаво е да се опитвате да скриете от мен останалите бижута — каза той. — Не бих се учудвал, ако го правеше някой селяк-скъперник, сдобил се с това съкровище с цената на робски труд. Но вие рискувате както своя живот, така и живота на децата си заради някакви дрънкулки, които ще ви липсват не повече от шапката върху главата на съпруга ви. Стига фасони, веднага ми дайте пръстена.

— Моля ви, младежо, оставете ми този пръстен — зарида херцогинята. — Ще ви изпратя стойността му в пари. Това е годежен подарък от съпруга ми. Не ще понеса загубата му.

Пишота отново се засмя. Направи го нарочно, защото се боеше, че склонният към сантименталност Тури щеше да й разреши да задържи пръстена. Очевидно изумрудът беше много скъп. Но Джулиано бе далеч от подобни чувства. Пишота завинаги запомни изражението на лицето му, когато грубо сграбчи треперещата ръка на херцогинята и изтръгна пръстена. После отстъпи назад и го нахлузи на малкото пръстче на лявата си ръка.

Тури видя как поруменя херцогинята, в очите й проблеснаха сълзи. Той отново стана безкрайно учтив.

— Никога няма да продам този пръстен от уважение към чувствата ви — каза той. — Ще го запазя за себе си.

Херцогинята напразно се опита да открие следа от ирония по лицето му.

Този момент беше символичен за Тури Джулиано. Когато постави пръстена на ръката си, той усети в себе си прилив на сили. Сякаш това го обвързваше със съдбата му. Пръстенът символизираше властта, която щеше да извоюва от света на богатите. Чрез този тъмнозелен камък, монтиран в златната халка, все още напоен с парфюма на красивата жена, която го бе носила години наред, той получаваше частица от онзи живот, който никога нямаше да му принадлежи.

 

 

Дон Кроче слушаше, без да промълви нито дума.

Херцог Алкамо бе дошъл да се оплаче. Нима не плащаше „данък“ на „Приятелите на приятелите“? Нима не му бяха гарантирали, че ще бъде защитен от грабежи? Накъде отиваше светът — в добрите стари времена никой не би се осмелил да стори нещо подобно. Какво смяташе да предприеме донът, за да му върне откраднатите скъпоценности? Херцогът беше съобщил за случилото се на властите, въпреки че това беше безполезно и рискуваше да разгневи дон Кроче. Но поне щеше да получи парите от застраховката; може би римското правителство най-сетне щеше да обърне сериозно внимание на този бандит, Джулиано.

Дон Кроче също мислеше, че бе крайно време да обърне сериозно внимание на този младеж.

— Ако успея да върна вашите скъпоценности, ще ми платите ли една четвърт от стойността им? — обърна се той към аристократа.

Това предложение накара херцогът да избухне:

— Плащам ви „данък“, за да охранявате мен и моята собственост, а когато не можете да изпълните задължението си, ме карате да плащам откуп. Не ще можете да запазите клиентите си, ако работите по този начин.

Дон Кроче кимна:

— Признавам, че имате право. Но представете си, че Салваторе Джулиано е някакъв тайфун, бич божи. Не можете да искате от „Приятелите на приятелите“ да ви защитят от изригване на вулкани, земетресения, наводнения… Гарантирам ви, че след време ще се справим с Джулиано. Помислете: вие ще дадете откупа, който ще определя с него и през следващите пет години ще бъдете под наша закрила, без да плащате обичайния данък. Гарантирам ви, че Джулиано повече няма да ви безпокои. Пък и защо да го прави, след като той и аз ще считаме, че ще бъдете така благоразумен да пазите скъпоценностите си в банката. Жените са прекалено наивни — те не познават жаждата и алчността, с която мъжете се домогват до материалните блага на този свят.

Той замълча, изчака да изчезне леката усмивка от устните на херцога и добави:

— Ако изчислите колко трябва да ми платите за охраната на цялото ви имение в тези смутни времена, ще разберете, че губите нищожна сума.

Херцогът наистина се замисли. Дон Кроче имаше право, що се отнасяше до смутните времена. Но ако откупеше брилянтите, щеше да загуби крупна сума, въпреки опрощаването на петгодишния „данък“; от друга страна, какво му гарантираше, че донът ще живее още пет години или че ще обуздае Джулиано? Но все пак предлаганото разрешение бе най-разумно. Това означаваше, че през идните години херцогинята няма да го принуждава да й купува бижута, което само по себе си представляваше огромно спестяване. Разбира се, ще трябва да продаде още едно парче земя, но дедите му бяха правили същото в продължение на цели поколения, за да плащат за безумствата си, освен това му оставаха още хиляди акра. И херцогът се съгласи.

 

 

Дон Кроче повика Хектор Адонис. На другия ден професорът замина при кръщелника си и без заобикалки му обясни мисията си.

— Няма да получиш по-висока цена за бижутата, дори ако ги продадеш на крадците в Палермо — каза той. — Ще е необходимо доста време и няма да се изпълни желанието ти да имаш парите за Коледа. Освен това много е важно да спечелиш благоразположението на дон Кроче. В края на краищата заради теб той загуби авторитета си, което ще ти бъде простено, ако изпълниш молбата му.

Джулиано се усмихна. Малко го беше грижа за благоразположението на дона, нали една от мечтите му беше да изтръгне Сицилия от пипалата на мафията? Но вече бе изпращал хора в Палермо да търсят купувач за откраднатите скъпоценности и му беше ясно, че това е деликатна и сложна сделка. Ето защо прие предложението на дона, но отказа да върне изумрудения пръстен.

На раздяла Адонис изостави ролята си на преподавател и за пръв път заговори за истинския живот в Сицилия.

— Скъпи кръщелнико — започна той, — никой не се възхищава повече от мен от твоите качества. Харесва ми великодушието ти, за което, надявам се, имам принос и аз. Но сега става въпрос за живота ти. Никога не ще успееш да победиш „Приятелите на приятелите“. През последното хилядолетие, подобно на паяци, те са успели да оплетат в гигантската си мрежа цяла Сицилия. Дон Кроче е в центъра на тази паяжина. Той се възхищава от теб и желае да бъдете приятели, дори иска да забогатееш заедно с него. Понякога ще трябва да се подчиняваш на волята му. Ще притежаваш своя империя, но тя не може да съществува извън неговата паяжина. Едно е ясно — ти си безсилен да му се противопоставиш открито. Ако го направиш, самата история ще помогне на дон Кроче да те унищожи.

 

 

Ето как херцогът получи обратно скъпоценностите си. Джулиано раздели между Пишота, Теранова и Пасатемпо половината от парите. Те жадно поглеждаха изумруда на пръста му, но не посмяха да го поискат, защото Тури се бе отказал от полагаемата му се част.

Джулиано бе решил да разпредели останалите пари между бедните пастири, които пазеха овцете и едрия рогат добитък на богаташите, между старите вдовици и сираците — с една дума, между всички бедняци около него.

Той раздаде по-голяма част от сумата чрез посредници, но един прекрасен ден натъпка джобовете на якето си с пачки книжни лири, напълни и една торба с пари и придружаван от Теранова, реши да обиколи селата между Монтелепре и Пиани де Гречи.

В едно село видя три старици, които умираха от глад, и даде на всяка по една пачка лири. Старите жени се разплакаха и започнаха да целуват ръцете му. В друго село попадна на човек, който щеше да загуби фермата и земята си, защото не можеше да плати ипотеката. Джулиано му остави достатъчно пари да изплати цялата сума. В трето село влезе в местната бакалница, купи от собственика цялата му стока и раздаде хляб, сирене и макарони на всички селяни.

В следващото градче Тури даде пари на родителите на болно дете, за да го заведат в болницата в Палермо и да платят на местния лекар. Двамата бандити присъствуваха и на една сватба и Джулиано щедро дари младоженците.

Но най-много обичаше да раздава пари на окъсаните малчугани, които скитаха из улиците на всички градчета в Сицилия.

Мнозина познаваха Джулиано. Те се тълпяха около него, а той им раздаваше пачките пари, като им заръчваше да ги занесат на родителите си, и наблюдаваше как радостно тичаха към домовете си.

На смрачаване реши да навести майка си. Бяха му останали само две пачки лири. Докато крачеше през полето към задната врата на къщата, Тури срещна момченце и момиченце. Те плачеха, защото карабинерите им бяха взели парите, които трябвало да занесат на майка си. Тази малка трагедия развесели Джулиано и той даде на децата едната пачка банкноти. Тури не искаше да накажат хубавото момиченце, затова изпрати бележка до родителите му.

Родителите на двете деца не бяха единствените, които му бяха благодарни. За да изразят лоялността си към него, жителите на Боргето, Партинико, Монреале и Пиани де Гречи започнаха да наричат Джулиано „краля на Монтелепре“.

 

 

Дон Кроче беше доволен от сделката, въпреки че загуби „данъка“ на херцога. Беше казал на Адонис, че аристократът щял да плати двадесет процента от стойността на бижутата, а получи от херцога двадесет и пет процента, тоест прибра печалбата в собствения си джоб.

Още по-голямо удоволствие му доставяше мисълта, че пръв бе обърнал внимание на Джулиано и си бе съставил правилно мнение за него. Какъв прекрасен, честен младеж! Кой би предположил, че младият човек притежава толкова ясен мироглед? Джулиано действуваше разумно и се вслушваше в съветите на по-старите и мъдри хора. При това постъпките му бяха продиктувани от здрав разум и той умееше да пази собствените си интереси. Мафиозът се възхищаваше от тези негови качества — кой би желал да има за съюзник глупак? Да, дон Кроче беше убеден, че Тури Джулиано ще стане негова дясна ръка, а не след дълго — обичан син и наследник.

 

 

Тури Джулиано отлично разбираше всички машинации. Знаеше, че Адонис бе искрено загрижен за него, но това съвсем не означаваше, че трябва да се довери на преценката на професора. Джулиано съзнаваше, че още не е достатъчно силен, за да поведе борба срещу „Приятелите на приятелите“; нещо повече, в момента имаше нужда от помощта им. Но младежът нямаше никакви илюзии относно крайния изход: ако послушаше кръстника си, след време щеше да се превърне във васал на дон Кроче. Тури бе твърдо решен да не позволи това. Трябваше да печели време, докато удари неговият час.