Айлин Гоудж
Чужденец в рая (21)

Двадесета глава

Всички бяха единодушни, че това беше най-хубавия фестивал от много години насам. Проведе се горе в теософския институт на Пилгримс Пийк и през трите дни на фестивала небето беше безоблачно и слънчево, а температурите — двадесет и два — двадесет и три градуса. В открития амфитеатър, които беше обърнат към долината и далечния Тойън Ридж и където в ранния период на съществуването на института бяха поставяни антични гръцки трагедии, музиканти със световна слава омайваха седналите на сгъваеми столове или одеяла стотици хора, дошли да ги чуят.

Обри Ролинджър, с рано посивяла, подобна на гривата на Тосканини, коса, дирижираше оркестъра, който беше съставен от музиканти от цял свят. Знаменитият Йо Йо Ма свири солата на Бах и Прокофиев. Мъжкият хор на хомосексуалистите изпълни Реквиема на Форе, изпратен с бурни овации. Във фестивала участваха с изпълнения талантливи млади музиканти, а програмата включваше произведения, от ранния барок до симфония, композирана от самия Ролинджър. Една млада музикантка, седемнадесетгодишната корейска цигуларка, Ий-Джай Ким, поканена да участва в последния момент, вдигна на крака публиката с виртуозното си изпълнение на Концерта за цигулка в Сол Минор на Менделсон.

Под сенките край пътя бяха разпънати палатки, в които местни производители предлагаха свои стоки, много от тях с музикална тема: направени на ръка миниатюрни пиана, безброй разновидности на камбанки, музикални кутии, които свиреха с механичен звук популярни мелодии. Имаше и щандове, където върху фланелки и чаши печатаха мотиви по избор на клиента, и други, на които продаваха компактдискове на знаменити изпълнители. Имаше жонгльори и мимове и дори една млада жена, която правеше татуировки. Голямата награда в лотарията, събрала хиляди долари за фестивала през следващата година, беше салонна стереосистема.

Дежурният лекар, отговарящ за фестивала, беше извикан само два пъти. Веднъж — за едно момиченце, което се бе спънало в пръскачка върху тревата в една от оградените площи и си беше счупило пръст на крака. И втори път — за един възрастен господин, за когото мислеха, че е пред инфаркт, но се оказа, че има само киселини в стомаха. Никой не припадна и не получи слънчев удар, както се бе случвало други години и само една бременна жена започна да ражда, но отказа да напусне фестивала, докато не чу и последната нота на Моцартовата симфония в Ми Минор.

Най-големите неприятности, случили се с музикантите, бяха някоя и друга скъсана струна, някое и друго засегнато самолюбие и краткотрайната тревога, предизвикана от изчезването за кратко време на една цигулка „Страдивариус“. Тя беше намерена, оставена под една маса, по-скоро поради разсеяност, отколкото със зла умисъл.

Маргьорит Мур, която отговаряше за пропуските, търчеше нагоре-надолу с маниера на водач на презокеански туристически тур на борда на „Кралица Елизабет II“. Всеки ден тя изглеждаше облечена в един и същ костюм, но в различен бонбонен цвят и след часове търсене на изгубени пропуски, купища забравени програми и имена, мистериозно изчезнали от списъка й, заприличваше към края на деня на фунийка с разтопен сладолед. Сам, от друга страна, макар и бременна в петия месец, изглеждаше спокойна и свежа като чая с лед и лимонадата, които се сервираха в будката, за която отговаряше. Често улавяше насочения към нея възмутен поглед на Маргьорит, но това, кой знае защо, не я притесняваше ни най-малко.

Нещата се бяха променили. Най-лошото, което беше очаквала, не се беше случило и на нея също бяха поднесени някои приятни изненади, като например случайната й среща преди няколко дни с някогашната й съученичка Беки Спърлок в химическото чистене. Беки сподели с нея, че Сам й беше дала кураж да се разведе с мъжа си, нещо, което от години бе искала.

— Знам, че не е същото като да решиш да родиш дете — каза тя, като се изчерви до корените на къносаната си коса. — А що се отнася до Мак — разбрах, да кажем, че не искам един ден да се събудя остаряла и пропуснала всичките си възможности.

Друг случай беше Дилайла Симс. Миналата седмица тя дойде при Сам и Иън, докато бяха в „Трий Хаус“ и каза, че е чувала за работата на Иън и би искала да види някои от картините му.

— Ще имам голяма изложба — отговори й той. — Ще се открие през следващата седмица в четвъртък. Защо не дойдете?

— С удоволствие — най-сериозно отговори тя. Иън й подаде покана.

— В Блу Игуана Гелъри.

Лицето на Дилайла помръкна.

— Да, то това е в Санта Барбара.

Сам не можеше да разбере какъв е проблемът — Санта Барбара беше само на двадесет минути път. За изискана жена като Дилайла, получила образование в най-добрите частни училища и чието състояние според клюките се изчисляваше на милиони долари, такова държание изглеждаше повече от странно.

— Защо не дойдеш с нашата кола? — предложи Сам.

От Дилайла, с тъмна като гарваново крило коса, се излъчваше някаква вялост, нещо, което напомняше на Сам за Спящата красавица. Може би й трябваше да я насърчи някой малко, за да се събуди и да открие възможностите, които животът й предлагаше.

— Трябва да си помисля. Мога ли да ти се обадя по-късно?

Погледът на Дилайла се беше насочил към Дейвид Райбек. Сам често беше попадала на тях, потънали в тих разговор за някоя току-що прочетена книга, и се бе питала дали и Дейвид не беше малко влюбен в Дилайла.

— Ако решите да дойдете, обадете ни се — каза Иън и написа номера им на гърба на поканата. — Ще направим малко отклонение и ще дойдем да ви вземем.

След това Сам, изпитала приятното удивление от нещо толкова просто — но и толкова съществено — като общ телефонен номер, беше забравила за случая. Затова се изненада, когато в деня на откриването Дилайла се обади, извини се, че не се е обадила по-рано и попита дали все още може да дойде с тях. Накрая купи две картини.

Това беше преди една седмица, а сега и фестивалът вече беше в миналото. Сам очакваше да прекарат двамата с Иън спокоен уикенд насаме, когато Лора се обади, за да ги покани на вечеря в неделя. Гласът й звучеше по-щастливо, отколкото беше звучал от години, но Сам улови в него и нотка на безпокойство. Това щеше да бъде първата им вечер като семейство от сватбата насам с Иън.

Кой знае защо изглеждаше, че от сватбата беше изминала цяла вечност, а същевременно й се струваше, като че ли е била вчера. Дъщерите й бяха възобновили навика си да й се обаждат и да се отбиват при нея. Лора беше забавна и мила, както обикновено, а сърдечността на Алис изглеждаше малко насилена. По-малката дъщеря на Сам, за която всяко нещо си имаше определено място и в чийто живот то заемаше предварително отреденото му място, не можеше напълно да определи отношението си към променената си и някак непредсказуема майка, която в последно време беше престанала да поставя интересите на другите пред своите. Да, майката е задължена да се грижи за децата си, да е готова дори да се хвърли пред летяща с огромна скорост кола, за да ги спаси, ако е необходимо… когато са малки. Не сега дъщерите й бяха вече големи хора. С нея или без нея те щяха да живеят живота си.

Нализаха в алеята, водеща към къщата на Лора, когато тя се обърна към Иън.

— Не е ли това краят на филма, когато започват да се появяват заключителните надписи? — попита тя, чувствайки някакво потрепване в корема си, причина, за което определено не беше бебето.

— Филмите свършват, семействата — не — протегна ръка той, за да стисне нейната. — Притесняваш ли се?

— Знам, че е глупаво. Но това е първият път след сватбата, когато се събираме всички заедно. Като едно голямо, щастливо семейство — каза тя с достатъчно силна нотка на ирония. — Мислиш ли, че ще можем да го преживеем?

— Зависи?

— От какво?

— От очакванията ти — обърна се към нея той с ленива усмивка — усмивката, която всеки път я караше да се чувства като пресъхнала земя, облята със струя хладна вода. — Опасно е, ако решиш да сложиш розови очила.

— Искаш да кажеш, че не трябва прекалено много да се старая да карам хората да заприличват на образите, които съм си създала за тях?

— Нещо такова — удари спирачка той зад червената спортна карера на Алис.

— А ако действителността се окаже много по-спокойна?

— Не се цели по мечката, преди да си я видяла.

— Аз се промених — каза тя. — Не мога да спазвам правилата от предишния си живот.

Той сви рамене.

— Създай си нови тогава.

Всеки ден Иън й показваше, че това е възможно. Разбира се, не всички проблеми бяха разрешени. Знаеха къде някои части от пъзела влизаха, но други все още си търсеха мястото. Преди всичко, защото Сам разбра, че не й трябва съпруг, работещ от девет до пет, тъй като и тя може би беше изгубила тази нагласа вече. Когато детето им поотраснеше, те щяха да могат да пътуват. А засега Иън прекарваше дните си в ателието, което беше наел наблизо, докато Сам беше съвсем щастлива да си стои вкъщи и да се занимава с градината. Тя установи, че не й беше неприятно това, че понякога се случваше той да се увлече в работа, да забрави, че трябва да вечеря и да остане да работи до късно през нощта. Обичаше да остава сама, а беше и сигурна, че рано или късно той ще се прибере вкъщи.

Тя разкопча предпазния си колан и слезе от колата. Заедно тръгнаха към пътеката, водеща към парадния вход на къщата. Кучетата изскочиха навън да ги посрещнат, като махаха с опашки. Лора се появи в преддверието, следвана от Хектор. Беше облечена в яркожълта риза и джинси, които показваха колко стройна беше фигурата й, след като беше отслабнала. Хектор си изглеждаше все същият. Стабилен като стълбовете на оградата и точно толкова неизменна част от самото ранчо.

Той се ръкува със Сам.

— Сам, радвам се да те видя. Изглеждаш добре.

Очите му, както й очите на повечето други хора, автоматически се насочиха към корема й и тя му беше почти толкова благодарна, колкото и за топлотата, с която посрещна Иън.

— Здрасти, как си? Има много хубави отзиви за теб във вестника. А и снимката е много хубава.

И той намигна на Сам, която леко се изчерви, като си спомни случая. Когато фотографът, който правеше снимките за откриването на изложбата, поиска да ги снима заедно, тя си помисли, че тази снимка никога няма да види бял свят.

— Здравей, мамо. Здравей, Иън — целуна Лора и двамата по бузите. — Пристигате точно навреме. Алис и аз не можем да се разберем за царевичния хляб. Тя казва, че трябва да се сложи една лъжичката бакпулвер, а аз казвам — две.

— Сложете три — каза Сам.

Царевичният хляб халапеньо, специалитет на Лупе, беше дълбоко пазена от нея тайна в продължение на години, докато накрая тя призна, че никога не е имала рецептата, а винаги просто е слагала всичко на око. Само след внимателно наблюдение и няколко собствени опита Сам успя да разбере каква е рецептата.

Тя влезе вътре след Лора и Хектор, откъдето към нея се носеше ухание на печено говеждо. На масичка, направена от стар капак на прозорец беше поставена поочукана кафява каничка с букет маргаритки. До камината, наред с ботушите на Лора, се мъдреха чифт мъжки каубойски ботуши. Изпод дивана поглеждаха две жълти очи и се показваше края на леко потупваща опашка.

В кухнята Алис мереше брашното, а Уес ровеше из фризера, за да намери формичка с кубчета лед. Мод се бе съсредоточила върху деликатната операция да обърне върху чиния желирана плодова салата, докато Финч се въртеше досами лакътя й. Масата беше сложена: фаянсови чинии с мотив „синя върба“, много от тях с отчупени ръбчета; прибори, отразяващи различни фази от живота на Лора; чаши — всичките различни. Сам с удоволствие забеляза обаче, че бродираната покривка на масата беше тази, която тя откри, когато опаковаше нещата си — отдавна забравен неин сватбен подарък, получен от леля Флорин и чичо Пърнъл. Даде я на Лора, която не се притесняваше от петната и гледаше на тях като на снимки в албум, будещи спомени за преживени приятни моменти.

Сам се приближи до Алис, целуна я и долови уханието на някакъв много скъп парфюм.

— Роклята ти нова ли е? Този цвят много ти отива.

— Купих я в Кабо^[1].

— Добре ли прекарахте? — попита Сам.

— Прекрасно! — Алис размени многозначителен поглед с Уес. — Даже разгледахме няколко вили.

— Какво, да не се готвите да излезете в пенсия? — подразни я Лора.

— О, разбира се, след поне още сто години. — Още един поглед към Уес. — А през това време е приятно човек да може да се скрие някъде от време на време. Винаги съм искала да имам къща на морския бряг. А когато ние не сме там, ти и Хектор можете да я използвате. — И след кратка пауза добави: — И мама, и Иън.

На Сам й се прииска да изтръска и последните следи от неудобство така, както някога беше изтръсквала камъчетата от обувките на дъщеря си. Изведнъж откри, че иска нещата да бъдат такива, каквито бяха преди, да могат да си разменят шеговити забележки, както правеха някога. И тогава не всичко беше идеално, но поне можеха да се шегуват и да се смеят, когато неприятните моменти бяха отминали. Когато сядаха на една маса и всеки предварително знаеше мястото си, а единственото нещо, което можеше да извади някого от равновесие, беше стол с разклатен крак.

— Какво искате да пиете? — влезе с лекота в ролята си на домакин Хектор. — Иън, в хладилника те чака бутилка бира, върху която е написано името ти.

— Прочете ми мисълта, приятел.

— За мен само вода. Сама ще си я взема.

Сам познаваше кухнята на Лора така добре, както и собствената си. Докато пълнеше чашата с вода, тя хвърли поглед към Мод, която разтърси за последен път формата и зеленият пръстен от желе с плодове се намести, тресейки се върху чинията.

Щом Сам се настани на масата, една от котките веднага се намести на коленете й и замърка. Усмихна се, защото си спомни как майка й казваше, че котките винаги откриват бременните жени. Зачуди се дали това е наистина така.

Мод отстъпи крачка назад, за да се наслади на произведението си.

— Гледай колко е красиво! Да ти дожалее да го изядеш.

— Няма да ни преседне, сигурна съм — каза Лора и погледна във фурната, преди да извади оттам пращящата тава. — Печката е изцяло твоя — обърна се тя към Лора.

Алис, вече беше приготвила за печене царевичния хляб.

— Само намести го така, че да е на някое от топлите места.

— Колко години вече чувам това? Кога най-после ще си купиш нова фурна? — измърмори добродушно Алис.

Лора сви рамене.

— Когато ми останат пари за това.

Не след дълго всички насядаха край масата. Лора я бе разтегнала и затова имаше достатъчно място за всички да разположат лактите си удобно, а и за кучетата да се разхождат свободно отдолу. В чашите беше налято вино, платата и купите минаваха от ръце на ръце. Скоро всички чинии бяха напълнени с връх.

Печеното беше великолепно, царевичният хляб с нищо не отстъпваше на този на Лупе. Дори и желираната салата на Мод получи заслужен дял похвали, макар че Сам лично смяташе, че неща от този род се правят преди всичко за показ. Когато отвориха втората бутилка вино, всички вече се чувстваха по-освободени и разговорът се обърна към последните промени в „Деларосас“.

— Нали помните онази фраза от филма „Построй го и всички ще дойдат“? Това спокойно може да се отнесе за уебсайтовете. Поръчките направо започнаха да валят — поклати Лора учудено глава.

— Едва смогваме — каза Финч.

— И това изцяло дължа на Алис. — И Лора вдигна чаша към сестра си. — Ако не беше ти, кой знае кога и дали изобщо щях да се захвана с такова нещо.

— Все някога, да кажем след… около сто години — подразни я Алис.

— Човекът, който трябва да се засрами в случая съм аз — каза Сам с леко неудобство. — Не трябваше да се опъвам в продължение на години.

— Грешката не е твоя, мамо — бързо я защити Лора.

— Просто твоето поколение така гледа на тези неща.

Последва неловка тишина, през време, на която тракането на вилиците като че ли стана по-силно. После Сам прекъсна мълчанието.

— В такъв случай — каза тя весело — ще трябва да се запиша на компютърен курс. Сигурна съм, че ще бъде по-интересно от бингото в центъра за хора от третата възраст.

Всички се разсмяха и това стопи и последните следи от неудобство.

После Лора срещна погледа на Хектор през масата и прочисти гърло:

— Между другото, слушайте внимателно, имам да ви кажа нещо. Хектор и аз ще се женим.

Чу се шумен хор от възгласи. Когато виковете утихнаха, Сам избърса очи със салфетката си и каза:

— Господи! Това е най-добрата новина, която съм чувала от дълго време насам.

— Кога е сватбата? — поиска да знае Алис.

— Искаме да бъде през декември. Най-късно — през януари.

— Коледна сватба! Чудесно! — плесна безшумно с ръце Мод. — Може ли аз да отговарям за украсата?

Макар да знаеше, че Мод на моменти се увлича, Сам не беше ни най-малко изненадана, когато чу отговора на добросърдечната си дъщеря:

— Разбира се. Всички ще ти помагаме. Ще бъде много весело.

— Лора ме покани да й бъда шаферка. — Финч погледна смутено Алис. — Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не — усмихна й се Алис.

Столът на Уес изскърца, избутан назад, и той се изправи.

— Предлагам тост — вдигна чашата си той. — За Лора и Хектор! Пожелавам им да бъдат така щастливи, както сме Алис и аз.

Звъннаха чаши. Наля се още вино. Изведнъж всички заговориха едновременно. Сам почувства, че някакво вълшебно спокойствие я обхвана. Всичко беше както едно време, дори още по-хубаво. Точно защото всеки живееше собствения си живот. Дойде й наум, че семейството не е нещо статично. То е като непрекъснато менящ нивото си поток, като самия живот, който може да те отведе на най-удивителни места.

Мод, леко пийнала, също вдигна чаша.

— Предлагам тост и за бебето.

Сам погледна Лора с крайчеца на окото си, но тя въобще не изглеждаше обезпокоена. Усмихна се с усмивката на жена, щастлива от собствения си живот, такъв, какъвто е.

— За бебето — каза тя.

— Надявам се, че бебето ще прилича на Сам — каза Иън.

А Уес многозначително се разсмя със смеха на баща, който все пак е успял някак да надживее юношеството на сина си.

— А ти, Алис? — попита я Лора с надежда. — Има ли шанс да поразмислиш и да решиш да имаш дете?

— Съмнявам се. — Сега Алис не изпитваше неудобство, както преди, просто размисляше.

— Нека мине малко време.

— О, ще мине, можеш да не се съмняваш. Много, много време.

— Изглежда, че известно време няма да мога да се надявам на внуци — каза Сам, за да облекчи атмосферата. Предишното й неудобство очевидно напълно беше изчезнало. — Но няма и защо. Вече си имам една внучка.

И тя погледна Финч, която й се усмихна с благодарност. Финч беше облечена по начин, който вероятно отговаряше на изискванията на най-новата младежка мода: плътно прилепнали джинси и пухкав розов пуловер, достатъчно къс, за да се вижда халката, висяща на пъпа й. Лора беше споделила с нея, че Финч всеки ден след училище прекарва с часове на телефона, бъбрейки с най-добрата си приятелка Анди Фицджералд. Но покрай всичко, което й се бе струпало, Сам не бе успяла да опознае Финч. И сега с удоволствие си помисли, че ще й бъде приятно да направи това.

После масата беше разчистена и бе сервирано кафе.

На масата се намери и чиния с прясно изпечени сладкиши от „Тол Хаус“. В меко осветената кухня, с камарата чинии в умивалника и кучета, драскащи в краката им, Сам имаше чувството, че обич и добри чувства изпълват всяко ъгълче от поовехтялата кухня. Достатъчно обич и добри чувства, за да им стигнат за много години напред, за да успокояват обиди и наранена гордост, дори да хвърлят мост над някоя ненадейно зейнала помежду им пропаст.

Семейство. В радост и мъка.