Айлин Гоудж
Чужденец в рая (8)

Седма глава

— Трябват ти преди всичко ботуши — каза Лора твърдо.

— Не трябва да си създаваш излишни грижи — каза Финч. — Това, което имам, ми е напълно достатъчно. — В гласа й звучеше нотка на упорство, което Лора определи като това, което беше — ужасен страх.

— Звучиш като Мод.

На упоритата уста на момичето заигра лека усмивка.

— Ново бельо би било добре дошло.

„Е, и това е някакъв напредък“, помисли си Лора. За да накара Финч да се съгласи да отидат по магазините, й беше била необходима цяла сутрин и едва ли не декрет от Конгреса. Тя твърдеше, че нищо не й трябва, че това, с което е дошла, и няколкото стари дрехи, които Лора й беше дала, й е напълно достатъчно. Но и двете знаеха, че ставаше дума за нещо повече от някоя и друга дреха и от чифта ботуши по мярка — един вид повратна точка, неизказано задължение.

Докато вървяха покрай старата мисия на път към „Ръскс“, Лора си направи списък наум. На момичето му трябваха няколко чифта джинси, няколко фланелки и бельо, също и пуловери за времето, когато се застуди. Ако се приеме, разбира се, че по това време ще бъде все още тук.

Това е въпрос за шестдесет и четири хиляди долара, нали?

За Лора сега отговорът не беше по-близо, отколкото беше преди месец. Тя все още не знаеше почти нищо за Финч. Единствената информация, която тя беше благоволила да даде за себе си, беше, че е от Ню Йорк и че родителите й са починали. Когато Мод се беше опитала да я разпита за други членове от семейството, беше млъкнала, и по-нататъшните опити да я накарат да се отпусне се оказаха неуспешни.

Но едно беше ясно — така не можеше да продължава.

Минаваха покрай книжарницата, когато Лора използва случая да попита:

— Мислила ли си за дрехи, подходящи за училище?

Като че ли животното, което преди беше взимало храна от ръката й, изведнъж беше надушило опасност. Реакцията на Финч беше спонтанна и физическа: Лора почти видя как тя се смачква, как всичките й мускули се стягат, как вратът й потъва в раменете.

— Не — каза тя и впери поглед в земята.

— Ще трябва да се запишеш. — Лора говореше с добре изработена небрежност. — Не е необходимо да бъде за постоянно. Само… да кажем, докато решиш какво ще правиш.

— Не трябва да правя нищо, което не искам. — Финч й напомни, че е вече на шестнадесет години и може да прави, каквото си иска.

— Не мислиш ли за колеж?

Финч я погледна предпазливо. Очевидно мисълта за колеж никога не й беше влизала в сметката.

— За колеж?

— Ако имаш добри бележки, можеш да спечелиш стипендия.

— Да, разбира се. — Финч отново придоби познатото изражение — изражението на човек, за когото е по-лесно да не храни надежди, вместо да рискува да види всичките си надежди разбити.

— Говоря сериозно — продължи Лора. — Ако бележките и резултатите от тестовете ти са добри, има достатъчно колежи, в които с радост ще те приемат.

Финч сви рамене.

— Бележките ми не са кой знае какво.

— Можем да поработим тогава — каза Лора. — Бях силна по математика. А Мод… не знам дали знаеш, че Мод е преподавала английски в гимназията?

Това я заинтригува.

— Тя защо никога нищо не споменава за това?

— О, нали знаеш, Мод не обича да говори за себе си. Както и една друга моя позната.

Нещо дълбоко погребано се съживи в очите на Финч.

— През втората година в училище по английски имах пет минус.

— Това е много добре.

— Не бях си предала всички домашни писмени работи навреме, но после написах една тема за „Сайлас Марнър“, която учителката, изглежда, много беше харесала, защото ми писа отличен.

Лора се усмихна. Не можеше точно да си спомни книгата, която и тя, разбира се, беше изучавала в гимназията, но изведнъж изпита благодарност към милия стар Сайлас.

Това й напомни и нещо друго. Документите за прехвърляне. Без тях Финч нямаше да може да се запише.

„Ще се занимавам с това, когато му дойде времето.“ Засега беше достатъчно, че слънцето грееше и че тази хубава юлска събота хората можеха да ги вземат за майка и дъщеря, които отиват да пазаруват заедно.

Пред „Ликити-Сплит“ тя поздрави двойка нейни познати от „Изгубените лапички“. Инес и Сю извеждаха от заведението синовете си, които държаха по една фунийка със започнал да капе сладолед. Единият от тях беше осиновен, а другия Сю беше родила чрез изкуствено осеменяване. „Шарен свят“, обичаше да казва Питър с чувство на неприязън. Но Лора не преставаше да се учудва на скритите черти на всяко едно семейство — като картини, които ти се струва, че са едно, а когато ги разгледаш отблизо, се оказва, че са нещо съвсем друго. Децата на Инес и Сю, освен че бяха много сладки, изглежда, се бяха и добре адаптирали.

— Лесбийки са, нали? — попита Финч, когато те вече не можеха да ги чуят.

— Доколкото знам, вероятно е така — каза Лора. — Но те не афишират отношенията си.

— И в това няма нищо лошо.

— Нищо лошо, в какъв смисъл?

— Искам да кажа… Хората тук приемат ли това?

Лора сви рамене.

— Защо не? Защо питаш?

— Просто се чудех.

Лора погледна Финч с крайчеца на окото си. Това не беше ли въпрос дали и тя ще бъде приета тук? Момиче, съвсем само на света, без минало и без изгледи за особено бъдеще, което никъде не беше у дома си. На Лора й се прииска да я успокои, но не искаше да я плаши. Стъпка по стъпка…

Завиха зад ъгъла по Еспина Лейн. „Ръскс“ — най-близкото подобие на универсален магазин, какъвто имаше в Карсън Спрингс, заемаше площта, която някога бе принадлежала на няколко съседни магазина. Съществувал почти толкова дълго, колкото „Деларосас“, магазинът все още беше собственост и се управляваше от семейство Ръск. Лора бутна вратата и те пристъпиха в хладината на помещението с климатична инсталация.

Вътрешността на магазина почти не беше се променила от времето, когато тя беше дете — мъжки и дамски дрехи в двата противоположни края; обувките, коланите, чантите и бижутата бяха разположени в централната част. На горния етаж, в отделението за деца имаше старомоден уред за определяне на размера, а във вторник и събота в отделението за домакински стоки остреха кухненски ножове. В отделението за играчки горе около всяка Коледа възрастният Ейвъри Лулин посрещаше децата, облечен като Дядо Коледа и ги слагаше да седнат на коленете си.

— Защо не започнем с ботушите? — предложи Лора.

Секцията за обувки беше най-отзад. На дървени рафтове по дължината на стената бяха наредени солидни на вид високи обувки с връзки и мокасини. На пода беше поставено устройство за взимане на мярка на крака — реликва също от детските години на Лора — протрито от поколения детски стъпала, минали през него. Имаше даже и пълен асортимент от ботуши за езда, като се започне с английски и се завърши с каубойски.

— Мога ли да ви помогна? — Лора се обърна и видя, че към тях върви Анди Фицджералд. Анди широко се усмихна.

— Лора, здравей! Не те познах. — Тя погледна с любопитство Финч.

Лора си спомни времето, когато ходеше да наглежда децата на Джери. Анди беше много трудно за гледане дете, не защото беше прекалено разглезена, а защото не спираше да задава въпроси. Защо тревата е зелена? Какво кара звездите да светят? Когато я видя сега — с искрящи зелени очи и черна коса, спускаща се до раменете — Лора усети вълна от обич.

— Не знаех, че работиш тук — каза тя.

— И аз също, докато мама не каза, че ще ми спре джобните. — Анди завъртя очи нагоре, но не изглеждаше особено нещастна. — Доколкото разбирам, тя смята, че щом сметките натежат, трябва и работата да стане по-тежка. — Тя се усмихна на Финч. — Здравей, аз съм Анди.

— Здравей. — Финч небрежно разглеждаше едни обувки, като се стараеше с всички сили да не поглежда към тях. Ако не бяха четирите сребърни обички на ушите й, със спретнато изгладените си блуза и пола и висящият на сребърна верижка на врата й медальон със Света Ана, получен на конфирмацията й, Анди лесно можеше да накара Финч да си създаде погрешно впечатление за нея, като си помисли, че е същество от друга планета.

— Финч живее засега при мен — каза Лора.

Анди не започна да разпитва.

— Щастливка!

Финч, изглежда, се поуспокои.

— Лора ме учи да яздя — каза тя срамежливо.

— Така ли? Жестоко!

Лора беше учила и Анди да язди. И тя като Финч беше роден жокей.

— Всъщност, за това сме тук. Искаме да купим чифт ботуши за езда.

— Кой номер? — Анди изведнъж стана страшно делова.

— Осем и половина — каза й Финч.

Анди изчезна в стаята отзад и се върна след няколко минути с камара кутии. Тя ги постави на пода и свали капака на най-горната.

— Ето, пробвай тези най-напред. Те са ми любимите.

Седнала на един стол, Финч започна да развързва връзките на едната си мръсна гуменка, когато Анди каза между другото:

— Виж, утре имам почивен ден. Ако не си заета с нещо друго, искаш ли да пояздим заедно.

Финч се намръщи и се загледа в някаква точка точно над рамото й. Лора не смееше да диша. После Финч каза:

— Да, разбира се. Защо не. Супер ще е. — Тя хвърли несигурен поглед към Лора. — Ако нямаш нищо против.

Лора едва се сдържа да не викне „ура“.

— Занасяш ли се? Ще ми направите услуга. Да не говорим за конете.

И оттук нататък нещата потръгнаха. Когато Лора се върна от предварителен оглед в секцията за дамско спортно облекло, двете момичета си бърбореха най-непринудено. Тя отправи към небето няколко кратки благодарствени молитви.

След един час с торба с покупки в ръка Лора и Финч се отправиха към „Трий Хаус“. Минаваха покрай „Куил Пен“, когато се натъкнаха на Том Кемп, който тъкмо излизаше от книжарницата. Носеше кутия, опакована като подарък.

Протегна я, за да я видят.

— Секретарката ми има рожден ден. Взех й кутия с хартия за писане на писма и пликове. Не е особено оригинално, нали?

— Сигурна съм, че ще й хареса — каза Лора.

— Да се надяваме. — Той се усмихна. — Как си, Лора?

— Много работа, както обикновено — каза тя. — Помниш Финч, нали?

— Разбира се. От сватбата. — Говореше с такъв тон, като че ли начинът, по който Финч се беше появила на сватбата, не беше нищо необикновено. В този момент Лора разбра какъв трябва да е бил той като момче — от тези, които сами предлагат да изнесат боклука и да окосят тревата в градината на старите съседи. Той посочи с ръка торбите им.

— Изглежда, че вие двете сериозно сте поомели магазините.

— Знам само, че страшно огладняхме, това е всичко — каза Лора и се засмя.

— Как е майката ти? Не съм я виждал напоследък.

Лора почувства, че настроението й се променя, като че ли облак засенчи слънцето.

— Добре е.

— Поздрави я от мен, няма да забравиш, нали? — Изведнъж доби притеснен вид. Дали не е чул клюките? Том погледна часовника си. — Е, добре, трябва да тръгвам. Неотложна среща с бръснаря. — Намигна им и продължи надолу по улицата.

Лора продължи да гледа след него, докато той се отдалечаваше, чувствайки някакво странно съжаление. Ако Сам беше предпочела Том, нямаше да имат тези неприятности. Спомни си за бомбата, която майка им пусна снощи, нещо, което Лора и сега продължаваше без особен успех да се старае да приеме.

Сам ги покани на вечеря — Лора и Алис с Уес — изчака масата да бъде вдигната и чиниите поставени в миялната машина и ги отведе във всекидневната.

— Имам нещо да ви съобщя, каза тя. Макар че изглеждаше разтревожена, погледът й беше ясен и решителен. — Но най-напред трябва да ви кажа, че въпросът не подлежи на обсъждане. Каквото й да мислите по въпроса, вие просто трябва да приемете нещата такива, каквито са.

Лора се приготви да чуе най-лошото. Сгодили са се. Какво друго? Откакто се върна от Ню Йорк, майка й изглеждаше затворена в себе си и някак разтревожена. Не точно срамежлива булка в бяло, но предвид обстоятелствата, какво би могъл да очаква човек?

Лора се огледа. Сестра й гледаше с израз на истински ужас, докато Уес изглеждаше просто озадачен и може би леко обезпокоен. Никой не можеше и да си представи това, което последва.

— Ще имам бебе — каза Сам.

Лора не можеше ясно да си спомни последвалия скандал. Забеляза, че Алис ридае, а Уес прави всичко по силите си, за да я успокои. А Лора просто стоеше там, вцепенена.

После нещо в нея се раздвижи. Огромна завист, зелено и всепоглъщащо чудовище изскочи от най-дълбоката джунгла на сърцето й. „Всичко това е някаква грешка“, каза си тя. Господ беше объркал нещо. Тя беше жената, която трябваше да обяви такова нещо. Не беше ли прекарала години, опитвайки се да има дете? Подложила се бе на безброй лекарски прегледи и една от друга по-болезнени процедури. Само за да й кажат накрая, че никога няма да може да има дете. Нали и Питър я изостави заради това? И сега новата му жена щеше да има бебе… а също така и майка й… „Господи… толкова е ужасно!“

Оттогава на Лора непрекъснато й беше зле, но тази сутрин се постара да освободи съзнанието си от тези мисли. Решена да не позволи на каквото и да било да й развали деня, тя закуси, свърши си работата из къщи, дори отиде да помогне на съседката си Ана Винченци, чиято майка беше паднала и не можеше да ходи. Докато случайната среща с Том Кемп сега не беше върнала мисълта за случилото се в съзнанието й.

Финч, почувствала промяната в настроението й, докосна лакътя на Лора.

— Благодаря ти — каза тя. — Не беше необходимо да ми купуваш всичко това.

Лора се откъсна от мислите си и се усмихна.

— Няма за какво да ми благодариш. Ти си си го изработила.

— Какво искаш да кажеш?

— Помагаш в къщната работа. Храниш и поиш конете и чистиш конюшнята — продължи Лора със същия делови тон. — Както й да погледнеш, длъжница съм ти.

Ъгълчетата на устните на Финч се обърнаха надолу.

— Скапана готвачка съм.

— Стараеш се. Това е най-важното.

Лора реши да не се спира върху този въпрос. Кулинарните опити на момичето бяха истинско бедствие и предмет на шеги от страна на всички вкъщи. Предишната вечер се опита да приготви ориз с риба тон в сметанов сос, но се оказа, че оризът се е свършил и вместо него тя реши да направи картофено пюре. Хектор каза на шега, че с кашата, която се беше получила, могат лепят тапети. Даже и Финч не можа да не се разсмее.

— Мисля в бъдеще да се огранича с притопляне на пица.

Лора й намигна.

— Не се тревожи. Тайно Мод се радва, че единствено тя от всички нас може да готви хубаво.

Седяха в „Трий Хаус“ и пиеха студен чай с лед под сянката на дъба, когато Финч попита предпазливо:

— Ъъъ, Лора? Ако има някакъв проблем с Мод, нали ще ми кажеш?

— Какво те кара да мислиш, че нещо не е наред?

— Чувам как понякога нощем плаче.

Лора се поколеба. Нямаше намерение да крие от Финч, но не искаше да я товари излишно. Нямаше ли си тя и без това достатъчно проблеми?

— Разбирам, че не ти е казала нищо за Елрой.

— Кой е Елрой?

— Синът й.

— Не знаех как се казва. Само виждам снимката му на нощното й шкафче. — Финч сгъна опаковката на сламката си на хармоника и погледна смръщено. — Въобще не прилича на нея.

— Изглежда, че не е наследил характера й.

— Затова ли Мод е нещастна?

Лора замислено отпи от чая си. В най-отдалечения край на двора собственикът на заведението, Дейвид Райбек, беше потънала в разговор с Дилайла Симс. Дилайла, тъжно красива с бледата си кожа, замечтаните си очи и дълга тъмна коса, разпиляна по раменете й, му кимаше някак съчувствено. Лора си помисли дали това не е свързано със сина на Дейвид, осемгодишния Дейви, за кой ли път вече в болница. Ако приказките, които Лора бе чула, бяха истина, напрежението беше създало известно отчуждаване между него и жена му. Като забеляза спонтанната фамилиарност, с която Дилайла постави ръка върху неговата, Лора си помисли, че Дилайла може би бе изиграла — или щеше да изиграе — някаква роля там. Погледна отново към Финч.

— Опитва се да накара Мод да се върне да живее при него.

— А тя иска ли?

— Надявам се, че не. — Лора поклати глава. — Тя живееше при него, преди да дойде при нас. И от малкото, което Мод ми каза, разбирам, че животът й там не е бил много розов.

Лицето на Финч доби студено изражение.

— Истинско лайно, така ли?

— Не го познавам — но, да, може да се каже, че това е определението.

Лора се усмихна, защото почувства, че настроението й някак се пооправя. Майка й може да е бременна и може би има вероятност Мод да я напусне, но днес беше великолепен слънчев ден и тя беше седнала с това момиче, паднало в нейния живот направо от небето, за да хапнат нещо заедно, а може би то щеше и да сподели нещо с нея.

— Надявам се, че ще реши да остане — каза Финч с гореща убеденост. — Тя е част от нас.

Нас? Означаваше ли това, че и Финч възнамерява да остане? Лора се надяваше това да е така, защото изводът, който бе направила по отношение на нея, беше подобен — момичето вече беше част от нейния живот. Отначало се беше опитвала да потисне тази мисъл — не искаше отново да страда — но сега нещо в нея трепна, нещо толкова крехко, че дори и най-лекият полъх на вятъра можеше да го отнесе.

— Напълно съм съгласна с теб — каза тя.

Когато Лора наближи двора, Хектор, който миеше открития обор с маркуч, бутна портата, за да я отвори, и се приближи да ги поздрави.

Прекара пръст по прашната повърхност на багажника на експлоръра.

— Как мина?

— Купихме всичко необходимо.

Финч изтърча вътре в къщата, натоварена с покупките. Към Хектор, както и към всички мъже, тя изпитваше неудобство. Като например онзи ден, когато доктор Хенри беше дошъл. Старият ветеринарен лекар беше дошъл да прегледа Пънч, но, когато заговори малко по-рязко, тя подскочи като ужилена.

— И на мен така ми се стори. От това, което забелязвам, тя май планира да остане тук известно време. — Той погледна Лора изпод периферията на шапката. — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Не съм сигурна в нищо. — Тя въздъхна и бутна вратата на колата, за да я затвори. — Единственото, което знам, е, че има нужда от дом и че единственият, който е отворен за нея в момента, е този тук.

— Ти си знаеш. — Той говореше меко, но тя долови предупредителна нотка в гласа му.

Тя му разказа за Анди и как двете момичета изведнъж се бяха харесали. И как следобеда бяха обиколили музея и колко поразена била Финч, когато видяла изложеното там дървено рало, същото рало, с което някога е орал прадядото на Лора, за да подготви почвата за първата портокалова горичка в долината.

— Като че ли не можеше да се насити — каза Лора. — Знам, дава вид, че ни отблъсква, но ми се струва, че има желание да се чувства част от нас. — Усмихна се криво. — Ако излезеш прав и аз пак налапвам по-голям залък, отколкото мога да преглътна, поне няма да е за пръв път.

— Или за последен.

Той се усмихна. В бръчките в ъгълчетата на очите му се беше събрал прах, подмишниците на фланелката му бяха мокри от пот. Изведнъж почувства някакво лудо желание да грабне износената каубойска шапка от главата му и да я сложи на своята.

Веднъж, когато беше само на шестнадесет, се беше вмъкнала тайно в стаята му над гаража в къщата им на Блосъм Драйв. Ясно можеше да си спомни топлината на чувството за виновност, която я заливаше, докато пробваше шапката и ботушите му, заровила лице в пуловера му. Като че ли някак си се бе вмъкнала вътре в него самия. По това време Хектор имаше поне една приятелка, за която тя знаеше — беше го видяла веднъж в града, преметнал небрежно ръка през раменете й — беше хубавя млада жена на име Тереза. И тогава, докато стоеше в стаята му, мисълта за тях двамата голи върху същото това легло беше накарала някаква част от нея да запламти с непознат дотогава огън. Беше си представила, че и тя лежи гола с него там, загрубелите му, загорели ръце галят кожата й, а устата му притиска нейната…

Лора почувства, че от този спомен се изчервява.

— Не е зле да отида да видя как е Пънч — каза тя и се отправи към конюшнята. — Все още ли куца?

— Вече по-малко. — Хектор влезе в крачка с нея. — Доктор Хенри идва отново да го види, докато те нямаше.

Можеше да чуе цвиленето на конете в конюшнята. Те познаваха шума на колата й и винаги учтиво изчакваха минута-две, докато се появи, но бяха започнали да проявяват нетърпение. Лора взе шепа люцерна, подсладена с меласа. Нямаше ли да е хубаво, ако и нейният живот беше така прост като техния? Без бивш съпруг. Без бременна майка.

Гърлото й се сви и очите й се напълниха със сълзи. Хектор, който вървеше до нея й хвърли любопитен поглед, после без да каже нито дума я взе в прегръдките си. Тя не се отдръпна. „Той винаги е бил до мен, когато ми е било необходимо“, помисли си тя, като зарови лице в рамото му, усещайки миризмата на коне, прах и спечелена с труд пот. Няма ли нейната вечна нужда от него да го прогони някой ден?

Ако на Хектор му беше дошло до гуша, той не даваше никакъв признак за това. Отдръпна се, за да извади чиста носна кърпа от джоба си. Подаде й я, се отпусна на петите си, като чакаше сама да му каже какво има.

— Извинявай — каза тя със смутен смях.

— Няма за какво да се извиняваш.

Тя се изсекна в кърпата с остър, съвсем неженствен шум.

— Заради майка ми е.

— Да не сте се скарали за нещо?

— По-лошо е от това. — Лора си пое дълбоко въздух. — Тя ще има бебе.

Хектор изсвири с уста, тихо и дълго.

— Това е то!

— Едва ли е необходимо да казвам, че никой от нас не е безкрайно очарован от това. — Нямаше представа дали леля й Одри вече се бе пуснала в действие. Когато тя се активизираше, нещата наистина щяха да загрубеят.

— А бащата?

— Иън? — Тя се изсмя леко презрително. — Дори не съм сигурна, че знае. Все още е в Ню Йорк. Когато научи, може да реши там да си остане.

Хектор се намръщи.

— Какво те накара да кажеш това?

— Не мога да си го представя като баща.

— Това е нещо, което не можеш да знаеш.

— Знам достатъчно.

Погледна я, като че ли искаше да защити Иън, но всичко, което накрая каза, беше:

— Самият факт, че ще има бебе, нали? Ето какво те разстройва най-много.

— Искам и аз да имам бебе! — Думите се изплъзнаха от устата й и в гърлото й се надигна ридание.

Хектор отново я прегърна, като галеше главата й и шепнеше:

— Горкичката ми. Няма нищо лошо.

Гласът му беше като испанската музика, която тя често дочуваше през двора.

— Ти не можеш да си представиш — изрече тя с предрезгавял глас.

— Знам добре какво значи да желаеш нещо много силно.

„А имаш ли и най-малко представа колко много те желая аз?“ Мисълта й дойде като че ли изневиделица. Скрито трепетно вълнение я обхвана… ала се изправи пред причиняващата й болка стена от отчаяние. Какво би излязло от това? Ако Хектор изпитваше дори и най-малък интерес към нея, нямаше ли да е разбрала досега?

Тя повдигна глава.

— А ти какво искаш, Хек?

— Това, което искат всички хора, предполагам — да бъда щастлив. — Той я гледаше с нежност, присвивайки леко очи в полумрака. Прашинки, вмъкнали се през цепнатините между неравните плочи на конюшнята, плуваха мързеливо в снопа слънчева светлина.

Лора затвори очи и почувства, че сърцето й започва бавно да се преобръща. Ако сънуваше, той щеше сега да я целуне — както толкова често се беше случвало в сънищата й. Една целувка, която щеше да й каже, че тя е нещо по-специално — различно от жените, които тя беше забелязвала понякога да се измъкват призори от стаята му. Затворила очи, поклащайки се леко на стъпалата си, тя се наклони към него и подпря челото си в неговото. Хектор не помръдна.

Останаха така един безкраен миг. Лора едва дишаше, сърцето й се беше спряло в гърлото, като непреглътнат аспирин. После, когато си помисли, че ако той не я целуне, ще умре, тя почувства как ръката му леко подхваща брадичката й, а устните му нежно притискат нейните. Само едно бегло докосване, нищо повече. Той се отдръпна и й се усмихна. Не размениха нито дума. Беше миг, продължил цяла вечност, люлка, движеща се между небето и земята. Тя търсеше нещо в лицето му, жадуваше той да каже нещо, да направи нещо, да разруши това крехко равновесие. Как щеше да продължава да живее, без да знае какво означава случилото се? Какво, ако Хектор просто бе изпитал съжаление към нея?

После мигът свърши и той се захвана с работата си, все едно че нищо особено не се е случило. Тя го наблюдаваше как слага с вилата сено в яслите на конете, като си подсвирква с уста, докато работи. Ясно беше, че не мисли за нея — поне не по този начин. Лора се почувства измамена.

Тръгна към вратата с лудо биещо сърце. Говорейки сякаш на стената с такъмите, повечето от които прекалено стари и износени, но добре намазани с „Нийде“, тя каза тихо:

— Благодаря ти, Хек.

— Няма защо — отговори той любезно.

Прекосяваше двора, когато чу скърцане на гуми по чакъла. Вероятно и кучетата го бяха чули, защото от вътрешността на къщата се разнесе лаят им. Огледа се и видя, че зад нейния експлорър спира светлосин понтиак севил. На прашната му табелка можеше да се прочете-IM4NRA.

От мястото на шофьора слезе набит човек с кафеникави панталони и карирана риза с къс ръкав и намести колана си. Като спря поглед на сивата му, късо като на войник подстригана коса, през която прозираше розовата кожа на черепа му, Лора му даде около петдесет и пет години. Той се огледа, но не я видя и продължи по предната пътека.

Малките косъмчета по тила на Лора настръхнаха. От време на време някой заблудил се пътник влизаше с колата си при тях, за да пита за пътя, но инстинктът й подсказа, че в случая не е така. Тя тъкмо се приготви да извика, когато той се завтече към преддверието и започна да блъска по вратата.

— Мамо! Аз съм, Елрой!

Лора изтича към къщата и Хектор я последва. Тъкмо наближаваха, когато предната врата се отвори. На вратата се появи Мод, която изглеждаше разтревожена.

— Чувам те прекрасно и без да крещиш — каза тя.

Елрой се отдръпна назад, гледайки я разярено. В закръглената му брадичка и пълни устни, смешно деликатни за мъж с неговата физика, Лора откри някаква прилика между тях.

— Тогава защо, дявол да го вземе, не ми отговаряш на телефонните обаждания?

Мод го изгледа строго.

— И си бил толкова път, за да ме питаш това?

— Много добре знаеш, дявол да го вземе, защо съм тук! — Елрой изглеждаше повече от разстроен. Имаше вид на човек, целият живот, на когото висеше на протъркана нишка, която всеки момент може да се скъса. Ръцете му се свиха в юмруци. — Хайде, мамо, иди си прибери нещата. Върна ни чака вкъщи.

Но Мод само поклати глава и каза твърдо:

— Съжалявам, но няма да направя това, синко. Сигурна съм, че имаш добри намерения, но аз се чувствам щастлива тук, където съм.

Той сви очи.

— Правиш това, за да ми го върнеш, а?

Тя поклати тъжно глава.

— Така ли мислиш? Ако е така, жал ми е за теб.

Очевидно засегна слабото му място. Раменете на Елрой се приведоха и юмруците му се отпуснаха.

— Дявол да го вземе, мамо — изхленчи той, — ти си свързана с мен и знаеш това. Та аз съм твоя плът и кръв.

— От начина, по който се държиш, не личи особено. — Мод видимо трепереше — дребна женица, която като че ли се огъваше под тежестта на разрошената си коса.

Елрой запристъпва от крак на крак като виновен ученик.

— Ама, мамо, никой не те е карал да напускаш къщата.

— След като ти и Върна ми заповядвахте като крале от сутрин до вечер, какво друго можех да направя?

Трябваше да му се признае, Елрой изглеждаше наистина засрамен.

— Е, добре, виж сега, мамо, нямам намерение да претендирам, че всичко е било по мед и масло. Семейство сме, в края на краищата. Между хората в едно семейство може да има и противоречия.

— Между нас имаше много повече от противоречия.

— Мамо, ако само ми дадеш възможност, аз ще ти покажа…

— Благодаря ти, стига ми и това.

Лора се качи на площадката на преддверието.

— И на мен също.

Елрой тромаво се завъртя. Едрото му лице бе моравочервено.

— Я гледай, това да не е знаменитата Лора Кийли, за която толкова много съм слушал? — злобно се ухили той, когато я съзря.

Хектор, застанал непосредствено отзад, постави ботуш върху стъпалото.

— Мисля, че ще е по-добре да си тръгнете, господине.

Такова изражение върху лицето му Лора беше виждала само един път преди това — когато Питър си тръгваше.

Елрой погледа Хектор така, като че ли беше нещо гадно, изпълзяло изпод стълбите на преддверието.

— Не говорех на теб.

Преди Хектор да направи каквото и да било движение, се чу умореният глас на Мод:

— Върви си, сине. Просто… си иди.

Това беше повече, отколкото Елрой можеше да понесе. Той се хвърли към нея с ръмжене, месестите му пръсти се свиха.

— Ти, побъркана бабичка…

Слабичка фигура се плъзна край Мод в изневиделица. Финч! В ръката си държеше месарски нож, чието острие блесна на слънцето като запалена клечка кибрит.

— Не я пипай! — Тъмните й очи бяха вперени в Елрой, но те като че ли гледаха по-скоро през него, отколкото него самия. Ножът се тресеше в ръката й.

Лицето на Елрой затрепери и той направи несигурна стъпка назад. Кракът му, обут в евтина кафява мокасина, се плъзна на стъпалото по-долу. Ръката му се извъртя, след което той изгуби равновесие и се стовари тежко на дланите и коленете си. Видът му, с вирнат нагоре задник, точно като този на Пърл, когато искаше да я почешат, особено след като от напъна на панталоните му се бе появила трисантиметрова цепнатина, през която се подаваха черни косми, беше толкова комичен, че Лора се засмя.

Всички стояха застинали.

Ръката на момичето се отпусна надолу. Тя примигна, гледайки ножа така, сякаш не беше сигурна как се е озовал в ръката й, нададе приглушен вик, захвърли го в храстите и се втурна покрай тях надолу по стълбите.