Айлин Гоудж
Чужденец в рая (18)

Седемнадесета глава

Този път не можеше да има съмнение. Връщане назад нямаше.

Оставаше й да направи само едно — да продължи напред.

От седмици вече раницата й стоеше готова под леглото. Единствено Мод знаеше за това, но не беше казала нито дума. Имаше един въпрос, по който между тях двете имаше пълно разбирателство: че светът, както и луната, има две страни. Слънчевата страна беше онази половина, в която живееха хора като Лора, докато в тъмната улиците бяха винаги студени, а асансьорите, когато човек натисне бутона за нагоре, слизаха надолу.

Едва забеляза как изглеждаше полицая, който успя да зърне, когато минаваше крадешком покрай всекидневната. Но имаше ли някакво значение? Той беше олицетворение на представата за полицай изобщо, независимо дали беше нисък, висок, дебел, слаб, млад, стар. Полицаите, които я водеха при новите й майка и баща, поредният социален работник или съдия. Полицаите, които отговаряха на повикване при проблем в семейството или търсеха наркотици. А най-лоши от всички бяха тези, които разполагаха с историята на целия й живот.

Този път нямаше бележник. Само слабото бръмчене на радиостанция на фона на разтревожения глас на Мод. Момичето изпита прилив на обич — толкова силна, че почти заличи страха й. Мод няма да я предаде. Тя дори ще ги излъже, ако е необходимо. „Така постъпват хората, които те обичат.“ Докато излизаше през задната врата и безшумно затваряше след себе си мрежестата врата, тази мисъл я сгря като нещо топло, пъхнато под пуловера й.

Полицейската кола беше паркирана зад камиона на Хектор, сигналната светлина на покрива й проблясваше, ключовете бяха оставени на таблото, а когато провери, вратата се оказа отворена. Тя ги дръпна, като си помисли: „Полицаите в Ню Йорк нямаше да направят такава глупост.“ Едно движение на ръката й и те прелетяха през пътеката пред къщата и с тихо изтракване се приземиха в хортензиите.

След секунда вече тичаше надолу по алеята, пътят пред нея блестеше под лунната светлина — бял като кост, а хълмовете в далечината бяха потънали в сянка. Раницата тегнеше на раменете й, доказателство за това, че бе отвикнала от тежестта й.

Но този път поне беше тръгнала подготвена. Тя опипа джоба на джинсите си на мястото, където беше леко издут — там беше ключът на сестра Агнес. Щеше да остане скрита в манастира до утре сутринта. По това време търсенето вече щеше да е разширило обхвата си. Полицаите вече нямаше да я търсят толкова близо до дома й.

Домът й. Тази мисъл й тежеше като камък. Представи си Мод, Лора и Хектор, събрани около кухненската маса, кучетата в сандъчетата си до печката и котките, мотаещи се из краката им. Само че този път Лора ще си помисли, преди да тръгне да я търси.

Финч намери дупката в оградата, пропълзя през нея и се отправи нагоре по хълма. Сега беше по-лесно, защото познаваше пътя, беше с гуменки и дълги панталони и имаше луна, което й даваше възможност да върви по-бързо. Не след дълго забеляза манастира, вече не така чужд и враждебен, а място, където можеше да намери убежище от всякакви злини. Дори и мисълта за постоянно пребиваващия там призрак не я плашеше. Ако въобще съществуваха призраци, не трябваше ли и те да са като хората? Някои добри, други — лоши?

Когато пое по пътеката, по която най-напред беше минала със сестра Агнес — кога беше това, преди хиляда години? — единствено, което се чуваше, беше тихото каканижене на козодоите. Високата трева шумолеше, когато се триеше в джинсите й, а въздухът бе изпълнен с лекия мирис на сух градински чай. Позволи си за последен път да си представи Лора и Мод, като безценна глътка вода: Мод в халата си, с едно увиснало пред скъсване копче, и Лора в изпомачкана фланелка, която стигаше до коленете й.

Момичето се спъна и каменистата пътека като че ли се изправи, за да посрещне удара. Тя стана, отърсвайки пръстта от коленете си, които я засмъдяха, и разтърка ядосано очи. Никакви сълзи. Сълзите трябваше да почакат до момента, когато можеше да си позволи лукса да изпита самосъжаление.

Прокрадвайки се под сенките, тя тихо се придвижи откъм задната част на манастира до мястото, където един черен път се спускаше към пасището долу. Луната над главата й плуваше като призрачен галеон. Бели цветя сияеха като ярки звезди сред тревата на ливадата. Можеше да забележи подобните на кутии силуети на кошерите, спящи по това време на нощта. Сестра Агнес й бе казала, че в това отношение пчелите са като хората: цял ден всяка от тях изпълнява определената й задача, а нощем почива.

Почувства, че ще й липсва и сестра Агнес. Винаги си бе мислила, че монахините са различни от обикновените хора. Не беше предполагала, че са способни да проявят такова разбиране. Тя напипа ключа в джоба си. Затоплен от тялото й, той като че ли засия върху дланта й. На лунната светлина бараката под нея беше ясно очертана, а прозорците й — тъмни.

Ключалката се превъртя лесно и вратата се отвори. Момичето почувства, че сърцето й подскочи, когато се озова в пълния мрак и затвори вратата след себе си. Редицата призрачни стражи, плуващи над пода с дупки вместо лица, сякаш подскочи към нея. Тя нададе изплашен вик и по ръцете й полазиха мравки. Но като се вгледа, разбра, че това са бели брезентови защитни костюми и шлемове с мрежа за лицето, висящи на закачалки по дължината на стената. Спомни си, че монахините ги обличаха, когато отиваха да прибират меда. Тя въздъхна облекчено и постави раницата си на пода.

Постепенно очите й свикнаха с тъмнината. Сега вече можеше да различи лъщящите като злато буркани. В средата на стаята се проточваше маса, отрупана с кашони, а в най-отдалечения ъгъл имаше бюро с компютър, покрит с пластмасов калъф. Стана й смешно, като си представи как монахините влизат в интернет. Това някак не се връзваше с библейската градина на сестра Агнес.

Търсеше място, където да се сгуши за през нощта, когато чу шум от стъпки по пътеката. Инстинкт, придобит от житейския й опит, я накара да се мушне под бюрото. Имаше чувството, че туптенето на сърцето й изпълва цялото тясно пространство там.

След миг стъпките спряха и тя чу тихото изтракване на ключалката. Вратата се отвори и пътека лунна светлина се очерта в помещението, като освети пода на сантиметри само от мястото, където беше оставила раницата си, подпряна на един от краката на масата. Господи! Дали тя щеше да я издаде? После фигурата влезе вътре и тя издаде слаба беззвучна въздишка на облекчение. Не можеше да види лицето, виждаше само чифт обувки и края на дълга тъмна пола.

Не беше полицай, слава богу, а монахиня. Но сърцето й не спря да бие, дори и сега. Имаше нещо странно в поведението на тази монахиня. Защо не включваше осветлението? Защо се движеше така предпазливо в тъмнината като… като крадец.

Тя се плъзна край момичето тихо, като котка и изчезна в съседната стая. Миг по-късно момичето чу звука от влачене на нещо тежко, нещо като сандък или шкаф, който отместваха от стената. Можа да чуе, че жената нещо мърмори сама на себе си. Рамката на вратата се освети и на стената отсреща падна дълга, като на вещица сянка.

Внезапен студ скова момичето. Изведнъж изпита силен страх, макар че не можеше да си обясни защо. Страх, който се превърна в крайно учудване, когато след няколко минути монахинята се появи облечена в обикновена пола и блуза, с високите токове, които затракаха по пода, и с коса, виеща се по раменете й, така перфектно руса, че не беше възможно да е истинска. Гърбът й беше обърнат и от мястото, където се криеше, Финч можеше да види само свещта в ръката й и дългата й сянка, която играеше по редиците лъщящи буркани.

Беше почти излязла извън полезрението на Финч, когато се обърна, сякаш чула някакъв звук. Под треперливата светлина лицето й, ярко осветено отдолу, се появи внезапно — ужасяващо дълго, конско, с хлътнали очи и алена уста като кървав разрез върху него.

 

 

Лора разглеждаше Майка Игнасия с любопитство. Никога досега не беше виждала монахиня, облечена в нещо друго, освен в монашеска дреха. Преподобната майка беше облечена в обикновен бял плюшен халат, изпод края на който се подаваха сини хавлиени чехли, а подстриганата й сива коса, беше доказателство за това, че информацията, която момичетата си разменяха шепнешком на уроците по катехизис, не беше вярна: монахините не си бръснеха главите.

Бяха седнали в малката гостна, в която преди цял век Сам беше пила чай. Лора, Финч, сестра Агнес и Майка Игнасия. Беше три и петнадесет и всички останали монахини спяха. Можеше да се предположи, че нищо не подозираха за тревожната ситуация близо до тях, малко по-надолу по коридора.

Майка Игнасия беше вперила поглед в момичето, две сиво-сини очи, които сияеха на лице, което изведнъж бе започнало да изглежда много старо — като лицата на мумифицираните светци. „Тя трябва да наближава деветдесетте“, помисли си Лора малко изненадано. Съзнанието й се върна много години назад, когато тя и сестра й се бяха вмъкнали в манастира. Това беше станало преди колко… Почти двадесет години. Жената и тогава им се бе видяла безкрайно стара, но ето, че все още беше здрава и жизнена.

— Сигурна ли си, че си видяла сестра Беатриче? — попита тя строго.

Финч нервно погледна към сестра Агнес, също облечена в халат, която й кимна окуражаващо.

— Тя беше, видях я.

— Абсолютно сигурна ли си?

Въпросът беше излишен, след като игуменката можеше да направи проверка по стаите.

— Сигурна съм. — Ръцете на Финч нервно се свиха в скута й.

— И че беше облечена така?

Финч кимна. На слабата светлина на настолната лампа очите й изглеждаха уморени точно както когато Лора я бе намерила най-напред — слабичко момиче, сам-само на света.

Лора изпита обич към нея. „Не си сама“, искаше й се да й каже.

Преди по-малко от час си беше помислила, че всичко е свършило. Разстроеното лице на Мод и полицаят, който ръмжеше по своята радиостанция, й казаха всичко: Финч си беше отишла. Тя остана изправена там, вцепенена, опитваща се да отговори на въпросите на полицая, без да му казва нищо излишно. Не, не беше знаела, че полицията в Ню Йорк издирва момичето. Нямаше представа и къде може да е отишла Финч. Лора не беше сметнала за нужно да му каже това, което знаеше, защото беше уверена в невинността на Финч така, както беше уверена в своята собствена. Позволи си дори да се усмихне скришом, когато младият полицай откри, че ключовете на колата му са изчезнали и се обади по радиостанцията за помощ.

Малко по-късно по телефона се обади Майка Игнасия, което се видя на Лора като отговор на молитвите й. Единствената й мисъл, докато тичаше към колата, беше, че щеше да уреди някак нещата. Щеше да обясни на полицията всичко. Да наеме адвокат, ако е необходимо. Колкото и ужасно да изглеждаха нещата в момента, след толкова време криене и недомлъвки щеше да бъде облекчение всичко да излезе наяве.

Но сега виждаше, че нещата нямаше да бъдат така прости, както си беше мислила. Изглежда, че Финч, макар и случайно, беше се замесила в нещо по-сериозно от собствения си проблем.

— Имаше ли в държанието й нещо странно?

Въпреки напредналата си възраст Майка Игнасия седеше изправена като струна.

— Искате да кажете, като луда? — намръщи се Финч и загриза нокътя на единия си палец. — Не, не точно така. Просто беше някак странно да я види човек облечена по този начин. Като… като нормален човек.

Устните на игуменката се разтегнаха в тъжна усмивка.

— Колкото и изненадващо да е това за теб, моето момиче, под монашеските си дрехи ние всички сме съвсем нормални.

Финч се изчерви.

— Не исках да…

— Знам какво имаш предвид — смекчи тя усмивката си. — И права си, не е част от нашите правила да се разхождаме с перуки и на високи токове.

Лора още веднъж си спомни за русата жена, която беше видяла пред конюшнята. Възможно ли беше тя да е била сестра Беатриче? Да се разхожда посред нощ в цивилни дрехи не беше престъпление, дори и за монахиня. Ами ако нещата не свършваха тук?

— Изкушението приема най-различни форми — продума сестра Агнес, наведе глава и нервно задърпа колана на халата си. — Може би, ако на сестра Беатриче се помогне… — не довърши тя фразата си.

Майка Игнасия й хвърли остър поглед.

— За съжаление, сестро, това е нещо, което никой от нас тук не е достатъчно компетентен да направи.

Не беше необходимо да каже това, което всички подозираха — че преобличането в цивилни дрехи може да се окаже най-малкият грях на сестра Беатриче. Когато тя посегна към телефона на масата до нея, никой от присъстващите не се учуди, а най-малко от всички — Лора.

Това, което я стресна, беше, че ръката й се протегна да спре Майка Игнасия.

— Почакайте — погледна Лора Финч, която седеше някак смалена на стола си. Можеше да си представи колко кураж й бе бил необходим, за да се разкрие, да рискува собствената си сигурност заради нещо, което в последна сметка можеше да се окаже фалшива тревога.

— Не бихме ли могли някак да не замесваме Финч в тази история? Тя и без това си има достатъчно неприятности. Ако полицията реши, че по някакъв начин е забъркана…

— Няма нищо — прекъсна я Финч. — Нищо не може да бъде по-лошо от това, което беше досега. Непрекъснато да бягам. Непрекъснато да се страхувам.

Тя вдигна измъчени очи към Лора. Надеждата беше единственото нещо, което й беше останало, но сега и тя бе изчезнала.

Лора тежко отпусна ръка. С отчаяна настойчивост тя изгледа сестра Агнес, която наведе глава и започна безмълвно да се моли: „Душите ни са устремени към теб, Господи, помогни на нас, уповаващите се на теб.“

Те всички мълчаливо проследиха как Майка Игнасия набра трите цифри.

— Обажда се Майка Игнасия от манастира „Крайпътната мадона“, — каза тя решително в слушалката. — Имаме проблем, който изисква спешната намеса на полицията. Бихте ли изпратили някого тук веднага?

 

 

В другия край на града дори и неподозираща за драмата, която се разиграваше в „Крайпътната мадона“, Сам се бе свила на дивана във всекидневната си, погълната от един стар романтичен филм, който даваха по Ей Ем Си. Беше наистина сладникав филм, но въпреки това я караше често да търси носна кърпичка в джоба на халата си. В последно време се разплакваше прекалено лесно: от реклами по „Холмарк“, от сантиментални балади или когато видеше в парка хванати за ръце двойки. Единственото, за което не си позволяваше да плаче, беше Иън.

Когато се събуди и разбра, че няма да може да заспи отново, й дойде наум да се обади на Джери, но четири часът сутринта беше прекалено ранен час дори за най-добрите приятели. Когато разбереше, че не й се обажда за нещо спешно, Джери щеше да я убие. Сам се изправи с въздишка. Чувстваше се натежала, вместо плоския корем, който винаги бе бил нейна гордост, се беше появило малко кръгло коремче.

„Прекалено стара съм за такова нещо“, помисли си тя.

Когато бебето се роди, щеше да бъде различно. Щеше да има кой да й помага. Но сега беше сама. Сама като стара къща, скърцаща на места, но с място за още един човек.

„Не е само това — прошепна ясно в съзнанието й един глас по начина, по който правят това вътрешни гласовете рано сутрин. — Липсва ти Иън.“ Опитала се бе да освободи съзнанието си от него, като се бе втурнала в безброй дейности. Пребоядиса къщата, оправи градината, не изпускаше безкрайните събрания на фестивалния комитет, който беше навлязъл в онзи стадий от подготовката, напомнящ военни действия. Беше започнала отново да плете на една кука и дори вече бе изплела половин бебешка пелена. Но всеки ден й насаждаше чувството, че плува срещу течението.

В безсънните часове преди разсъмване самотата я надвиваше. Събуждаше се, когато беше още тъмно, със свито до болка гърло, и си представяше как той спи в леглото си или, качен на скеле, работи в някой друг времеви пояс.

Дали и той мислеше за нея?

Спомни си единствения път, когато в момент на слабост му се обади по телефона и се разкая, че е направила това, в момента, в който той вдигна слушалката. Гласът му беше ясен и силен, не беше гласът на страдащ човек, на мъжа, когото беше изоставила в Биг Сър.

— В неподходящ момент ли се обаждам? — попита тя и пулсът й се ускори.

— Най-обикновен. Детето чудо работи.

Той изцъка с език така иронично, че нещо я проряза като с нож.

— Какво има?

Като че ли тя беше някой стар приятел, който отдавна не се беше обаждал. Сам изпита колебание.

— Аз просто…

Какво? Защо се обаждаше?

— Просто исках да чуя как си. И да ти кажа, Иън, че… Да ти се извиня, че не ти отговорих на съобщенията. — Беше й оставил пет или шест съобщения на телефонния секретар.

На другия край настъпи кратко мълчание, след което той каза:

— Обаждах се да разбера дали си добре?

— Добре съм. Видеозонът… — каза тя и затвори очи, като си спомни колко се бе страхувала какви ще бъдат резултатите и колко отчаяно много й се бе искало той да бъде с нея. Бързо добави: — Всичко изглежда нормално. Десет пръстчета на ръцете и десет пръстчета на краката.

— Чудесно — прозвуча облекчено той. — Момче ли е или момиче?

— Не искам да знам.

Никога не й беше дошло наум, че Иън може да има различно мнение в това отношение и макар че той не каза нито дума, тя почувства, че не е съгласен с нея.

— Ще ти кажа, когато… веднага щом се роди — бързо добави тя.

Той се засмя горчиво.

— Предполагам, че съм заслужил поне толкова, нали?

Тя потрепери и затвори очи, за да изтрие от съзнанието си появилата се картина — Иън гледа през бинокъл гнездо на орли рибари, в което цвърчат новоизлюпени птичета.

— Съжалявам — каза тя, задавяйки се.

— И аз също. — Той си пое дълбоко въздух. — Виж, тук съм започнал една работа. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Можеш да разчиташ на мен.

Оттогава тя не беше говорила с него.

Протегна ръка за дистанционното, което се намираше на салонната масичка, и изключи телевизора. Колкото и странно да беше, продължаваше да не й се спи… Погледна със завист Макс, разположил се на килима. Единственото, което той правеше, беше или да спи, или да гони катеричките, макар че, ако успееше да хване някоя, положително нямаше да знае какво да прави с нея. Тя се усмихна. Том й го беше отстъпил с най-добри намерения, но кучето му беше просто голямо старо пиле.

Отправи се към кухнята боса. Когато дъщерите й бяха малки и не можеха да заспят, им даваше топло мляко. Може би и на нея щеше да й подейства същото. Отвори шкафа под печката и като порови малко, извади най-малката тенджерка, наля мляко в нея и докато то се топлеше, се огледа наоколо и сама се учуди на всичко, което беше успяла да свърши.

Най-голямото й постижение беше откриването на старите кухненски шкафове. Поставени на първоначалните си места и освежени със светлозелена боя, те се връзваха много добре с белия фаянсов умивалник и вградения шкаф за чинии. Старият бежов линолеум беше заменен с плочки, а старата шивашка маса от Исла Верде, макар и доста плътно, се бе вместила удобно в нишата за хранене. Дъбовият стол с висока облегалка, който беше намерила в магазина за антикварни вещи на Ейвъри Лулин и който имаше нужда само от малко почистване, беше последният заключителен акцент.

Няма да се чувствам толкова самотна, когато бебето се роди.

Тя опита млякото с пръст и го изсипа в чаша, като му прибави и лъжичка мед. Докато сядаше на стола, като разбъркваше бавно млякото си, си помисли, че не само къщата беше обновена. Нейният живот също се бе променил — драстично в някои отношения и по-малко в други. Тя не само беше открила кои са истинските й приятели, но бе открила и самата себе си: не просто майка или вдовица, носеща достойно бремето на живота, а жена на средна възраст, която беше сменила жилището си и дори беше променила своята идентичност. Ако трябва да бъдем справедливи, не беше ли това нещо забележително?

Засмя се на иронията на съдбата. Само преди няколко месеца не гледаше ли тя на тази неочаквана божа милост като на проклятие? Нещо, което бе обърнало наопаки целия й живот и бе стоварило върху нея цял куп нови отговорности точно когато се бе отървала от старите. И все пак…

„Ако не беше станало така, нямаше да съм тук.“ Да се радва на независимостта, за която винаги беше мечтала. В Исла Верде тя трябваше да дръпне завесите, за да скрие светлината от екрана на телевизора от Лупе, която непременно щеше да иска да знае какво е правила толкова до късно. Светлина в кухнята по това време щеше да накара икономката й да подаде глава през вратата, за да провери от какво има нужда. Но липсата на собствен живот не беше всичко. Част от живота й бяха и вечните обаждания на електротехника и водопроводчика, човека, който се грижеше за басейна, и човека, който проверяваше покрива. Местата, от които течеше и които трябваше да се запушат, пукнатините, които трябваше да се запълнят с гипс, паразитите, които трябваше да бъдат унищожени. Сега за всичко това се грижеше агенцията за недвижимо имущество.

Не й липсваше и „Деларосас“. Дошло беше времето да се оттегли и да остави Лора да разпери криле по начин, който иначе би бил невъзможен. Няколкото пъти, когато Сам се отби в магазина, тя почувства, че атмосферата там е различна, като че ли се бе отворил прозорец, през който влизаше чист въздух и слънчева светлина. Дори и Лора изглеждаше по-щастлива.

Сам почувства някакво движение вън, от другата страна на плъзгащата се остъклена врата и се стресна. Тя рядко дърпаше завесите вечер. За какво? По това време единствените будни същества бяха миещите мечки и опосумите, които често ровеха в кофата й за боклук. Едва, когато Макс започна да ръмжи в другата стая, тя изпита леко безпокойство.

След минута той влезе при нея все така ръмжащ. Тя то погали по главата:

— Успокои се, моето момче. Това е твоят стар приятел миещата мечка — Роки Ракун. Ако имаш късмет, може да ти остави и на теб някое кокалче, макар че сериозно се съмнявам в това.

Макс продължаваше да ръмжи, като се отпрани към вратата с вдървена опашка, отправил поглед в мрака навън. Никога досега не беше го виждала да се държи по този начин и косъмчетата на врата й настръхнаха. Ами ако това не беше миеща мечка?

Сети се за убийствата, за които цяло лято вестниците не спираха да пишат. Ежедневно се появяваха предупреждения да не се пътува на автостоп и никой да не излиза нощем сам. Но макар че експертите по съдебна медицина усърдно събираха и най-малкото влакънце като доказателство, арестуван досега нямаше.

Сам не беше се замисляла за това сериозно. Задоволяваше се да затвори прозорците и вратите — по-скоро като предпазна мярка, отколкото като израз на истинско безпокойство — може би защото мисълта, че някой може да я нападне, не й беше идвала наум покрай всички други неща, които й създаваха безпокойство.

Тя допи млякото си и започна да плакне чашата си на умивалника, когато Макс избухна в яростен лай.

— Какво има, моето момче? — извиси тя глас. Почти без да осъзнава какво прави, тя усети, че е бръкнала в чекмеджето от дясната си страна и търсеше слепешком — какво? Не знаеше какво, докато ръката й не хвана дръжката на нож. Дори и сега беше някак изненадана от абсурдността на това действие. Прекалено много вестници четеше, това е причината.

Но не можеше да спре тръпките, които пробягваха по ръцете й, като малки хапещи насекоми. Сърцето й се блъскаше в ребрата и тя беше по-будна отвсякога. Отиде до входната врата и завъртя дръжката й, за да види дали е заключена. Отправи се към всекидневната, за да провери дали и предната врата е заключена, когато й мина през ума, че ако някой искаше да влезе, можеше просто да разбие прозореца.

Стаята започна да се пълни с дрезгава светлина и тя си помисли: „Трябва да извикам полиция.“

Но имаше ли сериозна причина за безпокойство? Лаят на кучето? Кучетата лаят по какво ли не. Ако се обаждаше на полицията всеки път, когато Макс се разлаеше, щеше да бъде като момчето, което непрекъснато викало: „Вълк, вълк!“

Тя се оправи по коридора към спалнята. Краката й изведнъж бяха омекнали. И тук спалнята й беше така спартанска, както и предишната — легло и старинен шкаф, лампионът от предишния й дом и красив юрган, намерен в един сандък на тавана на Исла Верде. Докато трепереща се качваше на леглото, не искаше нищо друго, освен да се увие в юргана и да се окаже, че всичко това е само нервен пристъп на страх. Погледна ножа в ръката си. Без съмнение — тъп, като всички останали. Щеше да й свърши толкова работа, колкото и това глупаво куче.

Чуваше, че Макс продължава да лае в другата стая, яростно и упорито. Тя посегна към телефона на нощното шкафче. Колкото и глупаво да се почувства, когато дойдат полицаите, по-добре беше да ги извика, отколкото да обезумее от страх. Тъкмо набираше номера, когато звукът на счупено стъкло от хола премина през нея като светкавица.

Тя издаде задавен вик, а сърцето й се качи в гърлото. Там имаше някой. Някой, който вече беше влязъл вътре.

Тя се хвърли на пода, притиснала телефонната слушалка до ухото си.

Но линията не работеше.