Айлин Гоудж
Чужденец в рая (9)

Осма глава

Не беше отишла много далеч, когато чу шума на мотора на колата. Момичето се шмугна в гъсталака, ограждащ банкета, като гледаше крадешком през зеленината, докато тъмнозеления експлорър на Лора просветваше с фаровете си край нея. Сърцето й блъскаше в гърдите като чук. Започна да й се гади от страх. Страхуваше се не толкова, че ще я хванат, а по-скоро, че може да не я хванат. Може би да се крие в продължение на години и да се оглежда непрекъснато през рамо, щеше да бъде по-лошо, отколкото да отиде в затвора. Беше толкова лесно да се върне. Просто трябваше да тръгне в обратна посока — не повече от няколко десетки метра. Очите й се обърнаха с копнеж към завоя на пътя, извит като сърп, който я канеше да се върне при Лора. Във въздуха се носеше блед облак прах като затаен дъх.

„Можеш да й се довериш. Тя ще ти помогне.“

Ами ако стане обратното? Ами ако вместо да й помогне, Лора я предаде на полицията? „Те ще си помислят, че аз съм убиецът, когото търсят.“ Не, не можеше да рискува. Червени струйки, бликащи през дупките на потника, очи, които се обръщат с бялото нагоре. Крака, които ритат по пода в предсмъртна агония. Тя притисна с ръце слепоочията си и продължи да ги стиска с всичка сила, макар и да чувстваше болка, докато всички тези картини изчезнаха от съзнанието. Разпръсквайки чакъл наоколо, край нея изсвистя друга кола — голям син понтиак. Зърна на кормилото сина на Мод с червено, свито като юмрук лице. Изчака, докато шумът от мотора му стихна, и предпазливо изпълзя на открито.

„А сега — накъде?“

Огледа се. Тревисти хълмове — хълмове, които добре беше изучила докато яздеше — се простираха, докъдето поглед стига и от двете страни. Нямаше да бъде лесно да я намерят там. Имаше само един проблем. Не знаеше в каква посока да тръгне. Пътят, който води към магистралата, май беше нататък? Тя погледна на запад, като засенчваше с ръка очите си от залязващото слънце. Накъдето и да тръгнеше, в последна сметка все щеше да стигне до него.

Измина неголямо разстояние и откри място, където някакъв сравнително голям звяр беше изровил дупка точно под оградата. Беше достатъчно голяма, за да може да се промъкне през нея. В устата й влезе пръст, почувства, че гърба на фланелката й се закачи за телта — после беше навън и свободна.

Излезе на голямо пасище, осеяно с дъбове и храсти. Тръгна нагоре по склона, като присвиваше очи от болка, когато съчки или камъчета прорязваха стъпалата й през тънките джапанки. Когато беше на половин път нагоре по хълма, без да забележи, стъпи върху нещо остро. Спъна се и с вик падна на четири крака между високата лепкава трева. В течение на няколко дълги секунди остана там с беззвучно ридание в гърлото, докато туптенето в ръцете и коленете й не намаля. Трепейки, тя се изправи с усилие. Започна да я обхваща отчаяние.

„Не мисли за това!“

Ако си позволеше да мисли, нямаше да може да продължи напред. И без това сама си беше виновна. Беше объркала всичко. Беше свалила гарда. Позволила си беше да има чувства. Към Лора и Мод. Дори и към Хектор. Беше започнала да мисли за тях като… за дом.

О, тя познаваше достатъчно домове. Наричаха ги место разпределение. Дума, която по по-завоалиран начин казваше, че никой не те иска. Никъде не беше оставала за дълго. При хора като Сентклеърсови, които с удоволствие осребряваха чековете за издръжка, които държавата им отпускаше, но им се свидеше да й дадат едно пилешко крилце в повече. Шърли и Лайл не бяха най-лошите, просто — последните.

При Лора тя намери нещо, което беше виждала само когато с копнеж беше гледала през прозорците на къщите на другите хора: място, където хората просто искат да бъдеш при тях. Щеше да й липсва скърцането на леглото на Мод, когато тя се обръщаше в съня си. Лора в центъра на площадката да вика: „Петите долу, пръстите навън! А, така, момиче!“ Видя ги как седят край масата в голямата слънчева кухня, подавайки си един на друг сол или пипер, говорещи всички едновременно.

Точно по това време тя щеше да дава на конете морковите, които им се даваха за награда вечер. Пънч беше пръв — той беше най-лаком. После беше Джуди, държеше се като дама, цвилеше тихичко и чакаше реда си. Спомни си допира на кадифените им носове в дланта си, землистата хладина на конюшнята. Щеше да й липсва и ездата — удобната извивка на седлото, юздите в ръцете й и великолепното чувство, че най-после се намери нещо, в което да е добра. Сълзи потекоха по бузите й.

Спомни си Анди, момичето от „Ръскс“ — нейната първа почти приятелка. Щяха да излязат да яздят заедно утре. Сега това беше невъзможно.

Ако мислеше прекалено много, нямаше да може да продължи напред. Добротата на Лора, безмълвното разбиране на Мод. Те знаеха какво точно да предложат, за да не я накарат да се чувства неудобно. За първи път в живота си тя имаше чувството, че е част от едно цяло.

Тревистият склон се замъгли пред очите й. Момичето замига силно, докато погледът й не се проясни. Хвана се, че мисли за госпожа Кийс, нейната временна осиновителка по времето, когато беше на дванадесет години. Веднъж се върна от училище вкъщи с разкървавен нос, бяха я нападнали три по-големи момчета. Тогава госпожа Кайли, едра жена с бронзово руса коса и усмивка, която никога не достигаше очите й, просто й подаде една книжна кърпичка и й нареди да престане да реве. „Каквото станало, станало“ — каза й тя, любим неин израз наред със „Самосъжалението няма да ти помогне“.

Мъка прониза момичето — толкова остра, че я усети почти физически. Вдигна лице към далечните върхове — Спящия индианец, Лунното гнездо, Хребета на Тойън — възправили се високо в небето, което беше придобило цвят на оранжада. Беше мечтала да си намери някъде истински дом толкова дълго, че това почти беше станало част от нея като цвета на косата й или изкривения малък пръст на дясното й стъпало. И изведнъж, точно когато беше почувствала, че мечтата й се сбъдва, всичко свърши.

Бършейки сълзите от бузите си, тя се постара да се освободи от тази мисъл. „Самосъжалението наистина няма да ми помогне.“ Трябваше да мисли предварително занапред и да внимава къде отива, за да не я хванат.

Достигна върха на хълма изпотена и задъхана. Но единственото, което виждаше пред себе си, бяха хълмове и хълмове, губещи се в далечината. Единственият признак на човешки живот беше ограденият със стени манастир от другата страна на гъста горичка. „Крайпътната мадона“. Лора й беше казала, че монахините му са известни с меда, който произвеждат. А също така, че избягват да общуват с когото и да било, така че нямаше да се занимават с нея.

Чу тихото ромолене на поток и горичката под нея привлече погледа й. Може да полегне там докато се стъмни, когато шансът да я хванат е по-малък. Тя тръгна предпазливо надолу по склона. Слънцето почти беше достигнало хоризонта и шареше хълма със сенки като тъмните черти по кожата на тигър — по това време тя слагаше масата за вечеря, докато Мод бъркаше някакво ядене на печката. Гърлото й се сви и трябваше да спре, за да си поеме дъх.

Достигна гората и се отпусна на земята под един мощен дъб с клони почти толкова дебели, колкото и ствола му. Изненада се от това колко изморена се чувства, не беше ходила особено дълго. Когато излизаха с Лора на разходка, можеше да измине километри, без да й секне дъхът.

Затвори очи. Ще си почине само докато се стъмни. После тръгва на запад, към магистралата. Веднъж да стигне там, и ще продължи на автостоп.

Когато се унасяше в сън, си представи, че е в дълбоката вана на Лора, която имаше крачка като лапи на животно. Сълзи се стичаха под затворените й клепачи и в състояние на полусън й се стори, че изминалите седмици не бяха нищо друго, освен сън — прекрасен сън, от който никога не искаше да се събуди.

Спа в продължение на часове, свита на една страна и поставила глава върху сгъвката на лакътя си, опряла палец в устните си. Не видя как слънцето потъна зад върховете на планините и не чу пиукането на нощните птици в дъба над главата си. Не усети ракуна, който се спря да пие вода от потока и повдигна глава да подуши въздуха, преди да си тръгне необезпокояван от никого.

Някъде около полунощ се събуди, стресната от изпукването на съчка. Тя скочи права, сънлива и дезориентирана, със силно туптящо сърце. Отначало не видя нищо, само мрак. После около нея изплуваха формите на различни неща. Паднал клон, лъскавите камъни в потока. В храстите на отсрещния бряг някакво раздвижване привлече погледа й.

Замръзна на мястото си, дъхът й секна в гърлото.

Мечка? Лора я беше предупредила да внимава, но тя не беше приела предупреждението й много на сериозно. Беше виждала опосуми и ракуни, веднъж видя и гърмяща змия. Но вероятността да срещне мечка в тези гори й се бе видяла толкова малка, колкото това да попадне на летяща чиния.

После си спомни за бездомния, когото бяха открили убит, намушкан с нож. Ами ако убиецът му се крие там, отсреща? Кожата на краката и ръцете й настръхна, всеки удар на сърцето й отекваше като удар по бейзболна топка.

Още едно силно изпращяване. Тя падна по корем, притискайки се плътно към земята. Ако стои много, много тихо и неподвижно той — или то — може да не я забележи.

„Може да е сърна. Мъничка безобидна Бамби.“

Но пращенето в храстите беше прекалено силно. Тя стисна здраво очи, без да издаде и най-малък шум, доколкото това беше възможно. Изминаха още няколко протяжни минути. Чуваше се само ромоленето на потока и сухия шепот на листата над главата й. Остана съвсем неподвижна докато ръцете и краката й започнаха да изтръпват. Нямаше никакъв признак, че там има някой… или нещо.

Туптенето на сърцето й в гърдите започна да се успокоява. Тя задържа главата си на една страна, ослушвайки се, но когато изминаха още няколко минути, без да се чуе шум, тя положи глава на земята. Каза си, че няма да спи, само малко ще полежи, докато стане безопасно, за да може да стане и да продължи пътя си.

Часове след това се събуди след сън, който беше сънувала и друг път. Тичаше из къща, в която щом се обърнеше нанякъде, виждаше коридори без изход. Части от къщата й бяха познати — всекидневната беше на Шърли и Лайл, стълбището беше на полузабравеното начално училище, коридорът с намусените физиономии в рамки, накачени по стените, беше от апартамента на семейство Кийс на Дитмъс Авеню. Тя чувстваше, че трябва веднага да направи нещо; че трябва на всяка цена да излезе оттам, преди да се случило нещо ужасно — не знаеше какво беше то, знаеше само, че от това зависи целият й живот. Протягаше ръка към дръжката на врата, когато…

„Събуди се дете, събуди се!“

Постепенно дойде в съзнание, очите й се отвориха срещу някакво призрачно същество, което й се стори, че плува безплътно в мрака над главата й. Тя нададе уплашен вик и скочи напред.

Една ръка галеше ръката й нежно.

— Спокойно, дете — произнесе леко напевен женски глас. Очевидно не беше на призрак. — Изглеждаш като човек, който е изживял някакъв шок. Да не би да си я видяла?

— Кого? — изхриптя тя.

— Ами, че сестра Бенедикта, разбира се. — Безплътното лице се материализира в монахиня в тъмна монашеска дреха. — Нашият постоянно пребиващ тук призрак — каза тя. — Аз лично никога не съм я виждала, но има някой между нас, които се кълнат, че са я виждали. — В гласа й се прокрадна нотка на веселост. Все едно, че си говорят на чай със сладки. — Между другото, аз съм сестра Агнес. А коя ще да си ти, мило дете?

Момичето чу себе си как заеква:

— Аз… аз съм Финч.

— Е, не е ли това чудесно начало на деня? — Дребната монахиня се поклащаше, клекнала, и се усмихваше с такава топла и пълна с доброжелателност усмивка, че момичето не можеше да не й се усмихне в отговор.

После си спомни защо се намира тук и сърцето й силно заблъска.

— Какво… колко е часът? — Възможно ли беше да е проспала цялата нощ.

— По здрач преди разсъмване, както обичаше да казва майка ми. — Сестра Агнес се разсмя сама на думите си. — Обичам да правя сутрешната си разходка преди утринното богослужение. Най-добре мисля по това време, когато светът е като чиста плоча, която очаква да започнат да пишат върху нея. Плюс това, никога не знаеш какво може да намериш. — Тя се усмихна на момичето, както би се усмихнала на рядко цвете или птица, на които се е натъкнала случайно.

— Трябва да вървя. — Момичето се изправи на едно коляно, но пристъп на слабост я накара да се отпусне отново долу.

Сестра Агнес изглежда не забелязваше какво става.

— Да вземем теб, например — продължи тя с тона си, подходящ за компания, събрала се наистина да пие чай.

— Когато се натъкнах на теб и те видях да лежиш като умряла, признавам, помислих си най-лошото. След всички тези приказки за убиец наоколо. — Изражението й за миг стана мрачно. — А ето, сега си говорим като стари приятелки.

— Трябва да съм се изгубила. — Можеше ли да се довери на тази монахиня? Тя говореше по същия начин, по който говореха полицаите ирландци там, откъдето беше дошла, но имаше нещо чудато в нея.

Малка, бледа като молец ръка полетя към момичето и се спря на бузата му.

— Изгубена, значи? Ами, да, и така може да се каже. — Тя стана, все още с усмивка на уста и й протегна ръка.

— Ела. Хайде да си ходим вкъщи.

Момичето остана седнало, прегърнало коленете си.

— Така си и помислих. — Сестра Агнес седна до нея.

— Да не бягаш от къщи? Така е, нали?

— Ами, може и така да се каже.

— А мога ли да попитам накъде си се запътила?

Момичето се поколеба, преди отчаяно да отговори:

— Не знам.

Сестра Агнес кимна замислено.

— Разбирам. Това е кон от друга порода, нали така? — От лицето й, моделирано от серия окръгления, лице като месечина, кръгла брадичка, бузи като ябълки, гледаха сини очи. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не мисля.

— Може би има нещо, с което мога да ти помогна, но просто не знаеш какво е то.

Момичето се стегна.

— Не вярвам в Бога, ако това имаш предвид.

Сестра Агнес не показа с нищо, че е шокирана.

— Няма значение, дете — каза тя. — Той вярва в теб. — Тя докосна сребърния кръст около врата си. — О, знам, че това невинаги изглежда вярно. Има моменти, когато си мислим, че Бог не ни обича. Вземи мен например, изглежда съм развила навик да крада едно друго. Сега гледам нещо… и след малко излизам през вратата и се оказва, че същото това нещо е в джоба ми. — Чу се въздишка. — Така че виждаш, никой от нас не е идеален, но това не е причина да губим надежда.

Като тъжно ехо избуха бухал.

— Аз… аз направих някои неща, с които не мога да се гордея — каза момичето.

Сестра Агнес я погали по коляното.

— Какво ще прави Господ, ако ние всички през цялото време се разхождаме наоколо безгрешни като светци? Май ще му се наложи да си търси друго занимание, няма съмнение.

Момичето успя леко да се усмихне.

— Като да наблюдава птиците.

— По-скоро да отглежда пчели, мисля. Нещо, което може да хапе, извинявай за шегата. — Тя леко зацъка с език. — Между другото, с това е прочута нашата скъпа покойна сестра Бенедикта. Ако не беше тя, нямаше да сме намерили второто си призвание.

— Меда?

— Да. Което ме навежда на мисълта, че… — Сестра Агнес стана на крака, като чистеше листата, полепнали по дрехата й. Набита дребна жена, с тяло, кръгло като лицето й. — Ти трябва да си гладна. Ела, ще те нахраним.

Момичето я изгледа със съмнение.

— Сигурна ли си, че може?

— А защо да не може, когато има повече от предостатъчно? — Ако Финч беше поискала да попита за нещо друго, освен за закуската, сестра Агнес със сигурност би се престорила, че не я разбира. Този път, когато тя подаде ръка, момичето я хвана. — Като гледам, виждам, че освен закуска, ти трябва и снощна вечеря.

Усещайки изведнъж, че умира от глад, момичето мълчаливо тръгна след нея.

Лора се измъкваше полузаспала от леглото, когато чу шума на някаква кола по алеята.

Втурна се към прозореца във всекидневната и погледна навън. Снощи, след като Финч не се върна, тя се обади на един приятел в полицията. Ърни щеше да бъде дискретен, тя не се съмняваше в това. Ще се поогледа, без да прави от това държавен въпрос. След сцената с Елрой (която тя не счете за нужно да спомене) повече не поемаше никакви рискове.

Но колата, която спираше, не беше полицейска. Лора изскочи в преддверието, като засенчи очите си срещу сутрешната светлина. Беше камионетката на „Крайпътната мадона“ с една монахиня на волана. Тя се зачуди — не бяха ли вече върнати откраднатите от сестра Агнес предмети? — докато не видя кой слиза от другото място: Финч!

Ръката й полетя към устата и тя захапа дланта си, за да не извика. Финч тръгна към вратата със стъпката на войник, завръщащ се у дома след сражение — стройно момиче с измачкани сини шорти и кафеникава фланелка, малко понапълняло през последните седмици, чиято кожа, някога бледа, сега беше потъмняла като тази на Хектор. Имаше вид на човек, прекарал нощта на открито — дрехите й бяха мръсни, а дългата й коса — разбъркана, както когато Лора я видя за първи път. Само че тогава гледаше с недоверие. Сега, изглежда, се надяваше, че ще я приемат обратно.

Сърцето на Лора се изпълни със съчувствие към нея. Нощес, докато лежеше будна и мислеше най-лошото, изглежда, че и Финч беше правила същото. Едва се сдържа да не се втурне да я посрещне. Вместо това изчака с ръка на дръжката на вратата, като едва дишаше.

Финч спря на средата на стълбите.

— Не мислех, че ще си станала толкова рано. — Гласът й беше безизразен, погледът й — фиксиран в една точка зад ухото на Лора.

— Ти сериозно ли говориш? Цяла нощ не съм спала! — Лора прекара ръка през косата си, като се стараеше да запази спокойствие. — Побърка ни от страх. Да избягаш така!

Пърл избра точно този момент да се измъкне в преддверието, като се прозяваше. Финч клекна и обви врата на кучето с две ръцете. Старият жълт лабрадор замаха опашка и поздрави Финч с близване. Когато Финч вдигна глава, очите й бяха мокри.

— Съжалявам — каза тя.

— Има за какво. Едва не се разболяхме от притеснение. — Лора разбра, че почти крещи и понижи глас: — Можеше поне да се обадиш по телефона — поне да ни кажеш, че си жива и здрава.

— Не мислех, че ще искате да имате нещо общо след… — Тя прехапа устни.

— Елрой сам си е виновен за това, което му се случи.

— Ами ако го бях убила? — Чифт разширени кафяви очи я гледаха въпросително над коприненото жълто ухо на Пърл.

— Но не го уби.

Финч поклати глава.

— Не знам какво ми стана. Чух го как крещи на Мод… и после видях, че държа ножа в ръката си. — Кръвта се дръпна от лицето й. Тя бавно се повдигна и изправи.

— Ти просто защитаваше Мод — произнесе Лора меко. Тя пристъпи напред и обгърна с ръка раменете на Финч. — Виж, защо не влезем вътре? Откровено казано, толкова съм щастлива, че се върна, че не мога да мисля за нищо друго в момента.

Момичето се поколеба.

— Искаш да кажеш, че няма да ме предадеш на полицията.

— И защо да направя това?

— Не ме познаваш. Не знаеш какво може да съм направила.

Лора се отдръпна и я погледна строго.

— Виж, нека се разберем за едно. Каквото и да е, ти винаги ще имаш дом тук. Но не мога да ти помогна, ако не решиш да ни се довериш.

— Не знаеш какво направих… — повтори Финч с дрезгав шепот.

— Знам, че си изплашена от нещо — заговори Лора нежно. — А и те познавам вече достатъчно добре, за да съм сигурна, в границите на разумно допустимото, че каквото и да си направила, то вероятно не е чак толкова ужасно.

Момичето наведе глава. Лора усети, че Финч трепери и изведнъж се изплаши. Почувства, че цялата изстива. Беше мислила, че проблемът е свързан с някаква форма на тормоз, най-вероятно сексуален. Но май това не беше всичко.

После момичето вдигна глава и две измъчени очи срещнаха погледа на Лора. С гласа, който сякаш идваше от другия край на тунел, Финч каза:

— Оставих един човек да умре.