Айлин Гоудж
Чужденец в рая (16)

Петнадесета глава

Септември донесе на Карсън Спрингс време, което караше бедните да се чувстват богати, а богатите щастливи. Дълги дни на циганско лято с температури между двадесет и два и двадесет и пет градуса, последвани от хладни вечери, освежителни като хрупкавите ябълки от овощните градини над Соренто Крийк. Птиците се угоиха от ядене на диво грозде, цариградско грозде и плодовете на кактуса. Изглеждаше, че дори и пчелите на „Крайпътната мадона“ бръмчат по-спокойно, опиянени от слънчева светлина, летящи нагоре-надолу сред ливади, жълти като меда, който те правеха.

Дос Палмас Кънтри Клуб се напълни с играчи на голф, появили се като гъби след дъжд и звука от ударите по топките можеше да се чуе далече на изток, чак до топлите извори, където в центъра по балнеолечение, ръководен от сестрата на Моника Винченци, Лиз, имаше наплив от туристи, които искаха да им се приложи компрес на тялото с водорасли, масаж с вулканична кал или маска на лицето с цветен прашец. В хотелите „Валей Ин“, „Ла Серениса“ и „Хорс Крийк Лодж“ имаше резервации дори и за ноември. А в центъра на града, в старата мисия на Кале Навидад, всеки уикенд камбаните биеха усърдно, докато двойките младоженци една след друга се спускаха надолу по стълбището под дъжд от оризови зърна.

Учебната година, която допреди няколко седмици изглеждаше на учениците точно толкова далеч, колкото и пенсионната възраст, изведнъж се оказа съвсем близо. Около магазина „Гап“ на площад „Дел Рей“ имаше задръстване от коли, а съседният на него „Стейпълс“ беше поставил безброй обяви за продажба с намаление на необходими за учениците стоки. Два дни преди началото на първия срок петнадесетгодишният Джоуи Харбинсън се качи на белия дъб пред съда и отказваше да слезе от него в знак на протест против решението той да бъде отрязан, за да се разшири тротоарът. Не беше случайно съвпадение, че след това родителите му го заплашиха с изпращане във военно училище.

Разговорите в „Трий Хаус“ се местеха от ябълковата и гроздовата реколти на строителството на новия физкултурен салон в гимназия „Портола“. Обсъждаше се и темата дали горският пожар, с който се бореха в Лос Падрес Нешънъл Форест, ще причини приток на диви животни към града както миналата година, когато избягали мечки бяха нанесли сериозни щети. Почти никой не говореше за убийствата. Такива разговори караха хората да се чувстват неудобно. Не задаваха и много подробни въпроси за здравето на малкия Дейви Райбек, който беше в списъка на очакващите донор на бъбрек. Вместо това бъбреха за неотдавнашната статия във вестник „Лос Анджелис Таймс“, описваща Карсън Спрингс в суперлативи, за обновяването на Къмбърланд Експрес от компютърния милиардер Конрад Хирш и обсъждаха слуховете за появяването на страшната средиземноморска овощна муха в градините непосредствено на север от Вентура.

Организаторите на музикалния фестивал не спираха да шумят за наемането на Исла Верде от Обри Ролинджър и преместването на Сам Кайли в долината, макар че в последно време рядко я виждаше някой. Тя почти не се появяваше, освен на събранията на комитета и когато имаше някаква неотложна работа в града.

Но това не можеше да спре хорските езици.

Според клюките любовникът й бил в Европа и там рисувал портрети на богати дами, възползвайки се от възможностите, които му предоставя това. Но никой не беше съвсем сигурен, защото не бяха виждали Иън Карпентър в града от месец юли. Единственият мъж, с когото бяха виждали Сам да излиза, беше Том Кемп, бившият партньор на съпруга й. Алтия Уърмли ги беше забелязала да обядват в „Трий Хаус“, а Гейл Уорингтън пък каза, че неотдавна Том бил искал информация за екскурзията до Аляска. Но те, изглежда, не бяха повече от приятели, което ужасно разстройваше клюкарите. Колко по-интересно щеше да бъде, ако имаше любовен триъгълник!

Но Сам имаше и поддръжници. Предложението на Маргьорит Мур Сам да си подаде оставката като председател беше посрещнато със сериозен отпор. Съпругата на преподобния Григзби, Иди, заяви, че ако Христос е могъл да прости, кои са те, че да си позволяват да осъждат? Но всички бяха страшно изненадани, когато невзрачната, дребничка Вивиън Хикс, която рядко изразяваше мнение по някой въпрос, разгорещено защити правото на жените сами да решават кога и дали да имат деца. Други, като Миранда Макбрайд от „Последната дума“, специално посетиха Сам в новата й къща, а старите близначки Роуз и Олив Милър подариха на Сам плетено на ръка бебешко одеялце.

— Тази част я плетох аз — каза Роуз, като гордо посочи синята половина, а Олив, както обичайно правеха близначките, довърши изречението, — а розовата част — аз.

Още по-големи нейни ангели хранители бяха приятелите й като Том Кемп и Джери Фицджералд. По-специално Джери, която като пожарогасител потушаваше всяка новопоявила се искра на клюки. Тя направо изгони от фризьорския салон на улицата Алтия Уорингтън, тъй както си беше с ролките на главата. А собственичката на салона, Норма Дивейн, прояви солидарност с Джери, като отказа да й вземи пари за подстригването.

През това време Сам продължаваше да се занимава със собствените си работи с високо вдигната както винаги глава. Ако дочуваше зад гърба си шепнения или забелязваше погледи, насочени към разширяващата й се талия, тя не им обръщаше внимание. Каквито и да бяха чувствата й, тя ги пазеше в тайна така, както и плановете си за бъдещето. Преди всичко, защото Сам, която винаги знаеше какво прави, чиято програма беше запълнена в календара й с месеци напред, нямаше представа какво тази следваща фаза от живота й ще й донесе, освен едно — че, докато другите жени на нейната възраст планират чествания за завършване на университет или сватби на децата си, тя ще сменя пелени и ще приспива бебе, ходейки из стаята напред-назад в два часа сутринта. Нещо, което преди шест месеца щеше да я ужаси, но което сега тя очакваше като прекрасна възможност за нов живот.

Последният вторник на септември завари Сам на път към Одри за вечеря. Нямаше кой знае какво желание да отиде на гости на сестра си, но когато Одри протегна маслиненото клонче, Сам нямаше сърце да й откаже. Бяха сестри в края на краищата, дори понякога връзката помежду им да й тежеше като доживотна присъда.

Докато караше през долината, мислите й, както обикновено ставаше при по-дълги пътувания, се насочиха към Иън. При спомена за него изпита тъпа болка като от счупено ребро, което не е заздравяло напълно. Като взимаше завоите по Норте Роуд, минавайки покрай окъпани в слънчева светлина пасища и вълни от хълмове, тя си спомни връщането си от Биг Сър. Как имаше момент, в който тя едва не обърна колата назад; как спря в Моро Бей, където дружелюбна келнерка търпеливо я изслуша, докато тя облекчаваше пред нея сърцето си, а чашите кафе следваха една след друга. Когато най-после се прибра вкъщи, беше изплакала всички сълзи, които имаше, а сърцето й беше пресъхнало в гърдите й като горещ пукнат камък.

Нямаше никакво значение, че тя го обича, нито това, че той я обича. Какво представляваше любовта срещу всичко необходимо, за да се създаде дом? Прекалено дълго тя бе отказвала да приеме истината, но от нея не можеше да се избяга — Иън нямаше данни за съпруг дори колкото Мартин. Не беше само неговата възраст. Причината не беше, че пътуваше често и че нямаше интерес към материалното. Причината беше във всичко. В нещата, които Иън не знаеше, че съществуват или дори не очакваше да съществуват. Тя имаше нужда от съпруг, баща на детето й, който беше готов с удоволствие да прекара цял следобед, сглобявайки триколка или викащ до прегракване като запалянко на мач на детските отбори. Мъж, за който можеше да разчита, че ще бъде до нея, който щеше да бъде щастлив да се сгуши до нея на дивана и да гледа „Шедьоври на театъра“ не толкова, защото му е интересно, а за да й прави компания, който няма да я пита какво има за ядене, а с радост ще приеме онова, което тя му е приготвила. Страстта, разбира се, не беше без значение, да, тя играеше сериозна роля, но на нея й беше необходимо да я обичат и когато изглеждаше зле или нямаше настроение… Искаше да бъде до нея. Винаги.

О, тя не обвиняваше Иън. Как можеше да го обвинява за непредсказуемостта на момента, когато тя внезапно се бе влюбила? Но да се опита да го вмести едва ли не като с обувалка в тясна обувка в живот, който в повечето отношения задоволяваше лично нея, можеше да завърши само с взаимна ненавист.

Помисли си, че, да, наистина, да скъса с него беше правилно решение. Но разбирането, че това е така, не правеше нещата по-лесни за нея. Отново преглътна надигащата се в гърлото й буца. Стига сълзи. С това беше приключила. Времето вървеше напред и тя трябваше да гледа напред. „Бебето…“

От просто примиряване с тази бременност, тя беше достигнала до разбирането за това какво беше тя наистина — дар. Вълшебен, великолепен дар. Да има отново дете на нейната възраст! Да има достатъчно време да го гледа как расте. Да, сега се изморяваше по-лесно, но в много отношения сега беше по-подготвена да гледа дете, отколкото беше, когато се родиха момичетата. Беше по-мъдра от повечето родители. Щеше да цени всеки миг, защото сега знаеше нещо, което не знаеше преди — колко преходен е той. Бог може да не беше изпълнил всичките й желания, но й бе дарил това дете. И тя му беше благодарна.

Сам зави по Агуа Калиенте и пред нея се появи Асана Спа — ниска конструкция от кедър, построена стъпаловидно, като дървена пирамида. Скритите в гъстите бамбукови храсталаци езерца, образувани сред скалите, се подхранваха от подземни извори. Какво удоволствие би било точно сега да се потопи в едно от тях!

След около два километра зави нагоре по друг хълм. Корал Естейтс или Имението, както беше грандиозното му име, някога беше било огромно пасище на ранчо, където е пасял добитък. Днес върху него беше построен един от новите квартали на Карсън Спрингс. Къщи, напомнящи приказните къщички, направени от сладкиши, се редяха по улици и затворени пасажи с имена, свързани с конете като „Червения кон“, „Алеята на Петнистия жребец“ и „Пътеката на Юздата“. Къщата на сестра й и зет й — скромна постройка на две нива с пощенска кутия отпред, поставена на ласо от ковано желязо — беше на площад „Мустанг“, номер 25.

Одри я посрещна на вратата, облечена в тъмнолилава рокля, дреха, която по изключение й отиваше, със сребърната гривна, която Грант й беше подарил по случай сребърната им сватба миналата година. Косата й също изглеждаше различно, беше подстригана на нива, така че имаше обем.

— Харесва ми фризурата ти — каза Сам.

Одри опипа краищата на косата си с притеснение.

— Норма ме нави да се подстрижа така. Не бях сигурна, че ще ми отива.

Норма Дивейн, собственичката на фризьорския салон, беше най-близката приятелка на Одри още от ученическите години. Всяка пролет Одри участваше активно в ежегодната кампания на Норма за събиране на пари за перуки на хора, преминали лечение с химиотерапия. Миналата година Одри лично беше успяла да събере две хиляди долара за фонда, нещо, което караше Сам да бъде по-благосклонна към нея. Тя се питаше дали Норма, която заедно с Джери беше взела нейна страна, имаше нещо общо с омекването на позицията на Одри.

— Така изглеждаш с години по-млада.

Одри присви леко очи, като че ли не знаеше дали да приеме думите й за комплимент или не. После, като че ли решила да приеме думите такива, каквито са, тя се усмихна:

— Вечерята е почти готова. Ако искаш, ела да ми правиш компания в кухнята.

Когато мина край всекидневната, която напомняше експонат от витрина на мебели на „Масис“ с дивана си от изкуствена кожа с косъм и салонната масичка от тъмно стъкло, тя пъхна глава през вратата, за да каже „здрасти“ на Грант. Отпуснат в коженото си кресло с подвижна облегалка, имитация на известна марка, той с очевидно усилие отлепи очи от телевизора, по който гледаше бейзболен мач.

— Сам, здравей, радвам се да те видя.

— Как я караш, Грант?

— Не мога да се оплача. А ти?

Нито дума за бебето. Забравил ли беше?

— По-добре от всякога — каза тя.

Грант беше единственият член от семейството, който, изглежда, си оставаше все същият. Беше изгубил по-голяма част от косата си още в колежа, а тази, която му беше останала, той решеше над плешивината си по същия начин, по който беше правил това и в деня на сватбата им. Не беше променил особено и теглото си, макар че тя не можа да не забележи рулото тлъстина, което беше изпълзяло над колана му. Прекалено много банички с месо, специалитет, с които Одри беше известна. Сам се надяваше, че не са включени в менюто тази вечер. Стомахът й нямаше да иска да ги приеме.

— Радвам се да чуя това.

И погледът на зет й се отправи отново към телевизора.

Сам реши да не се обижда. Това не беше грубост, а по-скоро резултат от годините, прекарани с Одри.

Тя настигна сестра си в кухнята, сияен храм на вътрешното обзавеждане според съветите на Марта Стюарт, с повърхности от избелен бор и „селски“ карирани материи, със сухи цветя, сложени в лейка, декорирана на ръка. Купи, покрити със специално фолио, чакаха да бъдат притоплени в микровълновата печка. Печено пиле, брюкселско зеле и лукчета със сметана. Накратко — меню, по-подходящо за вечеря през зимата в Нова Англия, отколкото за циганско лято в Карсън Спрингс.

„Вероятно се чувства виновна за начина, по който се държеше преди“, помисли си Сам. Или може би сестра й най-после беше разбрала, че кръвта вода не става. Помисли си, че Одри всъщност не беше лош човек, а просто озлобен.

— В хладилника има сода и бяло вино. Вземи си, каквото искаш. — Одри повиши тон, за да може гласът й да заглуши стържещия шум на електрическия миксер.

Сам намери отворена бутилка шардоне и сипа една чаша на сестра си, преди да вземе за себе си малко мляко.

— Наздраве — каза тя.

Одри изключи миксера и погледна чашата в ръката на Сам.

— Когато бях бременна, пиех вино с „Овалтин“^[1]. Грант казва, че това е причината и двете момчета да са толкова мургави — спомни си тя с хитра усмивка. — Някакви по-специални желания вече?

— Нарове. Също както, когато бях бременна с момичетата.

— Възможно е. Винаги си си била малко чудата.

— Но не съм човекът, който боядиса великденския букет на баба Делароса с моите бои.

— Тогава бях на пет години!

— Но виждам, че не си загубила артистичността си. Ти ли направи това? — показа тя висящите на дървената релса над умивалника щамповани ленени кърпи, твърди от колосването като картон.

— Миналата Коледа. Не помниш ли и че и на теб подарих един комплект.

Одри откачи приставката за разбиване от миксера с едно сръчно, придобито с опит движение на китката.

— Между другото, как се чувстваш в новата къща?

Когато Сам обяви, че се мести — и че къщата, в която бяха прекарали детството си, е дадена под наем — тя очакваше, че Одри ще се нахвърли върху нея, но изглежда, тя прие това без много да се замисля.

— По-различно — каза Сам предпазливо. — Но в някои отношения нищо не се е променило. Лупе и Гилермо наминават поне веднъж на ден, за да проверят дали нямам нужда от нещо.

— Тя още ли ти готви?

— Ако искаш, вярвай, ако не искаш — недей, но аз съм в състояние да си сготвя. — Сам протегна ръка, за да вземе гъбата и да избърше от плота петно от картофи. Усмихната, тя добави: — Но ти познаваш Лупе. Една от лично измислените от нея десет божи заповеди е никога да не идва с празни ръце.

В отговор Одри любезно се усмихна.

— Даже свалих старата шевна машина на мама от тавана. Шия завеси за спалнята и… — Сам се поколеба, преди да добави: — … детската стая.

— Някак не мога да си те представя като човек, които шие завеси.

Кой знае защо, Одри прозвуча някак разочаровано. Като махна фолиото от пилето, тя извади от дървеното държало до печката нож за рязане на месо.

— Приятна промяна е след работата в магазина.

— Не ти ли липсва?

— Ни най-малко. — Това откритие беше приятна изненада и за нея самата. — Особено напоследък с толкова работа по къщата и фестивала… — сви тя рамене. — Може би след някой и друг месец, кой знае?

— Когато бебето дойде, ще имаш достатъчно работа, няма спор.

— Но приятна — усмихна се Сам мечтателно и постави ръка на корема си, където вчера беше почувствала първото слабо движение. — Знаеш ли Од, никога самата аз не бих го повярвала, но наистина очаквам с нетърпение това бебе.

— Забравила си какъв тежък труд е.

— Няма да ми тежи.

— Така казваш сега…

Гърбът на Одри беше стегнат, лопатките й свити като остри малки крила, докато режеше пилето на части. С неочаквана яснота Сам разбра накъде клони разговорът: сестра й искаше тя да се чувства нещастна. Ето защо не беше реагирала, когато разбра за Исла Верде и престана да се държи с нея по предишния начин. Одри беше готова да прости, дори да бъде великодушна. Но Сам, вместо да се сгуши с наведена от срам глава в някой ъгъл, правеше от киселите лимони лимонада и с удоволствие я пиеше.

— Знам колко е работата — каза тя спокойно. — Две деца съм отгледала в края на краищата.

— Точно това имам предвид — обърна се Одри с лице към нея. — Кога за последен път си сменяла пелена или бърсала повръщано на бебе?

— Ако това е единственото, което значи да имаш деца — каза Сам, — на света щеше да има много повече единствени деца.

Беше решила да не позволи и този разговор да излезе извън контрол, както много други преди него, при които Одри прекипяваше и оставяше добрата стара Сам да бърше след нея.

— Освен това, няма аз да се занимавам с всичко. Ще има кой да ми помага.

— Иън? — Устата на Одри презрително се сви.

— Имах предвид Лупе. — Сам почувства, че се изчервява. — Но след като спомена това, да, Иън възнамерява да се държи като баща на това дете.

— Когато намери време да го включи в натоварената си програма, искаш да кажеш.

— Той ще намери необходимото време.

Одри изсумтя.

— Така казва сега, но почакай малко и ще видиш.

Лицето на Сам вече пламтеше. Тя отиде до умивалника и изплакна чашата си.

— Ако биеш нанякъде — каза тя студено, — предпочитам веднага да ми кажеш накъде.

— Нямам ли право да се безпокоя за собствената си сестра? — усмихна се Одри угоднически, но блясъкът в очите й подсказваше друго. — Когато гледаше момичетата, при теб поне беше Мартин.

— Мартин.

Доколкото сестра й знаеше, Сам беше имала идеален брак. Трябваше ли да й дава причина да злорадства? Но сега изведнъж Сам се чу да казва:

— Ако беше попитала Мартин кой е детският лекар на дъщерите му, той нямаше да може да ти каже. Нито коя от тях кой размер дрехи носи, нито, че Лора има алергия към пеницилина. Съмнявам се, че някога щеше да се сети и кога са рождените им дни, ако не бях аз да го подсещам.

Одри изглеждаше поразена.

— Но аз мислех…

— Грешно си си мислела.

— Е, може да се каже, че успя напълно да ме заблудиш.

Сам жадуваше да постави Одри на място, но нещо я възпря. Дали бяха хормоните, или защото сега, когато, макар и през сълзи, живееше живота, който искаше, тя можеше да си позволи да изпита истинско съжаление към сестра си. Горката Одри, така заслепена от озлобление, че не можеше да види по-далеч от носа си — озлобление, чиито корени идваха от детството й, когато Одри си бе внушила, че към нея не изпитват същата обич и не й обръщат същото внимание, на каквито се радват брат й и сестра й.

Тя се усмихна и обърна мократа чаша на сушилката за съдове.

— И искаш ли да знаеш истината? Винаги леко съм завиждала на двама ви с Грант.

Е, може би попрекали малко — всъщност, повече от малко, — но беше веднага възнаградена от червенината, която разцъфтя на страните на сестра й.

— Наистина ли? — В гласа на сестра й се усещаше нотка на неверие.

— Грант винаги така добре се занимаваше с момчетата. Вечно играеше футбол с тях или им помагаше да построят нещо.

— Момичетата обожаваха Мартин.

— И той ги обожаваше.

— Но…

Сам поклати глава.

— За него те бяха нещо като кукли. Нещо, с което можеше да си поиграе, а след това да постави обратно на полицата. Сладки и забавни, след като аз бях наоколо да нося цялата отговорност. Може би това беше и причината, поради която те го боготворяха. Когато човек прекарва времето си да лъска бронята на някого, невинаги вижда грапавините отдолу.

— Не е ли странно, нашите вечно от нещо се оплакват. Все намират нещо, което не могат да разделят — изненада я Одри с признанието си.

— Оплакват се, защото могат.

Сам си помисли за дъщерите си и изведнъж й стана мъчно.

— Господи, защо и ти не ми кажеш нещо? — Одри й хвърли леко обиден поглед, докато нареждаше пилето върху платото. — Сестра съм ти, нали?

Сам въздъхна.

— Много е сложно.

Одри кимна с разбиране. Никой не знаеше по-добре от нея колко сложни са отношенията между две сестри. Но вместо да предложи някакъв високопарен коментар, както щеше да направи в миналото, Одри просто гребна с лъжица сос от тенджерката на печката и я подаде на Сам да опита.

— Как мислиш? Трябва ли му още сол?

— Идеален е. Аз не бих му сложила нищо повече.

Вечерята мина гладко. Одри й разказа всичко най-ново за синовете си, които бяха заминали за колежа. Грант не спря да разказва за своята работа, фирма за доставка на канализационни материали, която, ако можеше да му се вярва, се разрастваше с лъвски скокове. Сам едва издържа да не се разсмее. Зет й повтаряше все същото вече двадесет години, но през това време нищо не се бе променило. Одри все си караше същия шевролет комби, с който беше водила някога момчетата на училище.

Единствената разлика беше, че това не дразнеше Сам вече: дребнавата претенциозност на сестра й, нейните завоалирани забележки за живота, който би могла да води. Одри и Грант просто се справяха с живота, доколкото могат, като всички хора на света. Това, че им трябваше малко смазка, за да вървят колелата по-добре, едва ли можеше да навреди на някого.

Когато масата беше вдигната и машината за миене на чинии напълнена, тя погледна към часовника си крадешком. Нищо не искаше повече от това да си бъде вече вкъщи с чаша чай и да разглежда новата си книга по градинарство — подарък по случай новата къща от Миранда Макбрайд. Но когато Одри предложи игра на карти, тя не се опита да изтъкне предлог, че трябва да си тръгва. Реши, че няма да умре, ако остане още един час.

Изиграха две игри, и двата пъти спечели Одри. Докато изпращаше Сам до вратата, тя сияеше от задоволство.

— Беше съвсем справедливо — каза тя. — Когато като деца играехме на карти, ти винаги ме биеше.

Сам разбра, че сестра й искаше да бъде сигурна, че Сам не се е оставила нарочно да я бият.

— Стига си ми се хвалила — простена тя.

Но по изключение Одри беше в настроение да прояви великодушие.

— Ти просто отдавна не си играла, това е причината. Трябва по-често да играем.

Позабавиха се в антрето. На слабата светлина лицето на сестра й изглеждаше смекчено и Сам си спомни времето, когато като тийнейджърки те си правеха фризури една на друга. Одри стоеше с ръка на дръжката на вратата, потривайки я разсеяно.

— Ами, когато имаш нужда от нещо, обаждай се.

Около лампата на входа се въртяха молци, блъскайки се в нея, а после отлитайки, от което се чуваше неравен звук на леко почукване.

— Не съм забравила и как се гледат бебета.

— Не се съмнявам — докосна Сам ръката й. — Благодаря за вечерята, Од. Беше много вкусно.

— Внимавай с шофирането — викна сестра й след нея. Сам беше почти излязла на пътя, когато си спомни за опакованата като подарък кутия в колата й: сребърна ваза за едно цвете, принадлежала някога на баба им. Намери я, когато чистеше шкафа със сервизите, и реши да я даде на Одри. Като взе вазата от предната седалка, Сам се поколеба един миг, а после я пусна в пощенската кутия. Сестра й щеше да намери вазата утре и да й се нарадва, без да й се налага неохотно да благодари.

 

 

Останалата част от седмицата неусетно отлетя. Сам прекара срядата в плевене на градината и подготвяне на почвата. В четвъртък, след пътуване до разсадника за тор и таблички с разсад, трябваше да отиде на свикано по спешност събрание на фестивалния комитет. Звездата цигуларка, която трябваше да свири на фестивала, беше си счупила китката. Трябваше да й се намери заместник. Предложението на Маргьорит Мур да опита почвата при скъпия си стар приятел Айзък Стърн предизвика някоя и друга усмивка. Единствената кратка среща на Маргьорит Мур очи в очи с легендарния цигулар се бе състояла преди не по-малко от петнадесет години. Съмнително беше, че той въобще ще може да си я спомни.

В петък тя покани Том на обяд в „Ла Серениса“. Това беше най-малкото, което можеше да му предложи след всичко, което той беше направил за нея. И ако все още изпитваше леко неудобство в негово присъствие, той я накара да се почувства по-добре, като сдържаше чувствата си. Докато седяха на масата си до прозореца с изглед към рекичката и чинии със студена салата от омари и леко запечен пастет от гъши черен дроб, те си побъбриха като стари приятели.

— Не знам как да ти благодаря — каза му тя, докато вървяха към колите си. — Един обяд едва ли е достатъчен.

Том и хвърли изпълнен със скромност поглед.

— Що се отнася до мен, мисля, че сме квит. Това беше най-хубавият обяд, който съм имал от месеци насам.

Тя се усмихна.

— Няма да спечелиш много като адвокат, ако правиш такива признания.

Вървяха по сенчестата алея с папрати от двете страни, водеща към паркинга долу, без да бързат особено да се върнат — всеки към собствения си живот. Край по-тесните пътеки, които се отклоняваха през гората, имаше дискретно разхвърляни между дърветата почти невидими, облицовани с кедър бунгала. На някои места, където слънцето беше успяло да проникне през гъсталака отгоре, изобилие от цветя — дамско сърце, перуники, трилиум^[2] и тинтява — я накараха да помисли за собствената си градина и с какво нетърпение очаква удоволствието да гледа как расте всичко в нея.

— Между другото, онзи ден говорих с господин Ролинджър — каза Том. — Той страшно харесва къщата и помоли да ти предам, че всеки път, когато ти домъчнее за нея, си повече от добре дошла там.

— Не ми се струва, че ще се възползвам от тази покана. — Приготви се да преодолее пристъпа на собственическа ревност, ала не изпита такава. — Но се страхувам, че горкият човек няма да може да се отърве от Лупе. Тя ще тича там при всеки удобен случай.

— Мислех, че е пенсионирана.

— Защо не й кажеш това на нея.

— А ти? Смяташ ли да започнеш работа отново някой ден?

Тя сви рамене.

— Може би. Когато бебето поотрасне. Чувствам се съвсем добре така, както съм сега.

Той я погледна отстрани.

— Не се ли чувстваш самотна.

Тя сви рамене.

— Нямам нужда от друга компания, освен от Макс, в момента.

През изминалите седмици беше се привързала истински към кучето на Том. Щеше да й бъде мъчно да се раздели с него.

Том сякаш четеше мислите й.

— Задръж го, колкото искаш. Няма да мога да спя нощем, ако знам, че си сама там.

Очите му, зад квадратните черни рамки, бяха пълни със загриженост, широките му рамене — приведени от съзнателно усилие да не се извисява над нея. Сам изпита леко съжаление. Защо Иън? Защо вместо в него не се бе влюбила в Том Кемп?

На паркинга, преди да се качи в колата си, тя го целуна по бузата.

— Том, щеше да ми бъде напълно невъзможно да се справя без теб.

— Нали сме приятели?

— Сега разбирам защо Мартин разчиташе на теб толкова много.

— Ние разчитахме един на друг — каза той, лоялен към своя приятел дори и след смъртта му.

Докато се изтегляше от паркинга, тя погледна в задното огледало и видя, че Том стои там, където го бе оставила, гледайки след нея със същия поглед, с които я гледаше Макс, когато тя тръгваше към вратата. Том щеше да остане винаги на нейно разположение, като кучето си. Някой ден обаче той може би щеше да открие, че може да направи и нещо друго, вместо вечно да чака поканата, която нямаше да получи.

Изненада се, когато почувства буца в гърлото си.

На другия ден, както се бяха уговорили, дойде Джери, за да й помогне с боядисването на детската стая. Сам й беше изключително благодарна, защото знаеше, че тя посвещава съботите на децата си, докато разбра, че задачата, която си беше поставила старата й приятелка, бе не толкова да й помогне с боядисването, колкото да й изкаже откровено мнението си.

Едва бяха започнали с бордюра — светлозлатист, за да бъде в тон с жълтеникаво кремавия цвят, избран за стените, когато Джери каза уж случайно:

— Не разбирам, защо не питаш Иън какво мисли за цвета. Той все пак е художник.

— Не може да се каже, че тази стая е Сикстинската капела — каза Сам.

Джери я погледна отгоре, откъм тавана.

— Като спомена капелата, та се сетих. Едно-две ангелчета няма да изглеждат зле.

— Не е смешно.

— Не се шегувах.

Джери отново приклекна. Със солираните си кафеникави панталони и кърпа на главата тя беше чаровна като Етел Мерц^[3] и с уста също като нейната.

— Сам, не можеш да се държиш така, като че ли той не съществува. Каквото и откачено решение да сте взели вие двамата, той продължава да бъде баща на това дете.

Сам упорито продължи да боядисва прозореца.

— Откъде знаеш, че не сме говорили по въпроса.

— Аз съм най-старата ти и надяваме се, най-добрата ти приятелка — продължи Джери с упорството на мухата, която се блъскаше в стъклото на прозореца отвън. — Дори и да не се държеше по този начин, пак щях да позная.

— Което няма нищо общо с това, че съм бременна.

— Бременна и разцъфтяла като роза. Не това имах предвид. — Джери остави четката си и се изправи, при което ставите й изпукаха. — Знаеш, че си нещастна.

— Ако искаш да знаеш, никога през живота си не съм се чувствала по-щастлива.

Сам впери поглед нея и остана така, докато боята, потекла между кокалчетата на ръката й, не я накара да отпусне четката.

— Както се чувстваше с Мартин ли?

Сам погледна Джери, изправена на фона на слънчевия прозорец, стъпила върху вестник, върху който, точно под петата й, се четеше заглавието: „ФБР се включва в търсенето на убиеца“. Помисли си, че и старите приятелки могат да станат опасни, когато знаят прекалено много.

— Това беше удар под кръста — каза тя.

— Не и когато е за твое собствено добро.

Джери се приближи към нея, изтегли четката от ръката й и я постави върху кутията с боя.

— Едно е да искаш да бъдеш щастлива — каза тя, — съвсем друго е да си внушаваш, че си щастлива, когато не си. Аз съм ветеран от тази битка, заслужавам да ми дадат орден за участие, в това можеш да не се съмняваш. Ако някой ми беше плащал по един долар всеки път, когато, вместо да премълчавам, казвах на Майк откровено това, което мисля, сега щях да съм толкова богата, че нямаше да има нужда да работя, за да си изкарвам хляба.

Сам си спомни колко неприятен беше разводът на приятелката й. Но Джери не беше човек, които обича да се самосъжалява. Единственият път, когато Сам я беше видяла да плаче, наистина да плаче, беше през тази ужасна година след като Джери бе напуснала манастира. Период от живота й, за който Джери избягваше да говори, а Сам беше достатъчно тактична, за да не споменава.

— Е, добре, не съм безкрайно щастлива — призна тя. — Но не може също така да се каже и че съм нещастна. Аз съм… — Тя затърси израз от сорта на „нещо по средата“.

В този момент в стаята се вмъкна Макс, махайки очаквателно рижата си опашка, която като магнит привличаше всеки магарешки бодил и всеки репей в радиус от десет километра наоколо. Той продължи да стои там, докато Сам го погали по главата. Едва, когато забеляза перестата следа от опашката му на стената, Сам го изгони в коридора.

Когато се върна, приятелката й стоеше до прозореца и гледаше навън. Около нея струеше светлина и й придаваше библейски вид — Светата Дева, мъдра и всезнаеща.

— Защо да се бориш винаги изглежда благородно? Напълно възможно е Майка Кураж да е била зла дърта вещица с пирон в задника. — Джери, с жълто петно на бузата, се обърна и погледна Сам с обич и отчаяние. — Какво от това, че Иън е по-млад от теб и нищо не разбира от бебета? Същото нещо не спря Уес да се ожени за Алис — или нас самите да имаме деца.

— Може ли да не говорим за това? — С тона си Сам даде да се разбере, че това е нещо повече от молба. — Стига ми всичко чуто досега по въпроса.

— Не и от мен, от мен нищо не си чула — отстрани се Джери от прозореца, вече не Дева Мария, а циганка с огнени очи и черни къдрици, измъкващи се изпод кърпата й. — Помниш ли какво си бяхме обещали, когато бяхме момичета? Че никога няма да позволим другия от нас да направи нещо, за което знаем, че не е правилно.

— Не сме вече на шестнадесет — каза Сам. — И понеже спомена това, доколкото си спомням, ти не обърна внимание на съвета ми, когато те молех да не отиваш в манастир.

— Трябваше да те послушам тогава.

— По това време никой не можеше да ти дава съвети.

— Бях прекалено самоуверена, нали? — Джери поклати глава при спомена за това. — Не е най-подходящото качество за монахиня. Чудо е, че стигнах до последния обет. Помисли си само какво щеше да стане, ако бях минала през цялата процедура вместо… — Тя не довърши и се усмихна невесело. — Ама какво съм се разприказвала за себе си, когато сега говорим за теб.

— Така ли? Аз пък мислех, че с тази тема приключихме — тросна се Сам и взе четката.

Няколко минути по-късно тя вдигна глава и видя, че приятелката й гледа през прозореца с някакъв особен, отправен безкрайно далеч поглед. Когато Джери заговори, гласът й беше мек, почти замечтан.

— Знаеш ли за какво ми е най-мъчно? Че не я подържах на ръце. Поне веднъж… преди да ми я вземат.

Сам почувства, че я побиват студени тръпки. Не бяха говорили за това от години, но не беше необходимо да пита приятелката си за какво става дума.

— Не знаех, че все още мислиш за това — каза тя нежно.

Джери се обърна, а видът й беше такъв, че само с един поглед човек можеше да разбере всичко. Болката в душата й, която толкова години вече тайно носеше, сълзите, които всяка нощ проливаше скришом, безкрайните въпроси за това какво е станало с дъщеря й, която беше видяла само новородена.

— Никога не преставам да мисля за нея.

— Не ти ли е дошло наум да я потърсиш.

— Не — твърдо отговори Джери.

— Страхуваш се, че ще иска да знае кой е баща й?

— Отчасти. Ако в епархията узнаят… все едно, няма да бъде честно за никого от нас да разбутвам отново нещата.

— Ами ако тя самата реши да те потърси някой ден?

— Ще мисля за това, ако и когато му дойде времето. — Джери обгърна раменете си с ръце и потрепери.

— Все още ли не си казала на децата?

Помисли си, че Анди ще може да разбере. За единадесетгодишния Джъстин не беше толкова сигурна.

— За какво да им казвам? За да започнат да задават въпроси, на които не мога да им отговоря.

— Заради теб самата, може би.

— Нещо като покаяние, искаш да кажеш? — Джери я погледна с усмивка, от която я заболя. Напомни й назъбения край на бутилка с отчупено гърло, която само допреди миг е била цяла. — Света Дево, изпълнена с милосърдие… преди двадесет и пет години аз се отказах от дъщеря си и сега си я искам обратно.

Сам забеляза в очите й сълзи и съжали, че я беше атакувала преди малко.

— Единственото, което искам да вярвам — каза тя, като се приближи към нея и постави ръката върху нейната, — е, че съм била толкова добра приятелка за теб тогава, каквато си ти сега за мен.

Джери се засмя, бършейки сълзите си.

— Значи ми прощаваш за това, че си пъхам носа в твоите работи?

— Не съвсем — усмихна се Сам, — но работя по въпроса.

Джери се наведе да вземе четката, като я гледаше замислено.

— Докато работиш по въпроса, има още нещо, което искам да те питам — защо жълто? След няколко седмици ще знаеш дали ще бъде момче или момиче.

Имаше предвид резултатите от видеозона, разбира се.

— Помолих Инес да не ми казва пола на детето.

Джери я изгледа с невярващ поглед.

— Как ще можеш да издържиш да не поискаш да разбереш това?

— Когато бях бременна с момичетата, не знаех.

— Но тогава нямаше такава възможност.

— Може би в много отношения онова време беше по-добро.

— Тогава нямахме памперси. Нито хубави столчета за кола.

Сам поклати глава при спомена.

— Като си спомни човек онези ужасни неща, които се закачаха с куки за гърба на седалката. Чудното е, че толкова много бебета останаха живи.

Тя погледна през прозореца, където слънцето огряваше прясно разкопаната пръст, в която многогодишните растения бързо се развиваха. Градината беше нещо, от което тя разбираше, нещо, с което можеше да се справи. Тя въздъхна:

— Всичко това беше толкова отдавна, — въздъхна тя. — Чувствам се като Рип Ван Уинкъл^[4].

— Внимавай — изръмжа Джери. Сам се разсмя.

— Ти няма да имаш бебе.

— Помисли си за сина божи Исус. — Джери едновременно погледна нагоре и се прекръсти. — Което с нищо не променя решението ми да ти помагам по всякакъв начин.

— В момента ми трябва инструктор за раждане по системата „Ламаз“.

И Сам си помисли, че Джери е идеалният кандидат за тази работа — човек, който няма да й позволи никакво отпускане.

— Ще бъде чест за мен — поклони се леко приятелката й.

Сам очакваше, че отново ще извади Иън на бял свят, но по изключение Джери реши да премълчи. Би трябвало да е доволна от това, но не беше, не можеше да се освободи от копнежа си. Дали не правеше грешка? Дали щастието, което не можа да намери с Мартин, не беше съвсем близо до нея? Неправилно по форма, размер и мярка, но все пак щастие. Дали нямаше да се събуди някой ден с посивяла коса и малко дете на ръцете и да разбере, че е изпуснала влака? Тази мисъл беше ужасна.