Айлин Гоудж
Чужденец в рая (5)

Четвърта глава

— Карай по-бавно — каза Алис. — Не искам да свършва. Докато мерцедесът се изкачваше по стръмния път към къщата им, тя изпита странно желание да избяга, да се скрие в пашкула на тези последни три седмици. Мауи беше рай, в който всяка вечер те бяха приспивани от шума на прибоя, след като бяха прекарали целия ден на плажа и любейки се. Сега се връщаха отново на земята, където животът — объркан и непредсказуем — ги чакаше веднага зад завоя, за да ги сграбчи.

В съзнанието си виждаше червената светлина на телефонния секретар, примигваща като око на влечуго, камарата поща до вратата, купчината сватбени подаръци, които трябваше да се разопаковат. Утре щеше да има изваждане от куфари, телефонни обаждания, на които трябва да се отговори, сметки за плащане. А после, в понеделник, отново на работа, където я очакваше още една, друга планина. През идущата седмица, когато президентът щеше да бъде в града и израелският външен министър предстоеше да обяви започването на мирни преговори, и тя, и Уес щяха да имат късмет, ако успееха да седнат на една маса за обяд или вечеря един-два пъти заедно, а свещи и рози бяха нещо немислимо.

— Имаме още около час до вечеря — усмихна й се Уес. Две миниатюрни слънца се движеха по тъмнозелените стъкла на марковите му очила. — Достатъчно време да поплуваме… или каквото друго ти дойде наум.

— Банските ни са в багажа. — Тя обгърна врата му с ръка. — Ще трябва да плуваме голи.

Той се засмя с великолепния си бумтящ смях.

— Алис, милинка, ти си единствената жена от тези, които познавам, която не изпитва непреодолимо желание да започне да се разсъблича в мига, в който мине през вратата. Мисля, че точно за това се ожених за теб.

— Това ли е единствената причина? — Тя повдигна вежда.

— Но с какво съдържание само — отвърна той загадъчно.

Слънцето залезе и върховете на планините бяха облени с пурпурна светлина. Въздухът, влизащ през отдушниците, носеше мириса на евкалипти, леко напомнящ лекарство. Уес отклони остро, за да избегне паднал на пътя клон, минавайки от едното в другото платно на пътя с ловкостта на автомобилен състезател. Караше по начина, по който правеше всичко, без видимо да качва кръвното си налягане. Той беше единственият мъж, от чийто ръце тя не чувстваше физически необходимостта да изтръгне кормилото, единственият, с когото се чувстваше напълно и абсолютно спокойна.

Алис се загледа в профила му — като от някоя антична монета — високо чело и римски нос, подрязана брада и гъста коса на стоманеносиви къдрици. Рядко мислеше за разликата във възрастта им, а когато това ставаше, винаги имаше някакъв елемент на учудване. Уес не беше като другите мъже на петдесет и две години. Той навлизаше в средната възраст по начина, по който Теди Рузвелт беше атакувал хълма Сан Хуан — с оголени зъби и звънтяща сабя. И след като мине седемдесет, той щеше пак да натиска педала на газта докрай, да води едновременно телефонни разговори на четири линии и да печели и най-трудните преговори. И да плува без бански с жена си под звездите, помисли си тя.

Спомни си деня, в който той влезе в живота й и го промени завинаги. На двадесет и една, току-що излязла от Университетския колеж на Лос Анджелис, и току-що наета за помощник-продуцент на „Марти Милник Шоу“. Уес Карпентър, с когото й предстоеше да се запознае — кабинетът му бе на етажа на ръководството над нейния, — беше все едно Магьосникът от Оз, поне според легендите, които се разказваха за него. Беше чула история за скромния му произход. Как като собственик на малка Телевизионна станция в Окснард имал куража — в дните преди лицензирането да забрани подобни дейности — да препредава чрез сателит програми на големите телевизионни мрежи на малки кабелни станции на другия край на страната. Известен беше и случаят с банковия заем с изтекъл срок — как той се бил появил в залата за заседания на дирекционния съвет на „Фърст Нешънъл“ като герой от Дивия запад и успял не само да удължи срока на заема, но да вдигне и главницата.

Беше работила в Си Ти Ен около шест седмици, преди да се срещне с Уес лице в лице. Качваше се нагоре в новинарското студио на шестия етаж, когато асансьорът спря и висок широкоплещест мъж с най-големите ръце, които беше виждала някога, влезе в него. Беше с панталони от туид с диагонална сплитка, риза с отворена яка и блейзер от рипсено кадифе, доста поизтъркан. Над тъмната линия на брадата му бузите му бяха загорели от вятъра. „Това е той“, помисли си тя. Очите им се срещнаха и тя сведе поглед. Изпод краищата на панталоните му се подаваше нещо, което я накара да захихика — той беше с един кафяв и с един тъмносин чорап!

Когато забеляза, че го гледа в краката, тя се почувства длъжна да каже:

— Извинете. Но просто… просто нямаше как да не забележа — и посочи краката му.

Той погледна надолу с изненада и бавна усмивка се разля по лицето му.

— Какво мога да кажа? Обичам от време на време да ги обърквам.

Погледна я с интерес. Очите му бяха с необикновен кафяво-зелен цвят и изглеждаше, че има повече от тридесет и два зъба.

— А вие сте?

— Алис Кайли. — Тя протегна ръка.

Ръката й потъна в огромната му топла длан. Не беше срещала директор като него, с вид на ученик, който бяга от училище.

— С кого сте?

В първия миг на объркване тя взе въпроса му за нещо друго, много по-лично и отговори:

— С никого. — Не, защото искаше да подчертае пред този напълно непознат за нея човек — шеф при това, че е сама, просто някак се бе изплъзнало от устата й. Един поглед — и разбра грешката си. Почувства, че се изчервява:

— Всъщност съм с вас. Искам да кажа… работя за вас.

Уес прие казаното, като ли беше свикнал жените да се държат глупаво в негово присъствие, но Алис не можеше да остави нещата така. В училище тя бе била винаги търсената — когато беше в последния клас при едно проучване бе получила най-много гласове, че тя е момичето, с което повечето момчета искат да бъдат изхвърлени на пуст остров. Беше израснала, свиквайки момчетата да заекват от вълнение в нейно присъствие, и можеше да състави енциклопедия на недоизказаните фрази. Но това беше нещо ново — мъж, който я караше да се изчервява.

— Я виж ти! — Очите му заискриха, като че ли му бе казала нещо изключително важно. — Никога не съм мислил, че ще настъпи денят, когато няма да познавам всичките си служители. От колко време работите при нас? — Говореше с лек тексаски акцент и тя си спомни, че беше чула, че е роден в Остин.

— От два месеца — каза тя и още повече се изчерви.

— Толкова дълго?! Значи крайно време е да се запознаем. Свободна ли сте за обяд?

— Всъщност, да.

— Дванадесет и половина? Ще се видим във фоайето. — Той й намигна. — Аз ще съм момчето с един кафяв чорап.

Асансьорът спря на нейния етаж и Алис излезе. От загубата на гравитация, с която се понесе надолу по коридора имаше чувството, че бе кацнала на луната. Тя знаеше какво е любов — с Брус Китъридж, приятеля й от колежа, отношенията им бяха станали достатъчно сериозни, за да говорят за брак — но това беше първиятт път в живота й, когато се влюби от пръв поглед. Помисли си, че е точно като в комиксите — все едно гигантски чук се стоварва върху главата ти.

От тогава до сега не беше се обръщала назад.

— Обичам те! — изрече тя с повече чувство от обикновено.

— И аз също, госпожо Карпентър.

Той взе ръката й и я поднесе към устните си. Пръстенът й — четири карата диамант, шлифован като изумруд, улови светлината и блесна като светкавица. Спомни си чувството на абсолютна сигурност, което изпита, когато той го постави на пръста й. Нищо не можеше да застане между тях, в това беше сигурна.

Той смени спирачките, защото пътят ставаше все по-стръмен. Минаха по виещия се път край стръмни склонове от пясъчник, в които се бяха вкопчили, висящи несигурно, хвойна и диви ябълки. Отдясно имаше чист отвесен склон, от който се откриваше почти панорамна гледка към долината долу — окъпани от слънцето пасища, спретнати редици портокалови дръвчета и зеленината на Дос Палмас Кънтри Клъб, наподобяваща зелено сукно. След изкачване, което изглеждаше безкрайно, пред очите им се появи и тяхната къща. Построена по специална поръчка по времето, когато Уес не беше женен, тя заемаше най-високата част на Фокс Кениън Роуд. С начупените си нива от стъкло и кедър отдалеч тя приличаше на някакво странно скално образувание, стърчащо над хълма.

Алис почувства лек трепет на безпокойство. Живееха заедно повече от година, но сега щеше да бъде различно. Щеше ли бракът да бъде всичко онова, за което бе мечтала? Всичко онова, което беше съществувало между нейните родители?

Поеха по вътрешната алея с почти вертикален наклон, който завършваше с кръгообразен завой, след който Уес гладко спря. Алис изскочи навън, протегна се, за да се освободи от изтръпването, причинено от дългото пътуване с кола и дори още по-дългия полет. Въздухът, макар и не така топъл както в Мауи, беше сух. В градината храстите бяха нацъфтели и лилиите вече се разпукваха по стъблата си. Видя как една птица излетя от гранитния фонтан, сгушен сред възглавници от декоративна трева. Тя й напомни нещо — не можеше да се сети какво. После си спомни: момичето на сватбата. Дали все още живееше при Лора или вече я бяха изпратили вкъщи. Щеше да го научи съвсем скоро.

Тя тръгна по пътеката с леко чувство на притеснение. В момента, в който влезе вътре, меденият месец официално ще завърши, светът, който бяха оставили, отново щеше да почука на вратата й.

Първото нещо, което забеляза, докато се приближаваше, беше купът с подаръци до вратата — грижливо оставени там от майка й. Без да им обърне внимание, тя влезе във всекидневната: възвишен химн на живота на открито, с тавана си като на катедрала и прозорците по него, с камината си от неодялан камък и прозорец от пода до тавана. Тя отвори плъзгащата се врата, която водеше към терасата. Последните лъчи на слънцето, отразени от Лорейлинда, къщата на Моника Винсент на върха на отсрещния хълм, проблясваха като морзови светлинни сигнали. В каньоните долу, сенки пълзяха изпод скалите или се протягаха от храстите от сребърна чола и котило като дълги пръсти на вещици. От лекия вечерен бриз шумяха борове. Точно под нея, басейнът я зовеше и тя си помисли, колко хубаво ще бъде да поплува в приятно хладната му вода.

Две силни ръце я прегърнаха изотзад. Тя се сгуши в тях, като отпусна глава на рамото на Уес и придърпа ръцете му още по плътно около себе си.

— Все още ли искаш да сме в Хавай?

— Ммм — измърка тя с полузатворени очи. В този момент искаше единствено това: да бъде сама с Уес, далеч от външния свят. Ако можеше някак да съхрани този миг, като цвете между страниците на книга.

Телефонът вътре в къщата зазвъня, но когато телефонният секретар не се включи след няколко позвънявания, тя разбра, че вероятно лентата се е свършила. С въздишка, тя неохотно се откъсна от прегръдката на съпруга си и влезе вътре.

Вдигна телефона, поставен на малко лакирано шкафче до дивана.

— Ало?

— Не мога да повярвам, че наистина те чувам. Звъня от часове! — Лора, както обикновено звучеше леко задъхана. — В момента ли влизаш?

— Не, преди няколко минути. Не съм прослушала още телефонния секретар.

Пауза, после Лора попита:

— Как беше в Мауи?

Ясно беше, че едва се сдържа да й каже нещо важно. Не беше ли типично за Лора да се насилва да води любезен разговор, вместо да мине направо на въпроса?

— Идеално, ако не се смята това, че трябваше да се върнем. — Алис реши да освободи сестра си от мъчителното протакане. — Всичко наред ли е?

Още една пауза.

— Седнала ли си?

Алис изпита болезнено предчувствие, че новината няма да е добра. Тя се отпусна на дивана и усети прохладата на меката му, гладка като масло повърхност от телешка кожа до изгорелите си от слънцето гръб и бедра.

— Вече, да.

— Става дума за мама.

Алис почувства, че сърцето й замира. Със смъртта на баща си беше изгубила повече от баща — бе изгубила и чувството си за сигурност. Беше научила нещо, което не знаеше, когато беше дете: че родителите са смъртни. Дръпна една възглавничка и я постави на коленете си, като я притисна към корема си, който изведнъж се беше свил на топка.

— Добре е, нали?

— Добре е. Ако не смятаме за болест временната загуба на разум.

Алис си представи сестра си, седнала до кухненската маса, и телефонния кабел, провлякъл се от стената през половината помещение. Изведнъж почувства, че губи търпение.

— Лора, за бога, кажи ми какво има!

— Среща се с мъж.

— С Том?

Хубаво. Това можеше да преживее. Том Кемп, макар и малко скучен, беше безопасен. В най-лошия случай, ако майка й все пак се оженеше за него, това щеше да е от приятелски чувства.

Последва рязко поемане на въздух.

— Не е Том. Иън.

Думите на Лора се стекоха като вода по рамката на прозорец. Иън? Иън на Уес? Това беше невъзможно.

— Ти нещо си си въобразила — каза тя. — Познаваш мама. Сега, след като Уес и аз сме женени, тя сигурно ни вижда всички като едно голямо семейство, включващо и Иън. Просто разширена версия.

— Видях ги. — Лора продължи мрачно. — Целуваха се… и повярвай ми, беше нещо повече от приятелска целувка.

Алис се опита да си представи това, но картината някак се разми. В същото време отчетливо усещаше как кръвта се отдръпва от лицето и ръцете й. Тя преглътна с труд.

— Това дали… искам да кажа, те дали…

— Са спали заедно? — Сестра й се изсмя кратко и сухо. — Не смея да попитам. Нека да кажем, че непрекъснато се срещат през последните няколко седмици.

Алис изпъшка.

— Картината ми става ясна.

— Грешката е отчасти и моя — каза Лора с нещастен глас. — Изпуснах се пред леля Одри. Мисля, че мама беше заела защитна позиция, но щом веднъж котката изскочи от чувала, тя се наежи. Каза, че съжалява, че по този начин съм открила какво става, но може би така било най-добре. Мисля, че думите й бяха точно: „Изморена съм и ми се гади от това да се старая да живея по вкуса на всички останали, крайно време е да започна да живея както на мен ми харесва.“

— Господи! По-лошо е, отколкото си представих.

В настъпилата за кратко тишина, тя можеше да чуе дишането на сестра си. Като дете Лора страдаше от алергии и Алис си спомни как нощем я беше събуждало високото й, задушаващо хъркане. Изведнъж й се прииска да е пак в стаята си, в къщата на Блосъм Роуд, да бъде отново малкото момиче, притиснало възглавницата около ушите си.

— Какво мислиш, че трябва да направим — попита Лора смутено.

„Това е истина — помисли си Алис. — Това действително се случва.“

Стаята се завъртя пред очите й като лентата за багаж на летището, пред която беше стояла преди няколко часа, часове, които сега й приличаха на дни.

— Нека първо да говоря с Уес — чу се да казва съвсем разумно, като че ли това беше някакъв съвсем незначителен за решаване въпрос. — После ще ти се обадя, става ли?

Продължаваше да гледа, без да вижда телефонната слушалка в ръката си, когато чу, че плъзгащата се врата изтрака и се затвори. Вдигна поглед и видя, че Уес се приближава към нея. Спокойният поглед веднага се смени с обезпокоен и той се отпусна до нея на дивана, като я прегърна през раменете.

— Какво има? Гледаш така, като че ли някой е умрял.

— Беше сестра ми. Тя… — Думите не искаха да дойдат. Алис загриза края на нокътя си, желаейки да беше цигара. Отказа се от цигарите, когато започна да се среща с Уес, но изведнъж почувства, че е готова да даде всичко за една цигара. Най-после се обърна с лице към него.

— Майка ми има любовна връзка. Със сина ти.

Той я погледна поразен.

— Господи! Не може да бъде.

— Кой би повярвал?

Той поклати глава и изсвири леко.

— Признавам си, през ум не ми беше минало. Колко време продължава това?

— От сватбата.

— Любов от пръв поглед в истинския смисъл на думата.

— Не се шегувай!

— Не се шегувам.

Тя покри лицето си с ръце.

— Това е кошмар!

— Не бих използвал точно тази дума.

— Коя би използвал тогава?

Лицето на Уес се сбръчка в невесела усмивка.

— Нека да признаем, че не точно ние сме хората, които имат право да хвърлят камъни.

Алис го изгледа с широко отворени очи.

— Не е същото.

— Доста близко е.

— На нейната възраст — тя може да му бъде майка!

— А аз, миличка — той стисна раменете й, — съм достатъчно възрастен, за да ти бъда баща.

— С нас е по-различно — продължи да настоява тя.

— Защото аз съм мъж? — Той не я провокираше. Ясно беше, че наистина искаше да знае какво мисли.

— Не мога да повярвам — произнесе тя, клатейки глава. — Не мога повярвам, че ти не си възмутен точно толкова, колкото съм аз!

— Заради теб единствено бих искал да е така. — Погледна я с нежност. — Но не мислиш ли, че ще бъде повече от лицемерие? Във всеки случай, сигурен съм, че и майка ти е имала своите съмнения по отношение на нас.

— Не каза нито дума.

— Не е ли уместно и ние да проявим същата любезност към нея.

Алис се отдръпна и се сви на другия край на дивана, откъдето го гледаше така, като че ли беше чужд човек, и то съвсем недостоен за доверието й.

— Това, което каза, звучи, като че ли ти всъщност одобряваш?

— Не съм казал такова нещо. Просто посочвам, че всяка монета има и обратна страна.

Ето ти го Уес — винаги логичен! Това беше едно от нещата, заради които го обичаше. А беше и нещо, което понякога я подлудяваше. Той протегна ръка към нея, като че ли я умоляваше за нещо.

— Алис, какво наистина има? Дали само това, че Иън е толкова по-млад от нея?

— Какво повече трябва да има?

Тя обви ръце около тялото си и се загледа в купчинката подпалки, подредени в огромната открита камина. Тук, горе, след залез-слънце можеше да стане доста студено дори и през юли. Помисли си, че тази нощ щеше да бъде точно такава. Температурата изглежда, беше се понижила поне с десет градуса.

— Имах предвид баща ти.

Думите му попаднаха на болното място. С нисък, треперещ глас, тя изказа мислите, които пъплеха в главата й като рояк новоизлюпени насекоми.

— Човек би помислил, че всички тези години, прекарани заедно, биха имали някакво значение. Човек би помислил, че дори само паметта му… — В гърлото й се качи буца, която задуши думите.

— Изминаха вече две години — каза той.

— Какво значение има това? Ако наистина го е обичала… — обърна се тя към Уес, — нямаше да направи това. Да се подиграе с всичко, което е имало между тях, с мъж достатъчно млад, за да й бъде… Това е неприлично!

— Не мислиш ли, че реагираш малко по-остро, отколкото трябва? — Уес говореше нежно. — Тя е човек, в последна сметка. Това, че спи с Иън, не означава, че не е обичала баща ти.

Алис чувстваше очите си раздразнени и подути, въпреки че не беше проляла и една сълза.

— Ти не разбираш. Той беше…

Затърси вярната дума, за да може да го опише. Светец? Не, всичко друго, но не и това. По-скоро като палаво момче от време на време. Когато трябваше да ги гледа с Лора, бяха като три деца, които палуват в отсъствие на майка си — вечеряха сладкиши и сладолед, докато хранителните, пълноценни вечери, приготвени и поставени, покрити с фолио, в хладилника от Сам, оставаха недокоснати; бой с възглавници; а имаше и един незабравим случай, когато играха хокей вътре в стаята и играта завърши с това, че любимата ваза на майка й се разби на парчета.

Тя беше побесняла от яд тогава, но той успя да я очарова и да си върне благоразположението й — както винаги.

Още един спомен изплува в съзнанието й — баща й я измъква в средата на стаята, за да танцуват на сребърната им сватба. „Да си спомним ли миналото?“, беше казал той и й бе намигнал, напомняйки й за времето, когато беше малка и се качваше върху обувките му по чорапи. Тази вечер, полюшквайки се в ръцете на баща си, тя се бе почувствувала по същия начин, както някога, когато качена върху обувките му, се бе плъзгала с него под звуците на „Тенеси валс“. Като че ли нищо лошо не може да й се случи, докато той я държи.

— Той понякога, когато не можеше да заспи, ме будеше посред нощ, — продължи тя. — Това беше нашето специално време, само той и аз. Приготвяше какао и заедно гледахме стари филми по телевизията. — Тя обърна лице към Уес. — Как можа тя да му причини това? Как можа!

Не й беше необходимо Уес да й напомня, че него вече го нямаше — тя знаеше това, усещаше го поради огромната дупка в сърцето си, през която като че ли духаше студен вятър.

— Това за теб ли се отнася или за майка ти?

Тя се изправи, почувствала се изведнъж прекалено изморена, за да спори.

— Така няма да стигнем доникъде.

Уес и първата му жена са били пред раздяла, когато тя се разболяла. Как би могъл той да разбере какво е представлявал брачният живот на родителите й?

Тя погледна, като че ли го виждаше за първи път. Бузите на Уес бяха зачервени от вятъра и слънцето, а мускулестата му ръка беше потъмняла до цвета на кожения диван, върху който беше я поставил. Имаше изражение на човек, гледащ отстрани със съчувствие. Защо да можеше да види колко ужасно беше това?

Той стана, отиде при нея и започна да разтрива ръцете й, като че ли искаше да ги стопли.

— Какво ще кажеш да поплуваме? Ще отклони вниманието ти от всичко това.

Тя се отдръпна, като скръсти ръце на гърдите си.

— Не ми се иска вече.

Уес наклони леко глава и я загледа така, както се гледа капризно дете. Улови се, че си спомня неприятната история в „Риц Карлтън“ в Капалуа. Беше направила резервацията на моминското си име и имаха неприятности при настаняването. Преди да може да поправи грешката, Уес се изстъпи пред нея и избумтя на администратора: „Моля, извикайте шефа.“

Тогава всъщност това не я подразни, но от този спомен потръпна. Защо не я беше оставил тя да оправи нещата? „Защото не му е за първи път“, нашепна й в отговор един тих глас.

Алис вдървено се отправи към мястото, където стоеше куфарът й, паркиран до този на Уес, като голямо послушно куче. С цялото достойнство, която успя да събере, тя го грабна за каишката и започна да го влачи по коридора. Беше изминала не повече от половината път, когато той пристъпи към нея, вдигна го с лекота и го внесе в спалнята, след което се върна за останалата част от багажа.

Малко по-късно той дойде със собствения си куфар, който тръсна върху леглото.

— Искаш да се разопаковаме. Добре, ще се разопаковаме тогава — каза той весело.

Почувства, че започна да се размразява.

— Не забравяй и подаръците.

— Тях ще ги отворим после.

— Да се надяваме, че в този куп няма още една кафеварка за еспресо.

— Ако има, ще ни станат три, нали така?

Отвори ципа на куфара и се обърна с усмивка към нея. В мъжката някога спалня, която тя беше предекорирала в убито жълто и кремаво, той продължи да стърчи като удивителна.

Тя кимна.

— Изглежда, че това е сватбеният подарък на деня.

— По мое време бяха самоготвещи съдове. — Той трепна заради несъзнателното споменаване на първия си брак. — Извинявай, миличка.

Но това само й напомни колко внимателен обикновено бе той. Почувства, че още повече се размеква.

— Какво точно е самоготвещ съд? Не съм сигурна дори дали имам представа какво се прави с него.

Уес хвърли куп дрехи за пране на пода и отиде при нея. Прегърна я и каза тихо:

— Много е просто. Само драсваш една клечка кибрит.

Тя се отдръпна престорено смръщена.

— Надявам се, че не смяташ по този начин да ме стопиш. И не мисли, че се шегувам.

Той се разсмя с нисък, плътен смях, който отекваше в гърдите му като удар на барабан.

— Все още не е късно за плуване — каза той. — От друга страна пък, тази част винаги можем да я прескочим.

Той потърка лице в шията й. Преди да стане близка с Уес, винаги си бе представяла, че брадите са остри, но неговата беше мека и лъскава. Миришеше леко на лосион за слънце — нейния — миризмата беше останала, след като се бяха любили тази сутрин. Уес никога не използваше такива неща. Шегуваше се, че щом като два периода служба във Виетнам не са му видели сметката, значи ще може да преживее някоя и друга озонова дупка.

Тя обаче продължи да се държи студено.

— Това съвсем не е някаква дреболия, която ще отмине от само себе си. Аз към сериозно разтревожена.

— Нека да те успокоя.

Той пъхна ръцете си под фланелката й, като галеше гърба й с бавни кръгообразни движения, докато тя най-после започна да се отпуска.

Алис почувства, че няма сили да се съпротивлява. Как можеш да удържиш на мъж, чието докосване ти действа като искра, паднала върху сухи листа? Тя вдигна покорно ръце над главата си, докато той я събличаше. Беше без сутиен. Уес не обичаше сутиените, а и гърдите й бяха достатъчно малки, за да може да мине без сутиен. Простена тихо, когато той прокара палците си върху зърната на гърдите й.

Пред очите й се появи картина — топлият прибой припляска в пръстите на краката им, а обсипаното със звезди небе над тях бавно се върти, като фойерверк, докато те се любят на морския бряг в Уайлуа. Затвори очи и остави познатите усещания да я завладеят. Устата на Уес се движеше по вдлъбнатината между гърдите й. Меката четка на брадата му галеше кожата й. Ръцете му бяха едновременно и груби, и нежни.

Алис се изви на дъга към него и чу, че той изпъшка в отговор. После плъзна ръка под полата й.

— Влажна си.

Свали бикините й до коленете и пъхна пръст вътре в нея.

— Господи. Искам те вече цял ден. — Гласът му беше нисък и дрезгав. — На самолета. Докато карахме към къщи. Само за това мислех.

Алис разтвори бедра, като се търкаше в меката част на дланта му. Тръпки на удоволствие минаваха през нея. Почувства, че и последното най-малко зрънце на съпротива се стопява. О, боже. Още една минута така и ще свърши…

Уес отдръпна ръката си, хвана я през кръста и леко я положи върху килима. На втората им среща, след като бяха изпили доста на брой мартинита в „Спаго“, когато я попита какво би очаквала от една интимна връзка, тя, пийнала, се пошегува: „Дупки от изгоряло по килима.“ Всеки друг мъж би я погледнал осъдително, Уес просто вдигна чашата си към нея и отговори: „Мила госпожице, не мога да ви обещая луната, но спокойно мога да ви обещая това.“

Тя разкопча колана и смъкна панталоните му надолу по хълбоците, луда от желание. Той беше точно толкова нетърпелив. Усети, че токата на колана му притиска коляното й от вътрешната страна, докато той проникваше в нея със силен тласък. Изведнъж изпита някакво лудо чувство на удивление. Идеалният любовник и той беше само неин! Мили боже, по-хубаво от това не можеше да бъде.

Уес не бързаше. Той знаеше кога да спре… и как да се движи, за да й достави най-голямо удоволствие. Едва когато тя свърши няколко пъти, като се изненада сама на себе си — тази сутрин не й ли беше стигнало? — той се отдръпна и я погледна.

— Трябва ли да използвам нещо?

Уес винаги държеше презервативи под ръка в случай на нужда.

Алис изпита познатото чувство на… съжаление. Не, още не.

— Сложила съм си диафрагмата — измърка тя. Това му беше достатъчно. След миг се изпъна назад и нададе вик. Тя почувства пулсиращата топлина на семето му и внезапно й се прииска… прииска… Какво й се прииска?

Той се отпусна на килима, смеейки се беззвучно.

— Ти никога не преставаш да ме учудваш.

— Във всички случай е по-хубаво от разопаковането на подаръци. — Тя се обърна на една страна, като постави глава на лакътя си. — Освен, разбира се, ако не планираш да замениш една от кафеварките за еспресо с нещо по-рисково.

Той хвърли многозначителен поглед върху топката смачкано бельо в краката й.

— Внимавай — изръмжа. — Такива приказки могат да те вкарат в беля.

Уес, тя знаеше това добре, беше напълно в състояние да повтори изпълнението. Той беше единственият мъж от тези, с които беше имала нещо общо, който можеше да се мери с нейния сексуален апетит, хапка срещу хапка. В моменти като този й беше лесно да забрави, че бе толкова по-възрастен от нея, че имаше голям син, който по някаква случайност спи с майка й.

Алис се изправи рязко и обгърна коленете си с ръце.

— Става късно.

— Защо не стопля нещо от хладилника, докато ти свършиш с разопаковането? — предложи той.

— Няма да е лошо.

Икономката им, Роза, сигурно беше заредила хладилника в тяхно отсъствие.

Алис разопакова багажа, докато той взимаше душ, изчака да чуе как трака из кухнята и си свирка с уста така безгрижно, сякаш нямаше никакви проблеми и се стовари върху леглото.

Загледа втренчено в тавана, по-нещастна, отколкото някога си беше представяла, че може да бъде. Изведнъж всички предсватбени страхове, които я бяха предупреждавали, че може да очаква — и каквито тя въобще не беше изпитала, — се стовариха върху нея като лавина.

Начинът, по който Уес реагира на новината за нейната майка беше изненада… дори съчувствие. Но не беше разбрал какво чувства тя. Той не знаеше какво значи да изгубиш баща. Ако Уес се беше метнал на баща си, щеше да бъде в състояние да я изтощава даже и когато мине осемдесетте. А имаше и друго, много повече, което не можеха да споделят. Като започнем с факта, че той беше имал дете, а тя…

„Това е наше общо решение — каза си тя твърдо. — Никой не ме спира да имам деца, ако поискам.“

Прогони мисълта от съзнанието си и се концентрира върху проблема, който сега стоеше пред нея. Уес нямаше да й бъде особено полезен — очевидно беше, че той няма намерение да говори със сина си. Значи оставаше тя да се опита да налее малко разум в главата на Сам. Първото нещо утре сутрин ще бъде да отиде при нея.

Алис се изправи и погледна купа дрехи до леглото. Разбирането на Уес за разопаковане беше да остави Роза да събере дрехите му за пране, хвърлени на пода, макар че знаеше много добре, че Алис няма да издържи да ги гледа в този вид, докато Роза дойде.

Тя изпъшка и се отпусна отново върху леглото. От кухнята се чу слабо тракане на чинии и звукът на отваряне и затваряне на хладилника. Как може да се сърди на мъж, който след осемчасов полет весело се захваща да приготви вечеря? Може би проблемът беше не Уес, а тя. Може би нещо с нея не беше наред, нещо по-дълбоко и сериозно.

Дългият изморителен ден и перспективата, че следващият ще бъде още по-дълъг, направо я повалиха и мигновено заспа.

На другата сутрин Алис взе душ и се облече, преди Уес дори да беше станал. Закуската й се състоеше от препечена филия с масло и чаша кафе без мляко, достатъчно силно да зареди и изтощена батерия. После изхвърча през вратата, като остави мъжа си да прерови събраната през изминалите три седмици поща. Не беше изминала и сто метра, когато извади мобилния си телефон от чантата и набра номера на Лора.

— Аз съм. На път съм към теб.

Гюрукът на колата й, порше „Карера“, подарък от Уес, беше свален и тя трябваше да повиши глас, за да може Лора да я чуе.

— Ще направя още кафе. — Лора звучеше всичко друго, но не и мрачно. Алис чу шум от течаща вода и слабото гъргорене на стари тръби. — Закусвала ли си?

— Не идвам, за да ям.

— Да видим дали ще позная? Тръгнала си при мама.

— Не аз. Ние двете.

— Не ме брой в групата. — Сестра й изпъшка. — Потънала съм до уши в… да не започвам да ти казвам в какво.

— Ей, я си спомни, ти ми се обади, нали?

Лора въздъхна.

— Знам, но размислих — всъщност по-голяма част от нощта не съм спала и всъщност — не съм сигурна, че имаме право да нареждаме на мама как да живее живота си.

— Ние нищо не й нареждаме — отсече Алис. — Просто ще й напомним на какъв риск се излага.

Последва пауза. Можеше да чуе смесица от гласове в далечината, единият от тях — плътен и мъжествен — това трябва да беше Хектор, а другият мек и любезен.

— Сигурна съм, че мама вече е премислила това. За нея в никакъв случай не може да се каже, че е импулсивна — каза Лора.

— Не беше. В случая това е в минало време.

— Добре. Ами ако тя не иска да изслуша това, което имаме да й казваме? Тогава, какво?

— Дължи го на татко.

— Какво общо има татко с това?

— Как ще изглежда — Алис продължи да говори, като че ли не беше я чула — мама да хвърчи нагоре-надолу с любовника си по всички онези места, където тя и татко… — Захапа долната си устна, защото се изплаши, че може да се разплаче.

— О, Ал! Отвратително се чувствам. Не трябваше да вдигам такъв шум. — Лора отново се самобичуваше. Защо тя винаги мислеше, че всичко е нейна грешка? — Виж, всичко може да свърши след някоя и друга седмица.

Последва вълна от шум и гласът на Лора потъна някъде.

— Добре, ще говорим, когато дойда при теб! — изкрещя Алис. Натисна бутона и изключи телефона.

Небето над нея беше безоблачно, полъхът на топлия вятър и напомни Капалуа с бриза, ухаещ на франджипани, със залези с цвета на мимоза… и чувството за сигурност, което изпитваше по отношение на Уес. Ръцете й стиснаха кормилото още по-здраво. Не придаваше ли тя прекалено голямо значение на всичко това? В света на телевизията хората непрекъснато имаха любовни афери. По-възрастни мъже с по-млади жени; по-възрастни жени с по-млади мъже. На никого и окото му не мигна, когато Лейни Бачълър, вдовицата на магната от Си Би Ес, Марвин Бачълър, която си признаваше, че е на шестдесет години — което означаваше, че е по-стара, — се появи на миналогодишното раздаване на наградите „Еми“, хванала под ръка мъж, който беше достатъчно млад да й бъде внук.

Но тук не беше Лос Анджелис и майка й нямаше да бъде нищо друго, а най-обикновен обект на клюкарски одумки. О! И как щяха да я одумват!

„Горкичката, на кой да му мине през ум, че толкова е закъсала.“

„Ясно е каква е работата. За какво друго ще й е мъж, достатъчно млад, за да й бъде син?“ „Мартин ще се обърне в гроба си.“ Алис направи завой при „Гроув“, където порутена сграда от дясната й страна прекъсна мислите й — това беше старото градско училище с една класна стая, в което бяха учили и прадядо й и дядо й. Прозорците му бяха заковани с дъски, боята му се лющеше на спираловидни ивици. Около заключената му врата се бе събрала купчина боклук. По нейно време това беше място за срещи на гимназистите. Нейният приятел, Биф Холоуей, спираше ето там, под онзи дъб, където се целуваха, докато устата й се разранеше. Но място беше забележително и с нещо друго: през петдесетте години тук беше снимана една сцена от „Чужденец в рая“, за който тук говореха като за Филмът.

Най-любимата от историите, които й разказваше баба й, беше случаят, когато тя решила да се вмъкне на мястото на снимките една неделя, когато останалата част от семейството била на църква. Най-голямата й изненада била — казваше тя, — че звездите, които на екрана й изглеждали три метра високи, всъщност били ниски — почти джуджета. Не било и като да гледаш пиеса. Следвали кадър след кадър, като една възпълна жена, облечена в жилетка, притичвала между кадрите с четка и лак за коса в ръка. Нищо особено бляскаво, съвсем нищо, въпреки че очите на баба й се замъгляваха, когато говореше за режисьора, Ханк Монтгомъри. „Най-красивият мъж, който някога съм виждала — въздишаше тя. — О, какъв женкар беше!“ Това беше първият поглед — макар и бегъл — зад плюшената завеса и съблазънта на шоубизнеса, която не я беше напуснала оттогава.

Когато пристигна, завари къщата на сестра си пълна с оживление, в кухнята — камара ботуши, жакети, метнати по гърбовете на столовете, кучета и котки с носове, пъхнати в купички с храна, наредени на пода по дължината на стената. До масата седеше Хектор, наведен над чинията си, а Мод миеше съдове на умивалника. Лора стоеше права, подпряна на плота, в едната ръка с чаша кафе, а в другата с някаква готварска рецепта.

— Не мога да си спомня дали в банановата торта на баба се слагаше една чаша брашно или две. Тази част на рецептата е размазана. — Тя погледна рецептата. — Дали пък не трябва да започна да нося очила.

— Не ме питай. Нямам представа. — Алис кимна за поздрав към Хектор. — Ей, Хек! Липсваше ми на сватбата.

Опита се да не прозвучи много обидена. Не беше нещо лично, знаеше това. Откакто помнеше Хектор, той си беше все такъв: истински самотник. С едно изключение — винаги се хранеше със семейството. Майка й беше настояла на това, а и той още от самото начало не беше оказал особена съпротива. Едва много години по-късно, когато някои от братята и сестрите му също се преселиха на север, тя разбра колко трябва да му е било мъчно за това, че се е наложило да напусне семейството си. Доказателство за това беше и фактът, че Хектор помнеше рождените дни на всеки един от своите двадесет и двама племенници и племеннички, даже и на тези, които никога не беше виждал. Стаята му зад конюшнята беше галерия от семейни снимки, забодени с карфици.

Той й хвърли обезоръжаваща усмивка, показвайки зъб с отчупен край, това беше се случило някога, в началото, през по-буйните му години.

— Сестра ти всичко ми разказа. — В гласа му нямаше и намек за извинение. — А аз? Чакам да разгледам снимките.

— Такава хубава сватба. — Мод се обърна от умивалника, като се усмихваше на Алис и бършеше сапунените си ръце в кухненската си престилка. — И каква хубава булка.

— Ти самата беше красавицата на бала. — Алис си спомни необикновения, но много модерен тоалет на Мод. — И Мод, благодаря за… ъъъ… — Какво ли пък им беше подарила? — … кутията за писма. Голяма работа ще ни свърши.

Възрастната жена се засмя.

— Всъщност, мила, това е кутия за препечени филийки.

Алис се смути от грешката си. От друга страна, кой в днешно време, от тази страна на Атлантическия океан ще вземе да подари на някого посребрена кутия за препечени филийки.

— Тъй като ние закусваме набързо — каза тя весело, — повече работа ще ни свърши, ако я използваме за писма.

— Ето защо е толкова слаба — закачи я Лора без злоба. Тя пъхна рецептата обратно в кутията с въздишка. — Отказвам се. Ще направя друга торта.

— По какъв случай? — попита Алис.

— За Финч — каза тя. — Има рожден ден. Можеш ли да си представиш, никога досега не е имала торта за рождения си ден, дори не и купена от магазина. Що за родители… — Тропането на ботуши в антрето я накара да млъкне.

Пърл и Роки се втурнаха към врата с развълнуван лай. Беше момичето.

— Почистих яслите, както искаше и… — Тя забеляза Алис и рязко спря. — Здрасти. — Очите й зад мрежата на вратата блестяха с тъмен пламък.

После с решителен жест тя бутна вратата и влезе.

Алис едва я позна. Само за три седмици беше се закръглила. Облечена в стари джинси и чиста бяла фланелка, с вързана отзад на опашка коса, тя приличаше на всички други тийнейджърки.

— Честит рожден ден, Финч — каза Алис с най-обикновен тон. — Мисля, че ще решиш да отпразнуваш рождения си ден с нещо малко по-вълнуващо от чистене на яслите.

Бузите на момичето се зачервиха и тя сведе поглед.

— Мислех да излезем да пояздим малко по-късно — намеси се Лора бързо. — Докато не види гледката от върха на хълма, човек нищо не е видял.

Финч сви рамене.

— Добре, както кажеш.

— Маковете сега цъфтят. Не можеш да си представиш колко са красиви.

Тя се обърна весело към Алис, като че ли не беше забелязала как Финч се бе свила в себе си.

— Уча Финч да язди. Почакай само да я видиш — тя е роден ездач.

Част от напрежението в раменете на момичето изчезна. То хвърли към Лора поглед, който като че ли казваше: „Знам, че имаш добри намерения, но не съм готова все още да общувам.“

— По-добре да отида да взема душ — промърмори тя, докато минаваше край тях.

Алис почака да се чуе шумът на затварящата се врата надолу по коридора.

— Нищо ли не се чу за родителите й?

— Нищо. — Мод въздъхна, като намести паднал кичур коса в кока си. Като че ли беше леля Ем, която се тревожеше за Дороти от „Магьосникът от Оз“. — Горкото дете. Като си помисли човек през какво ли е минало…

— Засега не я притискам. — Лора заговори с необичайна за нея твърдост. — Тя сама ще заговори, когато се почувства готова за това. Междувременно, може да остане тук, до когато иска.

Алис се питаше дали сестра й не прекалява.

— Не оставяй нещата да се проточват прекалено дълго. Тя има дом… някъде. Сигурна съм, че родителите й биха искали да знаят къде се намира.

Хектор стана и занесе чинията си на умивалника.

— Извинете ме, дами, но аз имам работа за вършене. Резкостта на тона му говореше по-ясно от думи — все едно беше казал на Алис да си гледа работата.

Опита се да не се чувства обидена. Хектор, макар и с любезно и приятелско държание към всички тях, винаги беше бил най-близък с Лора — може би, защото смяташе, че тя има нужда от някой, който да я закриля. Между тях имаше някаква странна взаимност. Даже и сега. Алис не можеше да не забележи как сестра й проследи с поглед Хектор до антрето, където той свали шапката си от един ръждив пирон и я отупа в бедрото си. В продължение на няколко дълги секунди, докато той отиваше към двора, очите на Лора продължаваха да гледат прашинките, които плуваха мързеливо в снопа слънчева светлина на мястото, където той беше стоял.

„Тя е влюбена в него“, помисли си Алис. Спомни си някогашната слабост на Лора към него, която само слепец не би забелязал. Хектор не беше сляп, просто дискретен. Лора беше само тийнейджърка, в края на краищата, макар и той да не беше кой знае колко по-възрастен. После се появи Питър. Зачуди се дали сега Хектор ще бъде все така сдържан.

Вестникът, които лежеше на масата, отклони вниманието на Алис. В очите й се наби заглавие:

„Самоличността на убития остава неизвестна.“

Прегледа статията. Нещо за някакъв човек, не местен жител, открит убит, прободен с нож на хълмовете над Хорс Крийк. Колко ужасно. Последното убийство, което си спомняше, беше когато онова старо псе, пияницата, Ансън Гръндиг, преби до смърт нещастната си жена, но това беше станало преди осем или девет години. Карсън Спрингс в никакъв случай не беше място, което влизаше често в криминалните хроники.

— Какво знаеш за този случай? — попита тя.

— Станало е миналия петък — каза Лора. — Няма още заподозрени, доколкото знам. Полицията продължава да търси.

— Нощем не мога да заспя само като си помисля за това. — Мекото, напомнящо възглавничка лице на Мод, изглеждаше като че ли се смачква от само себе си. — Някакъв непознат свободно да убива невинни хора.

— Може да не е непознат — каза Алис.

Мод видимо пребледня.

Лора хвърли предупредителен поглед към Алис.

— Ти нямаше ли ходиш някъде?

Алис погледна часовника си.

— Права си. Трябва да вървим.

Видът на Лора подсказваше, че се готви да протестира, но след това въздъхна и разбърка с ръка и без това разрошената си коса.

— Добре, добре. Дай ми само една минутка да метна някоя дрешка на гърба си. — Тя погледна смачканите си шорти и фланелка, като че ли едва сега забеляза как е облечена. — Господи, какво ли щеше да прави мама, ако не бяхме ние да й оправим живота, нали?

В колата, докато пътуваха на изток по Олд Соренто Роуд покрай къщи, много напомнящи къщата на Лора — повечето тях с конюшни и задължителното ремарке за превозване на коне отпред — Алис внезапно си помисли, че всъщност не знае колко сериозно е случилото се. Какво, ако беше нещо повече от сексуална връзка? Ами, ако наистина се бяха влюбили? Не можеше да си представи, че майка ще отиде да живее при Иън. Тогава оставаше само една възможност: Иън да дойде да живее в Исла Верде.

„Той ще спи в тяхното легло. Ще сяда на масата на мястото на татко…“

Алис почувства, че започва да й се гади.

Наближиха Соренто Крийк и пътят започна да се спуска надолу. Изтрополиха край ограда, спираща добитъка да излезе на пътя, край слънчеви пасища със самотни дъбове, разхвърляни тук-там по тях, по които мирно пасяха крави. Отвъд хълма се виждаха покритите с лози стени на „Крайпътната мадона“.

Алис си спомни един случай, когато тя и сестра й се бяха промъкнали в манастира. Тя беше на десет, а Лора на дванадесет години. Единственото, което знаеха за уединения живот на монахините, беше онова, което им беше казала приятелката на майка им Джери. Но това, което видяха зад тези забранени стени, нямаше нищо общо с очакванията им: разкошната градина със странни сгради, като илюстрации от книга с приказки, параклисът, от които се чуваха нежни гласове като хор от ангели. Беше малко след разсъмване — бяха се измъкнали, докато родителите им все още спяха и бяха изминали на велосипедите си три километра почти на тъмно — и бяха страшно гладни. Алис протегна ръка да откъсне портокал от едно дърво, когато екна глас:

— Не пипай!

Висока монахиня със строго лице пристъпи напред изпод сянката на параклиса. В едната си ръка държеше молитвеник, а в другата — броеница. От нея под лъчите на изгряващото слънцето върху земята се проточваше дълга сянка.

— Ние… ние само гледаме — успя да изписука Алис.

— Къде са родителите ви?

— Те не знаят, че сме тук. — Побледняла от страх, Лора застана пред Алис, като че ли искаше да я защити.

— Разбирам. — Видът на високата монахиня сякаш подсказваше, че тя се чуди какво наказание да им наложи. — Елате с мен. — Тя се обърна и пое надолу по пътеката.

Нямаха друг избор, освен да я последват, и те тръгнаха разтреперани след нея надолу по виещата се пътека, а после по няколко стъпала нагоре. След известно време, което им се бе сторило цяла вечност, достигнаха сграда с кръст, издялан в каменната арка над солидна дървена врата със статуя на Дева Мария пред нея.

Вътре беше хладно и тъмно и миришеше на църква. Продължиха напред по дълги коридори, върху излъсканите с восък плочки на пода, на които отраженията им се появяваха и изчезваха като призраци, докато достигнаха голяма, изпълнена със светлина кухня с открити греди на тавана. По дължината на едната стена имаше голяма маса. Монахинята ги накара да седнат и им сипа по една купичка овесена каша от тенджерата върху печката.

— Аз към Майка Игнасия — каза тя доста любезно. Постави пред тях мед и мляко. Тогава Алис видя, че беше стара — по-стара от родителите й — лицето й беше набраздено от бръчки, а и сините й очи гледаха, сгушени в гнезда от бръчки. — Когато закусите, ще ви заведа вкъщи.

Алис й хвърли объркан поглед.

— Как?

Доколкото тя знаеше монахините не караха коли. Майка Игнасия сви вежди учудено, после бръчките по челото й се изгладиха.

— О, както обикновено. На крилете на ангели.

На Алис й се прииска сега да бяха на ангелски криле. Защото имаше неприятното чувство, че — колкото и полезна да се окаже тяхната мисия за майка й — тя съвсем не беше мисия на милосърдие. Сякаш чу отново думите на Уес: „И майка ти е човек.“

Но как можеше тя да остане безучастна, когато майка й осквернява паметта на баща й? Петното щеше да остане и дълго след като Иън излезе от живота й. Алис се намръщи и натисна малко по-силно педала за газта.

Завиха на юг към Чумаш, където пасищата отстъпиха място на горички от цитрусови плодове и авокадо. През дървета Алис забеляза порутена фермерска къща — старата къща на Трусдейл. Откакто преди повече от пет години жената на Дик Трусдейл беше умряла, никой те беше го виждал. Носеха се слухове, че бил на легло, превърнал се бил почти в инвалид.

Само след няколко минути вече спираха пред къщата на майка й — къщата, за която Алис винаги щеше да мисли като за къща на баба й и дядо й. Когато излезе от колата, я посрещна познат звук — бръскането на метлата на Лупе. Алис забеляза възрастната икономка на майка си през решетката от ковано желязо на градинските порти: суха, слаба като въже жена, която атакуваше плочите така, като че ли убиваше змия.

— Лупе! За бога, влез вътре, не стой вън на тази горещина — извика един отчаян глас отвътре.

Алис и Лора се спогледаха. Откакто се помнеха, майка им непрекъснато молеше Лупе да понамали темпото. Нищо не се беше променило. Което, предвид задачата им, не беше кой знае какво успокоение. Лора се поспря на вратата.

— Смяташ ли, че трябва да правим това?

— Нямаме избор — каза Алис.

— Помниш ли всички онези притеснителни разговори за птичките и пчелите? — Сестра й изпъшка. — Кой би могъл да помисли, че ще трябва водим такъв разговор с майка си?

Те продължиха нагоре по пътеката, минаха под перголата, покрита с пламтящите цветове на виещите се върху нея храсти — хладен тунел след пътуването в жегата. Звънче леко прозвъняваше от полъха на вятъра под упорития акомпанимент на бръскането на метлата на Лупе.

Крайно съсредоточена в работата си, отначало тя не ги видя. Листата, паднали от растящите в сандъчета цитрусови дръвчета, бяха сметени на спретнати купчинки. На края на езерото с лилиите бе оставена лопатка препълнена с опадали цветове на буганвила. После тя погледна нагоре и доволна усмивка светна на набръчканото й кафяво лице.

— А, моите момичета! Не ми казаха, че ще идвате.

— Беше случайно решение. — Лора погледна разтревожено Алис.

Лупе подпря метлата на една колона и се отправи към тях, за да ги прегърне.

Тя игриво ощипа Алис за дупето.

— Животът на женена жена добре ти се отразява. Сложила си някое килце. — Кафявите й очи заискриха. — А може да има и бебе на път.

Бузите на Алис пламнаха. „По-добре свикни. Ще има да чуваш това поне още десет-петнайсет години.“ Но нещо я спираше да обясни как точно стоят нещата. Лупе не влизаше в сметката, но как би приело това собственото й семейство? Нещастната й сестра, който въобще не можеше да има деца, и майка й, която ще бъде безкрайно огорчена, като разбере, че няма да има внуци.

— По-скоро някоя и друга пина колада в повече. — Алис се насили да пусне слаб смях.

— Лупе! — извика отново Сам.

Старата жена въздъхна, като че ли искаше да каже: „Ето, виждате ли какво трябва да понасям?“ Като клатеше глава и мърмореше нещо на испански под носа си, тя взе отново метлата и продължи да мете.

Както бяха правили много пъти, когато бяха деца, сестрите се хванаха за ръце мълчаливо и пристъпиха в преддверието на нивото на земята и минаха през вратата. Къщата почти не беше се променила от времето на баба им и дядо им. По пода, покрит с теракотени плочки, бяха разхвърляни поизтрити индиански черги навахо, а в слънчевата всекидневна дъбовите мебели в строг стил изпъкваха като релеф в контрастен цвят на фона на белите стени. Единствената съществена разлика беше, че мрачните стари картини, принадлежали на предишна ера, бяха заменени с ярки мексикански фолклорни предмети.

Сам вероятно ги беше чула, защото веднага се появи с израз на приятна изненада.

— Алис? Кога се върнахте? Трябваше да ми се обадите, да ме предупредите, че ще дойдете.

Алис я гледаше и не можеше да повярва на очите си. Това майка им ли беше? Червеникавокестенявата коса на Сам беше дръпната назад и вързана на опашка, а на ушите й се виждаха чифт потрепващи обици от сребро и тюркоаз. Дори дрехите, които носеше, бяха нови — ярко синьо-зелено копринено горнище и хармониращ с него панталон, който се огъваше на вълни върху стройната й фигура.

Стомахът на Алис се сви. „Жената изглежда така само когато е влюбена.“ Ясно беше, че вече нямаха избор.

Тя целуна майка си по бузата и долови лек парфюм с аромата на жасмин — парфюм, който не можеше да си спомни Сам някога да е използвала.

— Извинявай — каза тя. — Пристигнахме едва снощи.

— Няма значение. Добре е, че дойдохте. — Сам се усмихна и направи крачка назад, за да я разгледа. — Господи, не мисля, че някога си почернявала толкова много. В Мауи така великолепно ли е, както всички го превъзнасят?

— Валя само веднъж. — Алис бързаше да свърши с тази тема. — Получи ли картичката?

— Вчера. — Сам опипа с пръсти красивия сребърен медальон, който висеше на лентичка около врата й. Подарък от Иън? — Не мога да повярвам, че са минали цели три седмици. Имам чувството, че замина вчера.

— А на мен ми се струва, че е минал цял век. — „В повече от едно отношение“, помисли си Алис.

— Не е необходимо да го изтъкваш — смъмри я Лора добродушно. — Аз не съм ходила никъде от онзи панаир за бижута в Санта Фе миналото лято. — Тя се отпусна върху дивана с уморена усмивка.

— От месеци я карам да си вземе почивка — каза Сам на Алис. — Все разправя, че е много заета.

„Не и на половина заета в сравнение с теб“, помисли Алис.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Мамо…

Лора я изпревари, като избъбри:

— Тя знае за Иън.

Сам замръзна мълчаливо на мястото си. Очите й искряха от чувство, което Алис не можеше да отгатне. Но когато заговори, гласът й беше твърд и спокоен.

— Предполагам, че рано или късно щеше да разбереш.

Алис не можеше да издържи нито секунда повече.

— Не мога да повярвам това, което чух! Мамо, кажи ми, моля ти се, че няма такова нещо!

Отново проблесна израза на същото чувство, после Сам въздъхна:

— Предполагам, че ти дължа някакво обяснение. Е, добре. — Тя изчака Алис да седне на дивана до Лора. — Не беше нещо, което, който и да е от нас двамата беше предварително намислил да стане. Но просто — така се случи. Иън е първия мъж от… — Тя млъкна за момент и продължи: — Приятно ни е да бъдем заедно. Той ме кара да се смея. — Тя сви рамене. — Това е горе-долу всичко.

— Спиш ли с него? — При нормални обстоятелства Алис не би си и представила, че може да говори така грубо с майка си.

Сам видимо се стегна, очите й придобиха студен сив оттенък. С точно толкова студен глас тя отвърна:

— Не смятам за нужно да удостоя този въпрос с какъвто и да било отговор.

Алис не можеше да повярва. Как може майка да се държи така, като че ли нищо особено не е станало?

— Говорим за сина на моя съпруг! — извика тя. — Това е ненормално. Това е… това е просто неприлично.

— Не по-неприлично от това човек да се ожени за мъж два пъти по-стар, като теб.

Бузите на Алис пламнаха.

— Ако мислиш, че тези две неща могат да се сравняват…

— Мама тук е права — намеси се Лора.

Алис се обърна и я изгледа.

— Ти на чия страна си?

— На ничия — повдигна брадичка Лора. — Искам само да кажа, че, ако човек живее в стъклена къща, не трябва да хвърля камъни.

— Е, добре — каза Алис. — Може наистина да е лицемерие. Но не аз създавам правилата в обществото. Хората няма да приемат тази връзка така толерантно, както отношенията между мен и Уес. — Тя погледна умолително към майка си, която стоеше, облечена в синьо-зеления си костюм, като стрък трева упорито стърчащ в цепнатината на паваж. — Това ли искаш? Всички да шушукат зад гърба ти? Да бъдеш предмет на подигравки?

На бузите на майка й се появиха две червени петна.

— Ако това стане — каза тя спокойно, — мисля, че то ще говори лошо по-скоро за хората от този град, отколкото за мен.

Алис се разтрепери. В някакъв далечен ъгъл на мозъка си осъзна, че вероятно е в лека истерия, но изглежда, че не можеше да се спре. Беше като влак, който с шум хвърчи надолу по релсите към крайната си спирка.

— Не мога да повярвам, че постъпваш така с татко — каза тя.

Лицето на майка й побледня. Бавно, тя отиде до кушетката до камината и се отпусна върху нея, след което много внимателно с премерен глас каза:

— Това въобще не засяга баща ти.

— Много даже го засяга! — Алис, трепереща, скочи на крака. — Това е като шамар в лицето му!

— Баща ти е мъртъв, но в случай, че не си забелязала, аз не съм.

Сам стана, отправи се към прозореца и остана там, загледана с невиждащ поглед в градината.

Настъпи неловка тишина, която Лора прекъсна, като каза с нещастен глас:

— Не трябваше да си отварям голямата уста.

Сам се обърна и й хвърли строг, но нелишен от обич поглед.

— Права си. Не трябваше. Не, че — добави тя с лека усмивчица, — леля ти Одри нямаше в края на краищата да надуши каква е работата. За такива неща тя като че ли има шесто чувство.

— Означава ли това, че възнамеряваш да продължиш да се срещаш с него? — попита Алис с ужас.

— Засега, да — отговори Сам с равен глас. — Какво ще стане по-нататък — не знам.

— Значи, какво мислим ние няма никакво значение?

Изразът на Сам се смекчи.

— Разбира се, че има. Дъщери сте ми. Но не ми е необходимо да ви искам разрешение — добави тя твърдо.

На Алис й се зави свят.

— Разбирам, че Том вече е извън картинката. — Леко отегчителният партньор на баща й изведнъж й стана по-симпатичен.

Сам й хвърли изпитателен поглед.

— По-щастлива ли щеше да бъдеш, ако не беше така?

Алис не отговори — каквото й да кажеше, щеше да се обърне против нея самата.

— Е, добре, край на дебатите. — Сам решително окичи лицето си със сияйна усмивка и каза бодро: — Какво ще кажете да отидем в кухнята? Тъкмо извадих от печката кейк за кафе. С овесени ядки и фъстъци — любимия ви. — Тя хвърли изпълнен с надежда поглед към дъщерите си.

Но Алис, която се задъхваше, не можеше и да помисли за ядене.

— Не благодаря — заговори тя студено, като хвърли многозначителен поглед към Лора, която се изправи с неохота. — Сигурна съм, че имаш други планове. Не бих желала по някакъв начин да ги объркам.