Айлин Гоудж
Чужденец в рая (15)

Четиринадесета глава

— Какво беше това? — попита Марки, когато той затвори телефона.

— Баща ми.

— Какво искаше?

— Просто да ме чуе. Отдавна не се бяхме чували.

— Блазе ти. Ако някой от моите родители не ме провери поне веднъж на ден, ще мисля, че са отлетели в космоса — разсмя се тя с висок момичешки смях и се обърна по корем.

Почиваха си около басейна. Марки — по бикини, които не бяха много повече от две ивици плат, широки колкото палеца му, а той по плувки. От терасата, издадена над ръба на канарата, се виждаше океанът, толкова син, че ако предадеше този цвят на платно точно, щеше да изглежда неестествен. Вълни се пенеха по крайбрежните скали долу, а в безоблачното небе над главите им чайките се носеха почти без да се движат, като ъгълчета, отбелязани с туш върху бял пергамент. „Мога да гледам това всеки ден до края на живота си и никога няма да ми омръзне“, помисли си той.

Направи усилие да върне вниманието си към Марки.

— Готова ли си? — попита той, като постави телефона обратно на малката стъклена масичка, върху която бяха оставени дискменът й, празна кутия от кока-кола, последният брой на списание „Форбс“ и пепелник с няколко угарки със следи от червило. — Можем да се опитаме да поработим още един час, докато все още има достатъчно светлина.

— Нека да поплуваме още малко преди това. — Тя се отлепи от шезлонга с мързелива усмивка.

Преди няколко месеца той може би щеше да се изкуши… но сега единственото нещо, което го интересуваше, беше как по-бързо да свърши проклетия портрет. Още когато го поканиха да нарисувана възрастната дама, му беше ясно, че рано или късно и Марки ще се появи на сцената. Нали всъщност в това беше замисълът. Онова, което не беше предполагал, бе, че тя ще успее със сладки приказки да навие милия си татко да плати още пет хиляди долара за нейния портрет. И колко удобно беше, че два дни след като тя пристигна, семейство Арънсън заминаха за Европа. Иън с удоволствие щеше да откаже, но парите бяха наистина прекалено добри.

С десет хиляди в банката, той щеше да покаже на Сам, че е наистина сериозен човек, че може да се грижи не само за нея, но и за бебето. Тя ще разбере, че той не е като покойния й съпруг. Ще разбере, че може да разчита на него.

Снощи говориха по телефона и тя се съгласи да дойде, за да прекарат този уикенд заедно — цели два дни, за да обсъдят всичко, дни, през които без съмнение ще се намери подходящ момент за… „да й предложа да се омъжи за мен.“

При тази мисъл пулсът на Иън се ускори. Кога разбра, че точно това иска? Не можеше да си отговори на този въпрос. Беше станало толкова постепенно, че имаше чувството, че винаги го е искал.

— Утре целият ден е твой — каза той на Марки. Утре сеансите на живо приключваха и той щеше да може през следващите няколко дни да довърши портрета. За пръв път тя не се опита да спори.

— Е, добре. Щом си такъв — придаде тя игривост на гласа си, но той почувства разочарованието й.

Нещата не се развиваха, както тя ги беше планирала. Седмицата, през която двамата бяха сами, само с икономката, останала тук, за да придаде сянка на благоприличие, не помогна да станат по-близки, отколкото бяха преди това.

Той бутна портата и излезе. Надолу към къщата за гости водеха покрити с плочи стъпала. Не беше изминал и половината път, когато чу плясък на вода. Иън почувства пристъп на раздразнение. Това означаваше поне още десет-петнадесет минути, докато тя дойде при него, все още само по бикини. Господи! Ако сега се държеше така, какви ли номера щеше да измисли, когато й каже за идването на Сам?

Но когато Марки най-после се появи, мокра и останала без дъх, с къса, влажна коса, виеща се на кичурчета като на котенце, той не намери сили да й се разсърди. Беше очарователна и самата тя го знаеше.

— Не ми се карай, Иън. Беше толкова горещо. Трябваше да се поразхладя.

Тя прекоси всекидневната и се отпусна на дивана.

Къщата за гости беше миниатюрна версия на главната къща, с тавани с греди и тераса от червено дърво с изглед към океана. Това, което най-много харесваше тук, беше светлината. Тя нахлуваше от всички страни дори и когато имаше мъгла. Беше поставил статива си пред плъзгащите се врати на терасата, използвайки за фон тръстиков диван за двама. Спомни си старата госпожа Арънсън с нещо близко до съжаление — тя беше седяла неподвижно час след час, без да помръдне или да се оплаче.

— Вече няма значение. Докато изсъхнеш и се облечеш, ще стане прекалено късно — каза той с равен глас и се зае да избърше четките си.

В стаята се усещаше лек мирис на ленено масло и терпентин. Предпочиташе да работи с акрилни бои, но старата дама, обожателка на Сарджънт^[1], беше настояла портретите да бъдат нарисувани с маслени бои.

Хвърли поглед на статива с почти завършения портрет, който видя не толкова като едно цяло, а по-скоро като списък от грешки, които трябва да се поправят. Може би още малко кадмий^[2] около очите? Тук-там малко синьо по косата? И трапчинката трябва да се поизглади малко. Не личи чак толкова много, дори и когато се смее.

— Разполагаме с часове преди обяд — каза тя, без ни най-малко да се притеснява.

Обяд. У дома, в ателието му, обядът обикновено беше сандвич с лек вкус на боя и гипс. Но тук той беше нещо много по-изискано. Когато старата госпожа Арънсън беше тук, обедът отнемаше поне два часа, като се сядаше точно в дванадесет часа, а на менюто можеше да завиди и някой султан. Днес за обяд имаха студена кокосова супа, салата от пиле с къри, резени от манго, завити в шунка и топли, току-що извадени от пещта питки. Не че не би изял всяка хапка с удоволствие. Лошото беше, че денят някак си преминаваше в следващия и цели следобеди изчезваха в мъгла от винени изпарения. С помощта на басейна и шумът на прибоя, който беше като зов на сирена.

Иън отвори вратата към терасата. Беше часът на отлива и ято бекаси се разхождаше по лъскавата ивица пясък долу. По-навътре в океана синя чапла се плъзгаше на няколко сантиметра над водата, като че ли следваше предварително начертана линия. Той наблюдаваше движението й, така потънал в мислите си, че не усети, че Марки се намести до него.

Тя се наклони над парапета.

— Не ти ли се разхожда?

— Не особено.

Той премести погледа си отново към бекасите, които се клатушкаха напред-назад по обсипаната с кафяви морски водорасли линия на отлива като миниатюрни клоуни на кокили. Но миризмата на лосион за слънце му пречеше да се съсредоточи.

— Какво ти се прави?

— Всъщност — каза той, — възнамерявах да се обадя по телефона на приятелката си.

— Е, сигурна съм, че няма да се обидиш, ако те оставя сам.

Не му беше необходимо да се обърне, за да се увери, че се цупи.

— Ни най-малко — отговори й той.

Марки не се помръдна.

— Това е онази, по-възрастната жена, нали?

— Да, казва се Сам.

— На колко години е тя, всъщност?

Иън се обърна към нея със същата приятна усмивка, която цяла седмица не слизаше от лицето му.

— Не че това е твоя работа — каза той, — но тя има деца на твоя възраст.

Тя наведе поглед и зачопли някаква тресчица по парапета.

— Не ме разбирай погрешно. Нямам предразсъдъци в това отношение, но аз не мога да си представя, че бих могла да имам отношения с човек толкова по-възрастен от мен — хвърли му бегла усмивка тя. — Но това се отнася лично за мен.

— Разбирам, че никога не си обичала.

— Влюбвала съм се един-два пъти. Не беше нищо особено.

— Значи съм прав, никога не си обичала.

Тя се намръщи.

— Е, ти не си чак толкова по-възрастен от мен.

„Достатъчно възрастен, за да разбирам накъде биеш“, помисли си той. Забеляза, че тя трепери и каза с най-обикновен тон.

— По-добре метни някоя дреха на гърба си. Ще настинеш.

— Оставих халата си при басейна.

— Върху леглото ми има една риза.

Марки му хвърли малко срамежлив поглед, но направи каквото й се каза и се върна след няколко секунди, нахлузила на раменете си най-старата му, изцапана с боя ленена риза. Краищата й висяха около коленете й така, че му напомни за Одри Хепбърн във филма „Ваканция в Рим“.

— Само за сведение — информира го тя, — не подпитвах. Но ти почти не говориш за нея. Бях любопитна, това е всичко. Що за човек е тя?

— Ще можеш сама да разбереш — каза й той. — Тя идва този уикенд.

Марки беше крайно изненадана.

— О? Аз мислех… — прехапа тя долната си устна. Той знаеше какво си беше мислила тя — че ще останат двамата сами.

— Говорих с баба ти и дядо ти, преди да заминат — каза й той, като сви рамене, с което искаше да й покаже, че не й дължи обяснение. — Те нямаха нищо против.

Маниерите на Марки, възпитана винаги да се държи очарователно, не й изневериха.

— В такъв случай ще наредя на Пилар да постави още едно място за вечеря в петък. Ако нямате други планове, разбира се.

Беше планирал в петък да заведе Сам на вечеря във Вентана, но виждаше, че Марки искаше да прояви любезност. Една вечер нямаше да им навреди кой знае колко.

— Благодаря — каза той. — Много любезно от твоя страна.

— Сандра, нали така беше?

— Сам — поправи я той.

— Сам — усмихна се тя. — Очаквам се нетърпение да се запозная с нея.

 

 

Когато петък най-после дойде, вечерята с Марки беше последното нещо, за което Иън мислеше. Главата му беше напълно завладяна от мисълта за Сам. Дали ще приеме предложението му? Когато говориха по телефона, тя звучеше развълнувано, преизпълнена с планове за новата къща. Бърбореше за кухненски шкафове и дали да замени старите прозорци с нови, с алуминиеви рамки и с пълна изолация. Нищо, което да подскаже, че мисли за нещо друго, освен за най-близкото бъдеще.

Това не трябваше да го безпокои, но той беше разтревожен. Бяха решили наистина да отложат взимането на решение, но той не беше очаквал, че тя ще звучи така… Е, добре, весела. Като че ли нямаше никакви грижи. Като че ли това, че не беше с нея, не бе голям проблем. Той беше решил, че тя не може да не иска да се омъжи за него. Ами какво, ако не искаше? Какво, ако тя имаше нещо друго наум?

В момента, в който я видя да върви по алеята, всички тези мисли се разсеяха като дим от потушен пожар.

Той я гледаше как върви към него с коса, сияеща на фона на залязващото слънце, и сребърна гривна, която проблесна, когато му махна за поздрав. Стройна жена в жълта рокля без ръкави, носеща малък платнен сак. Красива, без възраст. Негова.

Когато стигна до него, беше леко задъхана.

— Извинявай, че закъснях. Хвана ме трафикът.

— Тук си, това е най-важното.

Иън я притегли към себе си, вдишвайки парфюма й — нещо деликатно, с мирис на цветя, примесен с аромата на тялото й. Почувства, че е леко напрегната и веднага се отдръпна.

— Добре ли си?

— Добре съм. Просто се чувствам малко по-деликатно — усмихна се тя с леката тайнствена усмивка, която беше виждал на устните и на други бременни. Изведнъж изпита силно желание да я грабне на ръце и да я понесе като герой от някой от старите черно-бели филмови саги. Вместо това взе сака от ръката й.

— Няма да се преуморяваме, обещавам ти — каза той. Когато стигнаха края на алеята, тя се спря, за да разгледа къщата.

— Чудесно. Всичко е в стил Франк Лойд Райт^[3]. — Посочи с ръка към къщата за гости. — Ти там ли живееш?

— Почакай да видиш какъв изглед имам само.

— На мен още оттук ми спря дъхът — отговори му тя със смях, без да откъсва очи от него.

Това беше жената, в която се бе влюбил, весела, неспираща да се шегува… която не се притесняваше и от някоя по-солена забележка. Почувства облекчение. Да, всичко щеше да бъде наред.

Вътре тя се отправи направо към спалнята, където изрита обувките от краката си и се тръсна върху леглото.

— Хубав твърд дюшек — каза тя. — И всички удобства, както виждам.

Не посмя да й каже, че Пилар идваше всяка сутрин да разтребва. Щеше да си помисли, че съвсем се е разглезил.

— Направил съм място в гардероба за нещата ти.

— После ще разопаковам.

Иън я гледаше, легнала по гръб на леглото, с искрящите й очи и коса, разлята като мастило върху възглавницата. Изглеждаше неустоимо съблазнителна. Тъкмо се готвеше да се отпусне до нея, когато тя скочи от леглото и зашляпа с боси крака към всекидневната. Застана пред статива, на който беше поставен портретът, върху той беше работил цяла нощ, за да го завърши.

— Не предполагах, че е толкова красива. — В гласа й се долавяше някаква обвинителна нотка. — Тук ли е? Предполагам, че е редно да се отбия по някое време да й благодаря.

— Ще вечеряме с нея тази вечер.

— Ооо? — обърна се Сам към него. Умееше по-добре от Марки да прикрива чувствата си, но той откри искра на разочарование в очите й.

— Съжалявам — каза й той, като се приближи към нея и я прегърна. — Не можах да измисля как да й откажа любезно. Надявам се, че не ти е много неприятно.

— Не ставай глупав. Разбира се, че не.

Тя се отдръпна и отиде към масата, поставена до стената и отрупана с мидени черупки и парчета стъкло, изхвърлени от морето. Откри и парче дърво, изострено от водата като кама.

— Наблизо има плаж. Можем утре да си направим пикник там — засмя се той. — Само двамата.

Тя погледна така, като че ли е готова да тръгне за там с него още същата тази минута. Но вече беше късно. Очакваха ги за вечеря след един час.

— Прекрасно — каза тя. — От толкова време дишам прах от дъските, които режат трионите, че почти бях забравила какво е чист въздух.

— Какво реши за прозорците?

— Карл успя да ме убеди да сменя рамките с алуминиеви. В последна сметка това ще ми намали разходите.

— А кухненските шкафове?

— Не ти ли казах? Открих в гаража под едно парче стар брезент шкафовете, които са били сложени в кухнята първоначално, през тридесетте години. Така, че сега мога да изхвърля отвратителните шкафове от седемдесетте, без да ми се наложи да харча излишни пари.

Иън изведнъж почувства някаква нервност. Толкова много се каза за къщата и нито дума за това, че има вероятност и той да живее там. Не чака ли тя той да започне разговора?

— Кога възнамеряваш да се преместиш там? — попита той.

— Ако всичко върви добре, след няколко седмици.

— Нямам търпение да видя къщата.

Иън погледна навън, където слънцето потъваше в океана и го превръщаше в галактика от ярки, проблясващи точки. Защо просто не й каже? Какво го спираше?

— Какво друго ново? — попита небрежно той.

— Освен убиеца, който не могат да заловят, нищо особено. — Гласът й придоби сух тон.

Той забеляза страх в очите й.

— Нямат ли никакви улики?

— Заподозрените бяха разпитани, но никой не е арестуван засега.

Това беше точно удобният момент, който беше очаквал.

— Не ми харесва идеята да живееш сама там.

— Няма да съм сама. Макс ще бъде с мен.

— Макс?

Тя се разсмя.

— Успокой се, той е куче.

За първи път чуваше за куче.

— Не знаех, че смяташ да си вземеш куче.

— Не смятам. Дава ми го временно един приятел, докато заловят убиеца.

Някакъв приятел, който прави рицарски жестове? Започна да се чувства още по-зле.

— Онзи ден говорих с баща си. Той ми каза, че Алис била идвала да те види.

— Не стоя особено дълго. — Сам поглади едно синьо стъкълце, без да срещне погледа му.

— Как изглеждаше?

— Беше разстроена, но поне говорихме.

— А Лора?

— Опитва се да проявява кураж.

Той забеляза, че крайчетата на устата й се обръщат надолу и му се прииска да я прегърне, да успокои болката й, както океанът изглажда острите краища на стъклото. Защо тя не можеше да види онова, което беше кристално ясно за него — че не могат един без друг?

— Сам… — „Няма да те подведа, както те е подвел мъртвият ти съпруг.“

Но тя не го гледаше. Гледаше през прозореца.

— Прав си за гледката. Наистина е невероятна. Лесно е човек да се разглези тук.

— Няма спор, Марки Арънсън е живо доказателство за това — разсмя се той небрежно, отиде при нея и я прегърна през кръста. — Съжалявам, че няма да бъдем сами тази вечер.

Тя се отпусна върху него, като постави глава на рамото му.

— Няма значение, целият останал уикенд е наш.

— Гладна ли си?

— Ям за двама, не си забравил, нали?

— Как мога да забравя това!

Той постави ръка на корема й и изпита леко вълнение, като галеше малката му издутина. Не можеше да изрази с думи чувствата си — беше нещо, което не подлежеше на описание.

— Сам, знам, че решихме да отложим обсъждането на този въпрос за, след като се върна, но… — прекъсна го почукване на вратата.

Марки. Иън беше готов да я убие. Отиде до вратата и я отвори с ярост. Но не беше Марки, а само Пилар, която изглеждаше доста притеснена. Тя беше дребна, закръглена жена, която почти не говореше английски, но беше достатъчно чувствителна, за да усети, че не е дошла навреме.

— Госпожица Марки иска вие и сеньората — тя погледна нервно през рамото му към Сам — дойде сега нещо пие.

Да не споменаваме, че Марки просто можеше да вдигне телефона.

— Кажи й, че ще дойдем след половин час — потупа той с ръка стария си швейцарски часовник и го повтори на испански.

Пилар сведе поглед срамежливо надолу.

— Аз направи за вас ъ… ъ… — Тя потри дланта си със загрубял от работа показалец, като се опитваше да намери думата.

— Ордьоври?

Нещо топло, очевидно. Няма какво да си го изкарва на Пилар.

— Добре, кажи й, че идваме. — Той протегна спонтанно ръка и хвана нейната. — Благодаря, Пилар. За всичко. Познавам готвачи, учили се във Франция, които не са достойни да ти носят тигана.

— Извинете? — загледа го тя объркано.

— Няма значение. Просто… благодаря за всичко.

Веднага щом тя затвори вратата Сам се появи до него, наметната със светлозелен шал. Той надзърна през прозореца, за да види дали мъглата беше започнала вече да се изкачва от океана нагоре на огромни пухкави маси.

— Погледни на това от добрата му страна — каза тя. — При това положение ще имаме извинение да си тръгнем по-рано.

Тя го привлече към себе си и силно го целуна. Устата й имаше вкус на нещо сладко и забранено, като плод извън сезона. Господи, какво не би дал да можеше да я отнесе в леглото веднага, на момента. Толкова време бе изминало. Но сега не можеше. После…

Хвана я за ръка и я поведе по пътеката навън. Мъглата, плъзгаща се на тънки облачета по хълма, скриваше отчасти стъпалата. Появила се беше и влажна хладина. Очертаваше се тази вечер времето да е такова, че да бият камбана за ориентиране на пътниците. И изведнъж Иън почувства, че и той не може да очаква нищо добро тази вечер.

Но Марки се държа като най-доброто момиче на света. Посрещна ги с топла усмивка, по изключение беше облечена в нещо подходящо — тясна черна рокля, която падаше под коленете й. Протегна ръка на Сам.

— Марки Арънсън. Много ми е приятно да се запозная с вас най-после. Иън се държеше толкова тайнствено. Започнах да се чудя дали наистина съществувате.

Сам се усмихна.

— Както можете лично да се уверите, истинска съм. Малко поизморена от пътя, но общо взето цяла. Благодаря ви за гостоприемството.

Тя се огледа. Забеляза огромните, от пода до тавана прозорци, ламперията от червено дърво, спираловидното стълбище от йодирана мед, водещо към етажа долу.

— Каква поразителна къща!

— Тя е на баба ми и дядо ми.

Марки се отправи към бара.

— Какво да ви предложа за пиене.

— За мен газирана вода. — Сам хвърли на Иън многозначителен поглед.

Той поклати глава. Не, не й беше казал нищо за бебето.

— За мен бира, ако имаш — викна той.

Марки се върна след малко и донесе напитките им. Подаде на Иън студена „Хайнекен“, като каза с мила фамилиарност:

— Помолих Пилар да направи от баничките с месо от раци, които ти страшно харесваш.

Иън разбра, че вечерта съвсем няма да мине така безболезнено, както се бе надявал. Но за тази игра бяха необходими двама души. И ако той просто не се включеше в нея…

Вдигна бутилка:

— За здравето на Пилар.

— Видях портрета — каза Сам, като отпиваше от содата си. — Много е сполучлив.

— Така ли мислите? На мен ми се струва, че ме показва по-млада, отколкото съм — усмихна се Марки, като хвърли предизвикателен поглед изпод вежди на Иън. — От друга страна пък, когато остарея и посивея, ще имам нещо, което да ми напомня за младините.

Сам се засмя с кратък, тъжен смях.

— Повярвайте ми, този ден ще дойде по-бързо, отколкото мислите.

Марки я огледа преценяващо, като че ли не знаеше как да определи Сам.

— Иън ми каза, че имате отгледани деца. Трудно ми е да го повярвам. Не изглеждате достатъчно възрастна за това.

— По-малката ми дъщеря се ожени през юни. — Сам не спомена, че се е оженила за бащата на Иън. — Лора, по-голямата ми дъщеря, ръководи семейния бизнес.

— А с какво се занимавате вие? — Марки отпи от виното си.

— Аз ли? — Сам се поколеба, после каза: — Може да се каже, че съм пенсионирана.

Думата, като че ли увисна във въздуха, изпълнена със специално послание.

Пилар се появи с плато от топлите, току-що извадени от пещта банички с месо от раци. Иън си взе една, макар че почти не я вкуси. Очертаваше се много дълга вечер.

Той не можеше дори да си представи колко дълга. По време на вечерята Марки не спираше да бърбори. Най-вече за себе си. За блестящата й кариера в Арънсън Асет Мениджмънт и колко много обича мансардния си апартамент в Сохо, за частта от къщата на Файър Айланд, която щеше да получи следващото лято, за пътуването до Непал, планувано за тази есен. Все неща хубави, приятни и интересни… Неща, запазени за младите. Сам като че ли беше някоя от старите приятелки на баба й, които нищо друго не можеха да направят, освен да се усмихват и да си спомнят младите години.

Но какво друго би могъл да очаква човек? Марки все пак наистина беше още дете. Понякога пред нея и той се чувстваше стар. Безкрайната вечеря беше почти завършила, когато той се стресна от забележката й:

— Онзи ден казвах на Иън, че непременно трябва да дойде с нас в Непал. — Тя хвърли към него пълен с невинност поглед. — Не си ходил в Непал, нали?

Той се задави с парчето риба, което ядеше.

— Благодаря ти, но ще се задоволя с пощенска картичка.

— Не се дръж като старец. Ще останеш доволен.

Тя го замери шеговито със салфетката си и той забеляза, че чашата й, току-що отново напълнена с вино, беше вече пак празна.

— Не е ли така, Сам? — запита тя, като че ли той беше син на Сам, а не неин любовник.

— Това може да каже Иън — отговори Сам с равен глас.

Марки се обърна към Иън и продължи да бърбори:

— Страшно ще харесаш приятелите ми, особено Лейна. Тя е същински дявол. Господи, какви щуротии сме правили! Няма да искаш дори да чуеш.

„Права си. Не искам.“ Той хвърли на Сам солидарен поглед.

— О-о-о, щях да забравя. — Марки несигурно се изправи на крака. — Пилар си тръгна по-рано. Аз трябваше да извадя тавата от печката. Господи, дано не е прегоряло.

— Има ли нужда от помощ? — повдигна се от мястото си Сам.

Марки и махна с ръка да не става.

— Не, стойте си. Ще се справя.

Можеха да я чуят как трака из кухнята, после чуха шума на нещо, което изтрака в умивалника, последвано от звук на цвъртене и гласът на Марки: „Дяволите да го вземат!“ След една минута тя показа глава през вратата и съобщи добродушно:

— Десертът е отписан и роклята ми се намокри. Почакайте малко, сега ще си метна нещо друго.

Когато тя се появи след малко, Иън дори не забеляза в какво е облечена. Едва когато лицето на Сам придоби напрегнато изражение, той видя какво си бе метнала Марки: джинси и ленената риза, изцапана с боя. Неговата риза.

— Извинявайте за сладкиша. — Изражението й беше невинно като на новородено бебе. — Не искате ли сладолед?

— Благодаря, но аз ще се откажа. — Сам изглеждаше малко бледа, но успя да запази самообладание.

Иън стана рязко, прекалено ядосан да остане там дори и минута повече. Само свръхчовешка сила на волята — и мисълта, че все още не си е получил чека — го накараха да скрие яда си.

— Сам е изморена от пътуването. По-добре ще бъде да си тръгнем.

— Толкова рано? А аз имам чувството, че току-що сте дошли.

Марки не звучеше особено разочарована. И защо пък да бъде? Беше постигнала това, което си беше намислила.

Иън погледна към Сам, докато отиваха към вратата. Лицето й беше безизразно. Чувстваше, че всеки опит да започне да й обяснява, само ще влоши нещата. От друга страна пък, можеше ли да не й даде обяснение?

Вън, те заслизаха мълчаливо по стъпалата. Мъглата се кълбеше около тях. Млечнобялата светлина на лампите около пътеката покриваше Сам като с було и тя изглеждаше някак недостъпна.

Когато стигнаха до къщата за гости, Сам мина през вратата пред него. Опитваше се да намери ключа на лампата, когато Иън постави ръка върху нейната.

— Не е това, което си мислиш.

— Откъде знаеш какво мисля?

Тя изтегли ръката си изпод неговата. Завесите не бяха дръпнати и той виждаше терасата, по която мъглата се влачеше на парцали с причудливи форми. В полумрака на всекидневната лицето й изглеждаше хладно и гладко като мрамор.

— Просто й заех ризата си — каза той. — Това е всичко.

— Не те обвинявам в нищо.

— Няма нужда — каза той. — Мога да го прочета по лицето ти.

— Тогава не ме познаваш така добре, както си мислиш. — Под очите й имаше тъмни сенки, които им придаваха уморен вид. — О, Иън, не разбираш ли? Няма да те смятам за виновен дори и да си спал с нея. Тя е секси. Умна е. И нека да си кажем истината, на твоята възраст е.

— Върнахме ли се на въпроса? — Почувства, че започва да се ядосва.

— Какво, по дяволите, общо има с това възрастта?

— Всичко.

Иън чуваше как вълните се разбиват в скалите долу. Искаше му се и той да разбие нещо. Пое си дълбоко въздух.

— Тя просто искаше да те накара да ревнуваш.

— Можеше да ме предупредиш.

— Не мислех, че ще прекали до такава степен.

— Признай си, Иън — усмихна се уморено тя. — Та ти нали затова си тук?

— Каквито и причини да има Марки, те не са причините, поради които аз съм тук.

— Когато те запитах за нея в Ню Йорк, ти не ми каза, че е дъщерята на господин Арънсън. Защо?

Сам го бе поставила натясно.

— Не знам — каза той. — Мисля, че просто не исках да се притесняваш.

Дори и в неговите уши това не прозвуча като твърдение на съвсем невинен човек.

Но Сам продължи да стои на мястото си, клатейки глава.

— Не се отнася просто за Марки, Иън. Ще има и други като Марки. С дузини. И колкото повече остарявам аз, толкова по-млади ще стават те.

Изглеждаше толкова тъжна, че му се прииска да изтрие с гума мъката й, стига да може. От това разбираше той — графит, четка, бои, платно. Това беше единственият начин, по който осъзнаваше действителността. Как да промени нещата?

— Сам? — Гласът му звучеше на пресекулки. — Сам, искам да се оженя за теб.

Нещо просветна за миг в очите й. Тя се отдалечи рязко от него към светлината, която падаше като блед правоъгълник върху килима.

— Това чувстваш сега — каза тя, като скръсти ръце на гърдите си, — но след няколко години няма да мислиш така.

— Господи, Сам! Как да те убедя?

— Никак. Абсолютно никак.

Стаята се замъгли пред очите му. Единственото нещо, което изпъкваше, беше издължената сянка на Сам, проточила се в обратна на него посока. Той отпусна глава на стената и с нисък, дрезгав глас, който и самият той не можа да познае, попита:

— Какво искаш да ми кажеш?

— О, Иън. Просто не гледам на това като на нещо възможно.

— А бебето?

— Не е ли малко късно да ми задаваш този въпрос?

— Мисля, че се разбрахме да изчакаме, докато се върна.

— Това беше преди седмици, а ти все още не си се върнал.

— Значи причината не е само възрастта, това ли искаш да ми кажеш?

Тя се поколеба, после каза тихо:

— Мисля, че не е.

— Мислиш, че не можеш да разчиташ на мен? — „Както е било със съпруга ти.“

— Не те обвинявам в нищо. — Гласът й звучеше така, като че ли всеки миг може да се разплаче. — Няма виновни. Просто е така.

— Сам, аз те обичам. Искам бебето. Може би не от самото начало, но когато свикнах с мисълта… — Той не довърши. Тя не му вярваше. Можеше да го разбере по лицето й. — Разбери, аз не съм Мартин. Не искам да изкупвам греховете на друг човек.

— Какво знаеш ти за Мартин!

— Знам, че те е карал да страдаш. Чета го в очите ти.

В погледа й припламна нещо.

— Мартин поне беше с мен.

Тя си пое въздух, като че ли да се успокои, и каза със странен, беззвучен глас.

— Ще се разберем някак. Ще можеш да виждаш детето.

И в това единствено изречение той видя цялото си бъдеще като на карта: кратките срещи с детето, моментите на неловкост, когато идва да го вземе. Неговото дете щеше да се чувства точно, както се беше чувствал самия той в детството си — баща му винаги щеше да му липсва.

Ръцете на Иън се отваряха и затваряха, търсеха да се хванат за нещо, да спрат тази бавна агония.

— Не това искам аз — каза той през стиснати зъби.

— Знам.

— И ти премина целия този път с кола само за да ми кажеш това?

— Не — засмя се с леко изкривеното си подобие на усмивка тя, което му беше така мъчително да гледа. — Надявах се, че нещата може да тръгнат някак. Но когато те видях… — Очите й овлажняха. Тя протегна ръка да го докосне, но ръката й тежко се отпусна. — Нищо няма да излезе. Причината не е просто моето семейство или Марки. Тя е в теб. В мен. Бебето. Всичко.

— Така ли било? И не искаш дори да опиташ?

— Не мога да си позволя този лукс.

Тя прекоси стаята и взе сака си, все още на мястото, където той го беше оставил, когато думите, които беше казал на Марки, се върнаха в съзнанието му, за да го преследват: „Повярвай ми, ти никога не си обичала.“ Все едно че беше говорил на самия себе си. Никоя жена преди Сам не беше го карала да страда така.

Той изтръгна чантата от ръцете й по-грубо, отколкото беше възнамерявал и я хвърли на пода.

— Не — каза той със странен, давещ се глас, който не беше неговият. — Не тази вечер, не в тази мъгла. Не мога да те задържа, но мога да не ти позволя да се пребиеш.

— Не мога да остана и тук — каза тя.

— Не ти давам право на избор.

Той включи лампата и стаята сякаш се завъртя около него. Затърси пътя към спалнята с ръка напред, за да не се блъсне в стените. Измъкна сака си от гардероба и започна слепешком да пъха дрехи в него.

— Иън, не мога да ти позволя да направиш това.

Почувства ръката й върху своята и се завъртя към нея.

Това, което видя в очите му, я накара да потрепери и да отстъпи, разбрала може би, че това е единственото нещо, което той можеше да направи, единственото, което имаше власт да направи.

— На няколко километра по пътя надолу оттук има мотел — чу се той да казва с някакъв неестествено спокоен глас. — За една нощ само.

Тя се отпусна на леглото с вид на победена. Когато той свърши с опаковането на вещите си, тя стана със сълзи на очи и го целуна по бузата.

— Разбирам, че това е краят.

— Не е необходимо да бъде така, Сам. Ако промениш решението си…

Той не продължи, защото видя, че тя плаче, поставила ръка на корема си, сякаш искаше да го защити. Изведнъж му стана трудно да диша. Тъй като не можеше да срещне погледа й, той се загледа в шията й — източена и бяла, напомняща чайка в полет.

Знаеше, че когато утре сутрин се върне, няма да я намери тук.