Айлин Гоудж
Чужденец в рая (11)

Десета глава

— Ще почувстваш леко притискане. Опитай се да се отпуснеш.

Лицето на Инес Розарио се появи в триъгълника, образувал се между покритите с чаршаф колене на Сам — две кафяви очи и чело, покрито с бръчки, образували се, както си помисли Сам, от непрекъснато взиране в пациентките под този ъгъл.

Сам стисна очи, когато ръцете в гумени ръкавици проникнаха вътре в нея. Да се отпусне? Как би могла да се отпусне, когато целият й живот се беше обърнал наопаки? Откакто откри, че е бременна, нищо, абсолютно нищо, в живота й не беше същото.

Одри, както можеше да се очаква, успя да каже предостатъчно хубави думи по въпроса, а брат й, след като замълча поразен, избумтя в слушалката:

— Дявол да го вземе, Сам! Само човек, щур като теб, може да направи такова нещо.

Но тя въобще не искаше да знае дали те одобряват постъпката й или не. Мислеше единствено за дъщерите си. Лора, която — колкото и трудно да беше това — я избягваше по време на работа. И Алис — студено сдържана, почти отчуждена. Ами ако не се примирят със станалото? Ами ако това бебе унищожи нещо повече от привичния й спокоен живот?

— Всичко изглежда прекрасно. — Лицето на лекарката се появи отново, този път усмихнато. Тя потупа Сам по коляното. — Браво. Свършихме. Можеш да седнеш вече.

Сам се повдигна на лакти предпазливо.

— И това е всичко? Няма да ми сложиш надпис: „Чупливо, капак, не обръщай?“

Инес беше нейна дългогодишна приятелка и разбираше от шега, но в момента беше много делова.

— Няма да твърдя, че за жена на твоята възраст ще бъде много лесно да роди дете — каза тя. — Има известни рискове. Но няма причина раждането да не бъде напълно нормално. — Тя свали ръкавиците си и ги хвърли в контейнера за използвани неща. — А сега се облечи, за да си поговорим по въпроса в кабинета ми.

Сам се запозна с нея, когато децата им ходеха на училище заедно. Спомни си по-специално една вечер, когато двете с Инес стояха до късно, за да шият костюми за пиесата на пети клас. Изглеждаше смешно, че старата й приятелка щеше да помогне това дете да се появи на бял свят по време, когато и двете би трябвало да си показват една на друга снимки на внучета.

Сам се отпусна на дивана в уютния кабинет, напомнящ повече всекидневна с покритите си с калъфи от памучен сатен на цветя кресла и писалище в стил кралица Ан. И то не само заради това, че я бе заболяло. Имаше чувството, че носи пакет с неудобна форма, който всеки момент можеше да падне и да се разбие. Защо беше толкова нервна? Не беше ли се надявала в началото, че може да пометне?

— Е, добре, Сам, кажи ми какво ти тежи? — Инес се намести зад писалището, красива жена, само с няколко години по-възрастна от Сам, със започнала да посивява коса, която падаше на вълни зад ушите. На шкафа зад нея бяха наредени семейни фотографии: синът и дъщерите й на различна възраст, и тримата с лъскава черна коса, широко усмихнати. — Не се съмнявам, че не ти е било лесно. Семейството ти вероятно много се е изненадало.

— Меко казано.

Инес се засмя.

— Спомням си какво беше, когато Еси забременя — каза тя, напомняйки за случая с най-малката си дъщеря, Есперанца, връстница на Лора. — Човек можеше да си помисли, че да бъдеш самотна майка, е нещо нечувано. Баба й беше получила мазоли на коленете от молитви.

— Еси е млада, каза Сам. — Хората си представят вдовица, почти на петдесет, като четвърти за каре бридж или гостенка за попълване на бройките на някоя официална вечеря.

— Хората няма да имат бебе, бебето е твое.

Не й ли каза и Иън съвсем същото? Иън, който утре си идваше. Сърцето на Сам подхвръкна от радост, а после точно толкова бързо се върна на мястото си. И какво сега? Не можеха да продължат точно оттам, докъдето бяха стигнали. Нямаше да бъде и както когато бяха заедно в Ню Йорк, прекалено изненадани, за да могат да разберат истински какво се е случило.

Ами ако не е по силите на Иън да приеме случилото се? Спомни си времето, няколко години след раждането на Алис, когато тя и Мартин обсъждаха въпроса дали да имат още едно дете. На нея не й се искаше, и то главно заради Мартин. С някой друг мъж може би щеше да се реши, но той беше толкова… Е, добре, беше Мартин. Понякога го възприемаше като още едно от децата си, като сина, който не им се бе родил, като момченце, което си играе навън до късно вечерта и изхарчва последния долар от джобните си пари за сладолед.

А ако Иън наистина не беше готов…

— Истината е, че съм страшно изплашена. — Тя постави ръка върху корема си. Той все още беше плосък, но след още няколко седмици нямаше да може да скрива факта, че очаква дете.

— Разбирам, че имаш предвид не само рисковете за здравето ти.

Сам почувства как всичките й страхове я нападат едновременно.

— Колко от пациентките ти знаят, знаят истински, какво ги очаква? — Тя мислеше за жените, които не бяха имали деца досега.

— Не много — призна Инес.

— Доставяше ми удоволствие да бъда майка. — Сам се усмихна, като си спомни времето, когато дъщерите й бяха малки. — Но аз все още помня колко трудно е да гледаш дете. Не съм сигурна, че съм в състояние да започна това, отново, от нула.

Инес я погледна предпазливо.

— Обмисляш ли прекъсване на бременността? — Сам знаеше, че подобно решение би било в противоречие с религиозните убеждения на Инес, която беше католичка, но ако се наложеше, тя щеше да й препоръча някой друг.

Сам поклати глава.

— Не.

Погледът на Инес се спря на портрета с размер двайсет на двайсет и пет сантиметра, поставен на бюрото й. Инес и мъжът й, Виктор, изправени пред къщата си и заобиколени от децата си, а Есперанца държеше на ръце бебето си.

— Не ми каза нищо за бащата — рече тя внимателно. Сам почувства изведнъж, че пламва.

— Казва се Иън — каза тя. — Той е… доста по-млад от мен.

— И аз така разбрах. — Когато Сам и хвърли любопитен поглед, Инес добави с усмивка: — Ти, разбира се, знаеш, че кабинетите на гинеколозите са място, където се чуват всички клюки.

Сам се усмихна.

— Знаеш, че от последното ми идване тук мина известно време.

Инес я погледна сериозно.

— Това все още не е отговор на въпроса ми. Въпросният Иън ще бъде ли част от картината след седем месеца, броено от днес?

Сам се върна мислено към уикенда им в Ню Йорк — Иън я уверяваше отново и отново, че я обича, че двамата заедно ще направят всичко възможно нещата да вървят, както трябва. Но не каза точно: „Искам бебето.“ Ако трябва да бъдем точни, и тя не направи това. Те скитаха из града, преструвайки се на весели и безгрижни — даже тук-там успяха да прекарат наистина добре. В Метрополитън Мюзиъм, където й се струваше, че от всяка картина към нея гледа Мадоната с Младенеца. Сентрал Парк, с морето от разхождащи се хора. Гринич Вилидж, където всяко нещо, което опитваше, беше по-вкусно от предишното — до пътуването от другата страна на пристанището с ферибота Стейтън Айланд, когато й се доповръща така, като че ли беше на презокеанско пътешествие.

Погледът й се спря на старинния шкаф с витрина, където Инес беше изложила колекция от стари лекарства — шишета и бурканчета, между които голямото лилаво шише с избелял надпис „Тоник за всички болести на Д-р Крюгер: Да се използва при диспепсия, безсъние, неврастения и припадъци“. Хитра шега с търговската система, без съмнение. Но тя откри, че й се иска наистина да имаше хапче или тоник, които да могат да оправят всичко.

— Може да премисли — каза тя, — ако има представа какво го очаква.

Инес въздъхна и приглади един металносребрист кичур коса зад ухото си.

— Но като си помислиш, колко подготвени бяхме и ние? Когато се роди Рейчъл, не знам кой от двама ни беше по-уплашен — дали Виктор или аз. — И тя зацъка с език при този спомен.

— Но сте били двама заедно, все пак.

Сам мислеше за Мартин. Помисли си трезво, че да отгледа дете сама може би ще се окаже по-лесно, отколкото непрекъснато да трябва да преодолява бариерата на неизпълними очаквания.

А в същото време един глас й казваше: „Не мери Иън с мярката на друг човек.“ А не трябваше и да забравя, че в много отношения Мартин беше добър баща.

Инес надраска нещо върху най-горната от тестето рецепти и й връчи листчето.

— Това е рецепта за витамини, подходящи за бременни жени. А ще ти дам и един безплатен съвет. — Тя изгледа Сам спокойно, докато ставаше. — Не започвай да пишеш глава шеста, преди да си свършила глава втора.

Сам погледна милото, излъчващо благоразумие лице на Инес с бръчки около очите и устата. Имаше чувството, че са минали векове от времето, когато двете седяха една до друга във всекидневната й и зашиваха опашки на костюмите на тигрите.

— Няма да забравя това. — Стана тя и протегна ръка. — Благодаря ти Инес. Не знам как бих минала през всичко, което ми предстои, без теб.

— Това ми е работата. — Ръкостискането на Инес беше топло, макар и кратко.

— Ще се видим след един месец, нали?

— Нека да е след две седмици.

В отговор на въпросителния поглед на Сам, тя каза:

— Както сама каза не си вече на двадесет и две години. Ще съм по-спокойна, ако следя по-отблизо нещата.

 

 

На връщане Сам се разходи из парка, без да бърза, наслаждавайки се на възможността да бъде насаме с мислите си. Дойде и отмина времето за обяд и пътеките на парка запустяха — останаха само шепа туристи, размахващи пътеводители, и Клем Уоли, който седеше на една пейка, заобиколен от навързаните си с канап памфлети. Дрънкаше не особено добре „О, Сузана“ на китарата си, главата му с разрошена бяла коса бе наведена надолу, а устните му безмълвно се движеха. Върху очукано куфарче, поставено в краката му, имаше две кутийки пепси-кола и два отворени сандвича. Той не я видя, но тя все пак му се усмихна, сигурно беше много хубаво да бъдеш толкова близък с Исус, че да знаеш, че обича сандвичи с риба тон и пшеничен хляб, и кисели краставички отделно.

По-нататък по пътеката срещна преподобния Григзби с постоянната му придружителка Лили, която подтичваше с помощта на малките си колелца.

— Добър ден, Алекс. — Наведе се да погали малкия дакел по главата. — Разбрах, че си намерил нов органист.

Пълничкият пастор с очила наведе глава.

— Рано е още за поздравления. — И той сподели с приглушен глас: — Тази неделя тя ще свири за одобрение от паството.

— Тя?!

— Кари Брамли.

— Дъщерята на Ейда Брамли? Мислех, че е напуснала града.

— Е, върнала се е. И трябва да призная — в отлична форма е. Учила е музика в чужбина. Което ме навежда на мисълта — той погледна Сам с очи, плуващи зад очилата с дебели лупи — за подготовката за музикалния фестивал. Как върви?

— Тази година, ще бъде по-хубав от всякога.

Не сметна за необходимо да спомене, че на събранието миналия четвъртък температурата определено беше спаднала под нулата. Нямаше съмнение, че Маргьорит Мур, която играеше бридж с Одри, беше получила пълна информация.

— Чудесно. — Той й се усмихна така, като че ли подготовката беше единствено плод на нейния труд. — А има и още едно събитие, което предстои.

— Извинявай, не знам?

Той й намигна, като потупа кръглото си коремче.

— Мисля, че разбираш какво имам предвид.

Почувства, че се изчервява.

— Ти… ти откъде знаеш?

— О, няма нещо, за което човек с моята професия да не чуе — каза той кротко, а погледа му следеше Лили, която се спусна да гони една катеричка въпреки колелцата, но беше спряна от каишката си. Когато погледна отново Сам, в погледа му се четеше съчувствие, защото знаеше какво й предстои. — Не позволявай нищо да ти развали преживяването, Сам. Върви напред и прави това, от което се чувстваш щастлива. — Потупа я по ръката и дръпна каишката на кучето, като го подкани нежно. — Хайде, Лили, катеричките имат по-важна работа от това да си играят с куца бабичка като теб.

Сам продължи да върви като зашеметена, а в ушите й звъняха думите на преподобния Григзби. Изведнъж всичко й се видя по-ярко: и розовите цветове на ескалонията и орловите нокти, които се виеха по беседката. Помисли си, че животът е пълен с изненади. Може би, може би и Иън щеше да я изненада?

Като излезе от парка, тя мина покрай старата мисия, спря пред „Ингърсол“, откъдето на улицата се носеха дразнещи апетита аромати на току-що извадени от фурната печива. Храната в последно време не я съблазняваше особено, дори и малките вкусни тапас, с които Лупе се опитваше да я съблазни. Но докато гледаше сладкишите, тарталетите и високите торти върху подноси, устата й се напълни със слюнка. Дори и сутрин в делничен ден опашката за току-що изпържените понички с медена глазура на Ингърсол се проточваше по тротоара. Тя идваше тук откакто беше дете. Спомни си как Хелга Ингърсол се навеждаше през тезгяха и с едната си ръка и поднасяше торбичка със сладкиши, а с другата една сладка, завита в къдрава хартия и й казваше: „Това за мама, това за теб.“ После правеше същото и с дъщерите на Сам. Но сега тук, зад тезгяха стоеше Ула, толкова слаба и мургава, колкото закръглена и лененоруса беше майка й.

„Не — помисли си тя, — животът не се състои единствено от работа.“ Какво щеше да бъде животът й без рисунките с детски боички, залепени на вратата на хладилника? И всички безценни училищни произведения: отпечатъци на малки ръце върху глина, телефони, направени от кутийки, и пуйки за Деня на благодарността, направени от шишарки?

И децата й току-що излезли от банята, розови и нежни, мърдайки под хавлията, докато ги сушеше. Като малки херувими с пухкави ръчички и крачета, толкова сладки, че й се искаше да може да ги отведе във вълшебна страна, където нямаше да може да пораснат. Спомни си Алис на четири години, докато, гола, се прикриваше със завесата на ваната. И Лора, чиято влажна коса не искаше да стои мирно и която с удоволствие би тичала цял ден навън без дрешка на себе си.

Всяка година преди Коледа тя и Мартин водеха децата във фермата за елхи на Ед Каксън, из която бродеха, като че ли бяха в Мейн. По пътя към къщи, с елха, завързана за багажника на колата, пееха коледни песни. После идваше окачването на сладките с джинджифил, завити в целофан, с конец, прекаран през тях, малките пръсти, които се стараеха да разплетат кълбата с гирлянди, и накрая големия финал — Мартин вдигаше на ръце едната от тях, за да постави ангела, направен от слама, на върха на елхата.

Сам почувства, че гърлото й се стяга. Как можеше да не обича и това дете? Как да не използва шанса да гушне току-що проходилото, облечено в панталонче от рипсено кадифе, дете, което й се бе изплъзнало от ръцете? Тя почти почувства топлината от тежестта му в скута си, видя как розовите пръстчета на краката му мърдат, докато тя напява: „Буба лази, буба лази…“

„Да, но къде е мястото на Иън в тази сцена?“

Освободи съзнанието си от тази мисъл. Щеше да научи това съвсем скоро. Засега най-добре щеше да бъде да поеме дълбоко въздух и да се надява, че всичко някак си ще се оправи.

Сам излизаше на площад „Делароса“, когато се натъкна на Том Кемп, когото не беше виждала от сватбата. Той й се обажда няколко пъти, искаше да се срещнат, но тя му отказа. Не й трябваше още някой, пред който да се чувства виновна.

— Сам, тъкмо идвам от магазина — поздрави я Том най-сърдечно, може би прекалено сърдечно.

Тя се изчерви.

— О-о?

Сам отмести слънчевите си очила, за да може по-добре да го види. Помисли си, че Том сигурно би изглеждал великолепно на полето за голф — беше висок, с тесни бедра и дълги ръце, на които много добре стоеше риза с къс ръкав. Имаше и много добро сърце. Не остана ли той с Мартин до последния момент, като пое и двете групи клиенти? А настоя да получи и по-голям дял от печалбите на фирмата, отколкото тя самата смяташе, че й се полага.

— Има нещо, за което искам да говоря с теб — каза й той.

„Чул е за Иън.“ Изведнъж слънцето, което се процеждаше през клоните на дърветата над главата й, й се стори прекалено горещо. Господи! Дали не се готвеше да й направи някакво много специално предложение?

Предложение, което никоя жена със здрав разум в нейното положение не би могла да откаже — възможност за бъдеще със солиден, заможен мъж на нейната възраст? Сви се вътрешно, но в същото време не можеше да не се запита: „Толкова ли лошо щеше да бъде това?“ Тя погледна часовника си.

— Имам няколко минути на разположение.

— Добре. — Той я хвана под ръка. — Ще те черпя един сладолед.

Продължиха надолу по аркадата към „Ликити-Сплит“. Сладкарницата за сладолед, както обикновено беше претъпкана с обичайната смесица от случайни минувачи и майки с деца. Всички се бутаха за място на мраморния плот, върху който бяха наредени различните видове сладолед: с шоколадови пръчици, с препечени кокоски, със сушени боровинки. На черната дъска на стената бяха написани специалитетите за деня. Сам си избра сладолед с плодове на олали. Спомни си времето, когато тя и дъщерите й като деца ходеха заедно през лятото да ги берат.

Като по чудо дървената пейка отвън беше свободна и като че ли чакаше точно тях. Нещо повече, оттам се виждаше как Питър Макбрайд от главния си вход гледа отсреща към конкуриращата го книжарница на жена му. Пред вратата й двойна дъска съобщаваше: „Намаление по случай Успение Богородично! 10% Намаление на всички книги с духовно съдържаине!“ Доколкото Сам знаеше, Миранда не беше особено религиозна. Тя правеше това само за да дразни Питър — и изглежда, постигаше целта си.

— Чух, че тази година може би ще успеете да привлечете Йо Йо Ма — започна Том с нещо, с което да разчупи леда.

— Преговаряме с импресариото му за датите — каза му тя. — Но водещият нов участник е Обри Ролинджър. Не знам дали си чул. От есента той възнамерява да дойде да живее тук.

— Самият Обри Ролинджър?! Диригентът? — Том изглеждаше истински впечатлен.

— Тази година той е гост диригент — каза му тя, — но има шанс да стане и постоянен, ако обстоятелствата се променят.

— Ето това ще бъде нещо! Ще си имаме наш, местен диригент.

Замълчаха. Тя чакаше Том да й каже за какво я е търсил, когато щеше да е много по-лесно да вдигне телефона и да й каже, но той просто седеше на пейката и гледаше плочките на тротоара, като че ли събираше кураж. Най-после той се поокашля.

— Виж, Сам, онзи ден открих нещо — една папка, която съм пропуснал.

Той държеше фунийката си настрани от панталона, като от време на време близваше по малко сладолед за по-сигурно. — Става дума за сделка с недвижим имот, с която се занимаваше Мартин, преди да се… преди три години. Изглежда, че клиентът не е извършил плащанията и правото на собственост е било възстановено на първоначалния собственик.

Тя чакаше, като се чудеше какво общо може да има това с нея.

Той се изправи.

— Първоначалният собственик е бил Мартин.

Тя се намръщи.

— Не разбирам.

— Не е нещо кой знае какво, само едно малко ранчо с дворно място от около декар и половина. На няколко километра по-надолу от вашата къща. Всъщност Мартин вероятно го е купил като инвестиция. Сигурен съм, че просто някак си е пропуснал да ти каже, нали знаеш накрая, искам да кажа, как нещата се пообъркват. — Той погледна надолу. — Очевидно е държал ипотеката и когато купувачът е престанал да извършва плащанията… — Той разпери ръце.

— Да разбирам ли, че тази къща е моя собственост?

— Не бързай да се радваш — предупреди я той. — Ходих да я видя. В доста окаяно състояние е. Има да се плащат и данъци със задна дата. За две години. Всъщност това ме накара да потърся папката. Получи се заплашително писмо от общината.

Изведнъж всичко се изясни. Мартин, видял възможност за бърза печалба е купил къщата почти без пари. И понеже Мартин си беше Мартин, ръката му беше като ръката на цар Мидас, но с обратен знак, той беше приел капаро в брой, приемайки за останалата част полица.

Изпита гняв към съпруга си. Не й дойде наум, че трябва да се зарадва на неочакваната придобивка. Прекалено много й се искаше на мястото на Том да седеше Мартин, за да може да му каже недвусмислено какво е мнението й за станалото. Как можа той да премълчи това, когато те изнемогваха за пари?

— Не мога да проумея откъде е намерил пари за първоначалната покупка — каза тя, полагайки големи усилия да говори със спокоен глас.

Том, изглежда, се почувства неудобно. Те и двамата знаеха колко лесно беше за Мартин да уговори със сладки приказки някои от приятелите си — банкери да му даде заем без гаранция или дори да вземе пари в брой вместо чек от някой от богатите си клиенти.

— Съжалявам, Сам, иска ми се да не беше научила за това по този начин. Но да погледнем нещата от добрата им страна. — Той вдигна глава със замръзнала на лицето му усмивка. Имотът сега е твой. Можеш да правиш с него, каквото искаш. Дай го под наем, продай го. Можеш дори да отидеш да живееш там, ако така предпочиташ. — От собствената му шега усмивката му стана повесела.

Тя погледна фунийката му със сладолед, от която по кокалчетата на ръцете му беше потекъл карамелен сладолед. Странно, с това той й стана още по-симпатичен.

— Благодаря ти, Том. Благодаря ти, че реши да ми кажеш това лично. — Тя докосна коляното му и кимна към сладоледа. — Между другото, сладоледът ти се топи.

Той погледна с изненада ръката си.

— Всъщност не ми се яде — каза той. — Взех го просто, за да имам какво да правя. — Изправи се и изхвърли сладоледа в кошчето за боклук на ръба на тротоара.

Тя му подаде книжна салфетка. Чудеше се кой беше определил винаги майките, а не бащите, да имат на разположение нужния запас от салфетки за бърсане на течащи носове и лепкави ръце?

— Предполагам, че ще трябва да мина край офиса ти някой ден — каза тя. — Нямам представа къде е тази къща.

— Ако искаш, мога да те заведа. Някой от дните през този уикенд? — Той избърса ръцете си със салфетката бавно, внимателно, като бършеше и между пръстите си. Когато я погледна, изражението му беше престорено безразлично.

„Той знае“, помисли си тя. Трябва да е глух, за да не е чул досега. Но той не бързаше да прави изводи. Почувства благодарност към него.

— В събота съм свободна — каза му тя.

С Иън не бяха правили никакви планове. И изведнъж перспективата Том — добрият стар Том, солиден като скала — да я преведа през цялата джунгла на документацията й се видя възможно най-успокояващото нещо на света.

— Ако решиш да продаваш имота, мога да ти помогна и с продажбата. — Той погледна сладоледа, стопил се до тъмночервена крем супа в чашката й, и отбеляза сухо: — Доколкото разбирам, и на теб не ти се яде.

— Изглежда си прав.

Тя се изправи и почувства, че леко й се завива свят, както се беше чувствала и при предишните си две бременности. Не се възпротиви, когато Том взе чашката от ръката й и я хвърли в кошчето.

Предложи й ръката си.

— Ела, ще те изпратя до магазина. Лора сигурно се чуди къде се губиш.

Но Лора обслужваше клиентка, когато тя влезе. Гейл Уерингтън се колебаеше между два копринени шала, щамповани ръчно с дървена щампа. Сам си я спомняше от времето, когато бяха съученички. Гейл беше едно от онези момичета, чието червило и лак за нокти винаги бяха един и същ цвят и което непрекъснато правеше коремни преси, за да има плосък корем. Стегнатата й фигура и нокти с идеален маникюр показваха, че нищо не се е променило особено.

Лора, от друга страна, изглеждаше ужасно. Лицето й беше измъчено и подпухнало. Очите й бяха червени от безсъние. Сам изпита чувство на вина. „Заради мен е.“

— Ако е подарък за майката ти — чу я Сам да казва, — може би ще предпочетеш мотива със сливовия цвят. А мотивът с жерава? Много е традиционен и елегантен, нали?

— Не съм сигурна… — Гейл потупа със затворените си очила за слънце устата си, която беше със същия кораловочервен цвят, какъвто беше и блейзерът й. — Не познаваш майка ми. Провери какво пише срещу „непредизвикателен“ в речника и ще откриеш името й. Вероятно този ще й хареса. — Тя заопипва по-обикновения шал в екрю.

— Да, той ще отива на всичко — каза Лора.

— Не я карай да научи нещо ново и не я изпращай на някое място, където вече не е била — продължи Гейл, като че ли Лора не беше казала нищо. — Няма значение, че дъщеря й като пътнически агент може да й уреди пътуване с отстъпка. — Гласът й доби саркастична нотка. — Париж ли? Там нямат свестни тоалетни и почти не говорят английски. Лондон? Е, там говорят английски, но нищо не им се разбира. Рим? Господи, ако човек реши да отиде там, трябва да си зашие парите и бижутата в дрехите, за да не го окрадат.

— Винаги… винаги ми се е искало да отида в Париж — направи опит Лора да отклони темата на разговора от майката на Гейл.

— Добре, отбий се в офиса някой ден. Знам чудесен малък хотел близо до „Шан-з-Елизе“. Администраторите говорят английски и чудо на чудесата, имат дори и модерни тоалетни с течаща вода. — Тя се изсмя с дрезгавия смях на страстна пушачка.

— Ще го имам предвид. — Лора се усмихна. — А сега за шала…

Гейл се спря на шала в екрю и когато Лора отиде да го опакова в специална хартия, тя се обърна към Сам.

— Дъщеря ти е толкова мила. Сигурно е прекрасно, че работи при теб.

— Всъщност работим като партньори — каза й Сам.

— Като нас с Дъг — каза тя, като имаше предвид мъжа си. Те бяха собственици на Пътническо бюро „Оф енд Ауей“, което се намираше няколко пресечки по-надолу по Честнът. — Но да си призная, по-голяма част от времето се караме. Единственото нещо, за което мислим еднакво, е майка ми. И двамата искаме да я качим на кораб и да я пуснем да отплава за Китай. — Тя отново се засмя с дрезгавия смях на пушачка.

— Завиждам ти за това, че все още имаш майка. Иска ми се и моята да беше жива.

Сам говореше с лек укор и Гейл я разбра. В очите й проблесна някакъв тъмен и не съвсем приятелски блясък.

— Шегувам се, разбира се. Ние страшно обичаме мама. Просто само от време на време ужасно ни опъва нервите. Както е с всички стари хора, нали?

— Вероятно. — Сам се почувства още по-неудобно, като си спомни, че и на нея в последно време рейтингът й много беше спаднал.

— Както сега с рождения й ден, който въобще няма нужда да отбелязваме. Не дай си боже обаче наистина да не го отпразнуваме, няма да престане да ни го натяква. — Гейл извади от чантата си „Мастър Кард“ и със замах я сложи върху щанда, като че ли беше печеливша карта в игра на покер. Но когато Лора се появи с шала, опакован като подарък, тя отново придоби колебливо изражение. — Може да го върне, ако не го хареса, нали?

— Разбира се — усмихна се Лора. — Само трябва да запази касовата бележка.

Тя почака, докато Гейл излезе от магазина, и каза:

— Имах чувството, че никога няма да реши какво иска. — Тя огледа Сам с безпокойство. — Всичко наред ли е? Страшно се забави.

— Здрава съм като камък. — Сам почувства пристъп на нежност към дъщеря си, която полагаше всички усилия да приема възможно най-благородно случилото се, макар че това трудно й се удаваше. — Сблъсках се с Том Кемп на връщане — обясни тя. — Имаше нещо, за което той искаше да говори с мен.

— А, да, той те търси тук — каза Лора разсеяно, докато подреждаше разхвърляните по щанда шалове. — Нещо важно ли беше?

— Някакви документи за подписване. — Щеше да й каже за къщата по-късно — когато измисли някакъв начин да представи нещата така, че да не помрачи ореола на Мартин.

— Колко любезно от негова страна да дойде да ти каже за това лично.

— Том винаги е бил много мил — съгласи се Сам. Забеляза, че един от шаловете се изплъзва между пръстите на дъщеря й и се наведе да го вземе. — Хайде, остави аз да свърша тази работа. Вместо това, защо не се заемеш с Митницата? — Беше си спомнила смътно, че бе станало някакво объркване с един сандък с керамика „Куимпър“, задържан на летището в Лос Анджелис.

Лора я погледна, като че ли Сам беше паднала от луната.

— О, мамо! Ами че аз се разправях с тях по телефона половината сутрин. И освен това обслужвах клиентите и търсих кошниците, които въобще не пристигнаха, и… — Тя издаде слаб звук и потисна риданието си, като обърна отчаяно очи. За щастие в момента в магазина нямаше клиенти. Лицето й се стори безкрайно нещастно на Сам. — Няма смисъл — каза тя. — Не мога повече да се преструвам.

— Съжалявам, миличка. Знам, че в последно време не съм много концентрирана в работата.

— Не е само това.

Сам си спомни половинчатото предложение на Гейл.

— Имаш пълно право. Правиш повече, отколкото би трябвало, и е време да си вземеш почивка. Всъщност настоявам да си починеш. Мога да държа фронта сама седмица-две.

— Нямам нужда от почивка — поклати Лора тъжно глава. — И работата не се състои в това, че ти не си на себе си в последно време… — Тя млъкна, за да си поеме дъх. По бузите й изби червенина. — Причината е, че аз… Е, добре — не мога да работя повече тук. — Тя протегна ръка напред, като че ли да възпре каквото и да е възражение, което Сам би имала. — Не ме разбирай погрешно. Аз продължавам да те обичам. Но просто… просто ми е много трудно. Да те виждам всеки ден и да знам… — Тя не се доизказа, като преглътна с труд.

Сам не би трябвало да бъде изненадана. Не беше ли очаквала нещо такова да се случи? В същото време имаше чувството, че са й ударили шамар.

— О, Лора. Разбирам как се чувстваш, но с течение на времето… — Тя не можеше да намери думи. Какво искаше да каже? Че нещата ще се оправят, когато бебето се роди?

— Не ме разбираш — извика Лора. — Нищо не разбираш! Не можеш да разбереш. Била си майка, когато ти е било времето. И сега… сега, просто не е честно. — В очите й блестяха едва сдържани сълзи. — Ето, казах го. Сигурно мислиш, че съм злобна и отвратителна, но не мога да променя чувствата си.

Сам протегна ръка към нея, но Лора се отдръпна.

— О, миличка — промълви тя, готова също да се разплаче. — Не мисля, че си ужасна. И ако това би било някакво успокоение за теб, иска ми се ти да беше на моето място.

— Но не съм — погледна я Лора с безнадеждна мъка.

— И няма смисъл да претендирам, че ще преодолея чувствата си, защото знам, че няма да мога.

Сам понечи да протестира, но се въздържа.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще остана тук толкова, колкото е необходимо да подготвя някой, който да ме замести, ако това е, което те безпокои.

— Нямах това предвид.

— Имам няколко възможности за работа — сви рамене Лора, като избягваше да срещне погледа на Сам. Не умееше да лъже. Когато накрая я погледна, като че ли я молеше да я разбере. — Не правя това, за да те наказвам, мамо. Моля те, не мисли така. Не съм като Алис.

Сам въздъхна.

— Знам, миличка.

— Помисли и за нещо друго. — Лора успя да се усмихне слабо. — Помисли за парите, които ще спестиш.

— Как ще стане това?

— Сега сме с двадесет и пет процента по-ниска печалба от миналата година по това време — каза тя, не че на Сам й трябваше някой да й напомни този факт. — Приеми нещата, каквито са, мамо, ти не можеш повече да си позволиш да ме държиш на работа.

Сам настръхна.

— Не мислиш ли, че малко преувеличаваш? Просто, защото в момента е малко мъртъв период… — Тя млъкна. Стори й се, че от собствената си уста чува някои от баналните аргументи на Мартин. Извърна глава, за да се поуспокои, а после каза, без да повишава тон: — Не е ли по-добре да поговорим по този въпрос по-късно? Когато съм имала достатъчно време, за да помисля?

— Да, естествено, разбира се.

В отчаяната готовност на Лора да се съобрази с нея Сам видя каква огромна смелост й е била необходима, за да изрече нещата. Тя дори й се възхити. Но от това не й стана по-леко. Беше като сцена от някогашните сериали, които винаги показваха в неделя сутрин и в които винаги взривяваха моста точно когато героят тичаше по него. Всичко, което бе градила цял живот, всичко, което й бе скъпо, се разпадаше под краката й. Как се стигна до това? Цял живот беше мислила преди всичко за другите. Единственото, което сега бе поискала, беше малко щастие за себе си. Не бе и помислила да разбива живота на хората, които обичаше.

— Добре, Лора. Разбирам. — Гласът й прозвуча уморено.

— Не е необходимо с това да дойде краят на света — побърза да реагира Лора. — Ще продължаваме да се виждаме. И Алис ще се примири със станалото, ще видиш. А освен това имаш Иън. Не забравяй, че каквото и да стане, Иън е до теб.

 

 

— Здравей. Извинявай, че те събудих. Забавиха полета ми — прозвуча към нея гласът на Иън през буря от пращене.

— Колко е часът? — Тя занаглася възглавницата си, като я подпря на таблата на леглото, докато сядаше.

— Два и нещо. Каза ми да ти се обадя, щом пристигна.

Сам присви очи към часовника на нощното шкафче. Два и десет, ако трябва да са точни.

— Добре. Радвам се, че се обаждаш — усмихна се тя още сънена. — Очаквам с нетърпение да те видя.

— И аз също. — Звучеше изморено и някак далечно. Зад него се чуваше как аерогарата трещи и боботи. — Но, виж, Сам, има малка промяна в плановете ми.

Сам окончателно се събуди.

— О?

Нова пауза вследствие на атмосферни смущения.

— По дяволите! Извинете. Тази чанта не е моя.

Тя чу как от другата страна той диша тежко, после писукане на електронна система.

— Добре, това е. Взимам я.

— Иън? Какво става?

— Още една поръчка. В Биг Сър. Арънсън иска портрет на майка си. Сигурен съм, че Марки го е навила, но няма значение — парите са прекалено много, за да откажа.

— Кой е Марки?

— Марки е дъщеря му.

— Не знаех, че има дъщеря.

Последва неловка пауза, преди Иън да отговори:

— Не съм ли ти казал?

— Не, не мога да си спомня.

Беше сигурна, че нарочно го е премълчал. Не можеше да обясни защо е сигурна в това, просто беше. Спомни си момичето в сребристата кола вечерта, когато пристигна — красива, с тъмна коса. Той беше казал, че е просто някаква колежка от фирмата. Защо не й беше казал истината?

Изведнъж почувства, че й става трудно да диша.

— Колко време ще продължи този път?

— Най-много две седмици, не повече.

— Ще се видим ли, преди да заминеш?

— Не, за съжаление. Изпращат кола.

— За какво е това бързане?

— Старата заминава за Европа след една-две седмици — обясни той.

— Предполагам, че ще живееш в къщата им.

— Да, но това си има и добрата страна — Иън й прозвуча много развълнувано. — Ще имам на разположение къщата им за гости, което означава, че можеш да ми идваш на гости през уикендите. Вече говорих със семейство Арънсън за това. Те нямат нищо против.

Сам изведнъж почувства раздразнение. Той какво си мислеше, че тя е някакво момиче на двадесет и нещо, без каквито и да било задълженият, което може да се грабне и да тръгне, когато му скимне? Нима не си спомняше, че е бременна?

— Не знам — въздъхна тя. — Прекалено много неща се случват около мен в момента.

— Всичко наред ли е? — Тонът му изведнъж стана тревожен. — Какво каза лекарката?

Бяха се разбрали да отложат каквито и да било разговори за бебето след завръщането му. Тя не искаше бъдещето й да се решава по телефона. Кога разбра, че е направила грешка? Дните и седмиците, през които беше избягвала този въпрос, бяха оставили място за съмнение.

— Каза ми, че съм съвсем здрава — опита се Сам да говори бодро.

— А бебето?

— И бебето е добре.

Почака той да каже нещо. Но през слушалката се чуваха само клаксони и викове на хора. Той вече беше извън аерогарата.

— Да, добре, а — колата! Слушай. Ще ти се обадя, щом пристигна. Ще бъдеш ли вкъщи след няколко часа?

— Ако не съм тук, ще съм на работа — отговори тя, без да му казва каквото и да било за неочакваното решение на Лора.

Последва тишина и за момент тя помисли, че връзката е прекъснала. После с тих глас, толкова тих, че едва се чуваше, той каза:

— Липсваш ми, миличка. Дръж се още малко. Нали можеш да издържиш, докато свърша и тази работа?

— Ще се опитам. — Тя успя леко да се засмее.

— Сам… — Гласът му потъна в статични шумове, но преди това й се стори, че чу далечно, приглушено „Обичам те“. После линията прекъсна.

Искаше й се да заплаче от яд. Толкова много жадуваше да му каже и да чуе, думи, които щяха да й създадат чувство за сигурност, думи, които можеха да проправят път към бъдещето. Защото идеята той да дойде да живее при нея беше все още извън въображението… както беше невъзможно да си представи, че тя би могла да отиде да живее при него. Ами бебето? Но едно нещо беше сигурна — така не можеха да продължават, като любовници в някой от филмите на Рохмер.

Но не беше ли това отговор на въпроса и причината, поради която й се плачеше? Изведнъж в съзнанието й изплува образът на нейната стара учителка от детската градина, госпожа Огилви, навела глава над рисунката на Сам. „Виждам мама и татко, но не виждам Саманта.“ „Къде ли е сега Саманта?“, запита се Сам. Тя повече не намираше място за себе си, а още по-малко за Иън в живота, какъвто си го беше представяла някога.

Трябваше да вземе някакво решение. В най-скоро време. Решение, което, каквото и да беше, във всички случай щеше да накара някой любим човек да страда.

Сам се отпусна отново в леглото. Да заспи отново, беше немислимо. Просто щеше да лежи и да брои часовете, докато се съмне.

Иън не се обади до тръгването й за работа. Тя намери съобщението му на телефонния си секретар, когато се върна вкъщи. Очевидно беше сметнал за неуместно да я търси в магазина. Вечерта, когато най-после говориха, разговорът беше някак измъчен. Тя му каза, че ще види дали ще има възможност да отиде при него с кола през следващия уикенд, защото за този вече има планове. Разказа му накратко за къщата, като се постара да спомене само бегло за ролята на Том в цялата история.

В събота сутринта, когато Том дойде да я вземе, беше изненадана колко приятно й беше да го види. По пътя бъбриха за това-онова, макар той да изглеждаше малко сдържан. Говориха главно за къщата. Том й обясни, че ще е необходимо да се боядиса и да се направи вътрешен ремонт, а може би и нов покрив.

Когато след няколко километра черен път, минаващ през горички от авокадо и цитрусови дръвчета, завиха по изровена непавирана алея, Сам вече очакваше най-лошото. Единственото, което можа да види от къщата, беше ветропоказател във формата на петел, който се подаваше над върховете на дърветата.

— Както вече ти казах, не е нищо особено — предупреди я Том. — Не може да се каже, че собственикът се е грижил сериозно за поддръжката.

Той спря пред малка къща, която наистина имаше нужда от сериозно боядисване. Около входната врата под формата на гъст, заплетен храсталак цъфтяха малки розови рози, които се катереха по касата и я обвиваха почти изцяло.

Когато излязоха от колата, около тях се чу шумолене и през потъналия в бурени двор претичаха съсели. Предната алея беше отчасти засенчена от нарово дърво. Силно обрасло с филизи, с клони сведени до земята, то беше отрупано с рубиненочервени топки. Видя й се като някакво предзнаменование. Когато беше бременна с Лора и Алис, нарът беше единственото нещо, което непрекъснато й се ядеше.

Когато огледа къщата по-отблизо, откри, че е в по-добро състояние, отколкото мислеше. Някой беше изстъргал и лакирал дървените капаци, а предната врата беше от солидно дъбово дърво с тясно овално прозорче върху нея.

Том извади ключ и тя го последва в тъмната всекидневна, която миришеше на прах и изпражнения на мишки. Тя отвори капаците и светлината нахлу в стаята, разкривайки пред тях очукан диван, столове и тъкана черга с прогорени тук-там места. Камината очевидно функционираше, защото до огнището имаше оставена кошница с дърва и комплект сечива за разпалване и поддържане на огъня.

— И по-лошо съм виждала — каза тя. — Поне покривът е здрав.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Познавам по миризмата.

Всяка зима по време на краткия дъждовен сезон в Исла Верде се появяваха течове. В продължение на седмици след това къщата миришеше на влажни мокети и плесен.

Том се наведе да провери тръбата на комина; почука по пода и стените. Когато завъртя ключа и не светна, слезе долу в мазето, за да провери бушоните. Провери дори и състоянието на канализационните тръби.

Като измъкна глава изпод мивката в кухнята, той се изправи и изтупа боклука, полепнал по панталоните му.

— Не съм специалист — каза той, — но освен пода във всекидневната, всичко изглежда солидно и в добро състояние. Някои дребни поправки и една боя и много лесно ще я продадеш.

— Колко мислиш, че мога да взема за нея?

Тя опипа приличащ на скелет филодендрон, който като по чудо все още даваше признаци на живот.

— Шейсет, седемдесет хиляди. А може и повече, зависи от това колко работа ще решиш да извършиш по нея.

— В такъв случай ще започна от кухнята.

Тя огледа извехтелите шкафове — тип „ранчо“, безнадеждно остарелия, лющещ се от пода като дълго несменен лейкопласт бежов линолеум, печката и хладилника с неприятен, но популярен през седемдесетте години, цвят, известен като житно златисто. Плюс беше това, че между кухнята и малката трапезария имаше плъзгаща се стъклена врата и малък вътрешен двор с градина от другата страна. Всичко приличаше на джунгла, разбира се. Но с един-двама помощници и няколко седмици усилена работа…

— Познавам един строителен предприемач, който няма да ти одере кожата. Мога да му се обадя, ако искаш — предложи Том.

— Ще разбия и стената между тези две спални отзад — продължи тя, като се мъчеше да го слуша. Ще стане една голяма стая, а голямата спалня ще се използва като спалня за гости.

Том поклати глава замислено.

— Положително така ще вземеш повече пари. Виж, познавам и един добър агент за продажба на недвижимо имущество. Бих могъл…

— Няма да продавам къщата.

Беше й дошла идея. Толкова революционна, че тя почти не смееше да я произнесе. Защо да не даде Исла Верде под наем и да не дойде да живее тук? Имаше достатъчно място за бебето, а с парите, които по този начин щеше да спести, ще убие с един куршум два заека — ще има достатъчно средства, за да си плати данъците и да направи тази къща прекрасна. И не само това… не само това… би могла — как не се беше сетила за това по-рано? — … да остави Лора да ръководи „Деларосас“. Когато бебето се роди, така или иначе ще трябва да напусне. А ако Лора ръководеше работата…

— Самата аз ще живея в нея — каза тя.

От тази перспектива дъхът й почти секна.

— Но защо ти е да живееш тук? — С очила, леко килнати на една страна, което го караше да изглежда симпатично объркан, Том я гледаше така, като че ли не можеше да повярва на ушите си.

Не му дължеше обяснение, но имаше нещо в начина, по който той я гледаше — като момче, което с очакване поглежда дали пощаджията идва с надеждата, че точно днес е денят, в който ще пристигне поръчаният за него комплект уоки-токи.

— Първо — каза тя, — защото не може да се каже, че Мартин ме остави достатъчно добре материално обезпечена. — Пое си дълбоко дъх и като го гледаше право в очите, произнесе: — И второ, защото ще имам бебе.

Ако преди беше изглеждал объркан, сега Том изглеждаше направо поразен.

— Разбирам, разбирам… — изпелтечи той.

Звучеше като човек, който въобще нищо не разбира, като човек, който стои на железопътната линия, докато приближаващият влакът свири пронизително срещу него.

Почувства странна симпатия към този мъж, който беше приятел и партньор на мъжа й и който, ако не беше се появил Иън, можеше да бъде и нещо повече за нея.

— Беше шок и за мен, както можеш да си представиш. Трябваше ми известно време, за да свикна с тази мисъл. — Тя продължи да говори решително: — Но време е да видя действителното положение такова, каквото е. Исла Верде се превърна в нещо, което не ми е по силите. А на моята възраст и с бебе… — Не виждаше причина да не му каже всичко.

Том примигна, излизайки с очевидно усилие от вцепенението си.

— Ако е въпрос на пари, аз с удоволствие ще ти дам назаем, колкото ти е необходимо.

Беше дълбоко трогната и не само от щедростта му. Постави ръка върху неговата.

— Благодаря ти, Том, но ти и без това достатъчно си направил за мен.

— Работата не се състои само в парите, Сам. — Той направи пауза и се изчерви. — Знам, че това е може би най-неподходящият момент, който може да съществува, но аз си позволих да мисля, че ти и аз… че ние може би… — не довърши изречението си той.

— О, Том… — въздъхна тя и поклати глава със съжаление.

— Нищо не се е променило — продължи той. — Искам да кажа, освен очевидното. Всъщност искам да кажа… това не променя моите чувства.

— Независимо от бебето и всичко друго? — Тя повдигна шеговито вежда.

— Изпуснах влака, когато му беше времето да имам деца. — Той успя дори да се усмихне. — Макар че причината не беше, че не опитвах достатъчно сериозно.

Откакто го познаваше, Том беше разведен. Никога не й беше дошло наум, че той и жена му може някога да са искали деца.

— Благодарна съм ти за предложението, Том — каза тя възможно най-нежно. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Лицето му стана мрачно.

— Заради бащата ли е? Ще се жениш ли за него?

— Не знам — отвърна тя. — Единственото нещо, което знам, е, че трябва да променя сериозно живота си. Като най-напред бутна някоя и друга стена в него.

Том я гледаше, колкото и странно да беше, с още по-голямо уважение.

— Що се отнася до моето приятелство, предложението остава в сила — каза той. — Ще ти помагам с всичко, с което мога. Без да очаквам нещо в замяна. — Той се усмихна със същата тази усмивка на нетърпеливо момче, която преди няколко минути беше забелязала в иначе сдържаното му мъжко лице. — А сега, за строителния предприемач…

Сам едва чу думите, които той каза след това. Беше прекалено заета да преповтаря в съзнанието си като човек, натъкнал се на нещо изключително ценно, поразилото я откритие, че не всички мислят като сестра й и Маргьорит Мур. Имаше хора, които я приемаха, които бяха готови да я подкрепят. Хора като Джери Фицджералд и преподобния Григзби… и да, дори и Том Кемп!

Да можеше само и дъщерите й да приемат нещата по същия начин.