Айлин Гоудж
Чужденец в рая (1)

Пролог

Избра си място по-назад в автобуса, за да не привлича вниманието — момиче на около шестнадесет, което би могло да отговаря на описанието, на която и да е обява за търсено лице: „Ръст 168 см, кестенява коса, кафяви очи. Когато е видяна за последен път е била облечена с джинси и морскосин памучен пуловер“.

Момиче с изгризани до живеца нокти и сребърна обица на носа, с войнишка раница, зелена на цвят, поставена на пода между захабените й гуменки. В нея имаше един кат дрехи, четиридесет долара на смачкани банкноти от по пет и един долара, пакет цигари „Уинстън Лайте“ и ключове за апартамент на Флетбуш Авеню, където в този момент един мъж лежеше мъртъв в локва кръв.

Тя остана седнала, изопната като струна, докато ярките светлини на града се стопиха в трептящия, напомнящ морско дъно мрак на полето. Отдавна беше достигнала пълно изтощение, но за сън не можеше да става и дума. По лицето й потрепваха мускулчета. Очите й бяха като сухи, горещи камъни вкопани в черепа. Започнеше ли да се унася, веднага се сепваше, като че ли някой я беше раздрусал силно. Главата й кипеше от кошмарни видения — тъмната дупка в гърдите на Лайл, червеният кръг, разрастващ се върху белия рипсен потник. В онзи момент не беше осъзнала случилото се, но сега, когато към нея бавно се надигаше топла вълна, идваща от радиаторите до краката й, тя можеше да спре да трепери. Държеше се заради лекото лашкане на автобуса, с мускули, стегнати до схващане. Като че ли животът й зависеше от това да остане будна. Което в известен смисъл си беше точно така.

Но по времето, когато автобусът пристигна в Харисбърг, момичето все пак беше заспало. Спа, без да се събуди до Кълъмбъс, свита на една страна, с глава върху шушляковото си яке, поставено като възглавница, без да усеща ципа, който до сутринта щеше да остави червена следа на бузата й, напомняща хирургичен шев. В тъмнината, под накъсаните светлини на магистралата, играещи върху отпуснатото й лице, тя изглеждаше много по-млада от възрастта си — спокойно заспало дете, което някой щеше да посрещне на последната спирка.

Когато автобусът спря за почивка в Сейнт Луис, а слънцето вече багреше ярко хоризонта, тя слезе да се разтъпче. Сняг покриваше тук-там паважа. Запали цигара и се облегна на студената колона. Очите й с празен поглед не виждаха нищо. От цигарата й „Уинстън Лайт“, която държеше скрита в дланта на отпуснатата си ръка, се издигаше сива спирала дим. Цигарата изгоря до върха на пръстите й, тя примигна и се сепна. Фасът изсъска, когато го хвърли върху мокрия паваж. Зъзнеща от студ, загърната плътно в тънкото си яке, както старите селянки се увиват с шаловете си, тя ребром влезе вътре.

Отиде до тоалетната и след това се нареди на опашката пред автомата, който с неудоволствие изкашля пред нея пакет бирени фъстъци и минерална вода. Не беше особено гладна, макар че не бе яла нищо след закуска. Това беше просто ход, целящ да не позволи на стомаха й да закъркори, за да избегне любопитните, отправени скришом към нея погледи. Опитът я бе научил на нещо, което на младите хора на нейната възраст изобщо не се налага да знаят — как да бъде невидима. Правилата бяха прости:

Не повишавай глас, когато говориш близо до възрастни.

Не пий прекалено много вода (или честите ти посещения до тоалетната ще предизвикат погледи на съмнение).

Не се заглеждай продължително време в скъпи предмети по магазините.

Не задавай прекалено много въпроси.

Не давай повече информация, отколкото ти се налага.

В Топека една жена на средна възраст, с коса с цвят на ръждива тръба, седна до нея и след няколко минути започна да я разпитва.

Момичето се стегна. Изглеждаше ли като човек, който бяга? Измърмори нещо неразбрано и се сви на мястото си с лице към прозореца, като скри глава в сгъвката на ръката си. Когато най-после вдигна глава, жената с ръждавеещата коса се беше преместила на едно празно място два реда по-напред, където шумно възхваляваше прекрасните качества на някакъв лекарствен препарат на едра чернокожа жена със спретнато сгънат върху коленете сиво-син шлифер.

Обърна лице към прозореца. Пътят беше като безкрайна река, течаща между брегове от царевични ниви. Път, който като че ли я връщаше назад. Спомни си времето, когато беше малка. Тогава играеше нещо като игра, която се състоеше в това да разглежда майките, чакащи след училище на улицата, и да избере онази, която й си стореше най-симпатична. Представяше си, че жената я хваща за ръка и даже я смъмря майчински за нещо дребно от сорта, че не си е завързала връзките на обувките или че си е забравила кутията за сандвичи. От това й ставаше още по-мъчно. Но сега се опитваше да си представи какво би било да имаш някой, който да те чака там, закъдето си се запътил. Жена с топла усмивка и куп истории за разказване, които са се случили, докато те е нямало.

Но в Оклахома Сити, Амарило или Албъкърки никой не я чакаше. Беше прекарала почти три дни на път, преди да се осмели да си купи вестник. Въпреки че убийството на дребен пласьор на наркотици от Бруклин едва ли щеше да влезе като новина в пресата, тя почувства огромно облекчение, когато откри, че за Лайл не беше споменато нищо. Облекчението й обаче бе съпроводено от известно разочарование. Името й, отпечатано във вестниците, щеше най-после да насочи вниманието към нея. За съучениците си тя никога не бе била нещо друго, освен новото момиче. Социалните работници прехвърляха набъбналото й досие с цяла колона задраскани адреси от един метален шкаф в друг. Дори това да означаваше, че отива в затвора, не беше ли по-добре, отколкото да продължава да мимикрира?

Когато достигна Бейкърсфийлд, безкрайните участъци пустош и опалени от слънцето хълмове бяха отстъпили място на зелени овощни градини и горички цитрусови насаждения. Дори и заведенията за бързо хранене изглеждаха някак по-привлекателни. При мисълта за „Биг Мак“ устата й се напълни със слюнка. Но когато провери в раницата си, установи, че са й останали само няколко банкноти. Засега трябваше да се въздържи. Кой знае колко време ще трябва да изкара с тези пари?

На една бензиностанция на изток от Санта Барбара се разпусна и си купи още един вестник. Тъкмо сядаше обратно на мястото си, когато лъскава брошура на агенция за търговия с недвижими имоти се изтърси на пода. Възрастният човек до нея се наведе и я вдигна.

— Най-красивото място на света — каза той, докато я разглеждаше.

Тя хвърли поглед през рамото му на снимката на вила, тип ранчо, опасана от сенчещи дървета. Зад нея се виждаше оградено пасище, на което пасяха коне. В далечината се издигаха планини със заснежени върхове.

— Изглежда прекалено съвършено, за да е истинско — каза тя.

Той повдигна поглед, като че ли току-що бе забелязал, че седи до него.

— Карсън Спрингс ли? Той е ей тук, точно зад онези хълмове. — Мъжът вдигна изкривения си от артрит пръст към прозореца. Беше много стар човек, чиято плешива глава се лющеше на места, а тялото му изглеждаше провиснало като старо палто на закачалка. На съсипаното му от годините лице светеха необикновено сини очи. — Разбирам, че не сте гледали филма.

— Какъв филм?

— „Чужденец в рая“. Сниман е тук. — Той се усмихна. — Разбира се, вие сте прекалено млада, за да сте го гледала.

— Мисля, че съм го гледала по телевизията.

Лицето му още повече светна и тя забеляза, че някога трябва да е бил красив мъж.

— Ами, аз бях режисьор на този филм. — Той протегна ръка, която създаваше усещането, че докосваш стара бейзболна ръкавица, забравена на дъжда. — Името ми е Ханк Монтгомъри.

— Аз отивам точно там. В Карсън Спрингс. — Думите излязоха от устата й, без да се усети.

Възрастният човек съсредоточи острия си поглед върху нея.

— Така ли?

— Леля ми живее там.

„Това е лудост“ — помисли си тя. Доколкото й беше известно, тя изобщо нямаше леля, а допреди минута въобще не беше и чувала за Карсън Спрингс.

— Били ли сте някога там досега?

— Не. — Това поне не беше лъжа.

— Е, добре, очаква ви наистина приятна изненада.

Момичето не можеше да разбере какво я бе прихванало, но идеята някак я завладя. Освен това, така или иначе нямаше място, където би имала желание да отиде.

Когато пристигнаха в Санта Барбара, с последните си пари си купи билет за автобуса до Карсън Спрингс. Два часа по-късно беше отново на път, пътуваше на север, по стръмно, виещо се шосе. Вече беше започнала да задрямва, когато достигнаха върха и през прозорците се откри великолепна гледка. Долина, оградена от всички страни с планини, като огромна зелена купа, от която преливаха хълмове и пасища. Дъното й беше набраздено от спретнати редици портокалови дръвчета, а на изток — езеро, бистро като Клейтън, отразяваше безоблачното небе. Самият град, букет от сгради с червени покриви в бонбонено сладки цветове, като че ли беше картинка от книга с приказки.

Само минути по-късно те вече минаваха надолу по главната улица. Огромни дървета сенчеха тротоари покрай редици от магазини в испански стил, украсени с цветни теракотени плочки. Миниатюрни дръвчета в глинени саксии очертаваха бордюра. От една страна на улицата се проточи пасаж с магазини, завършващ с каменна арка, увенчана с цветя, през която тя зърна за миг облян в слънце двор.

След още няколко къщи автобусът изхърка и спря. Когато стъпи на тротоара, слънцето я посрещна като ласкава топла ръка. Тя видя, че стои пред библиотеката, ниска сграда, обрамчена от двете страни с дървета, напомнящи високи зелени свещи. Наоколо сновяха хора, по ризи с къс ръкав и сандали, със здрав вид и златист тен. Дали с бледата си кожа и измачкани дрехи нямаше да провокира излишен интерес?

Тя тръгна обратно към пасажа с магазини, където спря пред салон за сладолед. Пред него, на дървена пейка, седеше момче, което ближеше фунийка със сладолед, докато майка му разглеждаше витрината на съседната книжарница. Имаше ли представа той колко е щастлив? Най-близкото подобие на майка, която някога бе имала, беше добре закръглената Една с къносаната коса. Един от първите й спомени беше как се сгушва на дивана до нея и я гледа как прелиства дебела книга, пълна с рисунки на птици. Една ги знаеше наизуст всичките, а след време те станаха точно толкова познати и на момичето.

Тя продължи по-нататък, като с всяка стъпка огладняваше все повече и повече. Дразнещи апетита й аромати долитаха до нея: прясно смляно кафе, печащ се хляб, сладък мирис, който както по-късно разбра, идваше от лимоните. За разлика от лимоните в супермаркетите вкъщи, които бяха почти без мирис, тези тук висяха като коледни топки по дръвчетата в глинените саксии по тротоара.

Спря пред витрината на магазин с огромна като колело пита сирене на нея. Вътре се виждаше рафт, на който бяха изложени плата с дебели сандвичи, направени от хляб с хрупкава коричка. Последното й ядене беше пликче картофен чипс, разреден с кока-кола. Трябваше да употреби всичката си воля, за да не се втурне вътре и да грабне един от сандвичите. Продължи с усилие покрай мексикански ресторант с наниз сухи люти чушлета над вратата. Спря, за да престане виенето на свят, което бе усетила, едва когато стигна до един магазин за седла, пред който имаше изнесено дървено конче за панаирджийска въртележка.

На първия ъгъл пресече улицата в посока към парка. Тя все още нямаше представа къде отива, но изпитваше странното чувство, че нещо я влече към някакво свидно за нея място. В парка, като поскита под хладната прегръдка на старите дървета, тя спря и свали гуменките си. Колко мека бе тревата под стъпалата й! Тук нямаше изкуствено сътворени фигури с цветя или бронзови статуи, отправили заплашителен поглед в пространството. Цветята подаваха главички от туфи папрат и оплетени една в друга лози, а каменни фонтани нежно ромонеха.

Навсякъде, където погледнеше, се виждаха птици. Пъстропери врабчета, сойки, сини птички, чинки, сипки. Тя забеляза малка кафява птичка с петна в убито червено по гърдите. Пурпурна сойка. Тя пърхаше с криле над басейнче за птици и разпръскваше наоколо капки вода, които отразяваха слънчевата светлина и се превръщаха в искри. Момичето беше така очаровано, че не забеляза децата, които играеха наблизо, докато едно от тях не се блъсна в нея. Тя го улови, за да не падне, и усети съпротивата на крайниците му, преди то да се отскубне от ръцете й.

Момченце с гъста рошава коса гледаше нагоре към нея.

— Здравей, аз съм Дани. А ти как се казваш?

Момичето се поколеба. Нямаше основание да смята, че е в списъка на десетте най-търсени от ЦРУ хора. Все пак, по-добре е човек да бъде предпазлив. Погледът й попадна отново на веселата птичка. Видя я как отлетя, като разпръсна искрящи капки вода и се скри в клоните на близкото дърво. Без да се замисля, тя отвърна:

— Финч^[1].

Превъртя няколко пъти думата през съзнанието си, както човек премята в устата си нещо, което вкусва за първи път. Да, става.

Изглежда, на момчето това име изобщо не му се видя странно. То протегна кална ръка и отвори дланта си, за да й покаже една още по-кална монета.

— Вземи я, ако искаш.

Тя взе монетата с усмивка.

— Благодаря. — Кой знае, можеше пък да й донесе късмет.

Момчето изтърча при другарчетата си и играта продължи.

Момичето тръгна по виещата се пътека, докато не стигна до другия край на парка. На отсрещната страна на улицата, на върха на сенчесто възвишение, се издигаше стара мисионерска сграда. Бледорозова, с олющена тук-там мазилка, тя завършваше с тумбеста камбанария, като украшение на торта. Момичето се загледа като омагьосано натам, когато камбаните започнаха да бият и масивните дървени врати се разлюляха и разтвориха. Булка в бяла премяна и облечен в смокинг жених се появиха на огрените от слънцето стъпала, последвани от поток сватбари, изливащ се след тях.

Приятели и семейство, които за миг й се сториха като нейни. Усмихна се през сълзи — момиче на среден ръст с кестенява коса, облечено в протрити джинси и избеляла кафява фланелка, момиче, което нямаше къде да отиде и някой, който да го посрещне с „добре дошла“, което обаче изпитваше най-невероятното чувство, че най-после е пристигнало там, където трябва.