Айлин Гоудж
Чужденец в рая (10)

Девета глава

По същото време, когато Лора научаваше за преждевременната смърт на някой си Лайл Крюгер, по-малката й сестра, Алис, седеше, закопчана с предпазен колан, до съпруга си в неговия „Бел 430“, докато той обикаляше над сградата на Си Ти Ен в центъра на Лос Анджелис. Беше вторник, третата седмица на август, малко повече от месец след връщането им от сватбено пътешествие.

Изглеждаше по-скоро като цяла година.

Не можеше да говори с Уес за майка си, затова говореха за други неща. По пътя за летището темата беше проблемът с Марти Милник. По-точно — пиенето на Марти… Той винаги идваше навреме, винаги избутваше някак шоуто, но зад сцената нещата бяха различни. Обиждаше персонала, миналата седмица дори си позволи да обиди и една от гостенките знаменитости. Докато Стейси Фийлдс, в момента кралица на младежкия поп, чакаше да й откачат микрофона, той изръмжа уж на шега:

— Гледай следващия път да облечеш рокля, която не ти стяга.

Напрежението, да не говорим за тази кошмарна история с майка й, започна да й се отразява. Дори започна отново да пуши. По една или две цигари на ден — не е кой знае какво, — но това беше признак, лош признак.

Появи се сигналната светлина. Шумът на хеликоптера, който, дори и притъпен през наушниците, беше оглушителен, ни най-малко не обезпокояваше Уес, закопчан с предпазен колан на мястото на пилота до нея и спокойно опериращ с контролните устройства.

Това беше нещо, с което тя никога нямаше да свикне. В колата можеха да разменят идеи, да обсъждат най-различни проблеми, но тук, водените им през наушниците разговори се ограничаваха с кратки забележки, главно за времето и телевизията. Липсваха й дните, когато отиваха на работа с кола. Липсваха й дългите разговори, прекъсвани единствено от звъна на мобилните им телефони.

Хеликоптерът се плъзна надолу и се приземи перфектно. Като наблюдаваше как Уес изключва мотора и въздушното течение отзад повдига сребристата му коса нагоре на кичури, Алис изпита същото леко вълнение, което беше изпитала при първата им среща. Помисли си, че той не е обикновен човек. Уес беше шеф, на когото подчинените му искаха да приличат, дори и когато мърмореха зад гърба му, чиито постъпки бяха обсъждани до безкрайност и чийто личен живот беше източник за постоянни коментари. Нямаше човек в Си Ти Ен, който да не можеше да разкаже, най-често с голямо удоволствие, някой интересен случай, станал с Уес Карпентър. Като например случая, когато медийният магнат Брайс Честъртън неразумно се бе опитал да му отнеме компанията по нечестен начин. Казваха, че, когато Уес го срещнал на някакво мероприятие за събиране на средства, по-точно в мъжката тоалетна на „Риджънт Бевърли Уилшър“, го предупредил: „Искаш да ми покажеш колко надалеч можеш да пикаеш, браво. Само не забравяй към кого се целиш, синко.“

Наблюдаваше го, докато скачаше на покрива и се завърташе, за да може да й помогне да слезе, като я държеше здраво за лакътя. Той остави бела на тичащите към тях техници в работни костюми, а те се отправиха към асансьора.

От цялата сграда на Си Ти Ен, компанията използваше само шест етажа, всички останали бяха дадени под наем. На партера имаше магазинен комплекс, магазин за хранителни продукти, химическо чистене и ателие за поправка на обувки. Служителите на Си Ти Ен на шега казваха, че могат да прекарат целия си живот, без дори да се покажат извън сградата, което беше до голяма степен вярно. Уес очакваше от другите не по-малко от това, което сам даваше. Ако трябваше да се остане цяла нощ за извънредни новинарски емисии, оставаше се. Той обичаше да казва, че не е изградил своята компания, с тичане всяка вечер вкъщи, за да вечеря и гледа новините в шест часа.

Както обикновено, новинарската стая на четвъртия етаж беше същинска лудница. Напред-назад по дългите колкото футболно игрище проходи между бюрата, на всяко от които имаше компютър и миниатюрен телевизионен приемник, не спираха да тичат хора. Звън на телефони и тракане на компютърни клавиатури пронизваше хора от гласове. Вътрешните конзоли от контролното помещение проблясваха с мълчаливи картини от предавания на Си Ти Ен по целия свят. В остъкленото студио светлините бяха включени и камерите бръмчаха. От мястото, където стоеше Алис, отлично се виждаше гърба на безупречно фризираната глава на Морийн Маккинън с бобината на йърфона й, за който, водещият заедно с нея, Скот Балард, казваше, че бил единственото нещо някога целувало снежнобялата шия на Морийн.

Скот и Морийн с „Водещите заглавия тази сутрин“, щяха да бъдат последвани от краткия обзор на текущите събития, воден от Ларс Гъндърсън — половин час от отегчително звучащи злобни заяждания на стар досадник, чийто първостепенен интерес беше да се наслаждава на собствения си глас. За съжаление Уес имаше слабост към Ларс, защото той работеше при него отдавна, горе-долу още от времето, когато Червено море се беше разтворило, за да минат евреите. Трябваше в най-скоро време да поговори с Уес за него, когато седнат на чаша вино някоя вечер. Междувременно имаше си достатъчно свои главоболия. А, именно — Марти.

Тръгна надолу по коридора към кабинета си, който беше станал причина за първата й разправия с Уес. Той искаше тя да се премести в по-голям кабинет с хубав изглед, но Алис настоя да си остане тук, където беше. И без това специалното й положение предизвикваше достатъчно неприязън. Смяната на кабинета щеше само да влоши нещата. В последна сметка отказът й да смени кабинета си се оказа грешен ход. Освен нейните най-лоялни приятели, колегите й продължаваха да изпитват неприязън към нея — този път, защото не беше предпочела да бъде в по-удобен кабинет, явно демонстрирайки скромност. Изглеждаше дори, че чувството на неприязън се беше засилило от това.

Когато, потънала в мисли, влезе в стаята на персонала, забеляза с периферното си зрение само как главният й заместник-продуцент, Кристи Ким, навела се над бюрото си с телефонна слушалка на ухото, й прави отчаяни знаци с ръце. За каквото и да ставаше дума, реши тя, можеше да почака, докато седне на мястото си. За предпочитане с чаша кафе и цигара.

Отвори вратата на кабинета си и спря рязко. На стола срещу бюрото й седеше свита някаква жена. Много по-младата жена на Марти — Бранди. Очевидно за нея се бяха отнасяли отчаяните ръкомахания на Кристи. Очите й бяха зачервени от плач, а в едната си ръка държеше смачкана мокра книжна кърпичка.

— Трябва да говорите с него. Този път той наистина мина всяка граница. — Гласът й като на малко момиче не отговаряше на вида й на доста видяла блондинка.

Сърцето на Алис се сви. Нямаше нужда да пита какво е станало. Проблемът беше един и същ всеки път. Тя се отпусна в стола си.

— Обади ли се на номера, който ти дадох?

Бранди докосна деликатно зачервения си нос.

— Разбира се — каза тя, подсмърчайки.

— И какво каза тя?

Каръл Ейвъри, стара приятелка на Алис, отговаряше за приемането на пациенти в „Бети Форд“. Ако някой можеше да се справи с Марти, това положително беше Каръл.

Бранди започна да къса на парченца кърпичката си.

— Тя каза, че трябва да се съберем всички заедно — всички негови, нали разбираш, е — всички — и един по един да му кажем как ни кара да се чувстваме неговото пиене. — Тя се усмихна неуверено. — Но познаваш Марти добре — мрази изненадите.

— Но точно това е целта.

— Все пак, някак гадно е. Така да се нахвърлят всички върху него.

Алис въздъхна. Господи! Беше прекалено рано сутринта за такова нещо.

— И какво направи той този път?

— Нищо особено — просто хвърли в басейна всички мебели. Един по един. — Нотка на озлобление прозвуча в гласа на Бранди. — След като преди това бе бутнал там и приятеля ми Джек.

Можеше да си представи всичко, все едно че беше била там — Марти, реве с пълно гърло от терасата на имението си, струващо шест милиона долара, докато с всичка сила изхвърля през парапета му в басейна столове, маси лампи и възглавници от диваните. Тя подбра думите си внимателно:

— Звучи като вик за помощ.

— О, викане беше, и то какво! Но не беше за помощ. — От двете страни на устата на Бранди се появиха бръчки и тя изведнъж доби вид на жена, много по-стара от тридесет и четирите години, на колкото беше.

Лампата на телефона на Алис запулсира. Тя не й обърна внимание.

— Какво можем да направим? Искаш ли аз да говоря с Каръл?

— Повече ми се иска да говориш с Марти, ако е възможно.

В очите й се появи искрица хитрост, нещо, което не хареса особено на Алис. Спомни си, че по времето, когато се бяха запознали, Бранди, четвърта жена на Марти, беше крупие на маса за блекджек в Лае Вегас.

— Няма да има никаква полза. — Тя започна да върти из пръстите си малката фигурка, която стоеше на бюрото й: Ксена, Принцесата войн, шеговит подарък от сестра й. — Сигурна съм, защото съм се опитвала вече. Неведнъж.

— Трябва да те послуша. Нали си му продуцент.

— Ако не престане да пие, скоро няма да съм му никакъв продуцент. — Алис се наведе напред, като фиксира строго с поглед Бранди. — Моля те, направи услуга и на двете ни. Обади се отново на Каръл. Кажи й, че е спешно. Тя ще има грижата за всичко останало.

Жената на Марти я погледна намусено. Видът й показваше, че може би искаше да започне да спори, но всичко, което каза, беше:

— Ще видя какво мога да направя.

— На твое място не бих губила нито миг. — Тонът на Алис беше твърд. — Говори се, че шоуто на Марти може да бъде свалено.

Бранди изсумтя:

— И да видя това, няма да го повярвам.

— Това не зависи напълно от мен.

— Хайде, хайде. — Бранди многозначително спря погледа си върху поставената в рамка фотография на Уес и Алис на Понт-о-Шанж, направена през време на пътуването им в Париж миналото лято. — Жена си на шефа, нали?

— Двете неща нямат нищо общо — отговори Алис студено.

— Да, бе, да. Като че ли не знам как стават работите. Ти кого занасяш? — Гласът на хленчещо момиченце беше отстъпил на коравия глас на печено крупие.

Алис се ядоса.

— Виж какво — каза тя, — искам да помогна. Ще помогна и за приемането му. Но няма повече да закривам задника на Марти.

— Така е, знам. Защото ти е по-важно да криеш своя собствен.

Алис се изправи, ръката й стисна толкова силно фигурката, че усети убождане по дланта си като ухапване на малки остри зъби.

— Няма да си правя труд да ти отговарям — каза тя.

Бранди стана и парченцата книжна кърпичка се изтърсиха от скута й на земята. Очите й, прекалено сини, за да не се дължи цветът им на контактни лещи — блестяха студено.

— Мислиш си, че си по-хитра от мен, а? Е, аз поне знам каква е играта. — Устните й презрително се свиха. — Мъже като Марти и Уес могат да имат, която жена си поискат. Единственото, по което се познава, че остаряват, е, че си избират все по-млади и по-млади жени.

Алис отиде до вратата и й я отвори.

— Предложението ми си остава в сила. Ако искаш, приеми го.

Бранди мина наперено край нея, а студеният й поглед демонстративно огледа обикновения на външен вид кабинет по начина, по който някога вероятно е преценявал ръка на карти.

— Ще си помисля — каза тя и излезе, като врътна момчешки стегнатите си задни части и развя русата си грива.

 

 

— Говори ли с Марти? — попита я Уес.

Седяха вън и пиеха коняк след вечеря. Бяха включили само светлината вътре в басейна, и той хвърляше върху вътрешния двор сияние в аквамарин и приближаваше силуетите на дървета долу в каньона. Над главите им звездите блестяха, като че ли бяха стъклени зарчета, разпръснати от бездънна чаша за игра. През плъзгащата се врата от бърлогата на Уес се носеше гласът на Пласидо Доминго, който изпълняваше коронната си ария от „Травиата“. Алис си помисли, че единственото, което й липсва, е цигара.

— Все още не — каза тя, като изпъшка леко, — но не трябваше да заплашвам жена му със сваляне на шоуто. Каквото й да е направил той, от моя страна това беше… непрофесионално.

Уес не оспори казаното.

— Какво би станало, ако наистина свалим шоуто? — попита тя предпазливо. — Като предположим, разбира се, че успеем да откупим договора на Марти.

— Той ще се оправи. Даже и пиян като свиня, Марти все се оправя.

— Нямах предвид Марти.

— Разбирам. — Чашата на Уес издаде лек, студен звън, когато я постави на масата. Осветено отдолу, лицето му изглеждаше като маска без очи. — Откровено казано, Алис, от известно време се питам дали няма да се чувстваш по-добре на някоя друга работа.

— Шегуваш се, нали? — Лекият смях замръзна на устните й.

— Не, не се шегувам.

— Да разбирам ли, че ме уволняваш? — попита тя с мек тон.

— Не се прави на глупава, миличка. Разбира се, че не. — Уес говореше с мек, дори шеговит тон. — Знаеш, че ми е приятно това, че работим заедно. Но не ми е приятно да страдаш — нито лично, нито професионално. И нека погледнем истината в очите, не става дума само за днес или само за Марти.

— Казах само, ако шоуто бъде свалено.

— Рейтингът му е паднал. — Продължи Уес със същия вбесяващ тон. — Мисля, че трябва внимателно да обмислим какъв да бъде следващият ти ход. С твоята професионална биография…

Тя го прекъсна, преди той да успее да се задълбае във въпроса.

— Защо така се получава — поиска да знае тя, — че когато казваш, че ние трябва да решим нещо, имаш предвид, че ти трябва да решиш нещо? — Докато изговаряше думите с понадебелял език, тя разбра, че, изглежда, вече беше леко пийнала.

Отпи много внимателно глътка от коняка си, като се стараеше да си възвърне контрола. Вечерта беше толкова гореща, че се бе преоблякла в копринена рокля, толкова тънка, че можеше да мине през халката й. Сега седеше, поставила крака на пречката на стола на Уес, и се питаше как така се стигна до това. Когато беше малко момиче, си представяше брачния живот като нещо изискано и специално, нещо за възрастни хора, нещо, което никога не можеше да стане отегчително. И животът с Уес без съмнение беше точно такъв. Но това, което не беше си представяла, беше какво ще стане, когато две силни личности се изправят една срещу друга.

Уес се намръщи.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Така ли? Нека разгледаме фактите. — Тя отпусна краката си на земята и се наведе напред, като почувства хлада на плочите под стъпалата си. — Аз работя в твоята компания. Живея в твоята къща. Харча твоите пари.

Уес постави ръка върху нейната.

— Не бързай — предупреди я той. — Внимавай да не кажеш нещо, за което може да съжаляваш после.

Тя отдръпна ръката си.

— Господи, гади ми се от всичко това.

— От кое? — Гласът му продължаваше да бъде съвсем спокоен, но в изражението му тя забеляза нещо студено.

— Не знам! — извика тя. — Това, което знам, обаче, е, че, ако ти не планираш да ме уволниш, в случая няма ние. Решението може да бъде само мое.

— Добре.

— Предпочиташ да не разбереш за какво става дума, така ли? — Тя погледна студената маска, в която напълно се бе превърнало онова, което допреди няколко минути беше лицето на съпруга й. Изглеждаше, че странната подводна светлина кара тази маска някак да потрепва. Прекалила ли беше със старанието си да му се харесва? Защото, няма спор, всяка една от дузината жени на опашката след нея с радост щеше да заеме мястото й. Може би тя просто си беше внушавала, че решенията, които взимат, са взети от двамата заедно, въобразявайки си колко хубаво, колко удобно е, че нейните желания така напълно съвпадат с неговите. — Обичам те, дявол да го вземе! Но ми е противно и съм изморена от това, че винаги ти си човекът, който определя правилата.

— Не знаех, че постъпвам така.

— Мъжете като теб никога не съзнават това. — Тя постави чашата си на масата и отпусна глава в ръцете си, неуспешен опит да спре замайването си. — Господи, съжалявам. Не исках да кажа това. Просто… изведнъж всичко някак си започна да се разпада. Работата ми. Майка ми…

— Майката ти е напълно способна да се грижи сама за себе си.

Алис вдигна глава, като се стараеше да задържи във фокус замъгленото му лице.

— Може и така да е. Но всичко това ме засяга. Господи, та тя ще има бебе! Не става дума просто за леко изпищяване на екрана на радара — а за земетресение. С магнитуд около осем по скалата на Рихтер.

— От която и страна да го погледнем обаче, няма нищо, което ти или аз, или който и да било друг, би могъл да направи в случая.

Тя поклати глава, без почти да го чува.

— Съжалявам, че не познаваш баща ми. Той беше толкова сладък и смешен, и… — От гърлото й изскочи кратко ридание. — Господи, колко ми липсва!

— Знам — стисна Уес рамото й.

— Това, което искам да кажа, е, че всъщност нямам нищо против Иън, макар че това не го освобождава от отговорност в случая. Сигурна съм, че и бебето ще започна да обичам някак си. Просто не мога да не чувствам, че ако татко беше жив… — Тя не довърши изречението.

— Всичко щеше да си бъде, както си е било преди? — завърши Уес вместо нея. Не можеше да разбере дали говори саркастично.

— Не съм толкова наивна — каза тя. — Не съм мислила, че ще остане вечно сама. Тя е хубава жена и Том я харесва — харесваше. Просто… никога не съм си представяла такова нещо. И това ми действа зле. Преди всичко, защото не мога да си представя какво ще стане с нас след пет или десет години.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид — смръщи се той.

Тя си пое дълбоко въздух, безформеният ужас в подсъзнанието й най-после доби някакви очертания.

— Може да си променя решението за това дали да имаме бебе.

На устата му се появи невесела усмивка.

— Мисля, че трябваше да се досетя, че това е проблемът.

— Не съм казала, че искам да имам дете. Просто казах, че бих могла да поискам.

Той се наведе напред и потокът светлина придаде на очите му особено силен блясък. Пласидо Доминго беше свършил арията си.

— След десет години ще съм на шестдесет и четири — напомни й той.

— А аз ще съм на тридесет и шест.

Той поклати глава.

— Никога не съм ти давал лъжливи обещания.

— Не съм казала такова нещо.

Той се изправи изведнъж и дългата му сянка се плъзна върху бялата стена. Никога преди не й беше изглеждал така изморен.

— Днес и двамата имахме тежък ден — каза той. — Мисля, че ще сме с по-ясни мисли утре сутрин. Защо не си легнем?

Когато тя се изправи, земята под нея се наклони. Нямаше смисъл да говорят утре… или вдругиден или в по-други ден. За какво? Никой, даже и Уес, не можеше да предвиди какво им готви бъдещето.