Айлин Гоудж
Чужденец в рая (2)

Първа глава

„Как стигнах дотук?“, чудеше се Саманта Кайли — четиридесет и осем годишна жена в рокля от шифон с прасковен цвят, на която още не й се вярваше, че по-малката й дъщеря се омъжва. Не бяха минали кой знае колко години, откакто тя самата, хванала под ръка баща си, бе вървяла по същата тази пътека към олтара. А и не беше отдавна времето, когато бе държала бебета на ръце над купела за кръщение? Времето не просто лети, то те захвърля някъде, на места, където никога не си очаквала, че ще се озовеш. Бяха минали около две години от смъртта на Мартин, а на нея все още й беше трудно да мисли за себе си като за вдовица, положение, извикващо в съзнанието й образи на облечени в черно старици със запалени свещи, които водеха нагоре по Кале де Навидад процесиите всеки път на Бъдни вечер.

Мъчно й беше, че Мартин го няма, но беше решила да не позволи това да развали деня. Съсредоточи вниманието си върху младата жена, застанала пред олтара — едно видение в тафта с цвят слонова кост и облаци от бял тюл, с медено руса коса, опънат назад в кок, какъвто навремето носеше Грейс Кели. „Моята дъщеря…“

През високите прозорци от двете страни на кубето на църквата струеше светлина и огряваше позлатената дърворезба на олтара. Отец Риърдън, достолепен в черното си расо и бял стихар беше отворил на „Песен на песните“ и тъкмо навлизаше в бурните води на брачните обети. Сам извади носната си кърпичка. Беше успяла да се сдържи по време на четенето — Байрон и Т. С. Елиът, пасаж от любимата на Алис в детството книга „Малкият принц“. Сега идваше истинското изпитание…

— Уесли Леланд Карпентър, взимаш ли тази жена за своя законна съпруга, в щастие и беда, в богатство и бедност, в здраве и болест, докато смъртта ви раздели?

Сам спря погледа си на Уес. Той беше истински мъж, като баща й — висок и добре сложен, с гъста коса с цвета на закалена стомана и поразяващ погледа бял кичур точно по средата на добре оформената му черна брада. Изпълнителен директор на телевизия с многомилиарден капитал, той щеше да обезпечи дъщеря й… Няма значение, че Алис щеше да се възмути от такава мисъл. По-важното бе, че ще се отнася добре към нея. Това ставаше ясно, стига веднъж да ги погледнеш.

Също така беше петдесет и четири годишен — шест години по-възрастен от Сам и двадесет и осем — от булката.

Тъй като Уес беше идеален във всяко друго отношение, Сам беше потиснала задръжките си. Но независимо от това един глас в нея протестираше: „Та той е достатъчно възрастен, за да й бъде баща!“ По времето, когато Алис е била бебе, той е карал втория период от военната си служба във Виетнам. По времето, когато вече ще е стар, тя все още ще бъде млада жена. Ако имат деца — а Сам се надяваше непременно да имат, — може да се получи така, че в края на краищата Алис да трябва да ги отгледа сама или с допълнителното бреме — болен съпруг.

„Възрастта невинаги е решаваща“, напомни си тя. А и Алис не беше превзета госпожичка. Тя беше пълноценна, независима жена, телевизионен продуцент, със собствено токшоу, с което можеше да се гордее. Стоеше до Уес и го гледаше, все едно не той палеше и гасеше луната, а те двамата правеха това заедно.

Дори и така да беше, Мартин нямаше да одобри този избор, тя знаеше това. В най-добрия случай, щеше да направи всичко възможно да го осуети. Кой знае? Може би щеше да успее. Алис — и двете сестри всъщност боготворяха баща си. А и той, на свой ред, щедро ги обсипваше с всичко… от което лишаваше теб.

Тази мисъл беше поразяваща, като крясък, прорязал мъртва тишина. Откъде дойде тя? Не беше ли Мартин точно толкова предан съпруг, колкото и баща?

Сам насила я прогони от съзнанието си. В момента това, което имаше значение, беше щастието на дъщеря й. И ето, погледнете я само! Алис сияеше подобно на рисуваната върху дърво Мадона от дясната й страна, осветена от цял ред свещи. Единственият знак на нервност беше едва забележимото потрепване на ръцете й. Под воала усмивката й грееше като слънчев лъч, промъкващ се през утринна мъгла. Сините й очи се спряха съсредоточено върху Уес, когато той с ясен баритон отвърна: „Да.“

Сам примигна силно, а здравият дъбов църковен стол, излъскан от поколения Делароса, като силна ръка я държеше изправена. Засега — добре. Беше успяла да задържи напиращия поток сълзи. Погледът й се отмести към по-голямата й дъщеря, която нямаше особен късмет в живота в живота. Лора, изправена до сестра си, държеше леко килнат букета с едната си ръка, докато с другата бършеше очи.

Милата Лора. Можеше да се разчувства от всичко — сантиментални песни, стари снимки от семейните албуми. Нищо чудно, че вратата й беше като Мека за всяко бедно, изгладняло същество от километри разстояние наоколо. Може би не й беше дошло наум — тя беше най-несуетното същество, което Сам познаваше, — че ролята на умиращ лебед не е най-подходящата за нея. Сълзите бяха оставили дири по матовата й кожа, а мъх от книжните кърпички беше обсипал отпред роклята й от шифон с цвят на увехнала роза, рокля, избрана от Алис, която беше колкото модерна и изискана, толкова и неподходяща за не така изящната фигура на Лора.

Сърцето на Сам се сви. Не от съжаление за Лора. Как би могъл някой да съжалява човек така талантлив и умен, каквато беше Лора? Безспорно тя можеше да ръководи „Деларосас“ и без нея. Само съпругът й да беше съумял да види какво тя наистина представлява, а не да изтъква това, което не беше успяла да му даде. Фактът, че Питър я изостави, й нанесе жесток удар. Беше изминала вече година и половина от развода, а тя все още не можеше да надживее случилото се. Единствената надежда на Сам беше, че един ден Лора отново ще се влюби и ще е щастлива, както… са, да кажем, Алис и Уес.

Погледът на свещеника се обърна към Алис.

— Ти, Алис Имоджин Кайли, взимаш ли този мъж за…

След секунди само Уес вече поставяше на безименния й пръст халката, чийто четирикаратов диамант отразяваше светлината с такъв ослепителен блясък, че не беше необходимо Сам да докосва очи, за да разбере, че са мокри. На свой ред Алис постави на пръста на Уес обикновената златна халка, принадлежала някога на баща й.

Отец Риърдън затвори Библията.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга! И нека онези, които Господ е съединил, никой човек да не разедини.

Изглеждаше сякаш светлината отгоре струи от разветите ръкави на расото му, когато издигна ръце, за да ги благослови. С доза цинизъм, който наред с красотата му на тъмнокос ирландец беше възбудил някои определено неправедни мисли у известен брой от енориашките му, той се обърна към Уес.

— Можете да целунете булката.

Докато гледаше как новият й зет повдига воала на Алис, в гърлото на Сам се надигна буца. Целувката им, макар и съвсем целомъдрена, намекваше за страст, която й беше непонятна. Дали на отдавна отминалия й сватбен ден тя беше изпитвала към Мартин същото, което дъщеря й безспорно изпитваше към Уес? Най-ясният й спомен от това време беше, че бяха страшно млади, все още колежани. Достатъчно млади, за да ги занасят приятелите им, като ги питат няма ли бебе на път. Три месеца по-късно, когато наистина забременя, единственото, което й остана в съзнанието, беше, че по-голяма част от времето страшно й се гади. После, когато се появи Лора, тя беше съвсем като втрещена.

Трудно е да останеш влюбен, мислеше тя, когато бебето ти плаче и електромерите и газомерите щракат, а готварската книга „Радост от готвенето“ е бутната между „Логика“ и „Поети от епохата на романтизма“. Когато спиш до един мъж в продължение на много години, се появява друг пламък, различен — той гори слабо, но постоянно, като фар.

Всичко това тя беше оставила зад себе си. Животът без Мартин беше приел обичайното си русло. Тя имаше дома си и работата си, както и комитета за музикалния фестивал. Вече нямаше място за онзи вид страст, за каквато беше мечтала, когато беше млада.

Осъзнаването на всичко това й навя лека меланхолия, която бързо беше разсеяна от кантата на Бах, която заехтя из църквата, придружена от ликуващия звън на камбаните. Когато се изправяше на крака, Сам имаше чувството, че нещо буквално я носи напред. Тя срещна погледа на кума, сина на Уес, с дълга до раменете руса коса и сребърни обици на ушите и й се стори, че забелязва лека ирония в погледа, който той й отправи. Иън беше само няколко години по-голям от Алис. Какво ли трябва да мисли той за всичко това?

Сам закрачи след него. Лора и трите шаферки, стари приятелки на Алис, вървяха пред тях в розова колона с булката и младоженеца начело. Сам се усмихваше на неясната маса сияещи лица от двете й страни. Църквата, с неизменния си хлад, с ръчно одяланите дървени греди, поели в себе си през годините мириса на дим и тамян, като че ли я обгръщаше с уморените си крила на птица.

Вратите на църквата се разтвориха и изпълниха пътеката между седалките със слънчева светлина. Имаше един миг, преди всички останали да ги настигнат, един-единствен миг, когато Алис и Уес останаха сами, изправени отвън на стъпалата като приказни принц и принцеса в рамката на вратата, извита като арка, излезли все едно от страниците на книга с позлатена подвързия. Гърлото на Сам се сви и тя си помисли: „Съществува ли такова нещо като вечно щастие?“

После се намери навън, зае мястото си в редицата на приемащите поздравления, като предлагаше ръката и бузата на изсипващите се от църквата гости, развълнувани като излизащи за пръв път от училище деца. Ето сестра й и зет й — Одри и Грант, с двамата си синове колежани — Джоуи и Крейг. Брат й Рей и съпругата му Долорес, дошли чак от Далас. Двете омъжени дъщери на Рей и Долорес, последвани от престарелите чичо Пърнъл и леля Флорин, вкопчени толкова здраво един в друг, колкото и всеки в бастуна си.

Родителите на Уес, и двамата снажни и енергични, със загорелия тен на хора, запалени по голфа, стояха от дясната й страна — неприятно напомняне, че нейните собствени родители не бяха доживели да видят този ден. Представи си ги така, както изглеждаха на снимката, направена на последната им годишнина от сватбата: висок, як мъж с оплешивяваща глава, понаведен, за да влезе в обсега на камерата, с буза, допряна до тази на дребната му белокоса съпруга. Какво ли щяха да мислят те за този необичаен брак?

Най-добрата приятелка на Сам се приближи до нея, за да я притисне в напарфюмирана си с „Шанел“ прегръдка. Със сламената си шапка с голяма периферия и прилепнал по тялото изумруденозелен костюм, Джери Фицджералд като че ли беше излязла направо от някой филм от четиридесетте години на миналия век. Никой от хората, които не я познаваха, не би и предположил дори, че е бивша монахиня.

— Държиш се добре — каза тя.

— Ами? — Сам се отдръпна с лек смях на неудобство.

— Когато дойде моят ред, ще трябва да обявят готовност за бедствие.

И двете знаеха, че до този момент има още време, защото дъщерята на Джери, по-голямото от двете й деца, беше едва на петнадесет години.

Погледът на Сам се плъзна към Алис, която топло прегръщаше доста по-едрия по-възрастен брат на младоженеца, който можеше да мине за баща на Уес.

— Хубава е, нали?

— Заклевам се, че виждам теб на твоята сватба.

Отдавна забравен образ изплува в съзнанието на Сам — симпатично момиче с тъмна коса, все още в колеж, прекалено младо, за да се омъжва, облечено в сатенената сватбена рокля на майка си, специално стеснена в талията.

— Радвам се, че едната от нас може да си спомни нещо станало толкова отдавна — усмихна се тя.

— Не сме чак толкова стари. — Джери поклати глава, а зелените й очи заискриха весело. С един бивш съпруг и цял низ любовници, тя обичаше да се шегува, че старее без достойнство.

— Стара си, когато няма мъж, който да ти закопчае ципа отзад — вметна Сам и сведе поглед.

Джери кимна многозначително към Том Кемп в редицата зад нея.

— Мога да се сетя за един човек, който ще е повече от щастлив да върши тази работа — прошепна тя.

Сам почувства, че лицето й пламва, но в този миг към нея се приближи бившия съдружник на мъжа й, за да я целуне по бузата. Той се извишаваше поне една глава над Сам, която също беше висока, а раменете му бяха леко превити от необходимостта да се приспособи към света, който не беше изработен по негова мярка. Приятен на външен вид човек, миришещ леко на лосион за след бръснене с два полумесеца наскоро подстриган череп на местата, където четвъртите му тъмни очила се захващаха над ушите му. Слънчевата светлина се плъзна по лещите им, когато той се отдръпна назад и й се усмихна.

— Поздравления, Сам. Знаеш поговорката, ти не губиш дъщеря, а…

— Печеля зет. — Догади й се от баналността на репликата. Но Том беше добронамерен, тя знаеше това. — Радвам се, че можа да дойдеш — каза тя съвсем искрено. — Без теб нямаше да бъде същото.

— Искаше ми се само Мартин да беше човекът, който да я отведе към олтара.

Рей беше изпълни ролята, но нищо повече.

— И на мен също.

Като че ли усетил, че тя се чувства неудобно, той побърза да добави:

— Изглеждаш прекрасно, Сам. — Изчерви се леко, несвикнал като че ли да прави комплименти. — Харесва ми роклята ти. Отива ти.

— Благодаря. Радвам се, че мислиш така.

Беше й все едно. Когато избираше роклята, беше мислила преди всичко за Алис — искаше тя да събира всички погледи. Сега обаче й се щеше да беше избрала нещо недотам правещо я да изглежда, да речем… като матрона.

Изглежда, че на Том му се искаше да постои още, но се притесняваше, че задържа редицата. Той докосна рамото й. Високата му фигура й се стори като въпросителен знак.

— Ще продължим по-късно, нали?

Тя изпита лека вина. Какво щеше да прави през последните няколко години, ако не беше Том? Той беше до нея през най-тежкия период от болестта на Мартин. Преведе я през целия лабиринт от попълване на документи след смъртта му. Ако го избягваше напоследък, то беше, защото се страхуваше, че може да му причини болка. Той й беше показал ясно, че иска нещо повече от приятелство. За съжаление, тя не чувстваше същото.

Сам се обърна и видя, че новобрачните се спускат надолу по стълбите под градушка от семена — храна за птици. Лора беше изтъкнала, че оризът е вреден за птиците. Алис повдигаше изящно края на роклята си до глезените, за да не се препъне, а белият й воал, подхванат от вятъра, се носеше на талази след нея. До тротоара чакаше черна лимузина.

Гостите започнаха да се разпиляват по посока към паркинга. Ако не си тръгне бързо, те ще пристигнат в къщата преди нея. Започна да нервничи. Закачил ли е Гилермо сватбената украса? Дали Лупе е запомнила, че трябва да сложи резенчета лимон в пунша?

„Отпусни се“, успокоително й нашепваше вътрешният й глас. Икономката и градинарят й работеха в Исла Верде почти толкова време, колкото и Свети Петър на пропуска на Рая. Те са се погрижили за всичко. Ако са изпуснали някоя и друга подробност, какво значение има? Нищо, освен земетресение, не може да развали този ден.

— Ще те видя вкъщи! — извика Лора след Сам.

Тя помагаше на Мод да слезе по стълбите. Жената беше почти на нейната възраст, облечена в плътно прилепнала синя рокля от сатен, която затрудняваше движенията й. Тя се спря да повдигне края на роклята си, като откри обувки в същия цвят.

— Обула съм си пантофките за танци — каза тя, като й намигна хитро и повдигна ръка към гнездото от коса с цвят слонова кост, която имаше опасност да се откачи от придържащите я фиби.

Преди Сам да може да излезе, още няколко души спряха, за да я поздравят, между тях и отец Риърдън. Той стисна сърдечно ръката й.

— Ще ви видим в неделя, нали?

До репетицията вчера не беше стъпвала в църквата „Сейнт Ксавиер“ от смъртта на съпруга си. Казваше си, че е прекалено заета, но нямаше ли и нещо друго, което да я възпира? „Може би се страхувам да се потопя в дълбините на собствената си душа“, признаваше си тайно.

— Ако не съм съвсем изтощена — измъкна се тя със смях.

— Обещавам да не ви приспя с проповедта си. — Сиво-сините му очи искряха, но тя улови в тях лек укор.

— Никога не ме отегчавате. — „Нима можеш да заспиш, докато гледаш отец Риърдън?“ — Просто нещата някак не са същите.

Пръстите му стиснаха нейните.

— Още една причина, за да дойдете. Ще цитирам Робърт Браун: „Земята се мени, но твоята душа и Бог остават неизменни.“

Той пусна ръката й и се подсмихна като човек, който добре разбира и от нещата, които не са свързани с религията.

— Край на проповедта. А сега, тръгвайте.

Сам се отправи зад църквата, където малката й червена хонда беше една от малкото останали на паркинга коли. Тя се качи, завъртя ключа, за да запали, но моторът само за кратко изпъшка. Почака малко и опита отново. Нищо.

С вопъл на огорчение, тя изскочи навън, като удари главата си в рамката на вратата. Заслепи я болка, последвана от тъпо пулсиране. Сам примигна и започна да масажира скалпа си.

— Добре ли си?

Сам се обърна и откри, че Иън Карпентър приближава към нея. Тя му хвърли обърканата усмивка на жена, която не се отнася достатъчно сериозно към нуждите на колата си от сервиз.

— Чувала бях за изоставени булки — каза тя през смях, като се почувства още по-глупаво, стояща там и разтриваща главата си, — но не и за майката на булката.

— Ще й хвърля един поглед.

— О, не бих могла да…

Но той вече беше свалил сакото си. Вдигна капака и след като почопли тук-там няколко минути, се изправи и заяви:

— Изглежда, ще ти трябва нова помпа за бензин.

— О, боже! — Опита се да не мисли колко ще струва това. — Тогава по-добре да се обадя в сервиза.

— Можеш да се обадиш от къщи.

Той затвори капака и потърси в джоба си кърпа, с която да избърше смазката от ръцете си.

— Хайде, ела, ще те закарам — посочи той към бял шевролет комби в другия край на паркинга.

— Предполагам, че не върви да закъснея за празненството, организирано от мен самата — каза тя и закрачи след него.

Иън се засмя.

— Не се обиждай, но не мисля, че някой ще забележи това.

С русата си коса, прибрана зад едното ухо, на което блестеше възможно най-миниатюрната обица във вид на полумесец, той й напомни за момчетата, които се въртяха около Лора и Алис, когато бяха тийнейджърки.

Докато се качваше в колата, я заля вълната на спомените. Не беше ли едва вчера самата тя тийнейджърка, пътуваща в натъпкани с приятелите й коли на път за танци и протестни ралита? Някога там в миналото животът беше изглеждал като отворена врата, очакваща тя да прекрачи през нея. И въпреки че пътеката, която си беше избрала, в повечето отношения я задоволяваше, оставаше и малка доза съжаление, с което сега отправяше поглед назад, като изпитваше лека болка от усещането, че за този млад лъв с очи като летен сумрак и усмивка, която би трябвало да бъде забранена със закон — точно този тип мъж, който някога щеше да бъде причина за безсънни нощи и мечтателно размотаване насам-натам — тя не беше нищо друго, освен приятна жена на възраст, която има нужда от кола.

— Благодаря — каза тя, докато Иън се плъзна зад кормилото. — Не знам какво щях да правя. Виждаш ли ме да пътувам на автостоп с тази рокля?

Той й хвърли една усмивка. „Син на баща си“, помисли си тя. Същата тази усмивка, която като че ли обещаваше луната, а след нея и още нещо, очевидно беше привлякла Алис към Уес.

— Щеше да си единствената, която пътува облечена в розова рокля и корсаж.

— Прасковен е всъщност.

— Какво?

— Цветът на роклята ми. Нарича се прасковено а ла майката на булката. Знаеш ли в сватбените магазини имат специални серии рокли. Всичко без изключение е стриктно под коляното и в цветове, които да хармонират с букетите.

Сам си позволи да пусне една леко тъжна усмивчица за своя сметка.

Той й хвърли хладно преценяващ поглед, докато излизаше от паркинга.

— Ако рисувах портрета ти, щях да те облека в нещо с повече живот. Във венецианско червено, например.

Тя си спомни, че той е художник.

— Само това ми липсва, да вися в някой музей.

Почувства, че й става топло и се слиса, когато си даде сметка, че флиртува с мъж, достатъчно млад да й бъде син.

— На пресечката завий вляво.

Тя посочи пощата. Чудатата й камбанария, облицована с декоративни плочки, редовно показвана в рекламни туристически материали, хвърляше сянка върху стария Парк Рио срещу нея.

— Знам пътя. — Иън натисна спирачка, за да могат група хихикащи тийнейджъри по шорти и фланелки да пресекат. — Бях на годежа, не помниш ли?

— Така ли? Извинявай. Имаше толкова много хора…

Слабо извинение, знаеше това. Истината беше, че не си беше направила труда да се запознае със сина на Уес. Каза си, че се е получило така, защото беше прекалено заангажирана със сватбата. Но не й ли напомняше Иън колко по-стар е Уес?

— Не стоях дълго — каза той. — Не си падам по купоните.

— Нито пък аз. Почти винаги предпочитам да се уединя някъде с книга.

Сам се засмя на иронията. Като дъщеря на Джек и Кора Делароса, беше започнала активно да общува веднага щом беше пораснала достатъчно, за да вижда над тезгяха. На хората им беше приятно, че знаеше имената на децата им и помнеше различните им болести и несгоди. На свой ред и те често й се доверяваха. Като главната библиотекарка Вивиън Хикс, която точно вчера спомена, че мисли да отиде на лекар. Като Иди Григзби, съпругата на презвитерианския свещеник, която се притесняваше, че синът й може би взима наркотици. Колко от хората, които изслушваше или на които беше дала рамо, биха могли да се досетят, че в сърцето си тя беше отчаяна самотница?

Погледна навън към обрамчените с дървета тротоари, претъпкани с купувачи. Дъска с надпис с тебешир пред „Плетената кошница“ съобщаваше специалитетите за деня. Отвън, пред „Между кориците“ беше поставена маса с книги на половин цена, докато собственикът на книжарницата Питър Макбрайд атакуваше предната витрина с ролка хартиени салфетки и спрей за миене на прозорци. От другата страна на улицата, в книжарницата, собственост на конкуренцията — бившата съпруга на Питър Макбрайд, сполучливо кръстена „Последната дума“, можеше да се види как Миранда полива саксиите си с разреден торов разтвор.

Иън постави компактдиск в плейъра си — Чарли Паркър — и хвърли кутията на пода, по който се търкаляха монети, смачкани хартийки и изцапан с боя парцал.

— Обичаш ли джаз?

— Обичам всякаква музика — каза тя. — Особено класическа.

Той кимна.

— Ти спомена снощи нещо за музикален фестивал.

— Председател съм на тазгодишния комитет. — Изненада се, че беше запомнил. На репетицията за обяда бяха седнали в двата срещуположни края на масата. — Ако по това време си тук, трябва да дойдеш. Имаме заявено страхотно участие.

— Кога е това?

— Третата седмица на октомври.

— Може би ще съм в Лондон.

— Ще ти запазя билет за всеки случай.

— Благодаря, иска ми се да дойда.

— Пътуваш ли много? — попита тя след малко.

— Повече, отколкото бих искал. Ако имах възможност, щях да прекарвам цялото си време в ателието.

— А защо не можеш?

Той сви рамене.

— Стенописите ми плащат наема. За щастие по-голяма част от нещата се правят върху платно. Пътувам само за да ги монтирам.

— Завиждам ти.

— В смисъл?

— Винаги съм искала да пътувам.

— И какво те спираше?

Минаха край кметството и съда, две викториански сгради, които стояха като розови дантелени картички за Свети Валентин в море от солидни, белосани сгради. Той зави по Гроув Авеню, откъдето пътят започваше да се изкачва нагоре.

— Бях прекалено заета с отглеждане на деца и ръководене на търговията, изглежда — каза тя.

— И сега не е късно. — Той й хвърли поглед, с който като че ли й отправяше някакво предизвикателство.

— Според теб излиза, че мога да се грабна и да тръгна всеки път щом имам настроение за това.

— А не можеш ли?

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш.

— Имаш кой да ти помага, нали?

— Дъщеря ми Лора. Но тя и без това има доста грижи.

Той сви рамене.

— Просто ми мина през ума.

— Когато станеш на моите години, ще разбереш, че не е така лесно.

— Говориш, като че ли си старица.

— На четиридесет и осем съм.

— Това едва ли е пределна възраст. Освен това изглеждаш десет години по-млада. — Иън изстреля към нея още една усмивка, която я стопли. Като че ли ток премина през нея. Беше ясно, че това определено не е една от ония топлите вълни, които я спохождаха напоследък. — Ако не знаех как стоят нещата, щях да си помисля, че си сестра на Алис. — Устата му се обърна надолу в красноречива гримаса. — Знам, че това е най-баналната фраза на света, но заклевам се, в случая е вярна.

— Благодаря за комплимента — отговори с лекота, макар че топлината обля и бузите й.

„Той флиртува с мен.“ Загледа се в пластовете шифон в прасковен цвят, които тържествено обвиваха коленете й. Да, тя все още съвсем лесно влизаше в моминския си размер и освен няколкото сребърни нишки, косата й си беше с все същия тъмен червеникавокестеняв цвят. Но през последните дни, когато погледнеше в огледалото, виждаше жена с тънки бръчици около очите, която беше преживяла толкова изпитания, колкото и триумфи. Жена, която не можеше да чете без очила и в чието шкафче за лекарства имаше и няколко вида хидратантен крем. Какво всъщност би могъл да вижда той в нея?

На Иън от друга страна му се искаше да я освободи от притесненията й, без да я подплаши. Беше й хвърлил око от известно време — на годежа, както и на репетицията за тържествения обяд вчера. Това, което го беше поразило повече дори и от красотата й на жена с дълга шия, беше грациозността, с която се движеше, като танцьорка — висока, изправена, без възраст, полата и почти не се гънеше около коленете. Чистият й поглед беше също така директен, поглед на жена, която не разиграва мъжете. Ако имаше някакво желание, щеше направо да го каже. Ако пожелаеше някой мъж, той щеше да разбере това.

Момичета? Беше изморен от вечните им усилия да го моделират, от техните неоригинални, прозрачни интриги, взети от книгите и статиите в списанията. Когато последната му приятелка Емили започна да съкращава телефонните им разговори, отначало не можеше да разбере защо… докато случайно не видя една писателка по телевизията, която подчертаваше важността на това всеки телефонен разговор да трае не повече от петнадесет минути. Идеята, предположи той, беше да се остави мъжът в очакване на продължението. След това той започна да засича времето на Емили, при което отчете, че всеки разговор е малко над четиринадесет и половина минути. Когато я уличи с доказателства, тя дори на си направи труда да се почувства неудобно.

„Че защо ти трябва да си човекът, който решава всичко? — сопна му се тя. — Може да имам по-важна работа от това да бъда вечно на твое разположение.“

Той скъса с нея веднага там, на място. Това, което искаше, беше жена, на която би се видяла смешна идеята човек да си определя времето за разговор по същия начин, по който се определя времето, за което трябва да се свари яйце, жена, който би се интересувала повече от изкуство, музика и книги, отколкото от това да намери мъж, който да се ожени за нея. Жена, много подобна на жената, която сега седеше до него…

— Ателието ми е на морския бряг. — Каза го уж случайно, като си даде сметка, че и то прозвуча банално. — В случай, че ти е интересно да видиш някои от работите ми.

Сам изпита срам. Дали той не виждаше в нея някаква жалка по-стара от него жена, която е готова да скочи в леглото с първия мъж, който и обърне и най-малкото внимание. „Не — каза си тя — той не е такъв. Той просто проявява любезност.“

— Разбира се — каза тя, като се стремеше да говори със спокоен глас, — че искам.

Настъпи неловка тишина. Спретнато подстриганите живи плетове от олеандри, които обграждаха пътя в покрайнините, отстъпиха на дъбове и декоративни вечнозелени дървета от вида пиперови. Диви цветя преливаха през канавките и се промъкваха през процепите между дъските на оградите — бисерче и татул, подобната на маргаритка жълтичка и нейният любимец, белият мак. Пътни знаци с неизменния символ на кон и конник маркираха почти всички пътеки, които се виеха навътре в гората.

Те следваха пътя, който минаваше покрай големия като хамбар магазин за антикварни предмети на Ейвъри Лулин. Ейвъри, който всяка Коледа се обличаше в червен костюм и гледаше стадо бяло опашати сърни в оградено място отзад. Точно на завоя се намираше „Ла Серениза“, дузина неугледни бунгала, разпръснати из евкалиптова горичка, където винаги и по всяко време пребиваваше една или друга холивудска знаменитост, скрила се от света.

Сам знаеше, че цялата тази дива красота не беше случайна. Драконовските местни закони, които вбесяваха предприемачите строители, бяха обезпечили запазването на големи парцели земя в техния първичен вид. Най-голямата опасност бяха не хората, а природните бедствия: земетресения и наводнения, сланите, които можеха да намалят десет пъти портокаловата реколта, ужасните горски пожари, които идваха с ветровете, духащи откъм Санта Ана в края на лятото и началото на есента.

— Бил ли си някога женен? — попита тя.

Той видимо се стегна.

— Не.

— Съжалявам. Извини ме за любопитството.

— Няма нищо. — Той й хвърли пълен с извинение поглед. — Просто прекалено често ми задават този въпрос. И то обикновено хора, които искат да ме оженят за някого.

— И през ум не ми е минало такова нещо, повярвай ми.

Той се разсмя.

— Добре, щом е така.

Не посмя да попита дали има някоя жена, с която се среща. Можеше да го изтълкува погрешно.

— А ти? Трябва да си била много млада, когато си се омъжила.

— На деветнадесет. На времето това ми се виждаше добра идея. — Позволи си лека усмивка. — Истината е, че и двамата бяхме прекалено млади, за да осъзнаем какво правим.

— Вероятно сте постъпили правилно. Останали сте заедно толкова години.

Тя почувства острата болка на загубата, примесена с вина от чувството за облекчение, което изпитваше.

— Мисля, че е нещо, с което повечето двойки не могат да се похвалят.

— Преди колко време почина съпругът ти?

— Преди две години.

— Алис често го споменава.

— Тя все още не може да приеме смъртта му.

— На теб също трябва да ти е било тежко.

— Беше.

Изведнъж й стана нервно. Какво знае той! Смъртта не беше завеса, която пада след финалния акт. Тя бе съпроводена от стотици дребни унижения. Болнични стаи, обявени за лични, но оказващи се всеобщо достояние. Лекари и сестри, които влизат и излизат по всяко време на денонощието. Изследвания, изследвания и пак изследвания, за да ти кажат в края на краищата онова, което вече знаеш.

— Майка ми умря, когато бях на тринадесет години.

— Съжалявам, не знаех.

Беше разбрала, само че Уес е вдовец от доста време.

— Сигурно изглежда странно баща ти да се ожени повторно след толкова години.

„И то за жена толкова млада, че би могла да ти бъде сестра“, въздържа се да добави тя. Той сви рамене.

— Алис ми харесва.

— Не това имах предвид.

— Знам. — Иън намали, за да не блъсне една катеричка, която прекосяваше на подскоци през пътя. — Но моето мнение няма значение.

— Но имаш право на мнение, нали?

Той се засмя.

— Ще бъда откровен. Мисля, че ще бъдат страхотна двойка. В много отношения значително по-добра, отколкото бяха той и майка ми.

Тя не коментира. Това можеше да отвори път за разговор, който не искаше да започва. В същото време не можеше да не си спомни за Мартин и колко нечестно беше да се говори за мъртвите само с преклонение. Да погребеш чувствата си заедно с човека, когото си обичал, като лишиш себе си от единствения шанс, който си имал, за да разбереш всички нерешени проблеми, беше непростимо.

Някакъв шум на драскане накара Сам да се обърне назад. Стори й се, че забелязва някакво кратко раздвижване сред купчината брезенти и кутии отзад. Може би нещо просто се беше търкулнало.

— Нямаш куче случайно, нали?

— Не. Защо?

— Стори ми се, че чух нещо.

— Моторът чука.

Тя си спомни за своята кола.

— Трябва да я закараш да я видят.

— Ще я закарам. Тези дни.

Прозвуча й както Мартин казваше някога. Защо да се притеснява днес, когато има утре? Но Иън беше млад и нямаше семейство, което да трябва да издържа. Той можеше и имаше право да прави това, което си иска.

Отново замълча. Цял живот бе пътувала по този път, но той никога не й омръзваше. Ето ореховата гора, из която някога тя, брат й и сестра й скитаха, за да събират опадали орехи. Рекичката, в която поколения деца Делароса бяха ловили в буркани дребни рибки и жаби. Точно от другата страна имаше един високо извисяващ се локаут, вечнозелено дърво, земята, под което беше осеяна с опадали жълти плодове. Сам си спомни как ги събираха в чували и донасяха в къщи на Лупе, която правеше от тях конфитюр.

Минаха край малкия параклис с покритата с евтини пластмасови броеници статуя на Свети Франциск в него точно на завоя за Исла Верде. Няколко минути по-късно Иън се изтегли встрани, за да спре зад дълга редица коли, проточила се по алеята към дома й.

Тя се обърна към него.

— Благодаря ти. Не само, за това, че ме докара. Беше ми приятно да се запозная с теб.

— И на мен също. — Той се усмихна, ярка светкавица, която я накара да почувства срам заради слабостта, която се разля по тялото й.

Какво беше това? Начинът, по който той говореше с нея, не като с връстница на баща си, а като равен с равен? Дали причина за това не беше самият ден, ден на щастливо начало и тъжни спомени? Във всеки случай тя остана с усещането за беззащитност, сякаш всяко нейно нервно окончание бе оголено. Остро усещаше пластовете шифон, хладно плъзгащи се по бедрата й, докато слизаше от колата.

Изкачиха се заедно по стръмната алея. Когато наближиха върха, пред очите им се появи Исла Верде с двойката силозни кули от двете страни на портите, през които се влизаше в двора, със стръмния, остър керемиден покрив и високите прозорци с арки под него. След всички тези години — цял един живот — тази изчистена от всичко излишно красота все още я караше да изпитва някакво чувство на страхопочитание и възторг. Къщата, която беше построил дядо й, при това по-голямата част от нея — със собствените си ръце. Къщата, в която тя, брат й и сестра й бяха отрасли.

Перголата, която сенчеше предната алея пламтеше от цветовете на виещите се растения, а кораловите камбанки по протежение на пътеката блестяха след неотдавнашното поливане. Изпита задоволство, когато видя, че Гилермо е подрязал розите и окосил тревата под грейпфрутовите дървета.

На моравата отзад имаше голяма група хора, които разговаряха, а чашите им с шампанско искряха на слънчевата светлина с ослепителни отблясъци. Оркестър „мариачи“ свиреше под раирания сенник. Закачена беше дори и сватбената украса. Подобни на шишарки, книжни топки и гирлянди се люлееха под арките на верандата с колоните — ярки цветни петна на фона на кремавия варовик.

Сестра й я настигна, когато влизаше вътре.

— А, ето те и теб! Търсих те навсякъде.

Одри изглеждаше по-спокойна от обикновено, може би поради изпитото шампанско. Тя хвана Сам за ръката и я придърпа към пейката под големия стар явор, на който се бяха катерили като деца. Сам се отпусна на пейката с неохота с надеждата, че ще й бъдат спестени обикновените завоалирани хапливи забележки.

— Изглежда, всички си прекарват добре — отбеляза тя ведро.

Сестра й се усмихна.

— Тържеството е великолепно.

Погледът на Сам се плъзна към кръга, образувал се около младоженците, главно приятели на Уес и Алис. Алис изглеждаше, че лети в роклята си като облак на фона на алената каскада на буганвиловия храст зад нея.

Уес, леко обхванал раменете й с една ръка, беше отметнал глава назад, смеейки се на нещо очевидно много забавно, което разказваше един от приятелите им.

С усилие тя обърна поглед отново към сестра си. Ако Сам приличаше по външност на майка им. Одри с високото си чело и добре оформена брадичка, с бледността си и къдравата коса на Делароса приличаше по-скоро на баща им. За съжаление тя не беше наследила благия му нрав. За сестра й чашата на живота винаги беше наполовина празна. По някаква космическа ирония фамилията й по мъж беше Пейн^[1].

— Между нас да си остане, но Алис щеше да бъде точно толкова щастлива, ако беше избягала, за да се омъжи тайно — довери й Сам с усмивка.

Одри доби ужасен вид.

— Радвам се, че се е осъзнала. Помисли си колко щеше да загуби!

Сестра й не можеше да се заблуждава — и Одри, и Сам бяха отпразнували сватбите си на същата тази поляна.

Сам, набрала опит през годините, ловко избегна спора.

— Така ми се щеше мама и татко да са тук.

— Нямаше да познаят мястото. Честно казано, Сам, не знам как успяваш да го поддържаш. Дори и овощната градина. Но — и тук пролича язвителна нотка — вероятно за това мама го остави на теб.

— Това не беше точно подарък — напомни й Сам.

— О, да, знам — прекъсна я Одри с леко махване на ръката.

Като че ли решението на родителите им да се преместят в по-малко жилище беше някаква форма на изнудване. Сякаш спечелените с труд пари за изплащането на цялата стойност в брой не бяха нищо, освен символична сума. Всъщност Сам беше изненадана не по-малко от Одри, когато при четенето на завещанието на майка им разбра, че остатъка от дълга й е опростен.

— Виж не ме разбирай погрешно. Не ти завиждам ни най-малко. Това е нещо, което не е по силите ни с Грант.

— Аз имам прислуга.

Сестра й се изсмя сухо.

— Имаш предвид Гилермо и Лупе? Господи, те трябва да са по на сто години! Бяха старци още по времето, когато ние бяхме деца.

Сам съсредоточи погледа си върху движещите се устни на Одри, като се опитваше да изключи гласа й. Помисли си, че не беше съвсем редно да се сърди на сестра си. Майка им и баща им някак си наистина бяха облагодетелствали Рей и нея. Въпреки че, ако бъдем честни, Одри не беше от най-обичливите деца. Сам беше щастлива, че имаше две, доставящи й толкова радост деца, че не й се налагаше да избира.

Тя седя и слуша тирадата на сестра си още няколко минути, като изчака момента, в който да се махне, без да рискува да я обиди. Когато изтичвайки към къщата, попадна на Джери, прие това като божа благословия. Нейната най-добра приятелка тръгна с нея, като я хвана под ръка.

— Май доста ти проглушиха ушите там долу — отбеляза тя сухо. — Сестра ти напомни ли ти пак за всичко онова, което ти си получила и от което тя на свой ред е била лишена?

Джери беше свалила екстравагантна като нея самата шапка. Тя се полюшваше от едната й страна, докато вървеше. Слънчевата светлина блестеше върху нишките сребро в черните й къдрици.

— И какво ли още не. — Сам завъртя очи.

— Ревността е като бурен — отбеляза Джери. — Трябва да я изтръгнеш с корен, иначе избуява отново.

— Страхувам се, че този плевел е пуснал корени прекалено дълбоко.

— Не можеш да бъдеш сигурна, преди да опиташ.

Те влязоха през задната врата в хладната кухня с бакърени съдове, висящи на куки около почернялото кирпичено огнище. Малка армия се въртеше наоколо, като нареждаше плата, следвайки строгите разпоредби на Лупе, най-дребния на ръст генерал в света. Пренебрегвайки раците и аспержите увити в шунка „проскито“, Джери грабна една кайсия от дървената купа, която стоеше на шкафа, и лакомо я захапа.

Докато растяха, Сам беше смятана за по-хубавата от двете. По ирония на съдбата едва когато беше приета в манастир, Джери изведнъж разцъфтя и момчетата, които дотогава не й обръщаха внимание, започнаха да я виждат по съвсем различен начин. Сам подозираше, че не един от тях е живял с мечтата, че може да я спаси от безбрачието.

Сега, тридесет години по-късно, Джери наистина беше намерила себе си. Момчешкият й вървеж беше се превърнал в уверена походка, а зелените й очи, прекалено дръзки някога, изглеждаха омекотени от леките бръчици. Дори и сегашната й работа й подхождаше. Като светски мениджър на „Крайпътната мадона“, работата й беше да следи рафтовете на магазините, включително тези на „Деларосас“, да бъдат добре заредени с меда, неслучайно кръстен „Благословената пчела“.

Като се увери, че всичко в кухнята е наред, Сам отново излезе навън с Джери. Беше почти станало време за обяд. Носеха платата покрай тях към масата за сервиране под сенника. На масите за хранене бяха наредени хлебчета и масло и пълни чаши с вода.

За миг тя си позволи да погледне тази мила картинка през очите на гостите си. Исла Верде, зелен остров, където слънцето светеше ярко, а цветята цъфтяха през цялата година! От мястото, където стоеше, пред нея се откриваше гледката на брулени от вятъра, покрити с храсталаци и самотни дъбове хълмове, плъзгащи се като огромна приливна вълна към планините, в които преди милиони години се бяха плискали водите на океана.

И все пак, както се казваше в катехизиса, и раят имаше цена. Сестра й беше права за разноските по поддържането. Покривът течеше поне на десетина места, а поправките на остарялата водопроводна система, както и на електрическата мрежа, нямаха край. Най-различни плесени и вредители редовно нападаха овощната градина, а в плувния басейн не спираше битката с водораслите. Понякога й идваше в повече, въпреки че Лупе и Гилермо бяха до нея.

Погледът й се насочи към Иън, който говореше на поляната с Лора. Дъщеря й изглеждаше щастлива, почти като девойче. От това, което виждаше, изглеждаше, че Иън лови всяка нейна дума. Сам почувства, че нещо внезапно я преряза, но успя бързо да преодолее това чувство, като си каза твърдо: „Защо не? От тях може да излезе хубава двойка?“

Джери се наклони плътно към нея и прошепна:

— Прекрасен е!

— Да не забравяме, че е достатъчно млад, за да ми бъде син — изстреля неволно в отговор Сам.

Но Джери дръзко продължи:

— Каква коса! Напомня ми момчетата, с които ходехме, когато бяхме в гимназията. Повечето от тях сега са плешиви. — Смехът й беше кикот на жена, взела полагащия й се дял мъже. — Разбрах, че бил художник.

— И то добър.

— От това, което чувам, разбирам, че доста добре се познавате.

— Пътувахме заедно с неговата кола. Моята предаде богу дух.

— А-а, рицар с блестящи доспехи, значи. — Джери придоби хитрото изражение, което Сам прекалено добре познаваше.

Тя се обърна с лице към нея и каза с тих, предупреждаващ глас:

— Знам какво си мислиш, но си го избий от главата. Достатъчно стара съм, за да му бъда майка.

— Това вече го каза.

— Е, добре, истина е.

— Не разбирам защо възрастта трябва да има някакво значение. — Джери повдигна едната си вежда, вперила поглед в младоженците. — Тя не спря Уес да излиза с Алис.

— Отвратителна си, знаеш ли! — Сам, която в този миг беше в състояние да удуши приятелката си, не можа да удържи смеха си. — Честно казано, човек би очаквал нещо по-добро от една бивша монахиня.

— Занасяш ли се? Ние сме най-порочните.

Джери не криеше факта, че се радва на здрав полов живот. Сам не можеше да си спомни друг период, през който тя да се е откъсвала от света, освен онази ужасна година след като напусна манастира. Време, когато нищо не можеше да я утеши…

Мислите на Сам бяха прекъснати от внезапно рязко движение на неясна фигура под навеса, която се материализира във вид на слабичко момиче с черна коса, облечено в протрити джинси и тъмносиньо яке. Оглеждайки се крадешком наоколо, то грабна нещо от масата за сервиране и го пъхна в джоба си.

— Хей! Ти там! — Сам бързо претича през поляната.

Момичето й хвърли стреснат поглед, като сърна, която чува изщракването на затвора на пушка, и побягна. Може би щеше да избяга, ако в този момент една висока фигура не беше се втурнала след нея — висок мъж без сако, с официална риза, навити над лактите ръкави и развяваща се руса коса.

Момичето тичаше прекалено бързо дори и за Иън. В подножието на склона рязко кривна към овощната градина, като се хвърли с главата напред в живия плет от олеандъри. Беше почти успяла да избяга, когато якето й се закачи за един клон. Живият плет остро прошумоля, докато се мъчеше да се освободи. В това време част от гостите дотичаха да видят за какво е цялата тази суматоха.

Момичето престана да се блъска и пъхна ръка в джоба си. Това накара брата на Сам да извика:

— Внимавай! Тя има пистолет!

Няколко души изпищяха. След това настъпи бързо раздвижване, докато всеки хукна да търси къде да се скрие. Точно в този момент Иън, подобно на защитник, който блокира пас, се хвърли напред, сграбчи момичето през кръста и го събори на земята. Наоколо се разхвърчаха листа и пръст, докато се боричкаха известно време. Висок, тънък писък процепи синьото безоблачно небе.

— Пусни ме, по дяволите!

Той изправи момичето на крака. Тя дишаше тежко, смачкани листа и сухи клечки се бяха заплели в рошавата й кестенява коса. На фона на пламналото й лице очите й бяха като въглени. Тя се хвърли диво към него, но Иън пъргаво отскочи, без да пуска китката й. Тя се завъртя отново, този път по-слабо.

— Спокойно. Никой нищо лошо няма да ти направи.

— Пусни ме!

— Ще те пусна, ако обещаеш да не бягаш.

— Майната ти!

Сам дотърча и можа само бегло да мерне дълбоките, тъмни сенки под очите на момичето, преди то да наведе глава и да промърмори с дрезгав глас:

— Аз не крадях. Просто бях… гладна.

С едно движение тя се изтръгна от Иън, бръкна в джоба си и хвърли нещо на тревата. Не беше пистолет, както си бяха помислили, а едно хлебче. Сам не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Как се казваш? — попита незлобливо тя.

Момичето вдигна рязко глава.

— Какво те интересува?

— Ами защото това е частна собственост и ти нямаш право да влизаш в нея — спокойно отговори Сам.

— Нищо не съм откраднала — настоя то.

— Аз не те обвинявам.

Момичето изгледа мълчаливо Сам. Вонеше. Имаше вид на човек, който не е взимал душ в продължение на дни. А вероятно и от толкова време не беше яла. Избягала от къщи, нямаше съмнение. Колкото по-бързо бъде експедирана за дома, толкова по-добре.

— Може би предпочиташ да водим този разговор в полицията — каза Сам.

Лицето на момичето побледня и тя видимо затрепери.

— Не, моля ви! Ще направя, каквото кажете, но само… не ме давайте на полицаите?

Иън улови погледа на Сам и с почти незабележимо поклащане на глава той й каза: „Остави ме аз да се оправя с това.“

— Успокой се, никой няма намерение да вика полиция — рече той и протегна ръка с приятелски жест. — Иън Карпентър.

Момичето се поколеба, преди да я поеме и промърмори:

— Финч.

— Това името или фамилията ти е?

— И двете. — Тя присви очи, като че ли го предизвикваше да реагира по някакъв начин.

— Достатъчно е. — Той направи крачка назад. — От колко време не си яла?

Момичето сви рамене и отново наведе глава.

— Добре — произнесе той търпеливо, — хайде да опитаме по друг начин. Как дойде дотук? Доста е далече пеша.

Сам си спомни драскането в колата.

— Ти беше това, в колата, нали?

Момичето направи крачка назад, оглеждайки се на двете страни, като че ли се готвеше отново да побегне.

— Не беше заключена.

Иън повдигна рамене.

— Добре. Нищо лошо не е станало.

Тя му хвърли благодарен, макар и предпазлив поглед.

— Сега мога ли да си вървя?

— Не и преди да си яла.

Думите излязоха от устата на Сам, преди да разбере, че ги е изрекла. Това беше единственото разумно нещо, което можеше да се направи. Момичето приличаше по-скоро на умиращо от глад коте, отколкото на крадец.

Сам се обърна и закрачи нагоре по склона. Миг по-късно една сянка падна до нея на тревата. Не й беше необходимо да поглежда, за да разбере, че е Финч.

Видя Алис да ги посреща и почувства тръпка на безпокойство. Дали щеше да възрази? Този ден беше неин в края на краищата. А тя винаги беше толкова взискателна, искаше всичко да бъде както трябва още от малка. Мартин ненапразно я наричаше „моята малка принцеса“.

Но Алис хвана Финч за ръката и все едно че нищо не беше се случило, каза:

— Ела, ще ти дам чиния.

Докато гледаше как странната двойка върви към навеса, булката като излязла от приказка в снежнобялата си рокля и окъсаната бегълка с листа и клечки в косата, Сам усети как гърлото й се свива. Никога досега не беше се гордяла толкова много с дъщеря си.

— Постъпи много добре.

Обърна се и видя Иън да й се усмихва.

— Какво друго можех да направя? Тя изглеждаше примряла от глад, горкичката. — И добави, като му хвърли строг поглед: — А ти можеше да бъдеш мъртъв. Откъде знаеше, че няма пистолет?

— Не знаех — засмя се той, като приглаждаше с ръка темето си. На ярката слънчева светлина косата му блестеше като полиран дъб.

„Мартин нямаше да се хвърли така през глава“, помисли си тя.

Ако отвлечаха някой от семейството, той щеше да измоли, да вземе назаем или да открадне пари за откупа, но да рискува живота си, без да се замисли, като скочи направо в огъня, едва ли. Не, това не беше в стила на Мартин.

— Винаги ли си така импулсивен?

Иън се изсмя, като се мъчеше да заличи петната от трева по ризата си. Една от обиците му липсваше, забеляза тя.

— Баща ми използва за това друга дума. Питай го колко пъти е трябвало да ме хваща за врата, когато бях на подходяща възраст.

— Не е било излишно.

— За щастие и на двама ни, аз много рано съобразих къде ми е силата. — Той засенчи с ръка очите си. — Като говорим за това, поканата ми е съвсем сериозна. Много искам да ти покажа работите си.

— И аз също искам да ги видя — каза тя с мек тон. — Някой от близките дни.

Под тънката линия на сянката, която падаше върху лицето му, погледът на Иън беше обезоръжаващо откровен. Изведнъж тя остро почувства горещина, сякаш слънчевият пек проникваше през тънката й рокля. Като че ли беше гола — така пареше кожата й, така се свиваше всичко вътре в нея при мисълта, че той би могъл да я докосне. Какво й ставаше? Никога не беше изпитвала подобно нещо, дори и с Мартин.

— Какво ще кажеш за утре? — попита Иън. — Ще нощувам в града. Мога да те взема сутринта.

Тя погледна сянката си, която падаше върху идеално окосената трева, с изражение, което трябваше да бъде едновременно и приятно, и неутрално.

— Не знам. Много скоро е.

— Имаш ли други планове?

— Ами… не. Нищо специално.

— Добре, тогава. Около единайсет.

Тя поклати глава.

— Някой друг път може би.

— От какво се страхуваш? — Гласът му беше тих и звучеше интимно. И, господи, по какъв начин й се усмихваше само… като че ли ролите им се бяха разменили, като че ли той беше по-старият и някак по-знаещият.

— От нищо — излъга тя и сърцето й бързо заби.

— Ще бъда откровен — каза той. — Искам пак да те видя.

Неочаквано се почувства разкрита. Като че ли беше обърната отвътре навън като джоб и всички срамни мисли се посипаха навън като дребни монети. Господи! Какво ли си мисли той? Самотна застаряваща жена, която единствено може да бъде благодарна за вниманието, проявено от мъж, много по-млад от нея?

— Не смятам, че трябва да водим този разговор — каза тя студено.

Понечи да се отдалечи, когато почувства дланта му върху ръката си. Не се отдръпна, просто застина, сякаш беше пуснала корени на това място, а горещото слънце заплашваше да я изпепели през роклята. Помисли си, че Джери щеше да знае как да се прави, ако й се случеше подобно нещо. Със сигурност щеше да намери какво да каже.

— Не исках да те разстроя — каза той.

В нея се надигна гняв, който не знаеше към кого да адресира.

— Страхувам се, че имаш грешна представа за мен.

Той наклони глава на една страна.

— И каква ще е тази представа?

— Не мисля, че трябва да я изричам буква по буква.

Иън кимна с разбиране и се усмихна криво.

— О, разбирам. Проблемът възраст, нали? Едва ли ще ми повярваш, но дори не бях си го помислил.

— Прав си. Не ти вярвам. — Въпреки това усети известна несигурност. Възможно ли беше да не вижда това, което тя виждаше в огледалото?

Той отдръпна ръката си от нейната, но остана неподвижен.

— Хубаво ми е да бъда с теб. Това е всичко, кълна се.

— Това не променя факта, че съм достатъчно възрастна да ти бъда майка.

— Но не си ми майка.

— Добре, майка на твоята мащеха, тогава. — Изречено на глас, това прозвуча толкова абсурдно, че не можа да не се засмее.

— Е, това наистина е нещо невероятно. — Иън я гледаше с весело учудване, присвил сините си очи. После кимна с глава към навеса. — Ела, хайде да хапнем нещо. За това можем да говорим и утре.

— Утре?

— По пътя.

Каза го толкова естествено, че прозвуча съвсем невинно. Слънцето намигна в едната от останалите сребърни обици на ухото му и тя трябваше да си наложи да не посегне да махне едно листо от косата му.

— Добре. Ако не го смятаме за среща.

— Какво ще кажеш за обещание, което трябва да бъде изпълнено?

— Струва ми се по-приемливо.

Докато вървяха към навеса, Сам откри, че се пита с притеснение дали обещанието беше дадено на Иън или на някаква по-млада версия на самата нея, на момичето, което в съзнанието й гледаше с копнеж пътеката, по която още не беше поело.