Айлин Гоудж
Чужденец в рая (12)

Единадесета глава

Следващата събота Лора се събуди с разтуптяно сърце от сън, в който беше отишла да види майка си и Сам не я беше познала. Сърцето й заби по-спокойно, когато обстановката започна да се материализира около нея на сутрешната светлина: шкафът от дъбово дърво с наредените върху него фотографии, гардеробът, принадлежал някога на баба й, едната врата, на който не се затваряше добре, люлеещият се стол с натрупаните върху него дрехи, носени вчера — прашни джинси с изтъркани колене, карирана риза със завити ръкави, удобното бяло памучно бельо точно толкова лишено от сексапил като онова, което вероятно носеха монахините на хълма. После си спомни съня.

„И аз самата не мога да позная майка си вече.“

Когато каза на Сам, че иска да напусне, единствената й грижа беше къде ще си намери друга работа. И милион години да беше живяла, никога нямаше да си представи онова, което последва — че тя ще бъде оставена да ръководи „Деларосас“ самостоятелно.

Майка й вероятно разбираше това, защото каза твърдо:

— Това е мое решение и аз не искам ти да се чувстваш отговорна за него. Няма да мога да понеса, ако това ти причинява болка.

— Как мога да не се чувствам отговорна? — попита Лора.

За майка й очевидно това е било разрешението на всички проблеми, начин да спести пари и да преодолее необходимостта да работят заедно.

Сам побърза да я увери:

— Е, добре, може да си ускорила нещата, но истината е, че така и двете ще спечелим. Аз трябва да мисля какво ще правя в бъдеще и поради редица причини решението е разумно.

Колкото и невероятно да беше, това не бе всичко. Изглежда, че майка щеше да се премести от Исла Верде в някаква малка, запусната къща в долината, купена от баща й като инвестиция — нещо, за което Лора не беше чувала досега. А Исла Верде — домът, в който всеки ъгъл и всяко петънце имаха история, там, където бяха погребани поколения домашни любимци, а дворът беше засенчен от дървета, които бяха отгледани от костилки на авокадо, посадени най-напред в саксии на прозореца в кухнята — щеше да бъде даден под наем на съвсем чужди хора.

Лора все още не можеше да проумее случващото се. В съзнанието й отново и отново се промъкваха мисли за поразителните събития, станали през изминалата седмица, като се мъчеше да не започва да се безпокои за онова, което предстоеше в бъдеще. Защото, ако майка й беше в състояние да обнови живота си до такава степен — да се премести в нова къща, която имаше нужда от повече поправки дори и от къщата на Лора, — изгнилите дъски и старите кабели нямаше да бъдат единственото нещо за изхвърляне. „Алис и аз можем да ги последваме.“

Почака да минат още няколко минути, преди да стане. Едва се бе разсъмнало, но изобщо нямаше да може да заспи отново. Знаеше това, защото днес не беше първата сутрин, в която се събуждаше с разтуптяно сърце, когато призракът от съня й държеше пистолет до главата й. Но поне беше събота. Цели два дни преди да започне лудницата в понеделник. Лора въздъхна при тази мисъл. Миналата седмица, докато майка й се занимаваше със строителни предприемачи и агенти за продажба на недвижимо имущество, тя беше останала да върши всичката работа сама. Освен с обслужване на клиентите и проверяване на поръчките, съставяне на инвентарни листа и проверка на разписките, трябваше да се ориентира в отговорите на обявата, която беше дала и да интервюира кандидатите за мястото. Всичко това не й беше оставило нито време, нито енергия за нещо или за някой друг.

Като Финч, например. Лора си спомни за разкритията, които момичето беше направило пред нея неотдавна. Нищо чудно, че имаше кошмари. Това, което порази Лора, беше как е успяла да запази случилото се в тайна толкова време. Даже и сега Лора виждаше пред себе си измъченото лице на Финч, когато й разказваше за събитията от онази нощ.

— Те не знаеха, че съм в апартамента — каза тя със странен, секващ глас. — Бяха двама, двама мъже, които говореха с Лайл — не можех да видя лицата им от хола. Всичко, което разбрах, беше, че си искат парите.

— Пари за какво? — попита Лора.

— За кокаина.

— Твоята временна осиновителка знаеше ли, че той се занимава с търговия на наркотици?

— Шърли? Да, мисля, че знаеше. Но тя работеше нощем, така че много не беше в течение.

По челото на Финч бяха избили капчици пот. Изглеждаше крайно зле.

— А аз никога нищо не споменавах. Лайл щеше да побеснее. А когато го хванеше бесът… — Тя млъкна и преглътна. — Все едно. Чувах ги как крещят във всекидневната. Крещяха на Лайл. Бил ги мотал. Той им отговаряше нещо. След това чух, че някакъв пистолет гръмна. Аз се пъхнах под леглото. Не знаех какво друго да направя.

— Постъпила си правилно. — Лора едва се беше въздържала да не прегърне нещастното треперещо момиче.

— Те останаха известно време там. Мисля, че се страхуваха, че може да ги заловят.

— Обади ли се по телефона в полицията?

— Мислех, че е мъртъв — продължи Финч, като че ли не беше я чула. — Но когато се приближих до него, той… все още дишаше. Помоли ме да извикам линейка. Но аз само стоях и го гледах. Можех да го спася и… и не го спасих.

Лора придърпа момичето в прегръдките си и започна да я полюшва насам-натам, а тя заплака. Ужасена беше от това, което научи, но не заради онова, което Финч бе направила — или мислеше, че е направила, — а заради всичко, което бе изживяла. Къде бяха хората, които би трябвало да я търсят? Общински чиновници, социални работници, учители?

Сега Лора беше човекът, който трябваше да реши кое е най-доброто. Финч упорито не искаше да има нищо общо с полицията и вместо да предаде доверието й, Лора неохотно се бе съгласила с нея. В същото време съзнаваше, че така не може да продължава. Да подскача при всяка кола, която влиза в двора, да не смее да вдигне телефона. Нещо трябваше да се направи.

Лора навлече джинси и горната част на анцуг и тихо премина през всекидневната и коридора. В кухнята опашката на Пърл затропа по сандъчето й, докато Роки дотича да види какво става. Тя клекна и силно потърка главата му.

— Няма да ме ядосваш и ти сега, чуваш ли?

В отговор териерът я близна по лицето. Черната му муцунка с къдрава козина и прегънато като на заек рунтаво ухо, изглежда, казваха: „Знаем, че правиш всичко каквото можеш, дори и да не изглежда така.“

Изправи се с въздишка. Котките също регистрираха присъствие, като започнаха да се вият между краката й и да мяукат, като че ли не бяха хранени цяла вечност. Тя сипа храна в купичките им и докато пълнеше съдовете им за вода на умивалника, улови през прозореца движение навън — някаква жена излизаше от сянката на конюшнята. Докато жената изчезне отново, този път от другата страна, Лора забеляза бегло, че е с руса коса и краката й са доста бели.

Изпита пристъп на ревност, макар че нямаше причина да бъде изненадана. Това не беше първата жена, прекарала нощта тук. Освен това Хектор не й дължеше каквото и да било обяснение.

Тя си спомни целувката в конюшнята. Може би все пак е почувствал нещо към нея. Силна обич, която веднага се е трансформирала в нещо друго. Но безспорно това не можеше да доведе до нищо по-специално. Що се отнасяше до Хектор, оттогава досега отношенията им си бяха останали делови, както обикновено, докато тя се носеше нагоре-надолу като влюбена идиотка и умираше от ужас той да не открие какво чувства, макар че беше също толкова ужасена, ако това не се случеше.

„Е, хайде, сега можеш да се успокоиш.“ Не й трябваше да търси друго доказателство, че той не се интересува от нея, достатъчно беше само да погледне през прозореца.

Изведнъж почувства, че е било глупаво от нейна страна да си въобразява, че той би могъл да я пожелае — женски вариант на единичен Ноев ковчег, с външен вид, изваден по-скоро от „Наръчник на жокея“, вместо от страниците на някое модно списание. Който и да е мъж със здрав разум ще хукне да бяга и никой негов приятел не би се опитал да го спре.

Чу шум и като се обърна, видя Финч на вратата на кухнята, облечена в тъмносини шорти и смачкана фланелка с надпис „Тур дьо Франс“, независимо от това, че Лора й беше купила момичешки нощници на цветчета.

— Днес не е ли събота — попита тя, като се прозяваше.

— Събота е. — Лора сложи на пода купичките на котките и посегна да вземе кафеника от печката. — Гладна ли си?

— Първо трябва да нахраня конете.

— Хектор… — не довърши Лора. — Всъщност, сигурна съм, че той няма да има нищо против да си поспи още малко. Чух го, че се прибра доста късно през нощта.

Финч тръгна към вратата. През изминалата седмица тя беше някак по-спокойна, движеше се по-леко, като че ли от раменете й беше паднал товарът, който я бе притискал толкова време. Изведнъж рязко се обърна.

— Ъ-ъ, Лора, мислех си да не си си променила решението или нещо друго…

— За какво? — Лора сипа кафе от кутията.

— Знаеш за какво — сниши Финч глас.

— Дадох ти дума.

— Но можеш да имаш неприятности.

— Това е моя работа — хвърли й Лора лека усмивка. — Виж, ще уредим нещата по един или друг начин, но както ти обещах, нищо няма да предприемам, преди да съм говорила с теб. Нали?

Момичето замълча за миг и Лора улови нещо в погледа й, някакво отчаяно желание да вярва, че след всички неизпълнени обещания и хора, измамили доверието й, може би е срещнала човек, на когото има шанс да се довери.

— Истинското ми име е Бетани — каза тя тихо. — Бетани Уелс.

Лора си спомни един ранен съсел, който някога беше гледала, докато оздравее. В продължение на седмици той се бе свивал в клетката си и не я бе пускал да се доближи до него. Но постепенно бе започнал да й се доверява, докато един ден й позволи да го вземе в ръцете си — топла копринена топка, пулсираща между дланите й като самия живот.

Сега изпита чувство, подобно на онова, което бе изпитала тогава.

— Приятно ми е да се запознаем, Бетани.

Пристъпи с протегната ръка и усещането, че земното кълбо някак е поизлязло от орбитата си, докато сутринта продължаваше да си тече, без да отчете това: кранът капеше, кафето гъргореше, кучетата и котките хрупаха, навели глави над купичките си.

Меки, срамежливи пръсти срещнаха нейните и чифт кафяви очи я погледнаха с надежда.

— Нали нямаш нищо против да продължаваш да ми викаш Финч?

Лора кимна, преглъщайки надигналата се в гърлото й буца.

— Разбира се.

— И няма да кажеш нищо на Мод?

Не беше необходимо Финч да обяснява. И двете знаеха колко невнимателна понякога беше Мод. Можеш да се изпусне и да разкаже всичко, без да се усети.

— Устата ми е запечатана.

Финч се поколеба, но добави:

— Онзи ден тя ми каза, че си се развела, защото не можеш да имаш деца. Вярно ли е?

Лора изпита познатата болка, но беше някак по-слаба от обикновено.

— Отчасти — каза тя. — Истината е, че вероятно в края на краищата пак щяхме да се разделим.

Финч кимна с разбиране и произнесе необикновено разпалено:

— Ако искаш да знаеш, аз мисля, че мъж, който не може да види какъв страхотен човек си ти, не те заслужава.

Лора се засмя.

— Знаеш ли какво, и аз започвам да вярвам в това.

После Финч излезе и след нея се чу захлопването на мрежестата врата. На Лора й беше необходимо малко време, за да влезе отново в крак със сутрешната си работа. Тъкмо прибираше чиниите от предишната вечер, когато се появи Мод, така увита в халата си, като че ли прогнозата за времето предвиждаше не плюс двадесет и седем, а минус седем градуса.

— Хм, кафе. Чудесно! — възкликна тя, като че ли Лора не правеше кафе всяка сутрин. — С препечена филийка с масло и канела, мисля.

— Аз ще разбия маслото — каза Лора. — Имаме ли достатъчно хляб?

— Трябва да имаме. Извадих цял хляб от фризера снощи.

Мод отвори кутията за хляб и изгледа с безкрайна изненада подгизналия пакет в ръката си: това беше говеждото, което щяха да готвят за вечеря.

— Господи! — погледна тя Лора с ужас. — Започнала съм да обърквам нещата на стари години.

Лора знаеше какво си мисли тя. Мод се безпокоеше, че може би е прекалила с престоя си, защото едно беше да живее тук, когато бе избягала от къщи, а съвсем различно сега, когато Елрой, макар и доста грубо, беше заявил намеренията си.

Лора постави пред нея чашата й.

— Глупости. — Тя внимателно измъкна мокрия пакет от ръцете на Мод. — Не знам как щяхме да караме без теб. Мислиш ли, че има кой знае какво значение дали ще ядем говеждо печено… или притоплени макарони със сирене?

— По-добре да направим спагети със сос и кюфтенца. Огладнявам нощем.

Мод се осмели да се усмихне леко. С къдравата си плитка, спусната през едното рамо, тя приличаше на пухкава бяла котка.

Лора я прегърна, като си мислеше за Елрой, което пък я накара да си спомни за Сам и колко сложни са отношенията на човек с родителите му. Колко по-просто беше всичко, когато се отнасяше за човек, чийто живот не беше преплетен с твоя собствен. Обичаше Мод, въпреки че не бяха роднини. Обичаше я много повече точно поради това, че не бяха.

— Няма значение — каза тя. — Ще излезем да вечеряме някъде навън.

Мод повдигна глава и се намръщи.

— Много си щедра, мила, но можеш ли да си позволиш такова нещо?

— Че защо не?

Реши да не мисли за това, че има да плаща на ветеринарния лекар, че старият бойлер издишаше или че отточните тръби трябва да се сменят. Важното беше, че семейството, което тя сама си беше създала, беше солидарно и единно — поне за момента.

Тя сядаше на масата, когато Мод попита предпазливо:

— Ти чу ли нещо нощес?

— Какво?

— Стори ми се, че някой изкрещя.

Лора не беше чула нищо, освен камиона на Хектор.

— Може да е бил някой рис.

— Не, определено беше човешки глас. Звучеше като женски.

— Госпожа Винченци?

Най-близката им съседка, която страдаше от болестта на Алцхаймер, получаваше от време на време кризи, при които крещеше. Но къщата на семейство Винченци беше на около километър от тях надолу по пътя, така че вероятността викът да се е чул оттам, беше малка. Независимо от това, нямаше нищо лошо да се провери.

— След закуска ще се обадя на Ана, за де се уверя, че нищо лошо не се е случило.

Слънцето надничаше над покрива на конюшнята, когато закуската най-после беше сложена на масата. Мод препече половината хляб, който в крайна сметка беше извадила от хладилника, а Лора допълни закуската с домашно приготвено мюсли и купа нарязани праскови от градината на Исла Верде.

Финч се върна от конюшнята, а няколко минути по-късно се появи и Хектор, прозявайки се, като човек, току-що станал от сън. Лора го стрелна с очи, после отмести поглед, като се стараеше да запази спокойствие. Не можеше ли това нейно сърце да спре така лудо да бие? Ако се съди по действията му от изминалата нощ, тя беше последният човек, за когото той мислеше.

— Не бях сигурна, че ще закусваш с нас — каза тя меко.

— Нито пък аз — прозя се още веднъж той и почеса глава.

По джинси и потник той изглеждаше почти неприлично разсъблечен. Тя се стараеше да не задържа погледа си върху мускулестите му гърди и гръб, върху които тънката памучна материя беше плътно прилепнала, по яките, стегнати мускули на ръцете му с вените, които ако ги притиснеше, щяха да пулсират под пръстите й и да усети топлината му. Стараеше се също така и да не среща очите му, тъмни като зърната кафе от специалните му лични запаси, които изсипваше в мелничката за кафе.

— Мислех, че ще спиш до по-късно. След като се прибра толкова късно и въобще. — Лора се стремеше да говори шеговито.

Той дори не погледна към нея.

— Събудих ли ви? Извинявайте. Камионът нещо не е наред. Ще накарам да проверят машината другата седмица.

Шумът на кафемелачката й спести отговора.

Когато той седна на масата с чаша димящо кафе в ръка, Лора приплъзна филия препечен хляб върху чинията му. Подаде му маслото, но той кимна с глава в знак на отказ.

— По-добре — не. Не искам за си товаря стомаха.

Мод го погледна разтревожено.

— Дано не се разболяваш.

— По-скоро съм махмурлия — засмя се той тихо. — Едно време можех и повечко бири да изпия и пак нищо да ми няма на другата сутрин. Явно остарявам.

— Знам какво чувстваш — въздъхна Мод.

— Ще ти дам алказалцер. — Лора понечи да стане. Хектор протегна ръка и я хвана леко за китката.

Очите им се срещнаха за миг и по ръката й мина ток.

— Знам къде е. Няма защо да ставаш.

Пръстите му изгаряха кожата й. Дали той усещаше лудия й пулс? Тя изчака учтиво още секунда и после започна да маже масло върху филия хляб, която нямаше ни малкото желание да изяде.

— В понеделник ще интервюирам още един кандидат — каза тя, без да адресира забележката си към когото и да било конкретно.

Вдигна глава и забеляза, че Хектор я гледа замислено над ръба на чашата си.

— Сигурна ли си, че майка ти няма да промени решението си?

— Сигурна съм.

— От тона ти човек може да помисли, че ти се иска обратното.

— Това би било по-добре, отколкото през цялото време да се чувствам виновна.

Мод я потупа по ръката окуражително.

— Майка ти има право сама да вземе решение. Сигурна съм, че тя постъпва така, защото това е най-доброто за нея.

— В последно време все така постъпва — измърмори Лора мрачно.

— Тя ще има дете — каза Мод, като че ли това беше най-естественото нещо на света и фактът, че Сам беше достатъчно възрастна, за да бъде баба, е без значение. — Бременните жени вършат неща, които иначе не биха направили. — На лицето й се появи някакво замечтано изражение. — Помня, когато бях бременна с Елрой как ми дойде наум, че трябва да посетя леля си Айда. Хич не исках да знам, че тя живееше чак в Провидънс, Роуд Айланд. Не мирясах, докато не се качих на влака.

Мод се усмихна разсеяно, загледана в избродирания, поставен в рамка, надпис: „В която и стая да поканя гостите си, те винаги предпочитат да са в кухнята.“

— Два дни не можах да задържа в стомаха си нито залък. Когато слязох от влака бях толкова отпаднала, чу едва стоях на краката си — въздъхна тя. — Понякога се питам дали това не е причината Елрой да излезе такъв, какъвто е.

— Ти не си виновна за нищо — каза Финч.

— А кой? Елрой ли? — обърна се към нея Мод.

— Ти не си го направила такъв, какъвто е сега. „От устата на младенците“, помисли си Лора.

— Може и така да е, но все пак ми е син — поклати глава тъжно Мод.

Финч й хвърли съчувствен поглед.

— Това не значи, че трябва да живееш с него.

— Кой ти каза, че отивам да живея при него? Боже, аз си бях решила, че няма да направя това, много преди той да дойде. А след начина, по който ти го изгони, почти съм сигурна, че няма много скоро да се реши пак да дойде. Макар че няма да е лошо да се отбивам там от време на време, на гости, но при условие, че няма да ме карат да ям нещо, сготвено от Върна.

— Надявам се, че майка ми не ме вижда по начина, по който ти виждаш Елрой — като някой, който се опитва да й се налага — изказа притесненията си Лора на висок глас. — Никога не съм искала нещата да се обърнат по този начин.

— Нямам мнение по въпроса за напускането на работата — каза Хектор, като съсредоточено дъвчеше препечената си филия. — Но преместването й в по-малка къща е нещо много разумно. Тази грамадна къща, в която живее сега, иска много грижи.

— Но поне тук Лупе и Гилермо й помагат. Там ще бъде съвсем сама.

Лора не посмя да спомене за незаловения убиец — нещо, за което всички непрекъснато говореха в последно време.

— Ами ако не бъде сама? — погледна Финч най-невинно над масата.

Лора въздъхна.

— Имаш предвид Иън? Изглежда, че по този въпрос нищо не се знае. — Тя не добави, че никой не смееше и да попита за това. — Единственото, което знам, е, че ще ми бъде много трудно да поема вместо нея магазина.

— Аз мога да работя при теб — произнесе Финч умолително.

„Ти ще ходиш на училище“, едва не каза Лора, но прехапа език навреме.

— Това не е лоша идея. Може би ще е добре да ми помогнеш на първо време, докато намеря някакво друго решение.

Мод стана от масата.

— Защо не измия чиниите? Вие имате друга работа.

Тя хвърли многозначителен поглед към Лора. Лора си спомни за вика, който беше чула Мод през нощта.

— Трябва да отида до семейство Винченци — каза Лора и се изправи. — Нали знаете каква е Ана. Когато се обадя по телефона, винаги казва, че всичко е наред.

Последния път, когато Лора се бе отбила там, беше намерила горката Ана почти разплакана, докато се опитваше да се спре майка си, която, облечена с палто и шапка, искаше да излезе, твърдейки, че трябва да вземе децата от училище.

— Ще дойда с теб за компания. Сигурен съм, че Ана няма да има нищо против някой да й поокастри живия плет. — Столът на Хектор изскърца по линолеума. — Чакай ме тук, ей сега идвам, само да си взема градинарската ножица.

Едва, когато тръгнаха рамо до рамо по прашния път, Лора започна да се поотпуска. Всъщност би трябвало да е обратното, би трябвало да се чувства по-неудобно, когато е насаме с Хектор. Господи, та той нямаше да обърне никакво внимание даже и да се съблечеше и да започнеше да танцува гола по пътя! За какво ли мислеше, докато вървеше до нея с позеленялата от трева градинарска ножица в ръка? За жената, с която е бил снощи?

След няколко минути той й хвърли дълъг кос поглед и отбеляза, без да се заяжда:

— Много си мълчалива. Всичко ли е наред?

— Мислех си за Финч — излъга тя.

— Все още ли не си решила какво да правиш с нея?

— Не е това. Просто трябва да намеря начин да направя всичко необходимо. — Искаше й се да му се довери, но нямаше как, дала беше дума. — Виж, ще трябва да отида до Ню Йорк за няколко дни. Ти ще поемеш всичко, докато ме няма, нали?

— Най-напред майка ти, а сега — и ти — закачи я той. — Какво толкова има в Ню Йорк?

— Все още не мога да ти кажа. Но имай ми доверие, знам какво правя.

Той кимна.

— Няма проблем. Стой там, колкото искаш.

— Но първо трябва да се обадя по телефона. После ще ти кажа, става ли?

Продължиха да вървят мълчаливо още известно време, после Хектор докосна лакътя й.

— Всичко ли е наред? С теб, искам да кажа.

Очите му блестяха под сянката, която хвърляше шапката.

Тя разбра какво има предвид — бебето.

— Добре съм. — Лора ритна един камък.

Край пътя натежали от роса диви цветя — рошави макове, жълт равнец, ливадно седефче и див лук — поклащаха главички сънливо под лъчите на утринното слънце.

— Това е хубаво.

Лора присви очи към горещото синьо августовско небе, по което в далечината, над Сълфър Пийк, се виждаха тук-там облаци.

— Е, добре — каза тя най-после. — Не съм щастлива от това, но ако майка ми иска да си съсипе живота, това си е нейна работа.

— Може би не е чак толкова страшно.

Лора го погледна с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене.

— Не е моя работа да казвам каквото и да било, но имам чувството, че майка ти не беше особено щастлива. — Не беше необходимо да уточнява „преди Иън“.

Някога Лора направо щеше да му каже, че е луд, но сега се чу да пита:

— Казвала ли ти е тя нещо, което да те накара да си помислиш това?

— Просто интуиция.

Лора въздъхна.

— Вече нищо не може да ме изненада.

След следващия завой пред очите им се показа къщата на Винченци. Беше в стил ранчо, като нейната, с дълга непавирана алея, водеща към къщата. Но с това приликата свършваше. Ана, която непрекъснато беше заета с майка си и Моника, просто нямаше време и сили да я поддържа. Боя се лющеше тук-там от дъските, с които бе облицована, покривът приличаше на шахматна дъска поради липсващите по него плочи. В двора — и моравата, и живият плет бяха обрасли с бурени и както бе предположил Хектор, силно прорасли. За да се постави мястото в ред, бяха нужни седмици.

Изведнъж Лора почувства, че я обзема гняв. Човек би си помислил, че Моника, която имаше достатъчно пари, би могла да наеме някой да помага, а не да остави всичко на Ана. Госпожа Винченци беше и нейна майка. Същото се отнасяше и за най-малката сестра, Лиз — не така богата като Моника, но достатъчно преуспяла. Най-малкото, което можеха да направят, беше да си разделят разноските по наемането на денонощна гледачка.

Почука на предната врата. Обикновено Ана тичаше да отвори, винаги леко зачервена и притеснена, сякаш очакваше някоя лоша новина. Но сега, когато най-после се чуха стъпки, те звучаха изморено и отчаяно — като че ли тя вече бе получила лошата новина.

Лора едва позна жената, която й отвори вратата. Рядката кафява коса на Ана беше разчорлена, лицето й — на петна, като след тежка работа. Дори и халатът й беше закопчан накриво. Лора си помисли, че може би не госпожа Винченци е крещяла, а самата Ана. От пълна изнемога.

— Лора, Хектор, каква приятна изненада! Не ви очаквах. — По лицето на Ана затрептя усмивка, като светлината на дефектна електрическа крушка, която всеки миг ще изгори. — Съжалявам, но моментът наистина не е подходящ. Не искам да бъда нелюбезна, но…

Тя бе прекъсната от силен вик — старата госпожа Винченци отново беше получила криза.

— Има ли нещо, с което можем да помогнем? — попита Лора внимателно, не желаейки да се натрапва. От друга страна пък щеше да бъде нечовешки жестоко просто да си тръгнат.

— Не. Благодаря. Мога да се справя — хвърли Ана разтревожен поглед през рамо.

Лора изпита чувство на благодарност, когато Хектор леко я отмести и влезе в къщата, като каза твърдо:

— Вече сме тук. По-добре да помогнем с каквото можем.

Ана вероятно също изпита благодарност. Въобще не протестира.

Всекидневната беше тъмна, сякаш в къщата не бяха успели да намерят дори и една минута, за да дръпнат завесите. Усещаше се и някаква особена миризма. На къща, чиито прозорци дълго не са отваряни. Във всичко наоколо се долавяше някаква страшна изнемога и тъга. Като пукната гума, от която въздухът бавно излиза.

Откриха госпожа Винченци свита вътре в гардероба във входното антре, с колене плътно притиснати до гърдите. Тя вдигна глава, колкото да може да изпищи отново:

— Джоуи, не! Не по лицето! Моля те не по лицето!

Лора се обърна към Ана:

— Кой е Джоуи?

— Баща ми. — Анна отпусна съкрушено рамене. В този момент тя изглеждаше почти връстница на майка си, а не на Лора. — Умря, когато бях малка.

Не беше необходимо да дава повече обяснения.

Хектор клекна и се наведе. Протритите токове на ботушите му останаха вдигнати на няколко сантиметра от пода.

— Няма нищо, госпожо Винченци. Никой няма да ви причини болка.

Той говореше с успокояващ тон, по същия начин, по който говореше на конете.

— Моля те. Неее…

Възрастната жена започна да ридае, прикривайки главата си с ръце като с щит, за да я запази от въображаеми удари.

— Мамо! Господи, моля те, мамо — Ана едва се сдържаше самата тя да не се разплаче.

Главата на старата жена се вдигна рязко нагоре и откри избледнели, мокри от сълзи очи, гледащи с неприкрит ужас някого, когото само тя можеше да види.

— Да не си посмял да вдигнеш ръка на децата! Джоуи, да не си посмял!

— Няма нищо, госпожо Винченци. Той не е тук — продължи Хектор с тихия, нежен глас, на който досега нито кон, нито човек бяха устояли.

Той протегна силната си, загрубяла от работа ръка. Старицата го изгледа подозрително.

— Махай се!

— Мамо… — помоли я Ана.

Старата жена се разрида отново, като се поклащаше напред-назад на коленете си:

— Не… не децата… не… не… не…

Лора клекна до Хектор.

— Искате ли да видите децата си, госпожо Винченци?

Този път изражението на бледото подпухнало лице на старицата — което плашещо много приличаше на лицето на Ана — се изпълни с трепетно очакване.

— Те добре ли са?

— Съвсем добре са. Мога да ви заведа при тях, ако искате — протегна Лора ръка.

Измина една безкрайна минута. После изведнъж старицата се отпусна, като че ли нямаше кости, като старото палто, което висеше на закачалката над нея. Костеливи пръсти, почти като нокти на граблива птица, хванаха ръката на Лора. Докато госпожа Винченци се изправяше на крака, Лора не можа да не забележи, че розовият й халат е съвършено еднакъв с този на Ана. Изведнъж си представи Моника, горда от коледните си подаръци, от това, че е успяла с един куршум да удари два заека. От нея можеше да се очаква да спести някоя пара и в такъв момент.

Малко по-късно, когато майка й седеше удобно настанена на дивана срещу телевизора, кротка като агънце, Ана се обърна към тях:

— Не знам как да ви благодаря. Ако не бяхте дошли точно в този момент… — Гласът й секна.

— Нали сме съседи — постара се Лора да не придаде особено значение на случилото се. Не беше необходимо да кара Ана да се притеснява още повече.

Тя прехапа устна.

— Помагате ми толкова много.

— Това важи и за вас. Не можеш да си представиш какъв товар ми пада от раменете само като си помисля, че сте от другата страна на пътя.

Някой ден, когато тя имаше нужда, Ана щеше да й върне услугата.

Ана се усмихна слабо, като въртеше едно копче на халата си.

— Боже, какъв срам! Не ви предложих дори чаша кафе.

— Ние вече пихме. Но защо ти не седнеш да си починеш, а аз да ти направя кафе?

Лора се огледа и видя, че Хектор се е измъкнал навън — очевидно бе започнал да кастри живия плет. Тя хвана Ана за ръка и я поведе към овехтялата кухня, покрита с избелели тапети с вятърни мелници. Беше безупречно чиста, само в умивалника имаше купчина немити чинии.

Ана проследи погледа й и се изчерви.

— Нямах възможност да измия чиниите. Тя половината нощ ме държа на крак.

Лора се зачуди отново за вика, който бе чула Мод.

— Тя пак ли се опита да тръгне нанякъде? Мод си мисли, че е чула… — но гласът на Хектор отвън я прекъсна.

Господи, какво ставаше пък сега?

Двете жени, изскочиха навън през задната врата. Задният двор беше точно толкова обрасъл, колкото и предния, и на Лора й трябваше малко време, преди да открие Хектор. Стоеше изправен под една акация, на която беше завързана люлка, направена от стара автомобилна гума, и гледаше вторачено нещо на земята.

Почувства, че сърцето й се качва в гърлото.

До нея Ана извика.

— Мисля, че трябва да извикаме полицията. — Гласът на Хектор като че ли идваше отнякъде много, много далеч.