Айлин Гоудж
Чужденец в рая (7)

Шеста глава

Иън взе такси на ъгъла на Двадесета улица и Осмо авеню. Само няколко седмици беше тук, а вече беше започнал да се чувства в Ню Йорк като у дома си. С потоците на движението му, с препълнените с хора тротоари, с горещия екот на звуците наоколо, създаващи усещане като след инжекция епинефрин^[1]. В Челси, където живееше в апартамент в браунстоун^[2], предоставен му от приятел, можеше да прекараш цяла нощ вън от къщи и никога нямаше да останеш гладен, жаден или да се отегчиш. Имаше си вече и любимо убежище, малко, скромно френско кафене в края на блока, където човек можеше да прекара цяла сутрин с едно голямо кафе със сметана и „Ню Йорк Таймс“.

Липсваше му само едно нещо — Сам.

Сам, която щеше да пристигне само след пет часа.

При тази мисъл пулсът му се ускори. Все още не можеше напълно да повярва, че тя идва. Един уикенд, само толкова беше успяла да отдели, но той щеше направи така, че да го запомни. Имаше толкова неща, които искаше да й покаже, толкова неща, които и той не беше виждал и които можеха да обходят заедно. А и далеч от къщи тя може би щеше да забрави, поне за малко, всички нейни причини, поради които от това — техните отношения с други думи — нищо нямало да излезе.

Наведе се напред, за да каже на шофьора къде отива.

— Лексингтън и Четиридесет и седма.

Беше малко преди шест, час, в който повечето хора се връщат от работа вкъщи. Движението беше натоварено, но той вече беше свикнал с това. Беше тук три седмици и щеше да остане поне още една, зает с работа, която още от самото начало беше тръгнала със забавяне. Като се започне с това, че бояджията не беше закачил правилно две от паната, поправянето, на което отне няколко дни, после четири дни прекъсване, през което време в сградата инсталираха нова алармена система. Сега вече беше достигнал последната фаза в работата си, когато оформяше подробностите и когато работата, отнела му месеци, се превръщаше в едно съвършено, завършено цяло.

Така, както му се искаше да стане със Сам.

Сам… През тези седмици, колкото и да беше зает, почти не беше мислил, за каквото и да е друго. За всички други жени, които беше обичал, важеше поговорката: очи, които не се виждат, се забравят. Но Сам беше специална. Това може би малко го плашеше или не беше напълно свикнал с него. Но знаеше, че, ако тя не бе се съгласила да дойде, просто щеше да се побърка.

Докато таксито си пробиваше път нагоре по Осмо авеню, си помисли за нейния отказ да я посрещне на летището. Беше настояла, че това е излишно. Ето това е Сам — напълно самостоятелна и независима. Трябва да се е научила на това, докато е живяла с мъжа си, доста егоцентричен тип, според впечатлението, което Иън си беше създал за него. Не че беше казала нещо лошо за него, напротив, всъщност — точно обратното. Но точно това го беше накарало да се замисли — ако наистина е бил толкова добър, защо е нужно това да се изтъква непрекъснато? Ясно беше, че бракът на Сам съвсем не е бил така стабилен, както тя искаше всички останали да мислят.

Питаше се дали мъжът й я е разбирал истински. Мъж, който е предпочитал тя да бъде винаги издокарана и гримирана, който не е бил в състояние да види колко хубава е тя самата, без всякакво външно разкрасяване. Мъж, за когото най-важното в живота е било присъствието в обществото, в чиито живот е имало повече място за приятели и странични занимания, отколкото за жена му и децата му.

Знаеше, че се притеснява от разликата във възрастта им, но честно казано, той не мислеше за нея като за по-възрастна. Тя си беше просто Сам. Не би заменил лицето й — заедно с бръчките — за лицето, на която и да е друга жена. Във всяка от бръчките й той виждаше живот, макар и не пълноценно, но честно изживян. Виждаше всеотдайно сърце и любознателен ум. Виждаше жена, която през почти петте десетилетия на живота си не е била достатъчно ценена.

Ето какво искаше да направи за нея той — да й покаже, че я цени. Да сложи огледалото пред нея и да я накара да види това, което вижда той — колко уникална и необикновена е тя. Не можеше да предвиди бъдещето. Не беше ли прекарал по-голяма част от живота си като възрастен, избягвайки да мисли за него (особено заради жените, които с всичка сила го бутаха в тази посока)? Единственото, в което беше сигурен, бе, че иска да бъде заедно с нея.

Таксито се разтресе и спря. Бяха заседнали на Лексингтън и Тридесет и шеста поради спиране на движението. Шофьорът натисна силно клаксона, присъединявайки се към оглушителния хор.

— Стига с тоя президент — измърмори той. — Миналият път, когато беше в града, бяха спрели движението чак до Ню Джърси.

Иън погледна нагоре към шпила на върха на Крайслер Билдинг, който блестеше над наподобяващите кутии небостъргачи около него. Когато беше на четири години, майка му му показа фотография на сградата, като му каза, че тя е едно от седемте чудеса на света — нещо, което той дълго мислеше за вярно. Джиджи, родена и отгледана в Ню Йорк, говореше с такъв копнеж за родния си град, че той често се беше чудил дали не съжаляваше, че се е омъжила за баща му и се е наложило да го напусне. Нейна слабост беше светът на изкуството, но дори като съвсем малък Иън, в редките случаи, когато я придружаваше в Ню Йорк, разбираше, че нейните хора на изкуството са посредствени и имат много малко общо с истинските артисти.

Питаше се как ли Сам, за която да обича децата си, беше нещо толкова естествено, както това да диша, би приела Джиджи. Знаеше, че Сам иска да научи нещо за детството му, но не знаеше какво точно да й каже. Не можеше да се каже, че майка му не се беше отнасяла към него с любов. Но Джорджина — Джиджи за семейството и приятелите си — беше преди всичко суетна егоистка, неуспяла художничка, която се занимаваше с оказване помощ на млади таланти — задължително от мъжки пол.

Никога нямаше да забрави деня, когато го върнаха от училище вкъщи, защото се беше разболял. Когато влезе в къщата завари във всекидневната върху дивана майка си, която позираше гола на протежето си за момента, вулгарен и претенциозен млад художник на име Карло. По това време Иън беше на дванадесет години. Това беше първият път, когато виждаше майка си гола.

Джиджи го изгледа с лека досада и попита:

— Миличък, какво търсиш по това време вкъщи? — В гласа й нямаше дори и помен от стеснение. Не си направи труд и да протегне ръка към жълтия копринен халат, който лежеше на купчина в краката й.

— Боли ме стомахът — каза й той.

Това беше истина. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

— Божичко, тогава иди и си легни.

Изминаха повече от два часа, преди тя най-после да влезе на пръсти в стаята му, за да види как се чувства. Иън се престори, че спи, когато тя сложи ръка на челото му, за да провери дали има температура. В продължение на няколко минути слуша шума от душа и тихите гласове на Джиджи и Карло. Знаеше, че баща му нямаше да одобри това, но Иън не промълви нито дума. Какъв смисъл би имало? Уес рядко си беше вкъщи. Джиджи и той като че ли живееха поотделно, всеки свой собствен живот, а Иън, единственото им дете, блуждаеше в празното пространство между тях.

Когато майка му се разболя, Иън беше на четиринадесет години. Това, което най-добре си спомняше от този период, беше мрачната самота, надвиснала над дома им. Всички протежета и приятели от хубавите времена изчезнаха яко дим. Никой от тях не посети Джиджи в болницата и много малко от тях й изпратиха цветя. Озлоблението й беше безкрайно. Иън не беше сигурен каква част от него се дължеше на това, че умираше и колко — на това, че беше изправена лице в лице с безсмислието на съществуванието си. Отказваше дори вниманието от страна на съпруга си и сина си. Когато идваха да я видят, тя се обръщаше с лице към стената и се преструваше, че спи.

След смъртта й, Иън също се промени. Той започна да буйства, стоеше по цели нощи вън от къщи с приятели, пиеше много. През първата му година в колежа го скъсаха на всички изпити, освен на един — по изкуствознание. Уес се опита го стегне — ако не се оправел, щял да вземе драстични мерки по отношение на него. Но на Иън му беше все едно, беше претръпнал напълно. За да покаже, че хич не му пука, вечерта на тържеството за завършване на годината се напи и с група приятели разби вратата на колата на един от учителите. Няколко часа по-късно полицаите ги заловиха, докато се разкарваха с колата из Западен Холивуд, а диря от празни кутии от бира маркираше пътя им. На другия ден Иън се намери на самолет, пътуващ за Ню Мексико.

Едва в „Хорайзънс“, селскостопанска трудова програма за превъзпитание на деца на богати родители, той се научи да посреща проблемите в живота. Не само смъртта на майка си, но и това, че още от самото начало тя за него не бе била същинска майка. Неговият ръководител, Леандър Фиск, безцеремонно искрен чернокож, му даде разковничето за това.

— Няма такова нещо като нещастна случайност — каза той една вечер, докато бяха насядали край лагерния огън. Леандър и петнадесет страшно изморени, изпохапани от комарите момчета. — На тази земя всеки е изпратен заради нещо. Ваше задължение е всеки сам да открие за себе си какво е то.

Леандър беше жив пример за това. Беше отраснал в Дълбокия Юг, научен да мрази белите и да се страхува от тях. Но всичко за него се беше променило един съдбовен ден през 1969, когато участвал в рали, посветено на защитата на гражданските права, и един бял, когото дори не познавал, го блъснал на земята и получил вместо Леандър предназначения за него куршум. На гроба на този човек Леандър се заклел да посвети останалата част от живота си на борбата за расова търпимост.

Оказа се, че съдбата на Иън е да се хване за единственото ценно нещо, останало му от Джиджи: любовта към изкуството. Той работи неуморно, завърши „Бъркли“ само за три години, после продължи и взе магистърска степен по изящни изкуства. С течение на времето отношенията с баща му започнаха да се подобряват. Никога нямаше да прости на Уес напълно, но сега той виждаше баща си като човек, който е направил най-доброто, което може — дори и да не беше точно най-правилното и най-необходимото. Иън се надяваше единствено, че Уес ще бъде по-добър баща на децата, който някой ден може би щеше да има от Алис.

Таксито се измъкна от задръстването и те отново потеглиха. Няколко минути по-късно спряха на югоизточния ъгъл на Четиридесет и седма и Леке. Той плати на шофьора и слезе от таксито. Докато се опитваше да се пребори с потока от хора, изливащ се навън през въртящите се врати пред него, Иън се чувстваше като пословичния рак на бързей. Но това не го подразни. Докато на всички тези хора предстоеше да се блъскат за таксита и места в метрото, той щеше да се разположи с четките и боите си на двадесет и осмия етаж, щеше си включи Джони Колтрейн на уокмена, а Манхатън целият щеше бъде под краката му.

Излезе от асансьора и отключи със собствените си ключове вратата на приемната. Вътре постоя за малко неподвижен. Винаги му трябваха минута-две, за да приеме офиса на „Арънсън Асет Мениджмънт“. В епохата на изчистените линии и минимален брой декоративни елементи той беше като пришълец от друг век. Мраморни подове и ламперии от орехово дърво, реставрирани бюро и столове „Шератън“^[3] и дори кристален полилей „Уотърфорд“^[4]. Общо взето, всичко това изглеждаше по-подходящо за някоя банка на Уолстрийт, отколкото за модерен небостъргач.

Неговият стенопис покриваше три от стените над дървената ламперия и показваше исторически сцени от живота на Манхатън: изглед от параход, които спира на Елис Айланд, какъвто е бил през 1900, годината, в която Джулиъс Арънсън, прадядото на сегашния генерален директор на компанията, е пристигнал в Америка; борса на Уолстрийт, такава, каквито са били борсите точно преди големия срив през 1929; металоработници, катерещи се по скелетата на полузавършения Емпайър Стейт Билдинг.

Тъкмо смъкваше брезента от единия ъгъл на скелето, когато вратата към комплекса от офиси се отвори. Появи се дребничка деликатна млада жена с къдрава коса, облечена в тъмносив костюм с панталон — дъщерята на Джулиъс Арънсън III, Мариса или Марки, както тя предпочиташе да я наричат.

Задъхана, тя вдигна изплашено ръка към гърдите си, като че ли искаше да извика.

— Иън! Изплаши ме. За миг те взех за баща ми.

Той сви рамене приятелски.

— Е, и какво, ако бях?

— Трябваше да съм тръгнала за Амегънсет — заобяснява тя. — Голямо семейно събиране. Казах на татко, че имам час при зъболекаря. Той въобще не иска аз да работя. Поне не в светая светих на финансовото дело. Щеше да се чувства по-добре, ако бях станала нещо друго… да кажем — художничка. — Тя се усмихна кокетно, като показа трапчинка на едната си буза.

Беше наистина много хубавичка — момиче от типа Айви лийг^[5]. Очите й бяха светлокафяви, с цвета на карамел, а кожата й — поразително порцеланово гладка и бяла на фона на черната й коса на еврейка със средиземноморски произход.

— С такъв занаят няма да забогатееш — каза той смеешком.

— И без това съм богата.

Иън беше обезоръжен от искреността й.

— Защо въобще не съм изненадан?

Тя го разгледа внимателно.

— Ти също нямаш вид на човек, на който му се налага да прескача голям брой обеди и вечери.

Иън си спомни началния период на работата си, с какъв аристократизъм беше отхвърлил той предложението на баща си да му помогне. Беше решил, че или ще успее сам, или въобще няма да се справи… нещо, което беше голяма глупост. Трябваше да приеме пари от баща си като заем, ако не под друга форма. Това щеше да означава по-малко поръчки и повече време за работата, която му доставяше истинска радост.

— Справям се.

Тя отстъпи назад и с възхищение загледа стенописа.

— Мога да видя защо. Много си добър!

— Благодаря.

— Това, което си направил, ми напомня малко начина на работа на Диего Ривера в „Сътворението“.

Старанието й да му направи впечатление му се виждаше забавно, но не чувстваше нужда да я насърчава, като й каже, че и той е голям поклонник на Ривера.

Тя погледна часовника си — тънък и скъп.

— Тъкмо мислех да поръчам храна отвън. Искаш ли да вечеряш с мен?

— Някой друг път, може би. — Той показа с ръка скелето. — И без това работата ми изостава.

Тя се опита да скрие разочарованието си.

— И с мен е така. Ще взема нещо да хапна набързо на бюрото си.

— Не се пресилвай с работа. — Иън скочи на платформата, където се намираха боите и четките му, спретнато наредени върху един парцал.

Докато се обръщаше, за да се отправи към кабинета си, Марки му хвърли чаровна усмивка, която показа зъболекарска работа поне за десет хиляди долара, изцяло насочени към него. Иън нямаше съмнение, че тя не страдаше от липса на обожатели, но не знаеше как да намери учтив начин да й покаже, че не интересува от връзка с нея.

След няколко часа, докато нанасяше боя върху копчетата на балтона на един борсов брокер, той случайно вдигна поглед и видя, че е няколко минути след единадесет. Господи! Как така отлетя времето? Ако не побързаше, Сам щеше да пристигне в апартамента преди него. Той бързо изчисти и прибра четките си.

Чакаше асансьора, когато Марки се появи до него. Той не мислеше, че това е случайно съвпадение, но си наложи да я попита любезно:

— За Амегънсет ли тръгваш?

Тя вдигна очи нагоре.

— Между теб и мен да си остане, но по-скоро бих си отишла вкъщи и бих се проснала на леглото.

Вратата на асансьора се отвори и те влязоха вътре.

— Точно това смятам да направя аз — каза той. Като че ли току-що й беше дошло наум, Марки предложи:

— Какво ще кажеш да те закарам до вас?

— Много любезно от твоя страна, но живея на другия край, в Уест Сайд.

Ала Марки Арънсън, единственото дете на Джулиъс Арънсън III, не беше свикнала да приема „не“ за отговор.

— Нищо не е. По това време вечер навсякъде се отива за две минути.

Иън разбра, че няма избор.

— Е, добре, в такъв случай, благодаря.

Слязоха с асансьора до гаража и само след няколко минути се носеха бързо по Парк Авеню в малкия спортен мерцедес кабриолет на Марки — подарък от родителите й без съмнение.

— Казвай къде?

— Двадесета и Девето — каза й той.

— Приятно място. Населено с артисти и художници.

— Апартаментът е на мой приятел, даден ми е да го ползвам, нещо като на заем. — Тай, с когото бяха живели някога в една стая в колежа, беше заминал, за да прекара лятото в Европа. Щастливо съвпадение, защото Сам сигурно беше свикнала на жилища, по-хубави от тези, които той самият можеше да си позволи.

— От Калифорния си, нали? — Тя караше прекалено бързо, както, подозираше той, правеше и всичко останало. На няколко пресечки пред тях като линия на финиш, се появи арката на Гранд Сентрал Стейшън.

— От един малък град, малко на север от Санта Барбара.

— Познавам този район. Баба ми и дядо ми имат къща в Биг Сър.

— Ходиш ли често там?

— Всъщност в края на този месец летя за там.

От прекалената небрежност, с която спомена това, той разбра, че решението беше току-що взето. Защо трябваше да й казва къде живее? Сега нямаше да може да се отърве от нея. Изведнъж почувства, че едва издържа да бъде отново със Сам.

Завиваха по Двадесета, когато той забеляза как Сам слиза от едно такси. Тя погледна нагоре, присви очи срещу фаровете на мерцедеса и широко се усмихна.

— Някоя твоя позната? — попита Марки, докато спираше зад таксито.

— Приятелка. — Иън й хвърли разсеяна усмивка и слезе. — Виж, благодаря ти, че ме докара.

После се втурна да посрещне Сам, която стоеше с протегнати ръце, като че ли беше готова да прегърне целия свят. Той я грабна, вдигна я във въздуха с необузданата сила на прегръдката си. Косата й гъделичкаше носа му и можеше да усети копчетата й — малки, студени кръгчета, които го притискаха през тънката материя на фланелката му.

Той се отдръпна, като я държеше на една ръка разстояние.

— Изглеждаш чудесно.

— Лъжец. Изглеждам отвратително.

— Тежко ли пътува?

Усмивката й помръкна.

— Възможно най-лошо. По едно време си помислих, че може и да не пристигнем.

Сега забеляза, че тя изглеждаше бледа. Дали причината затова беше само пътуването? Докосна бузата й.

— Още малко. Споменах ли ти, че сградата няма асансьор?

— Щом съм стигнала дотук, мисля, че мога да изкача и някой и друг етаж. — Тя се наведе да вземе куфара си, но той я изпревари. Имаше неща, които тя трябваше да свикне да приема.

Поведе я нагоре по стръмно стълбище. Тай се хвалеше, че жилището му е истинско откритие, но тук изглеждаше много по-приятно нощем, когато липсващите парчета гипсови орнаменти и запълнените с цимент цепнатини не се забелязваха. Хвърли й пълен с извинение поглед, когато влязоха в малък, слабо осветен входен вестибюл.

— Предупредих те, че не е съвсем като хотел „Риц“.

Сам се изсмя с безгрижния смях на жена, чувстваща се еднакво доволна от сухари с фъстъчено масло, както и от черен хайвер.

— На подарен кон петалата не се гледат. Достатъчно ми е да има течаща вода. В момента човек убивам за един душ.

— Ето, насам, госпожо.

На площадката горе тя се спря и попита:

— Имаш ли да ми кажеш нещо за нея?

— За кого?

— За това момиче.

Улови лека нотка на напрежение в гласа й и й отправи усмивка, която вярваше, беше успокояваща.

— А, тя ли? Просто момиче, което работи в същата сграда. Попаднах на нея случайно, когато си тръгвах. — Учуди се сам на себе си, че не й даде повече обяснения. Но какво значение можеше да има това, че Марки е дъщеря на шефа?

След няколко минути той вече отключваше вратата на апартамента. Влязоха във всекидневната, осветена само от смътната светлина, идваща от уличната лампа отдолу. Той остави куфара й на пода, прегърна я отново и зарови лице в косата й.

— Липсваше ми мириса ти.

Тя се откъсна от прегръдката му с лек смях.

— Ако те чуе някой, ще си помисли, че не сме били заедно цяла вечност.

— Така го чувствам. — Той разгледа лицето й на приглушената светлина, фините му черти и лъчистите, сиво-зелени очи. — Щастлив съм, че дойде. Страхувах се, че може да промениш решението си.

Тя се усмихна.

— И аз съм щастлива.

— Иска ми се да можеш да останеш по-дълго.

— А на мен ми се иска да си дойдеш вкъщи с мен.

— Остава още една седмица само, ако не и по-малко. Ще съм си вкъщи, преди да се усетиш. — Иън запали горната лампа. — Всичко съм планирал. Утре — разглеждане на града. Нищо не си видяла, ако не си се качила на върха на Емпайър Стейт. После вечеря някъде наоколо. Тук зад ъгъла има страхотно японско ресторантче. Обичаш ли суши?

Сам почти не го слушаше. Разглеждаше стаята, която беше малка, но пълна с огромно очарование с дървените капаци на прозорците си и старомодната мраморна камина.

— Не очаквах нещо толкова красиво.

— Мансардата на гладуващия художник не беше свободна.

Тя леко се смути.

— Не исках да намекна подобно нещо.

Той се засмя.

— Знам. — Отправи се към кухнята, скътана от едната страна — съвсем малко по-голяма от килер. — Какво да ти предложа? Вода, вино, сода?

— Първо ще взема душ, ако нямаш нищо против.

— Банята е изцяло твоя. — Прегърна я леко през кръста, докато тя минаваше край него и леко я целуна по носа.

— Не се бави много. — Никога досега не беше желал някоя жена така силно.

Чу в дъното на коридора шума от душа и след няколко минути главата й се появи на вратата, увита в хавлиена кърпа. Още едно нещо, което обичаше в Сам — тя беше единствената жена от тези, които познаваше, която не прекарваше по цели часове в банята.

— Мога ли да използвам халата ти? — попита тя. — Забравила съм да взема моя.

— Нека първо те погледна. — Иън се вмъкна вътре при нея.

Сам изглеждаше изненадана, но не оказа никаква съпротива, когато той я привлече в прегръдките си, леко опряна на умивалника. Парата го докосваше като топла ръка. В шкафчето над умивалника отраженията им бяха бледи, замъглени. Той пъхна ръка под хавлиената кърпа и тя се смъкна на пода като тъмносиня локва.

Очите на Сам го гледаха изпитателно и той както винаги забеляза в нея искрица на несигурност, като глас на недостатъчно ценена съпруга, която пита: „Наистина ли, възможно ли е той да ме желае?“ Иън не знаеше откъде да почне. Той не просто я желаеше — тя беше всичко, което някога бе желал в живота си.

Остави ръцете и устните му да й кажат това.

Сам отметна глава назад. Косата й падаше по раменете й, влажна и разбъркана. По гърдите и се стичаше вода. Иън се наведе, за да я спре с езика си. Беше сладка, имаше вкус на дъждовна вода. Той притисна лице към шията й. Тя мирише на сапун и шампоан и… на собствения си аромат — аромат на жена. Господи, как би могъл да се откаже някога от това?

— Искам те — прошепна той.

— Тук?

Опита се да си придаде възмутен вид, но когато плъзна ръката си между краката й, той почувства, че е влажна. Тя простена и ги разтвори още повече. Иън, целият пламнал, с труд разкопча колана си, несръчен като тийнейджър. Дългите часове на бавно любене щяха да последват по-късно. Но, ако не можеше да я има сега, тук, в тази минута, щеше да подлудее.

„Кажи му — прошепна й един глас. — Кажи му сега.“

Но думите не идваха. Тя едва дишаше. Сам се подпря на умивалника и обви краката си около хълбоците му. Не беше много удобно, но се справиха. Тя почувства студа на порцелана под задните си части, докато той навлизаше в нея. О, боже…

После не усещаше нищо друго, освен топлия му дъх, който се сливаше с парата, ръцете и гърдите му, хлъзгави от влагата, тялото му, което се сливаше с нейното. Хвана го здраво през кръста. Влажната му коса прилепна до бузата й. Тя можеше да види как отражението ми трептеше по влажните плочки зад гърба му. Затвори очи и се постара да освободи съзнанието си напълно.

Свършиха секунди един след друг. Оргазмът беше с такава сила, че гърбът й се изви назад. Почувства как кранът студено се впива в долната част на гърба й и щеше да падне, ако не беше я хванал. Той я задържа здраво още миг, а после нежно я пусна на пода.

Гледаха се един друг, поемайки си с труд дъх, всред лениво пълзящата около тях пара. Нещо топло потече по вътрешната страна на бедрото й. Изведнъж разбра, че не може да чака нито миг повече. Трябваше да му каже веднага, сега.

— Иън — каза тя. — Бременна съм.

Беше открила това съвсем скоро. Даже и сега, когато го казваше на глас, й изглеждаше невъзможно.

Видя същия израз на неверие и по лицето на Иън. Той отстъпи назад и колкото и да беше невероятно, се разсмя — глупав смях на човек в шок.

— Занасяш ме, нали?

— За съжаление, не.

Глупавата усмивка слезе от лицето му.

— Не разбирам. Мислех, че…

— Така мислех и аз. Очевидно съм сбъркала.

— Господи! — Той потърка лицето си с ръка.

На Сам изведнъж й стана студено.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

Иън й протегна двете си ръце.

— Съжалявам. Виж, ще… измислим нещо.

Тя поклати глава.

— За аборт и дума не може да става.

Беше си помислила за това, разбира се. Мисли за тази възможност цели две минути. Но как би могла да направи нещо такова, когато знаеше какво е да бъдеш майка? Когато си помислеше за двете си дъщери и какво би бил животът без тях?

Настъпи тежка тишина. Чуваше се само звукът на водата, капеща от душа отгоре, и слабия звук на музика от апартамента под тях. Иън имаше вид на човек, ударен с чук по главата и когато заговори, гласът му беше дрезгав, сякаш се бе състарил с няколко ери за една минута.

— Добре, тогава значи ще имаме бебе — каза той.

— Не изглеждаш особено щастлив.

Той затвори очи.

— Дай ми малко време, Сам. Правя най-доброто, което мога в случая.

— Знам. — Гласът й стана по-мек. Искаше да каже нещо, с което да го окуражи, но думите не идваха. Това не беше някакво недоразумение — дори не и болест. От тях имаше изход. Това беше нещо необратимо.

„Той е все още момче — прошепна един глас вътре в нея. — Ти какво очакваше?“ Тя си спомни хубавата млада жена в сребристосивата кола. „Тя е подходяща за него — помисли си тя. — Жена на неговата възраст, жена, с която ще има достатъчно време да отгледа деца — или да изчакат, преди да решат да имат.“

— Каквото и да стане — каза той, — това е нещо, което ще посрещнем заедно.

Такъв вид забележка можеше да се очаква от Мартин — напълно безполезна. В същото време не можеше да си представи какво е това, което той би могъл да каже, за да я успокои. Това, от което имаше нужда, беше нещо сигурно, точно определено, като ясните указания върху някоя опаковка, обяснявайки й точно какво трябва да направи. Прекалено изтощена, за да може да продължи разговора, тя свали халата му от закачалката и го метна върху себе си. Когато той протегна ръка, за да я прегърне, тя леко го отбутна от себе си.

— Не сега — каза му тя. — Това, от което най-много имам нужда в момента, е да се наспя. — Отвори вратата и излезе в коридора.

Иън остана неподвижен зад нея, като гледаше неясното си отражение в запотеното огледало — изражение на непознат за него човек. Искаше да тръгне след нея, но начинът, по които тя държеше раменете си, му показваше ясно, че не я интересува нищо от това, което би искал да каже — поне не в момента. Той я беше разочаровал някак си. Не разбираше с какво, а може би и нямаше значение. Единственото нещо, което имаше значение, единственото нещо, в което беше сигурен, бе, че трябва да намери начин, за да се оправят нещата.

Бебе…

Господи!

Изправен пред действителността, той се запита беше ли готов за такова нещо.

В този миг Иън видя себе си такъв, какъвто го виждаше Сам — млад, необвързан, изключително далеч от образа на онова, което човек може да си представи за баща. Но той не беше като баща си. Личността му не беше и механическа производна на детството му.

„Трябва да си поговорим — помисли си той. — Не утре или другата седмица. Сега.“

Измина минута, после още една. Той стоеше там затворил очи, хванал се с ръце за умивалника, като човек, който изпитва някаква болка. Излезе в коридора и тихо извика:

— Сам?

Не получи отговор.

Вратата на спалнята беше затворена. Той почука и след като не получи отговор, тихо я отвори.

Тя лежеше върху леглото, облечена в халата му и дълбоко спеше.