Айлин Гоудж
Чужденец в рая (14)

Тринадесета глава

През последния уикенд на август, когато истерията, създала се около убийството, се бе превърнала вече в параноя, Алис и Лора се срещнаха, за да обядват заедно в „Трий Хаус“. Под сянката на вековния дъб на чаша чай с лед и салата със скариди те обсъдиха последните събития, свързани с онова, което помежду си наричаха „проблема с мама“.

— Не мога да повярвам, че наистина ще направи това — каза Алис.

Кой нормален човек ще замени Исла Верде с някаква мизерна къщурка в долината? Тя се бе надявала, че майка й ще се вразуми в края на краищата, но от това, което й казваше сестра й — че строителните работи са започнали вече — разбираше, че няма изгледи за такова нещо.

— Няма да повярваш — каза Лора мрачно, — но ако работата върви по план, другия месец тя се мести.

— Господи, по-лошо е, отколкото си мислех.

— Това даже не е най-лошото.

Алис простена. Можеше ли да има по-лошо?

— Намерила е наемател за Исла Верде — каза Лора. — Другата седмица подписват договора.

— Кой е той?

Алис почувства пристъп на вина. Не беше говорила с майка си отдавна. Когато Сам се обаждаше, обикновено не беше вкъщи, а съобщенията на телефонния секретар така се трупаха напоследък.

— Обри Ролинджър.

— Диригентът? — Алис беше чувала за него, разбира се. Имаше ли човек, който да не е? Спомни си също и че някога беше чела в новините, че жена му е загинала при автомобилна катастрофа. — А Лупе и Гилермо? Какво ще стане с тях?

— Част от сделката е те да останат в къщата за гости — подсмихна се Лора. — След толкова години желанието на мама най-после ще се сбъдне. Ще успее да накара Лупе да се пенсионира.

Алис поклати глава.

— Всичко това изглежда някак нелепо.

— Да не мислиш, че не знам — зарови Лора нервно из салатата си. — Та дори и само заради това, че мама ще живее сама някъде из пущинака, незащитена от никого?

Спомниха си за Иън.

— Ако приемем, че ще живее сама, разбира се.

— По-скоро бих приела тя да живее с Иън, отколкото… — не намери сили да довърши изречението си Лора.

Убийството я беше потресло дълбоко. За жертвата, млада учителка от гимназията „Портола“ се говореше, че имала проблем с наркотиците, говореше се и че имало и някаква неясна сделка с наркотици, но единственото безспорно беше, че убиецът на бездомния скитник беше нанесъл удар отново. Лора си призна, че спи със зареден пистолет под възглавницата.

— Нещо ново по този въпрос? — Алис се стараеше да говори завоалирано. В най-натоварения час на обяд, в най-популярния ресторант на града, всяка случайно дочута забележка можеше да се превърне в клечка кибрит, пусната във варел с бензин.

— В полицията разпитваха Хектор с часове. — Лора понижи тон, като се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша. — Било е като по времето на инквизицията.

Червенината на възмущение, избила по странните й, говореше за чувствата й повече, от каквито и да било думи. Алис се чудеше дали Хектор най-после беше разбрал или дори просто забелязал промяната в сестра й. Тя беше отслабнала поне пет килограма. С роклята в жълто и червено с презрамки, която много й отиваше, това ясно личеше. Сменила беше и фризурата си, сега косата й бе пригладена назад и хваната над ушите с два сребърни гребена.

— Чудят се вероятно кого да окошарят — додаде Лора. Погледът й се спря на Мелъди Уайкъф, която нареждаше на бара напитки върху таблата си. Не изглеждаше да бърза особено много — беше прекалено заета да флиртува с бармана Дени. Всички знаеха, че изневерява на мъжа си. А и сприхавият нрав на Джим Уайкъф беше обществена тайна. Алис доста беше слушала за полицаи, изпаднали в ярост, и се чудеше дали Мелъди няма да е следващата, която ще се намери в моргата. Тази мисъл я накара да потрепери.

Няколко души ровеха по полиците отзад, където слънцето проникваше през импровизирания покрив от къдрави пластмасови плоскости и хвърляше пъстра сянка по плочките на вътрешния двор. Казваха, че в „Трий Хаус“ има повече книги, отколкото човек може да си представи, и Алис беше напълно сигурна, че е така. Преди няколко месеца тя има късмет да открие между книгите копие на първото издание на „Клуба Пикуик“ на цена долар и половина. В един миг на тържество тя мислеше да купи книгата, но като си даде сметка какви нужди имат семейство Райбек, вместо да я купи, тя им я показа. На пазара за редки книги изданието можеше да се продаде за сума, с която щяха да могат да платят голяма част от сметките за лечението на Дейви.

— Онзи ден хванаха един сезонен работник — прекъсна мислите й Лора. — Но той има непоклатимо алиби. По това време е бил в затвора за шофиране в пияно състояние.

Алис премести поглед към сестра си.

— Браво, чудесно. Значи майка ни ще живее, оставена на милостта на някакъв психопат, който обикаля наоколо. Всъщност, къде точно се намира тази къща?

— Малко встрани от Сан Педро, от другата страна на старото училище. Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Всъщност къщичката е доста симпатична.

Алис отново изпита чувство на вина, този път по-силно. Не трябваше да чака Лора да й казва всичко това, трябваше да отиде и да види всичко сама. Въпреки това, се чу да казва:

— Сигурна съм, че когато татко е купувал тази къща, и през ум не му е минавало такова нещо.

— Мисля, че доскоро мама дори не е знаела за съществуването й.

— Той защо не й е казал?

— Не знам. Странно защо?

— В бъркотията около болестта му много неща се изгубиха.

Алис не искаше да се връщат към този период. Спомените бяха прекалено болезнени. Дългите дни и нощи, когато дежуреха до леглото му и го гледаха как се топи пред очите им, докато накрая от него не беше останало почти нищо. И ужасното мъчително разбиране, че нямаше нищо, което тя или който и да е друг би могъл да направи, за да му спести страданията.

— Сигурно е нещо такова — хапна от салата си Лора без особен апетит.

— Както и да е, изглежда, че всичко е организирала съвсем добре.

Алис изведнъж се почувства объркана. Предполагаше, че Сам се е побъркала, но в момента тя изглеждаше по-сигурна в себе си и в това, което иска от живота, отколкото беше, която и да е от тях, нейните дъщери.

— Има само една неяснота — каза Лора. — Все още не знаем как стоят нещата с Иън.

Алис леко се задави, като че ли мисълта за него беше кокал, заседнал в гърлото й. Тя посегна към чашата си и над звънтящия й ръб хвърли иронична усмивка на сестра си.

— Подозирам, че липсата на новини е добра новина.

Лора се наклони към нея, за да й каже под секрет:

— Това, което знам, е, че мама напоследък прекарва много време с Том Кемп.

Алис се оживи.

— Наистина?

— Не бързай да се радваш. Не е това, което си мислиш. Той й помага с къщата — разрешителни, строителна фирма и други такива.

— Може би той ще започне да й харесва.

— Кой знае — каза Лора със съмнение. Размениха си иронични усмивки. Някога майка им беше предсказуема като смяната на сезоните. Но това се бе променило. Сега тя беше като местния вятър, който се появяваше изневиделица, причиняваше внезапни резки промени в температурата и раздухваше от малки огньове огромни горски пожари. Никой не можеше да си представи какво щеше да бъде следващото й решение.

— Уес ми каза, че Иън е в Биг Сър — каза Алис.

— Така ли? Ако мама ми е казала това, трябва да съм забравила. Последните няколко седмици се въртя в кръг като заклана кокошка.

— Как върви?

Алис погледна към Дейвид Райбек, който поздравяваше някого на вратата. И той като Лора беше поел семейния бизнес, когато баща му се оттегли. Кога беше това? Преди осем-девет години. Оттогава „Трий Хаус“, много популярен между местните жители, се бе превърнал и в място, посещавано от туристите. Дейвид беше постигнал това чрез постоянен флирт с пресата, осигурявайки непрекъснатото споменаване на заведението му в статии за туристически обиколки и в класации за най-добро заведение в района. Дошла му беше и страхотната идея да започне продажба на конфитюра от плодовете на олали, който беше специалитет на заведението. Продаваха го в магазина за подаръци към ресторанта заедно с фланелки, чаши и готварска книга със специалитетите на „Трий Хаус“. Дали и сестра й щеше да постигне същия успех с „Деларосас“. Или може би нямаше да има сили да се справи с тежестта на работата?

— Справям се — каза Лора. — Благодарение на Финч. Нея като че ли господ я изпрати.

Изкуствената веселост в гласа й накара Алис да попита:

— Работата все така малко ли е?

— Външно не личи, но оборотът ни е спаднал в сравнение с миналата година.

— Извинявай, че споменавам нещо съвсем очевидно — каза Алис, — но защо и вие не сте в интернет като целия свят?

Лора завъртя очи нагоре.

— Повярвай ми, не е, защото не съм искала. Мама не дава да се чуе за такова нещо. Тя винаги казва, че не би отивало на „Деларосас“.

И те си размениха по още една иронична усмивка.

— Мама не ръководи магазина вече — напомни й Алис.

— Да, но аз съм потънала в работа дотук — показа Лора с ръка брадичката си. — Това е първата събота от седмици насам, когато успях да се измъкна за нещо повече от един сандвич. Едва намирам някоя минута, за да отида до тоалетната. Как да намеря време, за да си открия уебсайт?

— Мога да ти помогна. Имам познати.

Лора я погледна с вида на удавник, съзрял спасителен пояс.

— О, Алис, това би било… — Тя не довърши. — Много ли е скъпо? Не знам дали ще мога да си го позволя?

— Не се безпокой, аз ще се погрижа за всичко. — Алис говореше така, като че ли става дума за нещо дребно, защото знаеше колко чувствителна е сестра й на тема пари. — Можеш да ми върнеш парите на части.

Лора протегна ръка през масата и стисна ръката на сестра си.

— Благодаря ти, Ал! Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна.

— Няма нищо.

— А ти? Сега какво ще правиш?

Мислите на Алис се върнаха към собствените й неприятности. Шоуто й беше свалено. Съдебното разпореждане Марти да постъпи в клиника за алкохолици, получено заради последния му пиянски маратон, беше капката, която преля чашата на търпението. Все още не се говореше за това кой ще го замести, но в коридорите на Си Ти Ен атмосферата беше така охладняла, като че ли климатичната инсталация беше регулирана на точката на замръзване. Хората, които преди се отнасяха към Алис приятелски, сега я избягваха. Хората, които преди я избягваха, сега се държаха мило с нея. Сценарият беше ясен за всички — Уес нямаше да я уволни, но така или иначе беше приключила курса.

— Обменяме някои идеи — заговори Алис с престорено бодър тон. — Нищо определено засега.

— Е, поне няма да гладуваш, слава богу.

Шегуваше се, разбира се, но това засегна болното място на Алис. Тя не искаше повече да й напомнят, че живее на чужд гръб — по точно на гърба на Уес. От нетърпение да смени темата, тя попита:

— Как вървят нещата при теб вкъщи?

— Мод реши да остане.

— А какво става с Финч?

Лора цялата светна.

— О, Ал, тя е страхотно момиче! Трябваше й само малко време, за да излезе от черупката си. Всъщност напоследък си мисля… — Тя спря изведнъж и кръвта се отдръпна от лицето й.

Алис проследи погледа й. На вратата стоеше бившият мъж на Лора, Питър. Той говореше нещо с Дейвид, прегърнал с една ръка бременната си съпруга. Алис не го беше виждала след развода, но той не се беше променил. Беше все така красив, по някакъв сладникав, не особено мъжествен начин. Русата му жена, издута като зряла праскова, беше много по-красива, отколкото той заслужаваше.

— Да се махаме оттук — измърмори Алис, като даде знак, че иска сметката.

— Не — хвана я Лора за ръката, като че ли беше спасително въже. — Той веднъж ме изхвърли, но втори път няма да може. Оставаме тук, ако ще да умра.

Когато Мелъди се приближи до масата им, Лора весело каза:

— Искам олали пай с топка ванилов сладолед.

— Нека бъде два пъти.

Алис не можеше да си спомни кога за последен път си беше позволила нещо толкова калорично, но един такъв сладкиш нямаше да я убие. Освен това беше за достойна кауза.

Бяха забили лъжички в десерта си, когато Питър и съпругата му минаха покрай тяхната маса. Той ги забеляза, стресна се, но после пусна най-чаровната си усмивка на добър търговец.

— Лора, Алис, каква изненада.

„Ама че тип“, помисли си Алис. Сестра й се усмихна.

— Изглеждаш много добре, Питър.

„Една точка за Лора.“ Никой, който я гледаше, не можеше да предположи, че вътре в нея всичко умираше.

— Не мисля, че познавам жена ти. — Тя стана, за да подаде ръка. — Приятно ми е, аз съм Лора. Вие сигурно сте Джорджия?

Съпругата на Питър, очевидно готова на всичко, за да избегне сцена, разтърси ръката на Лора с такъв ентусиазъм, че беше почти объркващо.

— Лора, приятно ми е. О-о, чудесно! Толкова съм слушала за вас.

Очите на Лора се обърнаха към корема й.

— Кога очаквате бебето? — Тя успя да зададе въпроса си така, че в него да се почувства топлота, дори интерес.

— Остава само още една седмица — потупа корема си Джорджия.

— Е, добре, късмет. — Усмивката на Лора се разшири и включи и Питър. — Моите поздравления.

Едва когато Питър и жена му седнаха в другия край на ресторанта, тя изпусна измъчена въздишка. Изглеждаше разстроена и малко бледа, макар че, както обикновено, беше решила да запази спокоен външен вид. Дори се бави повече, отколкото беше необходимо със сметката, настоявайки, че този път е неин ред да плати.

Чак когато бяха вече навън и вървяха по улицата, тя изстена и се отпусна на една пейка до полица с раздърпани книги, продавани по системата „купи си сам“, с кутия с разрез отгоре за пускане на парите.

— Господи, защо ми трябваше да си поръчвам този пай? Кажи ми, че зъбите ми не са станали сини.

И тя оголи зъби, като успя да изглежда едновременно и смешна, и нещастна.

Алис си наложи да се усмихне.

— Малко. — А след като Лора й хвърли сърдит поглед, додаде: — Шегувам се. Нищо им няма.

— Само така казваш.

— Е, добре, да ти кажа ли нещо друго? След няколко години, той ще бъде плешив, а тя ще има стрий от раждането, дълги колкото оттук до Лос Анджелис.

— Това ми го казваш, за да се почувствам по-добре, нали?

Алис я хвана за ръката и я изправи на крака.

— Дяволите да го вземат бившия ти мъж! — изруга тя и повлече сестра си надолу по тротоара. — Имаме и по-интересни неща за правене от това да изброяваме причините, поради които трябва да го мразим.

— Като например?

— Да отидем да видим къщата на мама.

Жената на Питър я беше накарала да си спомни, че майка й е бременна на два и половина месеца — факт, който Алис не можеше повече да пренебрегва.

Но Лора поклати глава.

— Благодаря ти. Видях я вече. Трябва да се върна в магазина.

— Стори ми се, каза, че Финч се справя.

Лора погледна часовника си.

— Два часът минава.

— Ще се върнем до три половина.

— Не знам…

Алис хвана сестра си под ръка.

— Можеш да й се обадиш от колата.

Докато вървяха по улицата, тя беше поразена от иронията на мястото, където беше паркирала поршето си — точно пред „Грахче в шушулката“ — магазина за бременни и бебета. Дали това беше предзнаменование или… просто някаква жестока космическа шега.

Когато пристигнаха, първото нещо, което Алис забеляза, беше паркираният до хондата на майка й жълт пикап с дървен материал, стърчащ отзад. Тя намери сенчесто място под една акация, натежала от бледожълти цветове, и изключи мотора. Лора, която страдаше от сенна хрема, кихна.

— Наздраве — каза й Алис и й подаде книжна кърпичка.

— Благодаря. — Лора кихна още веднъж и издуха носа си.

Погледнаха се много сериозно. Алис си помисли, че това, което им предстои, няма да е лесно. Не защото възнамеряваше да каже на майка си какво мисли, а точно заради обратното — беше дошла да слуша и евентуално да научи нещо. А това можеше да се окаже най-трудното нещо на света.

Те излязоха от колата и тръгнаха към къщата. Отвътре се носеше чукане и тънкото свистене на мощен електрически трион. Предната врата беше отворена и върху частично покрития с дъски под слънцето хвърляше елипсовидни петна светлина. След разказите на Лора за първоначалното състояние на къщата, Алис не можа да повярва на очите си, като видя колко много е направено вече. Том вероятно беше приятел с половината служители в общината, за да могат да получат разрешенията толкова бързо.

Влезе вътре и сърцето й започна да бие по-бързо. От всичко наоколо личеше, че строителните работи вървят. Имаше купчини стърготини, ненужни парчета дърво, работни инструменти и магарета за рязане на дървен материал, плик, от който се бяха разсипали пирони. Всекидневната беше малка, но уютна, с двойни прозорци и тухлена камина. Алис си беше представяла нещо много по-западнало. Но това… това тук беше безспорно годно за обитаване.

Алис си проправи път край купчина дървен материал.

— Госпожа Кайли да е тук някъде наоколо? — извика тя на един от работниците, надвиквайки шума от триона.

— Ей там, в кухнята е — отвърна й той на испански и посочи вратата от лявата й страна.

В кухнята тя завари майка си, потънала в сериозен разговор със строителния предприемач, дребен човек с криви крака, в напрашени с дървени трици джинси и дърводелски молив, затъкнат дяволито зад едното от изгорелите му от слънцето уши. Сам повдигна очи и придоби израз на радостна изненада.

— Момичета! Не ви очаквах. — Нищо в гласа й не показваше, че между тях има някакво неразбирателство. — Карл, това са дъщерите ми, Лора и Алис. — Тя специално се усмихна на Алис.

През няколкото седмици, през които Алис не я беше виждала, Сам направо беше разцъфтяла. Работата не беше в това, че бе започнало да й личи, но тя изглеждаше и някак по-млада и някак… лъчезарна. Алис се почувства пренебрегната, макар че това изглеждаше пълна безсмислица. Ако някой би трябвало да се чувства така, това беше майка й.

Лора се огледа наоколо и забеляза:

— Не мога да повярвам, че толкова много работа е свършена.

— Работата изглежда повече, отколкото е всъщност — каза Сам. — Общо взето, къщата е доста солидна. Елате, ще ви разведа.

Последваха я надолу по коридора в голяма, слънчева спалня, първоначално две малки, сега съединени в една след разбиване на стената между тях.

— Това — каза тя, като размаха ръка, — е моята стая.

Алис почувства, че стомахът й пада надолу. Беше някак нереално. Наистина ли беше тук, в тази чужда къща и майка й й показваше стаята, която щеше да дели с Иън?

— Има много… въздух — каза тя.

Не се осмели да попита коя стая ще бъде детската.

— Има източно изложение, така че ще хващам сутрешното слънце. Нали знаете колко обичам да се събуждам обляна в слънчева светлина.

Сам застана до прозореца и се загледа в градината с някаква лека, тайнствена усмивка. Тревата и храстите бяха като джунгла, но изгледът към планините компенсираше това. В далечината Алис можеше да види Тойън Ридж и още по-далеч двата му покрити със сняг върха Ту Систърс Пийкс^[1].

— Много хубав вграден гардероб. — Лора отиде да го разгледа. — Ще имаш достатъчно място да си събереш нещата в него.

— Няма да донасям много вещи — каза Сам. — По-голяма част от това, което имам, ще бъде дадено на съхранение на склад.

— И мебелите ли? — попита Алис.

— По-голяма част от тях ще останат в къщата. Сигурна съм, че господин Ролинджър ще ги пази.

Сам се отмести от прозореца и се усмихна на Лора.

— Ако не направи това, ще трябва да отговаря пред Лупе.

Изглежда, нея ни най-малко не я безпокоеше фактът, че няма да може да използва прекрасните старинни предмети, повечето от които бяха собственост на семейството им в продължение на няколко поколения.

„Ами ние? — искаше да извика Алис. — И ние ли ще бъдем дадени на склад?“

Спомни си семейните албуми с нейни и на Лора снимки, правени, докато растяха. Вероятно и тях нямаше да вземе, за да… има място за албумите със снимките на бебето.

— Не мога да си представя, че можеш да живееш някъде другаде, освен в Исла Верде — каза тя.

В погледа, с които Сам й отговори, нямаше и следа от съжаление.

— В някой отношения наистина ще ми липсва. Но вие не можете да си представите колко много работа има там. Сега ще мога да си позволя да наема човек, който да се грижи за имота. Не можете да си представите какво облекчение изпитвам.

— Досега нищо не си споменавала.

— Човек не трябва да се оплаква, когато има достатъчно много неща, за които трябва да бъде благодарен.

— Можеше да ни подготвиш поне.

— Да ви подготвя за какво? — Сам не говореше много сериозно, но в гласа й се почувства твърдост. — Някоя от вас попита ли ме как се чувствам аз, когато вие напуснахте дома? Или когато се омъжихте?

Алис я изгледа поразена. Беше очаквала да види майка си угрижена, дори малко разстроена. Но пред нея стоеше жена, стройна и изправена, с ясен поглед, която нямаше намерение да отстъпи от своето дори и сантиметър. „Господи — помисли си тя, — аз дали въобще познавам тази жена.“

Тя прекара пръст по напрашеното с гипс черчеве.

— Не ни казваш какво е мястото на Иън във всичко това — каза тя със студената точност на чуковете, които чукаха надолу по коридора.

Сам отмести поглед.

— Все още не сме правили никакви планове.

— Е, добре, ако бях на твое място — продължи Алис, — нямаше да разчитам да го видя преди Деня на благодарността. — И тя самата не можеше да разбере откъде се появи тази злоба в нея. Нали уж беше дошла да се помирява? — Уес може да ти каже какъв е всъщност той — разпилян и безотговорен. Защо мислиш го е изпратил в дом, когато е бил тийнейджър?

— Алис… — предупреди я Лора зад гърба й.

Сам се отдръпна от прозореца. Лицето и беше в сянка и сега изведнъж започна да личи истинската й възраст — жена на почти петдесет години.

— Мисля, че го познавам малко по-добре от теб.

— Толкова добре, колкото познаваше татко? Господи, та ти дори не си знаела за тази къща!

Сам я изгледа втренчено. Сиво-зелените й очи бяха хладни, устата й изкривена в лека ирония.

— Мислех, че говорим за Иън.

На Алис й се стори, че губи почва под краката си и не знае какво да направи.

— Аз само исках да кажа… — запъна се тя.

— Ако трябва да се каже за някого, че е бил безотговорен, това е баща ти.

Сам приглади края на тапета на розички, който се беше отлепил от стената, с някакъв странен, отчужден израз.

— Не знаехте, нали? Всички онези недомислени, бомбастични проекти и сигурни, „бетонирани“ инвестиции, от които никога не получихме и стотинка печалба. Бащата ти беше и това.

Главата на Алис забръмча, като че ли в нея имаше рояк разярени стършели. Тя направи крачка назад, кракът й попадна на нещо нестабилно — откачена дъска вероятно — и тя посегна към стената, за да не падне.

— Татко не беше такъв. Ти преувеличаваш.

— Защо ми е да преувеличавам? — поклати тъжно Сам глава. — Какво ще спечеля от това?

— Не е честно! — Алис се разтрепери. — Той не е тук и не може да се защити.

— Не, няма го — каза Сам не без нотка на съжаление.

Алис почувства остра болка в дланта си, погледна ръката си и забеляза, че тя кърви. Вероятно я беше одраскала със собствения си нокът, но кой знае защо в момента не я беше заболяло.

— Е, добре, може и да е направил няколко губещи инвестиции. Това обаче не променя факта, че беше добър баща.

— Така е. Имаме достатъчно снимки, които да докажат това. — В гласа на майка й се прокрадна нотка на горчивина.

Алис погледна Лора, която изглеждаше точно толкова недоумяваща, колкото и тя самата.

— Какво искаш да кажеш?

Студеното лице на майка й беше нещо, което тя едва можеше да издържи.

— Не сте ли си задавали въпроса защо баща ви е на всички семейни фотографии, а мен почти никъде ме няма? Кой мислите е правил всички тези снимки?

Алис никога не беше мислила за това по единия или другия начин. Всичко, което беше виждала, беше кой е на тях. Там беше татко, поставил ги на коленете си, помагащ им да строят пясъчни дворци на плажа, вдигнал ги на ръце, за да могат по-добре да видят животните в зоологическата градина. Никога не й беше идвало наум да се запита защо и майка й не беше там.

Но тава не доказваше нищо.

— Ако татко наистина е бил такъв — каза тя с небрежна жестокост, от която собственият й дъх секна, — защо трябва да направиш същата грешка и с Иън?

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Но какво всъщност знаеш ти за него? — не отстъпваше Алис, макар главата й да кънтеше от ударите на чука в коридора.

— Знам, че ме вижда такава, каквато съм, а не такава, каквато иска да бъда.

Алис замълча. Това ли правеше тя — сравняваше майка си с някакъв непостижим стандарт? И така да е, но кой е виновен за това? През целия им живот не беше ли тя самата демонстрирала образа на самоотвержена майка и съпруга?

— Колко време мислиш, че той ще се задържи наоколо? — попита тя с глас, който като че ли идваше отнякъде извън нея. — Той на колко снимки ще бъде?

Сам поклати тъжно глава.

— О, Алис. Какво те направи толкова безчувствена? — Къщата изведнъж беше утихнала напълно и докато Сам пристъпваше към тях, Алис чу слабото хрущене на мазилка. — Уес ли?

Алис веднага отвърна:

— Това няма нищо общо с Уес. Само защото Иън е негов син, при това единственият син, който някога ще има… — Тя замълча, а после си помисли: „Все едно, рано или късно трябваше да им кажа.“ — Все едно, по-добре е да знаете. Ние няма да имаме деца. — Лора я гледаше с ужас. — Не е това, което си мислите. Решението е точно толкова мое, колкото и негово.

Но изведнъж нищо повече не беше такова, както беше изглеждало преди. Израженията на лицата на майка й и на сестра й подсказваха нещо друго, говореха за млада съпруга, принудена да отстъпи пред много по-възрастния си съпруг. Алис, почувствала се изведнъж несигурна в себе си, рязко се обърна.

— Хайде, Лора. Ела да те закарам обратно до града.

 

 

Когато след няколко часа се прибра вкъщи, Алис завари съпруга си да чопли нещо скарата. Господарят на света в ролята на баш майстора. Картината, която представляваше той, клекнал на терасата по шорти и фланелка с едната си ръка, пъхната в скарата, огромна като тухлен бегемот^[2], в която можеше да се изпече на шиш цяло прасе, като с другата слепешком се опитваше да напипа френския ключ зад себе си, я накара да се засмее.

Тя вдигна ключа и му го подаде.

— Не разбирам защо просто не извикаш някой да я поправи?

— Първо, защото ще трябва да чакаме две седмици за нещо, което аз мога да свърша за две минути, — той завъртя с ключа разхлабената гайка два-три пъти, като направи обичайната за всички мъже гримаса: мъжът — създателят на вселената. — И второ — каза той, стискайки зъби, — те ще ми поискат двеста долара за една част, която струва два.

— Можем да си позволим да платим.

— Въпросът — той завъртя ключа за последен път — не е дали можем или не можем да платим сумата. — Знаеше какво ще каже още преди да го е казал. — Въпросът е да не се оставяш да те минават.

Мислите на Алис се върнаха към баща й. Тя познаваше само една страна на личността му — любовта му към забавленията, но дали майка й казваше истината? Трябваше ли сега да започне да го цени по-малко? Прекара по-голямата част от следобеда в безцелно разкарване с колата, размишлявайки непрекъснато точно върху този въпрос… единствено, за да достигне до заключението, че дори и да не е бил стабилен като Гибралтарската скала, нейният баща струваше колкото двама други, които и да са бащи.

— Ще правим ли скара тази вечер? — опитваше се да говори весело, за да не разбере Уес, че беше плакала.

— Докато те нямаше, купих някоя и друга пържола. — Той вдигна глава и избърса ръцете си с някакъв парцал, който тя разпозна като чифт стари нейни бикини.

— Господи, извинявай. Забравих.

Сега й дойде наум. Беше обещала на връщане да мине през магазина.

Той й хвърли хитра, леко изкривена наляво усмивка. Представи си, че точно такава е била усмивката на лицето на някой пилот, когато е порил небето със своя аероплан по време на Първата световна война.

— Не се притеснявай. Знаех, че ще имаш достатъчно други неща наум.

Почувства, че всеки момент може да се разплаче. Откога не бяха сядали на романтична вечеря? Откога не бяха се любили? Така, както го гледаше, клекнал, подпрял се на пети, с нейните изцапани гащи в едната ръка, почувства, че вълна на съжаление преминава през нея.

— Ще направя салатата. — Тя се обърна, за да тръгне към къщата, но почувства, че ръката на Уес хваща глезена й. Той го погали леко с палец, като й се усмихваше лениво.

— Салата е направена — каза той.

— А виното?

— Охлажда се в хладилника.

— Изглежда, за всичко си помислил.

— Почти.

Уес свали чехъла й и започна да гали стъпалото, от което през нея премина вълна от топлина, която я накара да потръпне. Алис отдръпна крака си и леко отскочи назад, като се хвана за шезлонга. Отражението й долу в басейна заигра като края на филмова лента. Не можеше да разбере с какво Уес я бе подразнил, какво бе направил, за да заслужи нейната неприязън?

— Влизам вътре. — Гласът й беше тих и напрегнат.

Уес я настигна, когато отваряше плъзгащата се стъклена врата.

— Какво има Алис? Нещо лошо ли се е случило?

Той я хвана за раменете и я накара да се обърне. После се намериха в кабинета му, в кабинета на Уес, излъчващ строгост с мебелите си от кожа и тиково дърво, където компютърът беше денонощно включен и факс машината непрекъснато тихо бръмчеше. Тя се изтръгна от ръцете му толкова рязко, че изгуби равновесие и падна на едно кресло до стената — огромно кожено кресло, което й напомняше най-вече лапа на гигантски преследвач.

Погледна го. Той като че ли се извисяваше над нея.

— Отбих се на връщане да видя новата къща на майка ми.

— И?

— Оказа се не това, което очаквах.

И двамата знаеха, че не ставаше дума за къщата. Уес я загледа внимателно със скръстени на гърдите ръце. Избелялата му сива фланелка от триатлона „Айрън Мен“, в който беше участвал през 1976, когато тя е била само на годинка, сякаш я гледаше подигравателно.

— Как изглеждаше майка ти? — попита той.

— Отново не както очаквах. Тя… — Алис направи пауза, опитвайки се да намери думи. — Изглежда някак успокоена. Като че ли не дава и пет пари за това, какво всички ние мислим за положението й.

— Ами Иън? Как се вписва той във всичко това?

— Не знам. Не съм сигурна дали и тя знае.

Уес въздъхна и се облегна на бюрото си. По екрана на компютъра зад гърба му плуваха нагоре-надолу някакви неидентифицирани летящи обекти.

— Изглежда, че просто трябва да изчакаме, за да видим как ще се развият нещата.

Алис почувства, че главата й запулсира от болка. Дали се е сетил да купи аспирин?

— Смешно е — каза тя, като завъртя пръст около слепоочието си, — но майка ми мисли, че нашата връзка не е достатъчно здрава.

Уес я изгледа въпросително.

— Какво я кара да мисли така?

— Казах й, че няма да има внуци.

— Разбирам. — Изведнъж той доби уморен вид. — Изглежда, че както и да обръщаме нещата, все стигаме до това, нали?

— О, Уес. — Тя преглътна, за да спре надигащата се в гърлото й буца. — Когато казах „да“, аз май не помислих за всички възможни „не“-та.

— Искаш да кажеш, че съжаляваш, че решихме да нямаме деца?

— Не. Просто… не съм сигурна, че тогава знаех от какво се отказвам.

Уес я гледаше с израз на хладен размисъл. За какво ли мислеше той? Че и тя беше като майка си, че през цялото време досега бе претендирала, че е нещо, което не е? Не можеше да му се сърди, ако той имаше чувството, че е заблуден. Той никога не й беше давал фалшиви обещания.

— Не знаех, че това ще ти създаде толкова много тревоги — каза той.

— Аз също.

— Алис… — изправи се Уес. Тя беше поразена, когато видя, че тъмните му очи са пълни със сълзи. Никога не го беше виждала да плаче, дори и когато майка му умря миналата година. — Ако това е толкова важно за теб, аз няма да ти преча.

Алис подскочи от изненада.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще имаме бебе, ако това е, което искаш.

— Наистина ли мислиш така?

— Аз никога не казвам нещо, което не мисля — усмихна се леко той. — От всички хора на света ти си човекът, който би трябвало да го знае.

— Не искам детето да бъде бреме за теб.

— Никога и никое наше дете не може да бъде бреме.

Сълзите, които беше сдържала с неимоверно усилие, закапаха върху скута й.

— О, Уес, през ум не ми беше минавало, че ти би… — изправи се несигурно на крака тя.

Уес я притегли в прегръдките си.

— За мен няма нищо по-скъпо на света от теб. — Тя почувства, че докато галеше главата й, пръстите му леко потрепваха. — Всичко останало е само глазура на тортата.

— Обичам те.

— Ако съм бил несправедлив…

— Не. — Тя поклати глава, а меката му фланелка потърка бузата й. — Ти никога не си бил нищо друго, освен честен с мен.

— Което за съжаление не мога да кажа за теб — отдръпна се той и й се усмихна. — Започнала си да пушиш, нали?

Тя се изчерви, почувствала се виновна като ученичка.

— Само една цигара в колата.

— Не че не намирам това за дяволски възбуждащо — каза той. — Напомня ми първите ни срещи. — Той разкопча горното копче на блузата й. — Имаш ли нещо отдолу?

— Защо сам не провериш?

Той подхвана голата й гърда, като загали зърното й, докато то се втвърди. Имаше чувството, че светкавици минават надолу към пъпа й.

— Искам да ми обещаеш едно нещо. — Той допря устни до шията й. — Че ако някога се разведем, ще ме включиш във вещите, които ще вземеш при подялбата на имуществото.

— Не е смешно — каза тя, но не можа да не се засмее.

— Съвсем сериозен съм.

Когато разкопча блузата й докрай, той плъзна ръка под колана на полата й.

— Не мога да те оставя да ме напуснеш. Омагьосала си ме някак си.

— Стига с тези глупости за подялба на имущество. Няма да се разведем.

— Обещаваш ли?

— Гарантирам ти.

Той я притегни към себе си. Можеше да почувства колко е възбуден и това я възбуди и нея още повече. Пъхна ръка под фланелката му, прекарвайки пръсти по гърба му и усети изпъкналостта на мястото, къде е бил ранен във Виетнам. Това й напомни колко смел беше той… и че е било възможно въобще да не се срещнат.

— Има само едно нещо… — прошепна тя.

— Какво е то?

— Обещай ми, че няма винаги да ми отстъпваш. Може да се разглезя.

Тя дръпна ципа на шортите му.

— Разбираш какво имам предвид, нали? Още не сме почнали вечерята, а аз вече мисля за десерта.

Обикновено правеха всичко бавно, откопчаваха копчетата едно по едно, като спираха, за да се целунат и погалят един друг. Но тя изведнъж почувства, че не може да чака. Дори и времето, необходимо, за да се качат нагоре по стълбите й се видя непоносимо дълго. Желаеше го сега: бързо, бясно и така горещо, че й се подвиваха пръстите на краката.

Съблякоха се, Уес я положи на дивана и коленичи между краката й, като държеше двете й ръце зад главата. Тя издаде слаб вик, когато той проникна в нея, чувствайки лека, сладка болка в дълбините на тялото си.

Минута по-късно, когато почувства, че той се сдържа, тя извика:

— Не, не спирай!

— Ще свърша — прошепна той дрезгаво.

— Добре.

— Ами… — не беше необходимо да се доизказва. Презервативите бяха горе.

— В безопасен период съм — промърмори тя. „Безопасен за какво?“, прошепна някакъв вътрешен глас.

После Уес започна да се движи отново в нея. Сега по-бързо, с твърди движения навътре. Мускули се огъваха, свиваха, огъваха. Рамене блестяха от пот под промъкващата се през щорите слънчева светлина.

Свършиха заедно като с някакъв взрив, който като че ли разпръсна на късчета цялото й тяло. Тя задържа лакомо Уес като го хапеше и хапеше с всичка сила и не искаше да знае, че го боли, искаше единствено да вземе от него колкото можеше повече.

Той се отпусна върху нея изтощен.

Първоначално не изпитваше нищо друго, освен усещането за пълно задоволство — великолепното усещане, че е получила всичко. После се появи искра на нервност. Едва ли имаше някаква възможност да забременее сега, когато менструацията й можеше всеки момент да дойде, но какво, ако забременееше? Наистина ли искаше дете? Истинско, живо бебе и всичко, свързано с него? Или просто го искаше, защото знаеше, че не може да го има?

Сега тя самата, напълно самостоятелно, трябваше да реши въпроса и това леко я изплаши.

„Бебе“, помисли си тя. Бебето щеше да промени всичко. Никакво търкаляне по дивана вече. Край на вечерите на свещи и къпане без дрехи в басейна посред нощ. А това беше само началото. Трябва страшно много да искаш дете — така отчаяно, както го искаше Лора, — за да се откажеш от всичко това. Въпросът беше дали тя искаше?

Алис леко задряма и само смътно усети как Уес леко се отдръпна от нея и нежно я покри със завивката. Някъде, като че ли много далеч, чу лекото изтракване на телефона и тихия глас на Уес, който каза:

— Иън? Татко е.